Две истории за „изгубеното поколение“ на Америка, от Фицджералд и Хемингуей.
Превод от английски – Пепа Дочева
Франсис Скот Фицджералд – „Изгубеното покоение“ (разказ)
В редакцията на политическия седмичник идваха всякакви хора и Орисън Браун влизаше в най-различни отношения с тях. В свободните си часове той бе „един от редакторите“, но в работно време беше просто къдрокос мъж, който преди една година е бил редактор на дартмутския „Джак-О-Лантърн“, а понастоящем се чувстваше доста благодарен да се занимава с непривлекателните задачи в редакцията — от оправяне на нечетливи ръкописи до влизане в ролята на момче за всичко без съответното назначение.
Той забеляза мъжа, когато влезе в редакторския кабинет — беше блед и висок четирийсетгодишен човек с руса коса като на статуя и маниери, които не бяха нито срамежливи, нито плахи, нито като на монах чужди за този свят, но в тях имаше нещо и от трите вида. Името върху визитната картичка, Луи Тримбъл, будеше някакъв смътен спомен, но след като нямаше с какво друго да се залови, Орисън не се замисли върху него — докато електрическият звънец на бюрото му не се обади и от предишен опит му стана ясно, че мистър Тримбъл ще бъде първото му ястие от обяда.
— Мистър Тримбъл, мистър Браун — каза източника на всички финанси за обяд. — Орисън, мистър Тримбъл е отсъствал доста дълго време. Или на него поне му се струва, че е било дълго — почти дванайсет години. Някои хора биха се смятали щастливи, ако можеха да пропуснат последното десетилетие.
— Така е — съгласи се Орисън.
— Днес не мога да дойда на обяд — продължи шефът му. — Заведи го във „Воазен“ или в „21“, или където пожелае. Мистър Тримбъл смята, че има доста неща, които не е виждал.
Тримбъл учтиво се възпротиви:
— О, аз мога да се оправя.
— Зная, старче. Никой не познава този град така, както ти го познаваше някога, и ако Браун се опита да ти обяснява за самодвижещите се коли, просто ми го прати обратно. А ти самият ще се върнеш до четири, нали?
Орисън си взе шапката.
— Отсъствали сте десет години? — попита той, докато слизаха с асансьора.
— Бяха започнали строежа на Емпайър Стейт Билдинг — каза Тримбъл. — Това какво ще рече?
— Около 1928-а. Но както каза шефът, имали сте късмет да си спестите доста неща. — И като един вид сондаж додаде: — Сигурно сте имали по-интересни неща за разглеждане.
— Не бих казал.
Двамата излязоха на улицата и начинът, по който лицето на Тримбъл се стегна при рева на превозните средства, накара Орисън още веднъж да се опита да отгатне.
— Били сте вън от цивилизацията?
— В известен смисъл.
Думите му бяха доста грижливо претеглени и Орисън реши, че този човек няма да проговори, освен ако сам не пожелае — и в същия миг се зачуди дали не е прекарал трийсетте години в някой затвор или лудница.
— Това е прословутият ресторант „21“ — каза той. — Смятате ли, че бихте предпочели да обядвате някъде другаде?
Тримбъл се спря и внимателно се загледа в сградата от кафяв камък.
— Помня кога името „21“ стана известно — каза той, — горе-долу същата година, когато и името „Мориарти“. — След което продължи почти извинително: — Мислех си, че бихме могли да повървим около пет минути по Пето Авеню и да хапнем някъде, където стигнем. В някое заведение, в което можем да погледаме млади хора.
Орисън му хвърли бърз поглед и отново си помисли за съдилища, сиви стени и решетки; почуди се дали в задълженията му не влизаше и да запознае мистър Тримбъл с някои отзивчиви момичета. Но мистър Тримбъл нямаше това предвид — лицето му изразяваше предимно абсолютно и всепоглъщащо любопитство и Орисън се опита да свърже името му с укриването на адмирал Бърд на Южния полюс или пък с летците, които бяха изчезнали в джунглите на Бразилия. Той беше, или е бил, не съвсем случаен човек — това беше очевидно. Единствените определени неща обаче, които говореха за средата, в която е живял — а на Орисън те не обясняваха нищо, — бяха селяшкото му благоговение пред светофарите и предпочитанието да се движи по тротоара от страната на магазините, а не откъм улицата. На едно място той спря и се загледа във витрината на някакъв магазин за мъжка мода.
— Копринени вратовръзки — каза той. — Не съм виждал ни една, откакто завърших колежа.
— Къде сте учили?
— В Технологичния на Масачузетс.
— Голям институт.
— Другата седмица смятам да отида да го разгледам. Хайде да хапнем нейде тук… — намираха се на една от улиците с номер над петдесет и пет — изберете вие.
