Артюр Рембо (на френски: Arthur Rimbaud) е френски поет, един от най-великите представители на първото поколение френски символисти.

Артюр Рембо  Arthur Rimbaud
френски поет
Роден	20 октомври 1854 г. Шарльовил-Мезиер, Франция
Починал	10 ноември 1891 г. (37 г.) Марсилия, Франция

Артюр Рембо е роден на 20 октомври 1854 г. в Шарльовил-Мезиер, Франция. Баща му, Фредерик Рембо, е морски капитан, а майка му Виали Кюиф е консервативна и деспотична – била принудена да отглежда четирите си деца след като съпруга ѝ ги напуска.

Артюр започва да се интересува от литература в юношеските си години, а първите си опити в областта на литературата прави на 15-годишна възраст. След неколкократно пребиваване в Париж, той решава да се установи там за постоянно. Това става възможно след като изпраща едно от най-известните си стихотворения „Пияният кораб“ на Пол Верлен, който му помага да влезе в средите на парижката бохема.

Верлен, който бил заинтригуван от Рембо, изпратил писмо, което гласяло: „Ела, скъпа велика душа. Ние те чакаме; желаем те“; този текст бил придружен от еднопосочен билет за Париж. Рембо пристигнал късния септември 1871 г. и живял за кратко в дома на Верлен. Верлен, който бил женен за 17-годишната, тежко бременна Матилда Мауте, скоро напуснал работа и започнал да пие.

Рембо и Верлен започнали краткотрайна и пламенна афера. Докато Верлен имал и предишни хомосексуални преживявания, не е известно дали това е първата такава за Рембо. Докато били заедно те водели див, безделнически живот, подправен с абсент и хашиш.

Следва почти едногодишен период на всекидневни запои. Приятелството с Верлен му позволява да води сравнително независим живот, въпреки че всички разходи се поемат от почти 10 години по-възрастният поет. 1873 г. се оказва съдбоносна за Рембо. След препирни с Верлен идва период на дълго странстване между Лондон, Шарльовил-Мезиер и Брюксел. Именно в белгийския град след пореден опит за подобряване на взаимоотношенията си двамата поети до такава степен изпадат в афектно състояние, че Верлен стреля по Рембо и го ранява в ръката. Верлен е подведен по отговорност, а Рембо лекува леката си рана в болница.

През 1874 г. се сближава с Жерменом Нуво и няколко месеца живеят заедно в Англия. След тази случка започва вторият период от неговия живот – на безкрайни странствания в държави от три континента-посещава Дания и Швеция през 1877, а през 1878 работи в Кипър за една френска фирма. През 1879 г.се завръща в родния си град като помага на свои роднини като работи във фермата им. Занимава се с всичко друго, но не и с литература. През 1891 г. е намерен тумор в десния му крак и бива парализиран. В болницата в Марсилия кракът му е ампутиран. Налага се пак да го приемат по-късно в болницата, където на 10 ноември 1891 г. умира. Когато умира всички са го познавали като търговец, занимаващ се с полулегален бизнес с оръжие.

В литературата Рембо бива оценен едва десетилетия по-късно. Смята се, че е един от най-талантливите продължители на някои от поетическите принципи на Бодлер. Приживе не издава стихосбирка.

„Ако вярвам, че съм в ада, значи съм.“

„Никога не бих могъл да изхвърля любовта през прозореца.“

„Моят Бог беше нещастието.“

„Моралността е слабостта на ума.“

„Поетът се превръща в ясновидец в дългия, обширен и болезнен път на чувствата.“

„Сатана, клоун такъв, искаш да ме изкушиш със своя чар!“

„На седемнадесет човек е само млад.“

„Любов… няма такова нещо. Това, което събира семействата, е глупост, егоизъм или страх. Но не и любов. Тя не съществува. Има интерес, привързаност, базирана на личностна печалба, самодоволство. Но не и любов.“

„Безсмислена младеж, поробена от всичко? Като бях твърде чувствителен, аз похабих живота си.“

“Пияният кораб”

“Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка–
по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята – очи на пантери – народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни –златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъра в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –
русооки глупаци, поели на път, –
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган –
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети –
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон,

луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелщром се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ –
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

Европейска вода – черна локва това е,
край която, приклекнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.”

