magnifisonz.com /

Иво Андрич (1892–1975) е най-значимият писател от бивша Югославия през 20 век.

Той започва да твори в навечерието на Първата световна война в духовния климат на „втората модерна“ вълна, преминава през бурния период на „следвоенния модернизъм“, за да се утвърди най-пълно през периода на обновения реализъм през 1930-те и 1940-те год.

Цитати и биография :

„Всички хора са ми необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата.“

„Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участват в нейното разгаряне, а други, че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме.“ – „Мостът на Дрина“

„Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.“ – „Мостът на Дрина“

„Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си.“- „Мостът на Дрина“

„… човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява …“ – „Мостът на Дрина“

„И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.“ – „Знаци край пътя“.

„Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм.“

„В края на краищата и най-добрият писател може да събуди у читателя само онези впечатления, които самият читател вече носи в себе си, без да ги е осъзнал дотогава, да открива пред читателя само онези хоризонти, които читателят е способен да забележи.“- „Мостове“

„В дъждовните следобеди … аз често напусках тъжната ни стая и по стръмните улички, по лъскавия едър калдъръм слизах долу в равната и хубава част на града. Отивах до книжарницата и дълго стоях пред витрината ѝ, която познавах така добре, че забелязвах всяка, дори най-малка промяна и ѝ се радвах като на нещо лично мое. Отивах и се връщах по няколко пъти на ден, докато се спуснеше есенната вечер, витрината светнеше и отражението ѝ паднеше върху мокрия асфалт. Тогава трябваше да напусна всичко това и да се върна горе в махалата при своя действителен живот…

И така – всеки ден. Стотици пъти четях непознатите имена на писателите и заглавията на техните книги. Тъй като нямаше кой да ме осведоми и упъти, аз сам си измислях смисъла и значението на тези заглавия…“ – „Мостове“

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.

… Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“ – „Мостове“

„Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.” – „Мостове“

„Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.“ – „Ex Ponto“.

„Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!“  – „Ex Ponto“

„Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.“ – „Ex Ponto от Иво Андрич

„Животът ни връща само това, което даваме на другите.“ – „Ex Ponto“

„Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.”

Иво Андрич е роден на 9 октомври 1892 г. в село Долац до град Травник (Босна и Херцеговина). Син е на Антун Андрич, служител, и Катарина Андрич, по баща Пеич. Родителите на Андрич са католици, хървати отСараево: семейството на баща му от десетилетия е свързано с този град, в който по традиция се занимава със златарския занаят. Освен практикуване на един и същ занаят, членовете на фамилията Андрич са свързани и от общата зла орисия – туберкулозата: много от предците на писателя, включително всички негови чичовци, са покосени на млади години от нея, а самият Андрич остава без баща на 2-годишна възраст.

Сблъсквайки се с безпаричието, Катарина Андрич дава за отглеждане единственото си дете на Ана — сестрата на мъжа си, и на мъжа ѝ Иван Матковшик във Вишеград. В града, който повече от което и да било друго място, ще бележи неговото творчество, гледайки стройните колони на моста на Дрина, Андрич завършва основно училище, а след това се връща при майка си в Сараево, където през 1903 г. се записва в Голямата гимназия — най-старото средно училище в Босна и Херцеговина.

————–

Иво Андрич – Да бъдеш човек ( Нобелова реч )

На хиляди разни езици, в различни житейски условия, от век на век, от патриархалните древни приказки край огъня в колибата до творбите на модерните писатели, които ежечасно излизат от издателствата на големите световни центрове, се изприда разказът за съдбата на човека, който без край и без прекъсване си разказват хората. Начините и формите на този разказ се изменят с времето и условията, но необходимостта от разказ и разказване остават, разказът си тече и няма край разказ-ването. Така понякога ни изглежда, че човечеството от първия проблясък на съзнание през вековете разказва само на себе си в милион варианти заедно с дъха на дробовете си и с ритъма на пулса си една и съща приказка. А тя като че иска, както приказките на легендарната Шехерезада, да измами кръвника, да отложи неминуемостта на трагичната съдба, която ни заплашва, и да продължи илюзията на живота и съществованието. Или може би разказвачът със своето дело трябва да помогне на човека да осъзнае и да се справи с тази съдба? Може би неговото призвание е да говори от името на всички онези, които не умеят или които – сразени преди време от живота – не успяват да се изразят?

Или може би разказвачът сам на себе си разказва своя разказ както детето, което пее в мрака, за да залъже страха си? Или целта на това разказване е да освети поне малко тъмните пътища, по които често животът ни тласка, и да ни покаже нещо повече за този живот, който ние в своята слабост не успяваме да схванем и разберем. Често пъти от думите на добрия разказвач може да узнаем какво сме сторили и какво сме пропуснали, какво би трябвало да правим и какво не. Може би в тези разкази – устни и писмени – се съдържа истинската история на човечеството и може би от тях може да се предусети, ако не да се познае целият смисъл на тази история. И то без оглед на това, дали става дума за миналото, или за настоящето.