Точно зад ъгъла имаше хубав ресторант с малък сенник.
— Какво ви се разглежда най-много? — попита го Орисън, когато седнаха вътре.
Тримбъл се замисли.
— Ами… тиловете на хората — предложи той. — Вратовете им — начинът, по който главите им са съединени с телата… Иска ми се да чуя какво казват на баща си тези две момиченца. Не точно какво казват, а дали думите им се леят, или заглъхват, и да гледам как устните им се затварят, когато млъкват. Просто въпрос на ритъм — през 1928-а Коул Портър се върна в Щатите, защото бе почувствал, че са се появили някакви нови ритми.
Орисън вече бе сигурен, че е попаднал на вярната нишка, но прояви любезна тактичност, като не се остави да бъде подведен дори и на милиметър от нея — даже потисна внезапното си желание да съобщи, че същата вечер в Карнеги Хол има великолепен концерт.
— Лъжиците — каза Тримбъл, — толкова са леки. Миниатюрна купичка с прикрепена за нея пръчица. Погледът на този келнер. Някога го познавах, но той не си спомня за мен.
Но като тръгнаха да излизат от ресторанта, същият този келнер изгледа Тримбъл доста озадачено и сякаш почти го разпозна. Когато вече бяха навън, Орисън се разсмя:
— След десет години се забравя.
— О, аз обядвах веднъж тук през май миналата година… — Той млъкна внезапно.
Всичко беше някак много шантаво, реши Орисън и изведнъж влезе в ролята на екскурзовод.
— Оттук има чудесен изглед към Рокефелър Сентър — той го посочи въодушевено, — към Крайслър Билдинг и към Армистед Билдинг — бащата на всички съвременни сгради.
— Армистед Билдинг. — Тримбъл кимна покорно. — Да, аз съм я конструирал.
Орисън поклати весело глава — той бе свикнал да излиза с всякакви хора. Думите му обаче, че е бил в ресторанта през май миналата година…
Той се спря пред месинговата табелка, вградена в крайъгълния камък на сградата. На нея пишеше:
Построена през 1928 г.
Тримбъл кимна.
— Същата година обаче ме прибраха пиян — мъртво пиян. Тъй че досега не съм я виждал.
— Ооо! — Орисън се поколеба. — Искате ли да влезете сега?
— Влизал съм — много пъти. Но никога не я бях виждал. А сега не е това, което бих искал да видя. Никога вече няма да мога да я видя. Просто искам да гледам хората как минават и материите, от които са направени дрехите, обувките и шапките им. А също и очите, и ръцете им. Имате ли нещо против да си стиснем ръцете?
— Разбира се, че не, сър.
— Благодаря. Благодаря. Много мило от ваша страна. Предполагам, че ви изглежда странно, но хората ще си помислят, че се сбогуваме. Аз ще продължа по-нататък по улицата, тъй че наистина ще се разделим. Кажете в службата си, че ще се върна в четири.
Когато той тръгна, Орисън погледна след него, като почти очакваше да види, че влиза в някой бар. Но у него нямаше нищо, което да подсказва или да бе подсказало алкохол.
„Божичко! — каза си той. — Пиян в продължение на десет години.“
Изведнъж той заопипва плата на собственото си палто, след което протегна ръка и натисна с палец гранита на сградата до себе си.
Une generation perdue – Ърнест Хемингуей (из „Безкраен празник“)
Скоро добих навика привечер да се отбивам на улица Флерю 27 заради топлината, картините и разговора. Често мис Стайн нямаше други гости, винаги ме посрещаше много приятелски и аз дълго време й бях симпатичен. Случваше се да ходя на различни политически конференции, да пътувам из Близкия Изток или Германия, за да изпращам дописки на канадския вестник и на осведомителните агенции, на които сътрудничех. Когато се завръщах, тя ме караше да й разказвам всички забавни произшествия. Винаги имаше по нещо смешно, тя обичаше да й разказвам тези неща, а също онзи вид истории, които германците наричат „хумор от бесилката“. Тя се интересуваше само от веселата страна на това, което става по света; никога от същността на нещата и опаката им страна.
Бях млад, нямах мрачен характер, дори в най-отчаяните моменти се случва нещо нелепо и смешно и точно от него се интересуваше мис Стайн. Не й говорех за другите неща. Тях запазвах за себе си.
Но понякога, когато се отбивах на улица Флерю не след пътуване, а след работа, опитвах се да заговоря с мис Стайн за книги. След като пишех, изпитвах нужда да прочета нещо. Необходимо ми беше да изразходвам физическа енергия, да усетя телесна умора; особено хубаво беше да се любиш с тази, която обичаш. Това бе най-хубавото. Но след това, когато се чувствувах празен, имах нужда да чета и да не мисля за работата си, за да не загубя интерес към нея, преди да съм я подхванал отново на другия ден. Бях се вече научил никога да не пресушавам до дъно кладенеца, от който черпех, за да пиша, винаги да спирам тогава, когато има още нещо останало на дъното на този кладенец, и да го оставя през нощта да се напълни отново от изворите, които го подхранваха.
