Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец.

Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнограф.

„Човек, който не знае и не прави нищо добро за отечеството си, той е подобен на едно безсловесно животно, което живее на света само и само да се прехрани!”

„Аз съм бил всякога българин и ще бъда не само до гроб такъв, но още и после смъртта ще оставя завещание и прахът ми да не се смеси с друга народност.”

“С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.”

„Нека всеки запише дълбоко в сърцето си: свобода или смърт!”

„Вероизповедният въпрос е днес за нас най-голямото дело, което трябва да занимава всекиго българина. Борбата пак започва, борба, която ще реши победата, борба, от която зависи смъртта или животът на българската народност!”

„Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те се твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си!”  – из „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”,1863

“Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа…”

“Всякога Русия ни е лъгала.”

 

Храбри в старост ти, народе,

тяжко носиш днес иго!

Свобода т’ изчезн’ отиде,

турско те налегна зло.

 

Царски с’ изгуби престоли!

Слава твоя потъмня!

Турчин сяйност т’ оголи,

небо твое помрачня!

 

Светло слънце теб’ е мрак,

в бедности покрит мъгла,

в поле ти извена злак!

Черна гони те Веда!

 

Пъклен враг всезлодей

горко теб’ озлоблил,

грък духовник чародей

с татул те напоил!

 

Скверни хулници владици

книжнина т’ изгорили!

Гнуснии фенерски гьрци

в’ недра ти с’ угнездили!

 

Пият твоя кръв немилно

усойки змии зли!

Лъжат в’ бож’ име безстидно

терски четници софти!

 

Да затрият цял народ

фенерлии лукави,

проклет и безчестен род

ищат гърци злобливи!

 

Чада в странств’ ако седят

от предателств’ изгнана!

Майце венец плетат

от цветя всезелена!

 

Прийми, любезни роде,

първий трудец сей,

знак любовен нека бъде,

сърца ревност кто грей!

 

За народно общо благо

много е претърпяло!

Всяко мирско мило драго

радостно прежаляло!

 

На вся моя недостатки

добросклонен ми бъди!

С’ речи искрени и милки

дело мое осъди!

 

Друга аз не ща награда!

Твоя само успехи!

Вечна моя са наслада

дни весели и тихи!

 

Време иде, време бежи,

векове са крилати!

Полза има кой можи

с разум да се захвати!

 

С чистая любов народна,

с постоянство, с решенье,

мъжка душа благородна

всяко махв’ угнетенье!!!

 

Мъдрост с храброст задружно,

два качества велика,

всяко дело мъчно, важно

лесно вършат от века!

 

Человеци кто с’ успели

с вежество и юнашство

дела да са управляли,

слава имат в потомство!

 

Мъдреци са храми двигли

с чест божествена стари.

Торка бога са славили

вси народи ратари!

 

Вечно са непобедена

мъдрост с храброст в едино

дружество съединена!

Слави се то предивно!

 

Благое не губи време,

правда твоя си ищи!

Друго да не доде бреме

и надежд’ осуети!

Из “Горски пътник”

Семейство и образование

Рожденото име на Георги Стойков Раковски е Съби Стойков Попович. По-късно се преименува на Сава Стойков Попович, но е известен и като Георги Раковски. Той е роден в подбалканския възрожденски град Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. Дядо му Съби Попович е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове. Чорбаджи Стойко Попович е уважаван терзия, водач на местните еснафи. Той е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилното име Раковски. Майката на Раковски, Руска, е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828 – 1829) Котел и Сливен. Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си.

В отрязъка между 1828 – 1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 година заради върлуваща по това време чумна епидемия.

В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.

Раковски – първи фолклорист на българското землище

Раковски е самоук, но успява да овладее няколко езика, сред които гръцки, английски, френски. Той е ярък представител на течението на романтизма, силно повлиян е от Майнхард и братя Грим, които чрез своите приказки създават национално чувство в германския народ. Под тяхно влияние той създава етнографски въпросник и иска от всички българи да го попълват и да описват своите вярвания, песни, гатанки. Раковски остава в полето на етнографията с „Показалец“ (1859) и „Българска старина“ (1865). В тях Раковски очертава за първи път идеята за събиране народни старини и те са начало в събираческо-етнографската дейност в България. Раковски подготвя първият етнографски въпросник по отношение на въпроси засягащи културата в родния му Котел. По отношение на борбата за образование, Раковски е човекът смятан за учител на Васил Априлов, който създава първото класно училище в Габрово през 1834 г. (а по отношение на революцията той е учителят на Васил Левски). След Пайсий Хилендарски и Софроний Врачански, Георги Раковски е направил най-много за съхраняването на българското самосъзнание през 19 век. Раковски се стреми да съхрани богатството на езика и поради тази причина влиза в задочен спор със своя съгражданин, котленеца Гаврил Кръстевич, който иска да унифицира езика и да наложи говоримия език за книжовен български език. Като етнограф – фолклорист Раковски подтиква много българи да се образоват във връзка своите вярвания, обичаи и песни. Дълго време Раковски защитава пан-славянската идея. Подбуждането на националната духовна култура е чудесен метод той да се обоснове, за велика „славянска“ България. След провала на Двете легии, обаче Раковски е разочарован от политиката на Русия и Сърбия и преосмисля тезите си. Той стига до идеята за национално въстание – идея, която ще бъде продължена от В.Левски.