Когато става дума за разказването, което има за предмет миналото, трябва да припомним, че има възгледи, според които да се пише за миналото означава да се пренебрегне настоящето и да се обърне гръб на живота. Мисля, че създателите на исторически разкази и романи не биха се съгласили с това и че по-скоро биха признали, че сами действително не знаят как и кога се прехвърлят от онова, което се нарича настояще, към онова, което смятаме за минало, че с лекота, като насън, се прекрачват границите на вековете. Нима и в миналото, и в настоящето не се сблъскваме със сходни явления и подобни проблеми: да бъдеш човек, роден без свое знание и своя воля, хвърлен в океана на същество-ванието. Да трябва да плуваш. Да съществуваш. Да бъдеш идентичен. Да издържаш атмосферното налягане около себе си, всички сблъсъци, своите и чужди непредвидени и непредвидими постъпки, които най-често не са по мярката на нашите сили. А освен всичко това да издържиш и на собствената си мисъл за всичко това. Накратко: да бъдеш човек!

Така и отвъд чертата, която произволно дели мина-лото от настоящето, писателят среща същата съдба човешка, която трябва да види и колкото се може по-добре да разбере, да се уеднакви с нея, със собствения си дъх и собствената си кръв да я стопля, докато не получи живата тъкан на разказа, който той иска да съобщи на читателите, и то колкото се може по-хубаво, по-просто и по-убедително.

Как да се постигне това, по какъв начин и по какви пътища? Едни го постигат чрез свободен и неограничен полет на въображението, други чрез дълги и внимателни проучвания на историческите данни и обществените явления. Едни чрез гмурване в същината и смисъла на отминалата красота, други с капризно-весела лекота, като онзи плодовит френски романист, който казваше: „Що е историята? Пирон, върху който окачам романите си.“ Накратко – има сто начина и пътища, по които писателят достига до своята творба, но единственото, което е важно и решаващо, е самата творба.

Писателят на исторически романи би могъл да постави като мото и като единствено обяснение на всичко, на всички и веднъж завинаги: „Размишлявах за древните дни и си спомнях вечните времена.“

Но и без всякакъв надпис творбата му сама казва същото.

И в края на краищата всичко това е въпрос на техника, метод, навици.

Всичко това е повече или по-малко забавна игра на духа по повод на едно дело и около него. Не е въобще толкова важно дали един разказвач описва сегашното или миналото, или пък смело полита в бъдещето. Онова, което е главното, е духът, с който е пропито неговото повествование, онази основна заръка, която казва на хората неговата творба. А за това естествено няма и не може да има правила и норми. Всеки разказва своя разказ по своя вътрешна необходимост, според мярката на своите наследени или придобити склонности и разбирания и по силата на своите изразни възможности. Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. А разказът, който съвременният повествовател разказва на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тема, трябва да не бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е възможно повече, той трябва да бъде вдъхновен от любовта и воден от широтата и ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това е важното.

1961 г.

Превод: Светлозар Игов

———————–

През гимназиалните си години Андрич започва да пише поезия и през 1911 г. публикува в „Босанска вила“ първото си стихотворение „В сумрак“. Като гимназист Андрич е пламенен поборник за обединение на южните славяни, член е на националното движение „Млада Босна“ и страстен борец за освобождаване на южнославянските народи от властта на Австро-унгарската монархия.

След като получава стипендия от хърватското културно-просветно дружество „Напредък“, през октомври1912 г. Андрич започва да следва във Философския факултет на Кралския университет в Загреб. В града на Сава той, покрай ученето, посещава и салони, където се сближава със загребската интелигенция, от която е и 20 години по-възрастният от него Антун Густав Матош, който му оказва особено голямо влияние.

През следващата година се прехвърля във Виена, където слуша лекции по история, философия и литература. Виенският климат не му понася и той, наследствено обременен със слаби бели дробове, често боледува от пневмония. Обръща се за помощ към своя гимназиален учител и благодетел Тугомир Алаупович и още на следващата година се прехвърля във философския факултет на Ягелонския университет в Краков. Интензивно учи полски език, запознава се с културата и слуша лекции от прочути професори. През цялото време пише рефлексивни „стихотворения в проза“, а през юни 1914 г. Дружеството на хърватските писатели в Загреб му публикува 6 стихотворения в проза в обзорния алманах „Хърватска млада лирика“.

Първа световна война

На Видовден, 28 юни 1914 г., при вестта за сараевския атентат и гибелта на ерцхерцога Франц Фердинанд Андрич опакова оскъдния си студентски багаж и напуска Краков: потиснатият инстинкт на революционер го кара да се върне в родината, на историческата сцена. Веднага след пристигането му в Сплит в средата на юли австрийската полиция го арестува и го отвежда първо в затвора в Шибеник, а след това – в Марбург (Марибор), където ще остане като политически затворник до март 1915 г. Между стените на марбургската тъмница, в мрака на единичната килия,„принизен до скот“, Андрич интензивно пише стихотворения в проза.