Понякога, за да не мисля за писането си след работа, четях известните на времето писатели като Алдъс Хъксли, Д. Х. Лорънс и други, чиито книги можех да взема от библиотеката на Силвия Бийч или да намеря при букинистите край Сена.
— Хъксли е мъртъв — каза мис Стайн. — Защо ви е да четете книги от мъртъв човек? Но можете ли да видите, че той е мъртъв?
Не можех да видя това и възразих, че неговите книги ме забавляват и отвличат от мислите ми.
— Трябва да четете само онова, което е действително хубаво или безспорно лошо.
— Четох действително хубави книги цяла зима, ще ги чета и следващата зима, а книги, които са безспорно лоши, не обичам.
— Защо ви трябва да четете този боклук? Този претенциозен боклук, Хемингуей. Написан от човек, който е мъртъв.
— Интересува ме какво пишат хората — отвърнах аз. — Освен това се развличам и не мисля.
— Кого друг четете сега?
— Д. Х. Лорънс. Някои от разказите му са много хубави, особено „Пруският офицер“.
— Опитах се да прочета романите му. Той е невъзможен. Жалък и нелеп. Пише като болен човек.
— „Синове и любовници“ ми харесва, също и „Белият паун“ — казах аз, — макар че не толкова. А „Влюбени жени“ не можах да изчета.
— Ако не искате да четете лоши книги, а предпочитате нещо увлекателно и посвоему прекрасно, трябва да прочетете Мери Белък Лоундс.
За първи път чувах това име и мис Стайн ми даде да прочета „Обитателят“ — тази изумителна повест за Джеки Ножа, и още една книга — за убийство, станало някъде недалеч от Париж, изглежда, в Енгиен ле Бен. И в двете героите бяха достатъчно жизнени, а действието и ужасите — винаги правдоподобни — тъкмо четиво за след работа, и аз изчетох всички книги на Мери Белък Лоундс. Но те не бяха много и първите две си останаха най-хубавите за запълване на празните дневни и нощни часове до момента, когато се появиха първите хубави книги на Сименон.
Струва ми се, че хубавите книги на Сименон биха се понравили на мис Стайн (първата, която ми падна, беше или L’Ecluse Numero 1, или La maison du Canal „Шлюза № 1“, „Къщата на канала“), но не съм сигурен в това, защото по онова време мис Стайн не обичаше да чете френски, макар че с голямо удоволствие го говореше. Първите две книги от Сименон, които прочетох, взех от Дженът Фленър. Тя много обичаше да чете на френски и бе започнала да чете Сименон още когато той беше криминален репортер.
През трите или четири години, в които бяхме добри приятели с Гертруд Стайн, не мога да си спомня поне веднъж да е казала нещо хубаво за писател, който не е похвалил произведенията й или не е направил нещо полезно за нейната кариера, с изключение на Роналд Фърбенк, а по-късно Скот Фицджералд. Когато се запознах с нея, тя не говореше за Шъруд Андерсън като за писател, но затова пък го превъзнасяше като мъж: говореше за големите му красиви и топли италиански очи, за неговото благородство и обаяние. Големите му красиви и топли италиански очи никак не ме интересуваха, но някои от неговите разкази ми харесваха много. Бяха написани просто, някои от тях превъзходно, личеше, че познава хората, за които пише, и ги обича истински. Мис Стайн говореше винаги за него, но никога за разказите му.
— А какво мислите за неговите романи? — запитах я аз.
За творчеството на Андерсън тя не желаеше да говори, тъй както не желаеше да говори и за Джойс. Достатъчно бе човек да спомене Джойс два пъти, за да не стъпи повече в нейния дом. Все едно, когато говориш с някой генерал, да се отзовеш похвално за друг генерал. Човек, който е извършил такава грешка, никога не я повтаря. Но, разбира се, като говориш с генерала, винаги можеш да споменеш името на генерал, когото той е бил. Генералът, с когото говориш, ще даде висока оценка за качествата на победения генерал и с удоволствие ще ти опише с подробности обстоятелствата, при които го е разбил.
Разказите на Андерсън бяха твърде хубави, за да служат като тема за приятен разговор. Готов бях да кажа на мис Стайн, че романите му са рядко слаби. Но и това не можех да сторя — не можех да критикувам един от най-преданите й привърженици. Когато той завърши романа, получил накрая названието „Мрачен смях“, който беше толкова слаб, глупав и претенциозен, че не можах да се сдържа и написах негова пародия, мис Стайн се разсърди много. Бях си позволил да нападна един от нейните хора. Но преди това тя не се сърдеше. И сама започна да не пести хвалебствията си за Шъруд, след като той претърпя крах като писател.