Раковски е личност с голям идеен размах – той е етнограф, журналист, издател, учител по чужди езици и дори поет. Взима сериозно отношение и по църковния въпрос. Негови „ученици“ в по-голяма или по-малка степен са В.Априлов, Д.Цанков, Ив.Касабов, и най-вече – В.Левски. Притежава огромна кореспонденция. Голяма част от нея е обработена във фонд „Раковски“ в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“. За времето си Раковски е известна личност, познат в Гърция, Сърбия, както и сред одеските българи. В Гърция, Раковски се среща с две англичанки, разговоря с тях на няколко езика и те се удивляват на интелекта му.

Макар и ярка личност, Раковски допуска грешки, в своите „залитания“ в една или друга крайност. В желанието си да докаже, че българският език е един от най-древните езици в даден етап от своето развитие (след като престава да търси прилики със славянския език) той го обявява за санскритски и търси етимология – „сам-скрит“, т.е. българският език е толкова древен, че сам се е скрил от света. Тук отново личи романтическата нагласа на Раковски. Често той смесва желаното с действителното и в стремежа си към него затруднява максимално историците. По отношения на църковния въпрос той не признава компромиси, и когато Д.Цанков създава униатска църква през 1869 влиза в остра полемика с него на страниците на в. „Дунавски лебед“

• Васил Априлов е с елинистични нагласи и се гърчее, докато не идва Раковски и не го убеждава да се представя за българин. Скоро след това създава първото класно у-ще

Начало на революционната дейност

През лятото на 1841 година Раковски напуска Цариград и заминава за Браила, където се готви за бунт. Там, с помощта на приятели от Котел, Раковски става учител по гръцки и френски език. Още с пристигането си в града Раковски успява да си издейства гръцки паспорт от гръцкия консул в града и се подвизава под името Георги Македон. За участието му в Браилския бунт от февруари 1842 година е осъден на смърт от местните власти, но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Маврокордатос, Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина. Установява връзка с учещите в Атина българи и създава Македонско общество и Славяно-българско ученолюбиво дружество.

След завръщането си в Котел заедно с баща си Раковски участва в борбата на местните еснафи против чорбаджиите. Наклеветени пред османските власти като бунтовници, те са арестувани, осъдени на 7 години затвор и откарани в Цариград за излежаване на присъдата. В затвора Раковски престоява от 1845 до 1848 година.

Излизайки на свобода, той отново продължава своята революционна дейност. През 1851 – 1854 година пише няколко текста, запазени до днес в ръкопис са: „Три съня“, „Неповинен българин“ и „Дневник на четата“. След избухването на Кримската война (1853) Раковски заедно с група българи създава в Свищов Тайното общество, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за османските войски и да ги предава на руското военно командване. Новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника – бяло, зелено и червено. За осъществяването на тази задача Раковски и неговите другари постъпват като преводачи в турската армия. Тяхната дейност обаче е разкрита и той отново е арестуван. При отвеждането му в Цариград обаче успява да избяга. Членовете на Тайното общество продължават да събират средства, като под формата на дарения за читалище внасят 20 процента, а 80% отиват за въоръжение. По онова време Свищов има статут на свободна област въз основа на договора от Sistova (новото име на града, преди това наричан Zigit), сключен на 4 август 1791 г. между Австрия и Турция, в който град е можело да се разпорежда само валиде ханъм – майката на султана.

През юни 1854 година Раковски организира чета от дванадесет души и броди с нея из Източна Стара планина. Тогава прави опит да се свърже и с руските войски, които по това време са преминали на юг от река Дунав. През есента, руската армия се изтегля отвъд Дунава и Раковски разпуска четата си. Известно време се укрива в Котел, където написва преживяното от него в цариградския затвор. По това време написва и първата редакция на поемата си „Горски пътник“.

Раковски в Сръбско

В края на 1855 година Георги Раковски се установява в Букурещ, където завършва втората редакция на поемата „Горски пътник“, но още на следващата година се премества в Нови Сад в Австрийската империя, където издава „Предвестник горскаго пътника“. Тук той започва и редактирането на вестник „Българска дневница”. Издава и пробния брой на вестник „Дунавски лебед”. През 1857 година Раковски започва печатането на поемата „Горски пътник“. През същата година по настояване на османските власти той е изгонен от Нови Сад и се прехвърля отново във Влашко. Живее известно време в Галац и Яш, където участва в подготовката за създаване на Болградската гимназия, носеща днес неговото име.

На 7 март 1858 година Раковски преминава от Молдова в Руската империя, тъй като османското правителство оказва силен натиск за екстрадирането му върху молдовския княз Никола Богориди, представител на видния котелски род Богориди. След кратък престой в Кишинев, в края на март той пристига в Одеса, където е приет в дома на видния български търговец Никола Тошков. Със съдействието на Николай Палаузов е назначен за надзирател на българските ученици в Одеската семинария, но радикалните му възгледи предизвикват недоволство и по настояване на Стефан Тошкович е уволнен.