 

—–

Стихове в проза
  Делириум 1

Нека чуем признанието на диаболичния съпруг:

“О, божествен мой Съпруже, господарю мой, чуй най-тъжната изповед на своите послушници. Отчаяна съм. Опиянена съм. Опетнена съм. Живот ли е това?”

“Прости ми, Боже мой, прости! Ох, прости ми! Колко сълзи изплаках! И колко ли още ще изплача?”

“Скоро ще се запозная с божествения съпруг, родила съм се, за да му служа. – Но – не той, а Друг дръзва да ме бие сега!”

“Сега съм на дъното на този свят! Ох, приятелките ми!… не, не приятелките ми… Никакви подобни делириуми и болки повече. Глупаво е!”

“Ох! Как страдам, вия от болка. Наистина страдам. Въпреки това ми е позволено всичко, за което съм презряна и от най-злите сърца.”

“Най-накрая, да направим това толкова тъжно и безсъдържателно признание, което сме готови да повторим още двадесет пъти!”

“Робиня съм на диаболичния съпруг – този, който погуби лудите девственици. Той е истински демон. Не е призрак, нито пък видение. Но аз, която нямам разум – отчаяна и отиваща си вече от този свят – аз няма да умра! Как бих могла да ви опиша това? Вече не мога дори да говоря. Тъжна съм, плача, страх ме е. Малко вяра, Господи, ще ми вдъхнеш ли малко вяра?”

“Вдовица съм… – Била съм вдовица… – но да, била съм значима преди и не съм се родила, за да се превърна в скелет!… – Той беше почти дете… Тайнствените му нежности ме подмамиха. Забравих всички свои човешки задължения и тръгнах след него. Какъв живот беше това! Не беше реален живот. Като че не бяхме на този свят: отивам там, където и той, трябва да го правя. А той ми е често ядосан, на мен, бедната душа. Демон! – Да знаете, демон е това, не човек.”

“Не ми харесват жените – казва – любовта трябва да се преоткрие – сигурно е. Жените искат вече само да им осигуриш положение в обществото. В момента, в който го получат, замират за тях чувства и красота: остава само една студена гордост – това, на което се крепят днешните бракове. – Или често срещах и жени, които даваха признаци, че могат да ме направят щастлив; които биха могли да ми станат добри приятелки и които изведнъж биваха погълнати от брутални и безчувствени дръвници.”

“Слушам го, като се опитвам да преобърна срама в слава, жестокостта в нежност. Произхождам от далечно племе: предците ми са били скандинавци: пробивали са крайниците си и са пиели от собствената си кръв. – Ще си направя резки по цялото тяло, ще се татуирам, искам да съм ужасен като монголец: ще видиш, ще крещя по улиците. Искам направо да полудея от гняв. Никога не ми показвай скъпоценности, ще пълзя и ще се гърча по килима. Искам богатството ми винаги да е изпръскано с кръв. Никога няма да работя… Няколко вечери бивах обхващан от неговия демон, търкаляхме се по земята и се боричкахме! – Често през нощта беше пиян и заставаше по улиците или в къщите, за да ме изплаши до смърт. – “Наистина, щеше ми пререже гърлото – много неприятно. Ох, страшни бяха тези дни, когато искаше да се държи като убиец!”

Понякога говореше разнежено за смъртта, която води до разкаяние; за нещастниците, които определено съществуват; за изтощаващата работа; за разделите, които късат сърцето. Плачеше в кръчмите, където пиянствахме, съзерцавайки окаяното стадо около нас. Събираше пияниците от тъмните улици. Съчувстваше на майките, които се държаха зле с децата си. Напускаше ме очарователно като момиченце, което отива в катехизиса. – Правеше се, че разбира от всичко – търговия, изкуство, медицина. – Следвах го, трябваше да го правя!

