Блумсдей и Джеймс Джойс – 16 юни

 magnifisonz.com /

През 1922 г., на 40-годишна възраст, почитаният ирландски романист Джеймс Джойс публикува своя шедьовър Одисей, който описва в детайли един-единствен паметен ден в живота на Леополд Блум, ирландец, евреин и съвременен Одисей. Днес чудатият, честван в целия град Блумсдей е посветен на този един ден – 16 юни 1904 г. – със странстващи джойсианци, следващи Блум на всяка крачка и стремящи се да преживеят отново гледките, миризмите и звуците на краевековния Дъблин.

Тъй като по-голямата част от града не се е променила оттогава, това не изисква голямо напрягане. „Дейви Бърн“, известният „напълно пристоен пъб“, споменат в Одисей, е пример от този род, привличащ писатели и поети от 1873 г. насам и все още в добра форма.

https://i.pinimg.com/564x/63/6a/06/636a063f54f579fea06542b683b4610f.jpg

Преданите любители на Джойс от Дъблин и чужди краища, често предрешени в едуардиански одеяния с твърди сламени шапки, жилетки, дълги поли и слънчобрани, преповтарят деня на Блум, като си поръчват сандвичи с горгонзола, отпиват (много) бургундско вино и силна тъмна бира „Гинес“ и си купуват калъпи лимонен сапун.

https://i.pinimg.com/564x/f7/3c/23/f73c235afb0b48b92a18ed7921230ac3.jpg

Центърът „Джеймс Джойс“, средоточие на популярния десетдневен фестивал (но една от многото участващи организации), предлага дълъг списък от дейности, от рода на лекции, пешеходни обиколки, четения и възстановки на най-известните сцени от Одисей. Разположени в една красиво възстановена джорджианска градска къща, архивите, изложбата и справочната библиотека на центъра са отворени целогодишно.

Всеки път е на различни дати, но си струва да се провери: шансът е да придружите внука на Джойс на пешеходна обиколка из околните места в местната „Страна на Джойс“.

https://lira.bg/wp-content/uploads/2019/06/xbloomsday-event-2.jpg.pagespeed.ic.7TFpHpy0H_.jpg

Романът на Джойс май е единственият, който се отбелязва с национален празник. Поне така е в Ирландия на всеки 16 юни. Духът на писателя – пък и героят му, оживяват и превръщат Дъблин в огромна книга. Все едно си по страниците на книгата.

След три години ще се навърши век от публикуването на модернистичния роман. Тук е мястото да кажем, че се готви ново българско издание.

Самият Блумовден, както още ще го срещнете на български, носи името на главния герой на книгата. Това е 38-годишният Леополд Блум. Над 900-те страници на „Одисей“ се разиграват точно на 16 юни. Представляват неспирен поток от мисли. Но мисли с такъв заряд, че са се превърнали в изключително важна част от световната литература.

А причината всичко в книгата да се случва само и единствено на този ден е… романтична. Авторът искал да увековечи момента, в който се запознал с бъдещата си съпруга Нора Барнакъл, превърнала се във вдъхновение за него.

Интересен е фактът, че макар да предлага на читателите си разказ за един-единствен ден от годината, романът е излизал три календарни години в приложение на американското списание The Little Review. После се стига и до първото самостоятелно негово издание – през 1922 г. в Париж.

Но да се върнем в Дъблин. На Блумсдей там е повече от интересно. „Одисей” отдавна се е превърнала в книга-феномен с много почитатели по цял свят. А празникът е повод мнозина от тях да се съберат в ирландската столица. И тя се превръща в сцена на описаното по страниците. Пресъздават се епизоди, преповтарят се движенията на главния герой из града. В костюми от ония времена се спират в кръчмите и баровете, та да възкресят духа на Леополд Блум.

За първи път празникът се отбелязва в чест на 50-годишнината от събитията в книгата – през 1974 г. Специално събитие организира и Посолството на Ирландия у нас. Първи, които прочетоха откъси на тазгодишното тържество – през 2019-а, бяха посланикът, Н. Пр. Майкъл Форбс и самият преводач Иглика Василева.

„На белозлатната луна мрежите нежни
във воал нощта обгръщат.
До спящо езеро фенери крайбрежни
вейките на люляка прегръщат.

Тръстики потайни нашепват в нощта
нейното име – име на жена.
Възторжена безкрай е моята душа –
пред глъхнещата сила на срама.“ Джеймс Джойс

https://www.telegraph.co.uk/content/dam/books/2016/01/12/james-joyce_trans_NvBQzQNjv4BqpJliwavx4coWFCaEkEsb3kvxIt-lGGWCWqwLa_RXJU8.jpg?imwidth=450

Джеймс Огъстин Алойсиъс Джойс е роден на 2 февруари 1882 година в семейството на Джон Джойс и Мери Джейн Мъри в Ратгар, предградие на Дъблин. Семейството на баща му произлиза от Фърмой в графство Корк, където в миналото притежава малко предприятие за производство на сол и вар. През 1887 година бащата на Джеймс Джойс е назначен за общински данъчен служител и семейството се премества в градчето Брей. По това време Джойс е нападнат от куче, което предизвиква у него до края на живота му фобия към кучета. През 1891г. Джеймс Джойс пише стихотворението „Et Tu Healy“, посветено на смъртта на протестантския политик Чарлс Стюарт Парнел. През 1898г. се записва в Университетския колеж в Дъблин, където учи английска, френска и италианска филология. През 1900г. излиза първата му публикация. През този период пише още статии, както и поне две пиеси, които не са запазени. Много негови приятели от това време се появяват като герои в по-късните му книги. След завършването на колежа през 1903г. Джойс заминава за Париж, за да следва медицина, но не след дълго се връща в Дъблин, защото майка му е на смъртно легло. След смъртта ѝ от рак през август той започва да изкарва прехраната си самостоятелно, като рецензира книги, преподава уроци и пее — той притежава хубав тенор и дори печели бронзов медал на музикалния фестивал през 1904г.

https://www.thenation.com/wp-content/uploads/2015/03/longenbach_tschinkwithtschunk_ba_img_0.jpg

През януари същата година пише есето „Портрет на художника“ и го предлага за печат в едно списание, но то е отхвърлено и той решава да го преработи в художествения роман „Стивън хероят“, в който да опише младостта си, но постепенно го изоставя и той никога не е публикуван в този вид (по-късно в Триест го преработва в „Портрет на художника като млад“, а „Стивън хероят“ е публикуван посмъртно). На 16 юни 1904 г. среща Нора Барнакъл, бъдещата си съпруга, която работи като камериерка. Двамата напускат Ирландия и се установяват най-напред в Пула (тогава Австро-Унгария), където през есента Джойс си намира работа като преподавател по английски на морските офицери от военната база. През март 1905г. обаче избухва шпионски скандал и всички чужденци трябва да напуснат града. С помощта на директора на местната школа Берлиц Джойс получава преподавателско място в Триест, където с малки изключения живее през следващите десет години.

https://cdn-images-1.medium.com/max/1200/1*Ex2-8hRPE7cfm2vD0lKIZA.png

„Затвори очите си и погледни!“

„Любовта обича да обича любовта.“

„Един гений не прави грешки. Неговите грешки са съзнателни и са портали към нови открития.“

„Да пишеш на английски е най-изобретателния метод за изтезания за греховете, извършени в предишните животи. Англоговорящите читатели го доказват.“

„Бог е измислил храната. А дяволът – готвачите.“

„Животът е прекалено кратък за четене за лоши книги.“

„За да учи, човек трябва да бъде скромен. Животът е най-великият учител.“

„Утре или в бъдещето съм това, което ще постигна днес. Днес съм това, което съм постигнал вчера.“

„Мъжете се водят от правите на интелекта. Жените – от извивките на емоциите.“

„Поставил съм толкова енигми и пъзели, че ще отнеме на професорите векове, за да разберат какво съм имал предвид. Това е единствения начин човек да подпечата безсмъртието си.“