Тя беше сърдита на Езра Паунд, защото, без да мисли, той седнал на едно миниатюрно и твърде неудобно столче (възможно е да са му го дали нарочно) и го повредил или счупил. А това, че беше голям поет, добър и благороден човек и би съумял да седне както трябва, ако столът беше с нормални размери — всичко това не се вземаше под внимание. Причините за нейната неприязън към Езра, разяснявани със злобно умение, бяха измислени години по-късно.
Когато се завърнахме от Канада и заживяхме на улица Нотр-Дам-де-Шан, а мис Стайн и аз още бяхме добри приятели, чух за първи път израза „загубено поколение“. Старият Форд модел „Т“, който тя караше по това време, имаше дефект в запалването, а младият техник, изкарал на фронта последната година, от войната и след това постъпил в гаража, не можеше да го поправи или просто не желаеше да се заеме с него, преди да е свършил с колите, които чакаха от по-рано. Така или иначе, той не се бе оказал sérieux и собственикът на гаража го смъмрил строго след протеста на мис Стайн. Собственикът му казал: „Всички вие сте «une génération perdue!»“.
— Такива сте! Точно това сте вие! — каза мис Стайн. — Всички младежи, които бяхте на война. Вие сте загубено поколение.
— Така ли? — запитах аз.
— Точно така — настоя тя. — Към нищо нямате уважение. Напивате се като…
— Пиян ли беше младият механик? — запитах.
— Не, разбира се.
— А мен виждали ли сте пиян?
— Не. Но приятелите ви се напиват.
— Напивал съм се и аз — казах аз. — Но у вас не идвам пиян.
— Разбира се, че не. Не казах такова нещо.
— Собственикът на гаража сигурно е бил пиян още в единадесет часа преди обед. Затова му хрумват такива блестящи определения.
— Не спорете с мен, Хемингуей — каза мис Стайн. — Няма смисъл. Собственикът е прав: всички вие сте едно загубено поколение.
По-късно, когато написах първия си роман, се опитах да неутрализирам думите, които мис Стайн бе чула от собственика на гаража, с една мисъл на Еклесиаст. Но в оная вечер, когато се връщах в къщи, си мислех за момчето от гаража и дали не са го пренасяли със също такава кола (през войната колите „Форд-Т“ бяха преустроени в линейки). Спомних си как спирачките им прегаряха, когато слизаха по планинските пътища, претъпкани с ранени, и накрая превключваха на заден ход; как последните от тях бяха подкарани празни към пропастта, когато ги замениха с големите „Фиати“: те имаха планински скорости и сигурни спирачки — не с бандажи, а с метални барабани. Мислех си за мис Стайн, за Шъруд Андерсън и за егоизма, съпоставях умствената леност с дисциплината и се запитвах кой кого има право да нарича загубено поколение? Наближих „Клозери де Лила“: светлината падаше върху стария ми приятел — статуята на маршал Ней, а сенките от листака играеха върху бронзовата му сабя. Той стоеше сам и зад него нямаше никой. Помислих си как се бе провалил при Ватерло и как всички поколения са в нещо загубени, винаги са били и ще бъдат и за да правя компания на статуята, влязох в „Лила“ и изпих една студена бира, преди да поема пътя към нашата квартира над дъскорезницата. Седнал пред чашата бира, гледах статуята и си мислех колко дни Ней се бе сражавал в ариергарда при отстъплението от Москва, как се бе бил рамо до рамо с войниците си, докато Наполеон бе отпътувал в карета с Коленкур; мислех си какъв добър и сърдечен приятел бе мис Стайн, колко красиво бе говорила за Аполинер и за неговата смърт в деня на примирието през 1918 г., когато тълпата викала „A bas Guillaume!“, а Аполинер, който бил в делириум, мислел, че викат против него, и реших, че ще направя всичко възможно, за да й помогна да получи признание за хубавите неща, които е написала, нека бог ми е свидетел, а също Майк Ней. Но по дяволите нейните приказки за загубено поколение и всички тези долни прозвища, които хората прикачат с лека ръка. Когато стигнах до нас, влязох в двора, изкачих стълбите и видях жена ми, сина ми и неговия котарак Ф. Пъс, щастливи пред запалената камина, казах:
— Знаеш ли, Гертруд все пак е мила.
— Разбира се, Тети.
— Но понякога говори много глупости.
— Не съм я чула — каза жена ми. — Нали съм съпруга, с мен разговаря приятелката й.