Бях свидетел на декора, с който духовно се беше обградил; облекла, рокли, мебели; представях си го с оръжие и друг външен вид. Виждах всичко, което го вълнуваше и колко обичаше да си го създава. Когато ми се струваше, че е паднал духом, го следвах както в добрите му, така и в лошите му дела: бях сигурна, че никога няма да мога да вникна в света му. Колко часове стоях вечер будна край скъпото му, спящо тяло, разсъждавайки защо ли толкова много копнее за бягство от действителността. Никога никой човек не е имал такова желание. Стана ми ясно, или поне се опасявах, че може да се превърне в особена заплаха за обществото. – Може би знае някакво тайнство, с което да промени живота? Не, само се стреми към това, казвах си. В края на краищата, неговото милосърдие е магично, а аз съм неговата пленница. Нито една друга душа не би имала достатъчно сили – отчаяни сили! – да го понася, да бъде закриляна и обичана от него. Освен това, не можех да си го представя с друга душа: виждах своя Ангел, а не Ангела на някого другиго. Чувствах се в душата му като в палат без обитатели, които са се изселили, за да не вижда такива неблагародни личности като вас: това е всичко. Напразно, толкова бях зависим от него. А той какво правеше с моя мръсен и тъп живот? Ако не ме убиваше, то поне и не ме правеше по-добър. Понякога, на ръба на мъката си, му казвах: “Разбирам те.” Вдигаше рамене.

Тъй като постепенно болката ми се увеличаваше, започнах да изглеждам в своите очи все по-луда, както и в очите на останалите, които общуваха с мен – дано не остана забравена от всички завинаги! – все повече желаех той да стане по-добър. Целувките му и приятелските му прегръдки бяха за мен рай, тъмен рай, в който влизах и исках да получа опрощение – жалка, глуха, няма, сляпа. Вече бях свикнала с това. Представях си ни като две добри деца, които дръзват да се разхождат в Рая на мъката. Започвахме да живеем в разбирателство. Впечатлени – творяхме заедно. Но – след пламенни ласки, той ме питаше: “Колко смешно ще ти се струва всичко това, през което си преминала, когато мен вече няма да ме има. Когато вече няма да имаш ръцете ми около врата си, нито гръдта ми, на която да можеш да си отдъхнеш, нито устните ми върху очите ти. Или един ден аз ще трябва да отида много далеч. Трябва да помогна и на някого другиго: това е мое задължение. Въпреки че това изобщо не е примамващо…, скъпа душичке… Веднага почувствах, че след изчезването му от този свят ще бъда обхваната от световъртеж и тласната към най-дълбоката пропаст – смъртта. Карах го да ми обещае, че няма да ме изостави. Даде я сто пъти – любовната клетва. Но всичко това беше отново толкова лекомислено, колкото и когато аз му казвах: “Разбирам те.”

“Ох! Никога не съм го ревнувала. Мислех си, че няма да ме напусне. С какво ще се захване? Няма кой знае какви знания, никога няма да работи. Иска да живее като лунатик. Какво би му дало право на живот в реалния свят – само добротата и милосърдието му ли? За момент забравям за мъката, в която съм изпаднала: ще ми даде кураж, ще пътуваме, ще ловуваме в пущинаците, ще спим по паважите на непознати градове – без грижи, без мъка. Или ще се събудя, а законите и моралът ще са други благодарение на неговата вълшебна сила; или светът ще остане същият и ще ме остави на копнежите ми, на радостите и безгрижието ми. Ех, приключенски живот, какъвто е в детските книги, толкова страдах, ще го получа ли като награда за това? Не може. Не познавам идеалите му. Каза ми, че се извинява, но това не е моя работа: това не е моя работа. Може би разговаря с Бога? Може би ще трябва да се обърна с молба към Бога? На самото дъно на пропастта съм и вече не мога дори да се моля.”

“Ако ми разкаже за болките си, дали бих ги разбрала по-добре, отколкото шегите му? Нахвърля се върху мен в продължение на часове и ми се подиграва за всичко, което ме е впечатлявало на този свят, а след това е покрусен, когато плача.”

“Виждате ли този елегантен младеж, който влиза в красивата, тиха къща: казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис или така някак – знам ли? Някаква си жена е посветила любовта си на този мизерен глупак: тя е мъртва вече, в момента сигурно е светица в Рая. Ти ще ме заведеш в гроба също така, както той е виновен за смъртта на тази жена. Това е съдбата ни, съдбата на милосърдните души… Уви! Имаше дни, когато гледаше на всички дейни хора като на играчки за забавно бълнуване; смееше се дълго и чудовищно. – После отново се държеше като млада майка, обичана сестра. Ако не беше толкова жесток, щяхме да се спасим. Но и нежността му е смъртоносна. Подчиних му се. Ох, луда съм!”

“Може би един ден ще изчезне загадъчно; нужно е да разбера дали ще дойде до небето, за да мога поне и там да видя своя любовник!”

Това не е нормална любовна връзка!

(Лудата девственица)