„Действията на хората са най-добрите интерпретации на техните мисли.“

„Нация означава еднакви хора да живеят на едно място.“

„Страхувам се от тези силни думи, които ни правят нещастни.“

„Трезва Ирландия е схваната Ирландия.“

„Безотговорността е част от удоволствието от всяко изкуство.“

„Държавите си имат его, също както индивидуалностите.“

„Шекспир е правилният път за всички умове, които са изгубили равновесие.“

„Когато умра, на сърцето ми ще пише Дъблин.“

„Това, което искам от читателя, е да посвети целия си живот на четенето на моето творчество.“

Джеймс Джойс е сочен от критиците, за един от тримата върхови писатели на 20 век, заедно с Марсел Пруст и Франц Кафка. Неговият роман „Одисей“ е обявен за роман на ХХ век. Ирландецът Джойс, който не живее повечето време в Ирландия, но описва близките на сърцето си ирландци, все пак казва: „Защо аз трябва да умирам за Ирландия? Нека Ирландия умира за мен!“

Представяме ви, може би най-силният разказ на Джойс.

„ЕВЕЛИН“

Превод от английски – Асен Г. Христофоров

Тя седеше до прозореца и гледаше как вечерта нахлува в улицата. Главата си бе опряла на пердето, а в ноздрите си чувстваше дъх на прашен кретон. Беше уморена.

Минаваха малко хора. Мина на път за дома си мъжът от последната къща. Стъпките му отекнаха нататък по бетоновия плочник, а след това заскърцаха по сгурията пред новите червени къщи. Едно време там имаше ливада и всяка вечер те си играеха там със съседските деца. Сетне някакъв човек от Белфаст [1] купи ливадата и построи на нея къщи — не като техните, малки и кафяви, а яркочервени тухлени къщи с лъскави покриви. Децата от улицата често играеха заедно на ливадата — Девиновите, Уотърсовите, Дъновите, Кьоу-сакатото и тя с братята и сестрите си. Ърнест обаче никога не играеше: вече бе много голям. Баща им често ги разгонваше от ливадата с дебелия си трънчен бастун; но обикновено Кьоу-сакатото стоеше на пост и зададеше ли се баща й, биеше тревога. Все пак доста щастливи трябва да са били. Баща й още не беше чак дотам лош; при това и майка й беше жива. Всичко беше толкова отдавна; и тя, и братята и сестрите й бяха порасли до един; майка й умря. И Тизи Дън умря, а Уотърсови се върнаха в Англия. Всичко се променя. Сега и тя щеше да замине като другите, и тя щеше да напусне своя дом.

Своя дом! Тя огледа стаята, огледа и всички добре познати предмети в нея, от които толкова години бе бърсала праха веднъж в неделята и всеки път се бе питала отгде извира тоя прах. Може би никога вече нямаше пак да види тия тъй познати предмети, с които и през ум не й бе минавало, че ще се раздели. И все пак през всички тия години не успя да научи името на свещеника, чиято пожълтяла снимка висеше на стената над повредения хармониум, досам литографията с обещанията пред блажената Мария Маргарет Алакок[2]. Бил приятел на баща й от училище. Когато показваше фотографията на някой гостенин, баща й обикновено казваше мимоходом:

— Сега е в Мелбърн.

Съгласила се бе да замине, да напусне дома си. Умно ли постъпваше? Опита се да прецени всички доводи за и против. Така или иначе в тоя дом тя имаше подслон и храна; край нея бяха и ония, с които бе живяла цял живот. Разбира се, налагаше й се да работи здравата и вкъщи, и в магазина. Какво ли щяха да кажат за нея там, като узнаят, че е избягала с мъж? Може би ще я нарекат глупачка; и на нейно място ще назначат друга чрез обявление. Госпожица Гавин ще се радва. Винаги й бе имала зъб и го показваше най-вече пред хора:

— Госпожице Хил, не виждате ли, че тия дами чакат?

— Моля, гледайте по-весело, госпожице Хил!

Нямаше да пролее нито сълза за магазина.