Със съдействието на Одеското българско настоятелство Раковски прави неуспешни опити да започне издаването на български вестник в Одеса, а през 1859 година публикува етнографската книга „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч.“, която посвещава на Никола Тошков.

През есента на 1860 г. Раковски се премества в столицата на Сръбското Княжество – Белград, където продължава своите исторически изследвания. Тук започва и издаването на вестник „Дунавски лебед”, в който засягат теми от политическо, просветно и стопанско естество, но и такива, свързани с църковно-националната борба, единството на българския народ и др.

По това време започва последното значително преселване на българи в Украйна, инициирано от руските дипломатически представителства и засегнало главно Видинско, Белоградчишко и Ломско.^[9] Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона и през 1861 година издава брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската политика.^[10] Освен това той води оживена кореспонденция по въпроса с общественици, като Пандели Кисимов и Кръстьо Пишурка, и публикува в своя вестник „Дунавски лебед“ десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени преселниците в Руската империя. В резултат и на кампанията на Раковски бежанската вълна бързо затихва, в Ломско руски агенти са прогонвани от българските села а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно паспортите си.

През 1861 година Раковски изготвя „План за освобождението на България” и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград”. Тези две съчинения бележат нов етап на идейното развитие на Раковски. В тях той за пръв път излиза с идеята за създаване на „ръководен център на борбата”, както и организирането на територията на Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България и да вдигне на въстание българското население. За ръководство на въстанието Раковски предвижда едно Привременно българско правителство, което е създадено през юни 1862 година в Белград под негово председателство.

На него се възлагало управлението на всички дела, отнасящи се до „всеобщото българско въстание“. В духа на тези разбирания Раковски се заема и с организирането на революционната армия и такава е създадена през 1862 година в лицето на Първата българска легия в Белград. През юни 1862 година Легията участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. Нейното разтурване (след нормализиране на отношенията между Сърбия и Османската империя) показа слабата страна в плана на Раковски. Поставянето на ръководния център вън от пределите на страната, както и изграждането на революционна армия на чужда територия поставяли националнореволюционното движение в зависимост от политиката и целта на други държави. В същото време напрегнатите отношения между Османската империя и балканските държави давали основание на Раковски да вярва, че е възможно изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ.

Последни години

През пролетта на 1863 година, със съгласието на сръбското правителство, Раковски предприема разговори в тази насока в Атина и Цетина с видни обществени и политически дейци. След неуспеха на мисията си в края на 1863 година Раковски се установява отново в Букурещ, където се надява да намери по-добри условия за осъществяването на своите идеи. Там от март 1864 г. започва издаването на вестник „Бъдущност“. След спирането на вестника на 19 юли 1864 година Раковски издава на български и румънски език и единствения брой на вестник „Бранител“ с цел създаване на българско-румънски съюз. Същевременно успява да довърши и през 1865 година да издаде подготвеното още в Одеса списание „Българска старина“.

В края на 1866 година Раковски образува „Върховно народно българско гражданско началство“ в лицето на Тайния централен български комитет (ТЦБК). Според Христо Македонски, обаче, ТЦБК е създаден без знанието и одобрението на Раковски. Ръководството на новата организация се състои от седмина членове: председател, подпредседател и още петима членове. Неговата задача е да координира, организира и да изпраща чети в поробената България, като по такъв начин да бъде сложен край на безразборното прехвърляне на такива чети в българските земи.

През 1866 година Раковски отново посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев, Киприяновския манастир и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на въоръжени чети, както и да подготви участието в тях на бесарабски българи. Той не постига голям успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.

На 1 януари 1867 година новата организация издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационният принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на самите четници. Раковски твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да се вдигне народа на борба и ще се постигне освобождението му.

През пролетта на 1867 година са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски почива от туберкулоза.

Значение

Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и е негов ръководител през първите десет години. Като идеен вдъхновител на четническото движение, той не само поставя началото на организираното националнореволюционно движение, но го издига на нов, още по-висок организационен етап. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващото поколение български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 година. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност. Целият му живот е посветен на делото за освобождение на България от османско владичество.

Раковски и Левски са две части на една идея – национално-освободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля – не на кърджалии, и хайдуци, а на народни защитници. С тази цел той написва „Горски пътник“, както и „Привременният закон за горските чети“, който трябва да послужи като устав на новото българско правителство. Пак той сформира Двете легии. Именно в тези две легии трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор – Левски – даден му именно от Раковски, за неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии (Първата и Втората) Дяконът вижда, че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места. За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски – Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България пътищата им се разделят. Постепенно Левски взима идеята на Раковски за „привременното правителство“ и я доразвива, но той отбелязва, че това „привременно правителство“ трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората – а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител, на делото на Георги Раковски. В последните си мигове 1867 година Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. Той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи до които е достигнал и самият той „и дори го е задминал“ и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко (скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен – делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник.