“най-добрите често умират от собствената си ръка
просто за да се махнат,
а тези които остават
така и не могат да разберат
защо му е притрябвало на някой
да се махне
от тях.” Чарлс Буковски
„Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор – бяха трупове, които чукат други трупове.„
Хенри Чарлс Буковски (на английски: Henry Charles Bukowski) е американски поет, романист и публицист, известен с безкомпромисния си език, любовта си към обществените низини като литературна тема и безразборния си личен и професионален живот.
Чарлс Буковски ‘Henry Charles Bukowski’ |
|
---|---|
Чарлз Буковски през 1990 г.
|
|
Роден | 16 август 1920 г.
Андернах, Германия
|
Починал | 9 март 1994 г.
Сан Педро, Калифорния, САЩ
|
Професия | писател, поет, колумнист |
Националност | Германия САЩ |
Жанр | романс, трилър, научна фантастика |
Направление | мръсен реализъм (Dirty realism)[1] [2] |
|
Повлиян от
|
|
Съпруга | Барбара Фрай (1955 – 1958), Линда Лий Бейгли (1985 – 1994) |
---|---|
Деца | Марина Луиза |
Подпис |
Буковски е страстен почитател на класическата музика (любим композитор му е Густав Малер), комарджия и алкохолик. Като литературни образци приема Антон Чехов, Ърнест Хемингуей, Луи-Фердинан Селин, Фьодор Достоевски, Франц Кафка.
Неговите истории често са автобиографични и сатирични. В стихотворенията си се придържа към кратки, лесно разбираеми изречения. Поезията му е в свободен стих. Буковски пише на твърд и директен език. Буковски не е най-прочутият автор в Америка, но за мнозина той е мит и култ. В Европа е приеман изключително добре.
По сценарий на Буковски е сниман филмът „Barfly“ с Мики Рурк и Фей Дънауей. Режисьор е Барбет Шрьодер, за когото да снима филм по сценарий на Буковски е било сбъдната мечта. Продуцент на филма е Франсис Форд Копола. Самият Буковски участва във филма за малко като клиент на бара, в който се развива част от действието. „Barfly“ излиза на екран през 1987 и носи известност на Буковски сред широката публика в САЩ. „Barfly не е велик филм – казва самият Буковски – но те хваща за гърлото. Гледал съм го два-три пъти и винаги след това ми се е приисквало да се напия.“ През 2005 излиза филмът по едноименната книга на Буковски „Factotum“ с Мат Дилън и Лили Тейлър в главните роли.
За Буковски Жан-Пол Сартр казва, че е най-големият поет на Америка, а Хемингуей просто: „Проклетата гениалност…“. Много неща са казани за него – и хубави, и лоши. Буковски или ще го обикнеш, или ще го намразиш. Най-добре произведенията му описва един коментар на в. „Обзървър“: „Във времена на конформизъм, Буковски пише за онези хора, чието съществуване никой не желае: грозните, самотните, лудите.“
Предпочитаният декор на неговите съчинения е Лос Анджелис, градът, в който прекарва по-голямата част от живота си.
Сред авторите, към които Буковски е изказвал особена симпатия, са Ърнест Хемингуей, Достоевски, Чехов, Луи Фердинан Селин, Франц Кафка, Кнут Хамсун, Д.Х. Лорънс и други.
Чарлс Буковски е велик писател, който обаче намира истинското си призвание едва в последната трета от своя живот. Подобно на много други писатели, и той прекарва дълги години в най-обикновени, с нищо невдъхновяващи професии.
В средата на 30-те си години Буковски става пощальон към Щатските пощи. И въпреки че по-късно ще каже, че никоя работа не може да застане на пътя на творческата креативност, рутинният труд започва да го потиска и да изсмуква душата му.
През 1969 г. – годината преди 50-ия рожден ден на Буковски, публикациите му в ъндърграунд списанието Open City хващат окото на издателя Джон Мартин. Той предлага на злополучния пощаджия месечна стипендия от 100 долара, за да напусне работа и да се отдаде само на писането. Така и става. Това е началото на една бляскава кариера, устояла на времето. Две години след тази случка излиза и първият роман на Буковски – подходящо озаглавен „Поща“.
17 години по-късно, през август 1986 г., писателят изпраща на благодетеля си едно закъсняло благодарствено писмо.
