Разкъсан съм от небесата в този град,
от улиците му, напомнящи змия,
и там, където всичко се превръща на кристал,
там ще оставя да порасне моята коса.
Като нямото дърво с отсечените клони,
като детето с бледен лик, подобен на яйце.
Като вопъла сподавен на разбитото лице
И зад стъпките ми сухи — тези парцаливи локви.
Като обръча на безграничната умора
и удавената пеперуда на мастилницата ми сега.
И всеки ден с лицето си различно сблъсквам се
отново.
Разкъсан съм от небесата в този град!
(Из стихосбирката „Поетът в Ню Йорк“, 1930)
magnifisonz.com /
Федерико Гарсия Лорка е вероятно най-значителният испански поет и драматург на XX век, написал едни от най-хубавите творби в световната поезия, превеждани на много езици. Той е роден във Фуенте Вакерос, Гранада (Андалусия) на 05.06.1899 г. и умира на 19.08.1936 г., най-печално известната жертва на Испанската Гражданска война. През 1919 г. Лорка отива в Мадрид, където остава през следващите петнайсет години. Напуска университета, за да се посвети изцяло на своето изкуство. Пише пиеси, организира театрални постановки и фолклорни фестивали, чете поезията си пред публика и събира стари народни песни. През този период Лорка става част от групата испански писатели, художници, музиканти и други хора на изкуството, известна като “Поколение 27”, включваща Салвадор Дали и Луис Бунюел, които увличат младия поет в сюрреализма. В ранните етапи от творчеството си с групата са били близки също и Пабло Неруда, Висенте Уидобро и Хорхе Луис Борхес. През 1928 г. излиза “Цигански балади”, която веднага донася на Лорка широка известност и претърпява седем издания през оставащите осем години от живота му. Лорка е също и художник, виртуозен пианист, китарист и композитор. Поезията и пиесите му комбинират елементи от андалузкия фолклор със сложни и често сюрреалистични поетични техники, в разрез с всички социални и образователни бариери. Счита се, че той е успял в създаването на жизнеспособeн поетичeн стил за сцената, превъзхождащ работите на неговите съвременници Йейтс, Елиот и Клодел.
Викът
Елипсата на един вик
о планините
се удря.
Там, над маслините,
ще прилича на черна дъга
върху синята нощ.
Ах!
От вика като под лък на виола
затрептяха
далечните струни на вятъра.
Ах!
(Хората в пещерите
гасят своите свещи.)
Ах!
(Из стихосбирката „Стихове за канте хондо“, 1921)
НА УХОТО НА ЕДНО МОМИЧЕ
Аз не поисках.
Аз не поисках нищо да ти кажа.
Видях в очите твои
две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.
Поклащаха се.
Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.
ИСТИНА
Ах, колко мъка, колко труд ми струва,
да те обичам, както те обичам!
От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът
и шапката ми даже.
Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?
Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!