Но в новия й дом, в оная далечна и непозната страна, всичко щеше да бъде различно. Тогава тя. Евелин, ще бъде омъжена. Хората ще я уважават. Няма да се мъчи като майка си. Дори сега, макар да бе прехвърлила деветнайсетте, тя често се боеше от грубостта на баща си. Знаеше, че тъкмо това бе причината за сърцебиенето й. Когато бяха още малки, той никога не бе налитал да я бие, както се спускаше връз Хари и Ърнест, понеже беше момиче; но напоследък бе почнал да я заплашва и казваше, че само паметта на майка й го спира. Сега нямаше и кой да я защити — Ърнест беше умрял, а Хари, който работеше по украсата на църкви, почти винаги беше някъде в провинцията. При това вечните дрязги за пари събота вечер бяха почнали да й додават донемайкъде. Тя винаги даваше цялата си седмична плата — седем шилинга, — а и Хари винаги изпращаше, каквото може, но цялата беда бе как да измъкне нещичко от баща си. Той казваше, че тя прахосва парите, че няма ум в главата, че няма да й даде своите спечелени с пот пари, та тя да ги пръска по улиците, и още какво ли не, защото обикновено в събота вечер си идваше съвсем насмукан. Накрая й даваше парите, а след това я питаше възнамерява ли изобщо да купи нещо за обед за неделя. Тогава трябваше от бързо по-бързо да хукне по пазар, здраво стиснала в ръка черното си кожено портмоне, докато с мъка се провираше през тълпата, сетне да се завърне по никое време с цял товар провизии. Много труд й струваше да поддържа къщата в ред и да гледа двете матки деца, които й бяха поверени, редовно да ходят на училище и редовно да се хранят. Това бе тежък труд — и тежък живот, — но сега, когато бе дошло време да скъса с него, тя не го намираше съвсем неприемлив.

С Франк й предстоеше да опита друг живот. Франк беше много мил, мъжествен и чистосърдечен.[3] Щяха да отпътуват заедно с вечерния параход, да му стане жена и да живее с него в Буенос Айрес[4], където я чакаше неговият дом. Колко добре си спомняше кога го видя за пръв път; той бе наел стая в една къща на главната улица, където тя ходеше на гости. Като че ли бе преди няколко седмици. Той стоеше пред вратата, килнал фуражката си назад, а перчемът му се вееше над бронзовото лице. После се опознаха. Той я чакаше всяка вечер пред магазина и я изпращаше до вкъщи. Веднъж я заведе да види „Циганката“[5] и тя ликуваше, седнала до него на непривично за нея място в театралния салон. Той страшно обичаше музиката и дори сам пееше понякога. Хората знаеха, че я ухажва, и щом той запееше песента за девойката, залюбила моряк, тя винаги изпитваше някакво приятно смущение. Наричаше я булче на шега. Мисълта, че има връзка с мъж, отпърво я ласкаеше, после той почна да й се харесва. Толкова неща й разказваше за далечни страни! Беше започнал като юнга с една лира на месец на параход по линията за Канада. Казал й бе имената на корабите, на които е плавал, и названията на различните корабни длъжности. Беше плавал през Магелановия проток и й бе разправил какви ли не чудесии за страшните патагонци. После стъпил здраво на краката си в Буенос Айрес, а в старата родина дошъл само тъй, за почивка. Разбира се, баща й се бе научил за тая връзка и й забрани дори да мисли за него.

— Тия моряци са ми ясни — рече той.

Един ден се скара с Франк и подир това трябваше да се срещат тайно.

Улицата потъваше в тъма. Белите пликове в скута й вече се губеха в мрака. Едното писмо беше за Хари; другото — за баща й. Някога Ърнест беше нейният любимец, но тя обичаше и Хари. Баща й напоследък видимо се беше състарил; тя щеше да му липсва. Понякога той биваше и мил. Неотдавна, когато беше болна, той й чете някакъв разказ за призраци и й препече филийки хляб на огъня. Друг път, когато майка им беше още жива, всички бяха отишли на излет до Хоут[6]. Тя си припомни как тогава баща й си сложи на главата майчината й шапка, за да разсмее депата.

Времето летеше, а тя все още седеше до прозореца, опряла глава на пердето, вдишвайки мириса на прашен кретон. Дочуваше свирнята на латерна някъде далече долу по улицата. Мелодията й бе позната. Странно, че я дочуваше тъкмо тая вечер, за да се подсети за обещанието, което бе дала на майка си, за обещанието колкото може по-дълго да крепи тоя дом цял и сплотен. Припомни си и последната нощ от боледуването на майка си: и тогава тя се намираше в душната тъмна стая от другата страна на къщата, а отвън до ушите й долиташе някаква тъжна италианска мелодия. Тогава дадоха на латернаджията шест пенса и му заръчаха да си върви. Спомни си, че после баща й влезе важно в стаята на болната и каза:

— Проклети италианци! Чак тук да се домъкнат! И както седеше унесена, тоя тъжен спомен за майчиния й живот я прониза до дън душа — живот на всекидневни жертви, завършил накрая с лудост. Тя потръпна, дочула отново майчиния си глас да нарежда с безумно упорство:

— Derevaun Seraun! Derevaun Seraun! [7]

Тя скочи внезапно, обзета от ужас. Да бяга! Трябва да бяга! Франк ще я спаси. Ще й даде живот, може би и любов. Тя искаше да живее. Защо да е нещастна!? Имаше право на щастие. Франк ще я вземе на ръце, ще я притисне към гърдите си. Ще я спаси.

………………………………

Тя стоеше сред разлюляната тълпа на Северния кей. Той я държеше за ръка и тя усещаше, че й говори и непрекъснато повтаря как ще прекосят океана. На пристанището се тълпяха войници с кафяви раници на гръб. През широките врати на чакалнята тя зърна за миг тъмната грамада на парахода, прилепен до стената на кея, със светнали прозорчета. Тя мълчеше. Усещаше, че бузите й са бледи и хладни, и в тоя сложен лабиринт от отчаяни мисли замоли бога да я напъти, да й посочи къде я зове дългът. Корабът изсвири тъжно и проточено в мъглата. Тръгне ли, утре ще бъде с Франк в открито море на път към Буенос Айрес. Билетите им бяха купени. Можеше ли все още да се откаже, и то след всичко, което той бе сторил за нея? От отчаяние започна да й се гади и тя продължи да шепне нечута гореща молитва.

Заби камбанка и звънът я прониза в сърцето.

— Ела!

Всички морета на света забушуваха край сърцето й. Той я теглеше в бездната: щеше да я удави. И с двете си ръце тя се вкопчи в железните перила.

— Ела!

Не! Не! Не! Невъзможно. Ръцете й стискаха железата до полуда. Изсред вълните тя нададе вик на отчаяние.

— Евелин! Еви!

Той се втурна зад бариерата и й извика да го последва. Креснаха му да върви, но той продължаваше да я зове. Тя извърна побелялото си лице към него, безволна като безпомощно животинче. В очите й той не съзря нито любов, нито сбогом: тя не го познаваше.

Бележки

[1] Намек, че предприемачът е протестант и нашественик.

[2] Св. Мария Маргарет Алакок е свързана с възникването на култа към Светото сърце, изключително популярен в Ирландия и неколкократно споменаван от Джойс. Постъпила в манастир от най-ранна възраст, Мария Маргарет Алакок се прочула със своята благочестивост, самоизтезания и видения. При едно от тях й се явил Христос, който извадил сърцето й, сложил го в своето, после го върнал в гърдите й пламнало от божествена любов. Тъй като игуменката не й повярвала, Христос й обещал духовен наставник, който ще я разбере. Тя била преместена в друг манастир и там признали виденията й за „истинни“.

[3] Името Франк (откровен, честен) отговаря на романтичните представи на героинята, но звучи иронично в контекста на разказа.

[4] Романтичното име „Буенос Айрес“ (хубав въздух) се противопоставя на лайтмотива „душен въздух“.

[5] Опера от ирландския композитор Майкъл Болф по една от новелите на Сервантес. Циганката, Арлина, е всъщност благородна девица, открадната като дете от циганите. В нея се влюбва млад аристократ, на когото тя изповядва смътните си спомени с песента „Насън бях принцеса“ (вж. края на разказа „Пръст“). Краят на романтичната опера е, разбира се, щастлив, тъй като Арлина бива разпозната от баща си.

[6] Голям хълм на петнадесет километра североизточно от Дъблин.

[7] Коментаторите все още не са изяснили смисъла на тези думи. Предполага се, че лудата брътви на келтски: „Удоволствието свършва в болка!“

Край
Коментирайте с Фейсбук профила ви >