„12 август, 1986
Здравей, Джон:
Благодаря за хубавото писмо. Не вреди, струва ми се, понякога да си спомни човек откъде е дошъл. Ти знаеш местата, откъдето дойдох аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми за това, не могат да уцелят съвсем истината.
Наричат го „от 9 до 5“. Никога не е от 9 до 5 – на тези места никога няма обедна почивка; всъщност, на много от тях изобщо не обядваш, за да си запазиш работата. След това идва извънредният труд, а книгите никак не го разбират този извънреден труд, и ако се оплачеш, винаги ще се намери някой нещастник да заеме твоето място.
Знаеш, че все казвам „Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси“.
И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.
Като младеж не можех да повярвам, че има хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога да го повярвам. За какво го правят? За секс? За телевизия? За автомобил на изплащане? Или за деца? Деца, които просто ще правят същото, което са правили и те?
Едно време, когато бях още доста млад и скачах от работа на работа, бях достатъчно глупав, за да казвам от време на време на останалите работници: „Ей, шефът може да влезе всеки момент и да ни изволни всичките ей така, не разбирате ли?“
Те само ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не искаха да влиза в умовете им.
Сега в индустрията се правят огромни съкращения (стоманените фабрики са мъртви, в други фактори на работното място има технически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата им са зашеметени:
„Вложих 35 години…“
„Не е правилно така…“
„Не знам какво да правя…“
Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха? Реших, че пейката в парка е точно толкова добра, или че е също толкова хубаво да стана постоянно присъствие в кръчмите. Защо да не стигна там пръв, преди те да ме пратят там? Защо да чакам?
Пишех просто с отвращението от всичко това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме сега, така наречения професионален писател, след като подарих първите си 50 години, открих, че има и други отврати отвъд системата.
Помня веднъж, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни тела, един от колегите ми изведнъж рече: „Никога няма да бъда свободен!“.
Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един сладък кикот, наслаждавайки се на факта, че тоя приятел е в капан доживот.
Та, късметът, който най-накрая извадих да се махна от тези места, без значение колко време ми отне, наистина ми даде някаква радост, радостната радост на чудото. Сега пиша от един стар ум и едно старо тяло, много след времето, когато повечето хора дори биха помислили да продължат нещо такова, но тъй като почнах толкова късно, дължа на себе си да продължа. И когато думите започнат да избледняват и някой трябва да ми помага да се качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, все пак смятам, че нещо в мен ще си спомня (без значение колко съм сдал багажа) как съм минал през кръв и лайна, за да стигна до един поне щедър начин да умра.
Да не си пропилееш напълно живота ми се струва ценно постижение, па макар и само за мен.
Твойто момче,
Ханк
Животът е един. И трябва да го изживеем на максимум. Как да стане това обаче? За съвет може да се обърнем към един от признатите специалисти в тази област – писателя Чарлс Буковски.
За него казват, че пиел повече от необходимото, имал повече любовници, отколкото се смятало за прилично, работел не там, където се приемало за престижно и живеел по начин, различен от този на обикновените членове на обществото. Никога не пишел за неща, за които е приятно да се чете. Текстовете му са пълни с горчилка. Черноработник, пияница… и един от най-умните писатели на ХХ век.
Не се примирявайте
„Исках целия свят – или нищо.”
Не бива да се примирявате с по-малко от това, което искате и заслужавате. Стремете се към най-доброто и не приемайте нищо, освен онова, което ви прави напълно щастливи. Няма никакъв смисъл да се отказвате от целите си, за да се съгласите на просто приемливи резултати и после цял живот да се измъчвате от съжаления.
Обичайте себе си
„Никога не съм срещал друг човек, с когото да бих искал да сменя мястото си. И дори това да е заблуда, от този факт ми става по-леко.”
Вярно, никой не е съвършен, но в същото време няма никакъв смисъл да се тормозите от това. Престанете да се критикувате за всяка грешчица и проявете малко снизхождение към слабостите си. Това не значи, че не бива да работите над самоусъвършенстването си. Просто станете най-големия си почитател и поддръжник – каквото и да се случва.
Живейте на 100 процента
„Страшна е не самата смърт, а начинът, по който хората живеят преди нея.”
Искате да скочите с парашут, но не можете да съберете смелост? Скачайте! Мечтаете да се запишете на курс по история на изкуствата, но не знаете дали ще ви потрябва в живота? Запишете се още днес! Разполагате само с един живот, който може да изживеете само сега. Защо да чакате, докато стане твърде късно?
Не се бойте от мъката – без нея няма да можете да вкусите щастието
„Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.”
Болката, скръбта, разочарованието, гневът, тревогата – това са негативни чувства, които ни тровят живота и ни правят нещастни. И все пак никога няма да можете докрай да оцените положителните емоции, които ни предлага животът, ако не познаете техните противоположности. Затова в мига, в който ви овладее унинието, си спомнете, че скоро всичко ще се промени и този мрачен момент само ще подчертае красотата на настъпващия изгрев.
Бъдете уникални и безсрамно подчертавайте това с всичките си постъпки
„По-добре е да правиш и най-скучните неща със стил, вместо да се занимаваш с интересни неща без стил.”
Не се бойте да бъдете себе си. Чарлс Буковски със сигурност не се е страхувал от това. Винаги показвайте истинското си лице и се стремете да изразявате собствената си фантастична индивидуалност. По-добре да изживеем живота като самите себе си, отколкото да се мъчим да се правим на някой друг, за да угодим на околните. На кого му пука какво мислят те?
По-силни сте, отколкото си мислите
„Понякога ставате сутрин от леглото и си мислите, че няма да преживеете този ден. После обаче сами ще се смеете, като си спомняте своите съмнения.”
Животът е пълен с изпитания и лишения – да, знаете това и сами, изпитвали сте го неведнъж на гърба си. Въпреки това обикновено успявате да преодолеете тези проблеми и да останете цели и невредими. Винаги помнете, че сте по-силни, отколкото си мислите, и това ще ви помогне да преминете и през най-трудните дни.
Не се бойте от смъртта
„Нося смъртта в левия си джоб. Понякога я вадя и й говоря: „Здравей, мила, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще бъда готов.”
Смъртта е неизбежна. Защо тогава да пилеем живота си в тревоги за нея? Вместо да се измъчвате от мисълта за края, използвайте всички предимства на живота, докато го имате. Много по-целесъобразно е да празнуваме живота, вместо да се боим от смъртта.
Вярвайте в себе си
„Големият проблем на този свят е, че умните хора винаги са пълни със съмнения.”
Вие сте великолепни и единственото, което ви е нужно, е да повярвате в безспорните си и блестящи таланти. Когато постигнете пълна увереност в тях, ще се удивите от върховете, които ще покорите.
Има много по-лоши неща от самотата
„Има и по-лоши неща от това да бъдеш сам. Понякога минават десетилетия, докато осъзнаем това, но няма нищо по-лошо от това да го осъзнаем твърде късно.”
Твърде много хора се боят от самотата и всячески се стремят да я избягват. Понякога обаче лошата компания е много по-ужасна от самотата, която можем да напълним с какви ли не полезни и радостни занимания. Научете се да се цените отделно от другите и уважавайте личното си време.
В живота има от всичко по малко – не вземайте нещата твърде насериозно
„Понякога трябва просто да се изпикаеш в мивката.”
Неочакваните, откачени неща ще ни се случват и трябва да ги приемаме такива, каквито са. Не бива да зацикляме на съвършенството. Понякога трябва просто да се отпуснем. Не си струва да вземаме всичко прекалено насериозно – животът е твърде забавна игра за това.
„Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи на света.“
Когато един луд не може да бъде разбран от другите луди, той просто си остава един неразбран луд. Когато един пощенски служител се проваля заради неимоверните количества алкохол, които е погълнал предишната вечер, той става журналист, а в най-лошия случай — писател. Когато на един човек белите дробове не вършат никаква работа, а черен дроб той просто няма, не му остава нищо друго, освен да използува мозъка и въображението си. Пълна физическа разруха. Няма дух, няма тяло, душата е тленна отсянка на нашето мрачно битие. Животът трябва да се убива бавно, съзнателно, всеки ден, всяка минута, като мръсна бутилка от долнопробен скоч. Съдбата трябва да бъде проигравана на комар — методично и целенасочено до момента, в който подобно на Оруел възкликнеш: 2+2=5.
Цитати :
- Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.
- My beerdrunk soul is sadder than all the dead christmas trees of the world.
- Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.
- Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.
- There will always be something to ruin our lives, it all depends on what or which finds us first. We are always ripe and ready to be taken.
- Ето кога разбираш, че си остарял — когато седиш и се питаш, къде отиде всичко.
- Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.
- Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.
- The difference between a democracy and a dictatorship is that in a democracy you vote first and take orders later; in a dictatorship you don’t have to waste your time voting.
От „Записки на стария мръсник“ (Notes of a Dirty Old Man)
- Любовта е път със смисъл; сексът е смисъл сам по себе си.
- На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много.
- Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.
- Можеш да затвориш тигър в клетка, но никога няма да си сигурен дали е укротен. При хората е по-лесно.
- Задникът е лицето на душата на секса.
От „Жени“ (Women)
- Най-лошото нещо за един писател е да познава някой друг писател, а когато познава голям брой други писатели, става ужасно. Все едно много мухи са кацнали на едно и също лайно.
- В първата целувка, в първото чукане имаше драма. Хората бяха по-интересни в началото. После бавно, но сигурно започваха да се проявяват всички недостатъци и лудостта.
- Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.
- Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.
- Любовта се издържа, но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.
- С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото.
- Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът.
- Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.
- Добрият писател знае кога да не пише.
- Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор – бяха трупове, които чукат други трупове.
- Всичко е бягство: да играеш голф, да спиш, да ядеш, да ходиш, да спориш, да бягаш за здраве, да дишаш, да се чукаш…
- Когато лъжеш някой човек за таланта му само защото седи срещу теб, това е най-непростимата лъжа от всички, защото така го насърчаваш да продължи и в крайна сметка да провали целия си живот просто защото няма талант. И все пак повечето хора постъпват точно така – най-вече приятелите и роднините.
От сборника с разкази „На юг от никъде“ (South or No North)
- Човек не може да сере срещу течението, братле.
- Ако един човек не може да напише любовен разказ, от него няма полза.
- И все пак, от време на време човек имаше нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.
- Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.
- Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.
- Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.
Чарлс Буковски – „Как да направите така, че да ви публикуват“ (разказ)
Превод от английски : Емилия Михайлова
Тъй като цял живот съм бил един от писателите на подземния свят, аз познавах някои странни издатели, но най-странен от всички беше Ейч Ар Мулох, наред със съпругата си, Ханисакъл. Мулох, бивш затворник и бивш крадец на диаманти, издаваше списание „Димайс“. Започнах да му изпращам мои стихотворения и между нас се завърза кореспонденция. В едно от писмата си той заяви, че след моята поезия не е в състояние да чете поезията на никой друг, а аз му писах, че и при мен се е случило същото, вече и аз не мога да чета поезията на никой друг. Ейч Ар започна да ми говори за възможността да издаде моя стихосбирка, а аз му писах — добре, давай. Тогава той ми каза, че не можел да ми плаща кралски чекове, защото двамата с жена си били бедни като църковни мишки. Аз му отговорих — добре, хубаво, забрави за кралските чекове, нищо че и аз съм беден като изсъхналите цицки на църковна мишка. Той тогава ми писа — почакай малко, повечето писатели, е, ами че аз се срещам с тях, а пък те са пълни задници и отвратителни човешки същества. На което му писах — да, прав си, но и аз съм пълен задник и отвратително човешко същество. О, кей, отговори той, аз и Ханисакъл ще дойдем в Ел Ей да те видим какъв си.
Телефонът звънна седмица и половина по-късно. Те бяха в града, току-що пристигнали от Ню Орлиънс и ми се обаждаха от Трета улица, от един хотел, пълен с проститутки, скитници, джебчии и второразредни журналисти, миячи на чинии, крадци, удушвачи и изнасилвачи. Мулох обичаше живота на пропадналите и мисля, че обичаше даже бедността. От писмата му останах с впечатлението, че Ейч Ар вярваше, че бедността е майка на непорочността и чистотата. Разбира се, точно това е идеята, в която и богатите се мъчат да ни накарат да повярваме, но по този въпрос няма да говоря тук и сега.
Аз и Мари се качихме в колата и тръгнахме натам, като по пътя спряхме, за да купя три картончета с по шест бири и половинка евтино уиски. Пред хотела стоеше един дребен сивокос мъж, около пет фута висок, облечен в сини работни дрехи, но с шалче — бяло — около шията. На главата му имаше едно много високо бяло сомбреро. Мари и аз закрачихме към него. Той пафкаше цигара и се усмихваше. — Ти ли си Чинаски? — Ъхъ — казах аз, — а това е Мари, моето момиче. — Никой мъж — отвърна той, — няма право да нарече една жена своя. Защото ние не притежаваме жените, човече, ние само ги вземаме за известно време назаем. — Ъхъ — казах аз, — и предполагам, че така е най-добре.
Последвахме Ейч Ар по стълбите, а после по коридора, боядисан в синьо и червено и лъхащ силно на убийство.
— Единственият хотел в този град, който се съгласи да вземе кучетата, папагала и нас двамата.
— Изглежда ми хубаво място — казах аз.
Той отвори тяхната врата и влязохме. Вътре тичаха две кучета, а Ханисакъл стоеше права по средата на стаята, с един папагал, кацнал на рамото й.
— Томас Уулф — каза папагалът, — е най-великият жив писател.
— Уулф е мъртъв — казах аз, — папагалът ви греши.
— Папагалът е вече стар — каза Ейч Ар. — Имаме го отдавна.
— От колко време живееш с Ханисакъл?
— От трийсет години.
— И просто си я взел назаем за известно време?
— Ами, така изглежда.
Кучетата продължаваха да тичат наоколо, а Ханисакъл и папагалът не се помръдваха от мястото си в средата на стаята. Тя беше мургава — италианка или гъркиня, може би — много кльощава, с торбички под очите и във вида й имаше нещо трагично, вероятно нещо дори опасно, но бих казал най-вече трагично. Аз сложих бирата и уискито на масата и всички се събрахме около пиенето. Ейч Ар започна да отваря кутийките бира, а аз се заех с бутилката уиски. Отнякъде се появиха прашни чаши и пепелници. Откъм стената вляво внезапно прогърмя мъжки глас: „Хей, ти, ебана курво! Искам да ми изядеш лайната!“
Седнахме и аз разлях уискито по чашите. Ейч Ар ми подаде пура. Свалих целофана й, отхапах края и я запалих.
— Какво мислиш за съвременната литература? — попита ме Ейч Ар.
— Всъщност не си падам по нея.
Ейч Ар присви очи и се ухили: — Ха! Така си и мислех!
— Слушай — казах аз, — защо не махнеш това сомбреро, та да видя с кого си имам работа? Знам ли, може да си някой конекрадец?
— Не — каза той, сваляйки сомбрерото си с подчертано театрален жест, — обаче бях един от най-добрите крадци на диаманти в щата Охайо.
— Така ли?
— О, да.
А момичетата ни никак не си губеха времето, пиеха здраво. — Много обичам кучетата си — каза Ханисакъл. После се обърна към мен: — Ти обичаш ли кучета?
— Не знам дали ги обичам, или не.
— Той обича само себе си — каза Мари.
— Мари е много проницателна — казах аз.
— Харесва ми начинът, по който пишеш — каза Ейч Ар. — Умееш да казваш много неща, без претрупани фрази.
— Може и да е гениалност способността да казваш дълбоки неща по прост начин.
— Какво, какво? — попита Ейч Ар.
Повторих изявлението си и разлях още уиски по чашите.
— Трябва да си запиша това — каза Ейч Ар. Той извади химикал от джоба си и наистина го записа на края на една от кафявите книжни кесии, разпилени по масата.
Папагалът слезе от рамото на Ханисакъл, премина важно по масата и се покатери на лявото ми рамо. — Колко хубаво! — възкликна Ханисакъл. — Джеймс Търбър — каза папагалът — е най-великият жив писател на света! — Тъпо копеле! — казах аз на птицата. И почувствах остра болка по лявото ухо. С човката си птицата почти го бе откъснала цялото. Е, ние всички сме такива чувствителни същества! Ейч Ар отвори още бири. Продължихме да пием.
Следобедът премина във вечер, а вечерта в нощ. Аз се събудих в тъмнина. Оказа се, че съм заспал на килима в центъра на пода. Ейч Ар и Ханисакъл спяха в леглото. Мари спеше на кушетката. И тримата хъркаха, особено Мари. Станах и отидох да седна до масата. Беше останало малко уиски. Налях си го и изпих една топла бира. Поседях доста там и пих още топла бира. Папагалът клечеше върху облегалката на един от столовете срещу мен. Неочаквано той слезе оттам, прекоси масата, лавирайки умело между пепелниците и празните бутилки и се покачи на рамото ми. — Не ми казвай онова нещо — казах му аз. — Много се дразня, когато ми казваш онова нещо. — Ебана курва! — каза папагалът. Аз вдигнах птицата за краката и внимателно я поставих пак на облегалката на стола. После се върнах на мястото си на килима и заспах.
Сутринта Ейч Ар Мулох обяви тържествено следното: — Решихме да публикуваме книга с твои стихотворения. Затова най-добре да се връщаме у дома и да се залавяме за работа.
— Искаш да кажеш, разбрал си, че аз не съм ужасно човешко същество?
— Не — каза Ейч Ар, — въобще не съм разбрал това, обаче реших да пренебрегна здравия си разум и все пак да те публикувам.
— Ти наистина ли си бил най-добрият крадец на диаманти в щата Охайо?
— О, да.
— Знам, че си лежал в затвора. Как те хванаха?
— Проявих се като такъв глупак, че не ми се говори по въпроса.
Аз излязох и купих още две картончета с по шест бири, после се върнах и двамата с Мари помогнахме на Ейч Ар и на Ханисакъл да опаковат багажа си. Имаше специални транспортни клетки за кучетата и за папагала. Свалихме всичко надолу по стълбите, натоварихме го в колата ми и се върнахме в стаята, за да си допием бирата. Ние всички бяхме професионалисти: никой не сглупи дотолкова, че да предложи да закусим.
— Сега ще е твой ред да дойдеш да ни видиш — каза ми Ейч Ар. — Ще обмислим и съставим заедно книгата. Ти си един кучи син, но с теб човек може да разговаря. Ония, другите поети, непрекъснато ти навират талантите си в очите и ти устройват тъпи, гадни театрални сцени.
— Ти си готин — каза Ханисакъл, — кучетата те харесват.
— И папагалът — добави Ейч Ар.
Пак слязохме долу и момичетата останаха в колата, а аз се върнах с Ейч Ар до рецепцията, за да предаде ключа си. Вратата ни отвори една стара жена в зелено кимоно и боядисана в яркочервено коса.
— Това е мама Стафърд — каза ми Ейч Ар. — Мама Стафърд, представям ти най-великият поет на света.
— Истина ли е? — попита мама Стафърд.
— Най-великият жив поет на света — казах аз.
— Вие, момчета, защо не влезете за по едно питие? По вида ви познавам, че имате нужда.
Влязохме и се насилихме да изпием по чаша топло бяло вино. Казахме довиждане и се върнахме при колата…
На ж.п. гарата Ейч Ар купи билетите и отиде да предаде папагала и кучетата в багажния вагон. Когато свърши, се върна при нас. — Мразя да летя — каза той, — ужасявам се от летенето.
Аз отскочих да купя една половинка и докато чакахме, пихме от нея поред. После дойде време да товарят влака. Както си седяхме на перона, Ханисакъл неочаквано се хвърли на врата ми и ме целуна — дълго, много дълго. Някъде към края на целувката тя вкара бързо езика си на няколко пъти в устата ми. Щом свърши, аз станах и запалих пура, докато Мари целуваше Ейч Ар. После Ейч Ар и Ханисакъл се качиха на влака.
— Той е приятен човек — каза Мари.
— Сладурче — казах й аз, — мисля, че ти разпали страстите му.
— Ревнуваш ли?
— Аз винаги ревнувам.
— Гледай, те седят до прозореца, усмихват ни се.
— Става неловко. Иска ми се тоя шибан влак да тръгне.
Най-после влакът бавно потегли. Ние махахме с ръце, разбира се, и те ни махаха в отговор. Ейч Ар се усмихваше щастливо и доволно. Ханисакъл като че ли плачеше. И изглеждаше доста трагична на вид. Накрая се изгубиха от погледите ни. Е, и с това се свърши. Щяха да ме публикуват. Избрани стихове. Обърнахме се и закрачихме обратно по перона.