След излизане от затвора Андрич е изпратен в лагерите в Овчарево и Зеница, където остава до лятото на 1917 г. Поради повторно белодробно заболяване веднага заминава на лечение в Загреб, в прочутата Болница на милосърдните сестри, сборно място на хърватската интелигенция, която се крие от участие във войната на страната на Австро-Унгария. Тук Иво Андрич, заедно с граф Иво Войнович, посреща общата амнистия и активно се включва в подготовката на първия брой на списание „Književni jug“ (Литературен юг).

Същевременно внимателно довършва книгата си със стихове в проза, която бива издадена под заглавие „Ex Ponto“ в Загреб през 1918 г. с предговор от Нико Бартулович. В Загреб го заварва рухването на Австро-унгарската монархия, а след това и обединението и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци. В дните, които непосредствено предшестват формалното обединение, в текста „Неканените нека мълчат“, публикуван в загребския в. „Новости“, Андрич остро отговаря на първите симптоми на раздор в държавата, която още не е била създадена, и призовава към единство и разум.

Недоволен от атмосферата в Загреб, Андрич отново моли за помощ д-р Тугомир Алаупович и от началото на октомври 1919 г. започва да работи като чиновник в Министерството на вероизповеданията в Белград. Съдейки от писмата, които пише на приятели, Белград сърдечно го приема и той интензивно участва в литературния живот на столицата, дружейки с Милош Църнянски, Станислав Винавер, Сима Пандурович, Сибе Миличич, които се събират в кафене „Москва“.

Дипломатическа кариера

Още в началото на 1920 г. Андрич започва своята много успешна дипломатическа кариера с назначаването му в Посолството във Ватикана. Същата година загребското издателство „Кугли“ публикува неговата нова сбирка със стихотворения в проза „Неспокойства“, а издателят Светислав Б. Цвиянович от Белград отпечатва разказа му „Пътят на Алия Джерзелез“.

От есента на 1921 г. Андрич е назначен за чиновник в Генералното консулство на Кралството на сърби, хървати и словенци в Букурещ, а същата година започва да сътрудничи на „Srpski književni glasnik“ (Сръбски литературен вестник), като в бр. 8 публикува разказа „Чоркан и немкинята“(Ćorkan i Švabica).

През 1922 г. е прехвърлен на работа в Консулството в Триест. През същата година отпечатва още 2 разказа („По време на лагеруването“ и „Жената от слонова кост“), цикъла стихотворения „Какво си мечтая и какво ми се случва“ и няколко литературни отзиви. В началото на 1923 г. е вицеконсул в Грац.

Тъй като няма завършено висше образование, го заплашва уволнение от Министерството на външните работи. Между възможностите да се дипломира с държавен изпит или със защита на докторат Андрич избира втората и през есента на 1923 г. се записва във Философския факултет в Грац. През същата година Андрич публикува и няколко разказа, някои от които се нареждат сред неговите най-значителни прозаични творби:„Мустафа Маджар“, „Любов в градчето“ (Ljubav u kasabi), „В мусафирханата“ (U musafirhani) и „Ден в Рим“. През юни 1924 г. защитава в Грац докторска теза „Влиянието на турското владичество върху развитието на духовния живот в Босна“.

На 15 септември 1924 г., тъй като е защитил докторат, получава право да се върне на дипломатическа служба. В края на годината бива прехвърлен в Белград, в Политическия отдел на Министерството на външните работи. През същата година се появява и първият сборник с разкази на Андрич, издаден от Сръбската литературна задруга (Srpska književna zadruga), в който, освен някои от вече публикуваните в списания, влизат и някои нови разкази – „В зандана“ и „Бреговете на Ързав“. По предложение на Богдан Попович и Слободан Йованович през 1926 г. Иво Андрич бива приет за член на Сръбската академия на науките и изкуствата, а същата година в „Srpski književni glasnik“ публикува разказите „Мара метресата“ (Mara milosnica) и „Чудо в Олово“.

През октомври е назначен за вицеконсул в Генералното консулство на Кралство Югославия в Марсилия. През следващата година е командирован за 3 мес. в Генералното консулство в Париж: почти цялото си свободно време в Париж Андрич прекарва в Националната библиотека и Архива на Министерството на външните работи, проучвайки историческите материали за Босна от началото на 19 век и четейки кореспонденцията на Пиер Давид, френския консул в Травник.

От пролетта на 1928 г. е назначен за вицеконсул в Посолството в Мадрид. През същата година публикува разказите „Улулици“ (Olujaci), „Изповед“ и„Моста на Жепа“. В средата на следващата година е прехвърлен в Брюксел на мястото на секретар на посолството, а в „Srpski književni glasnik“ се появява неговото есе „Гоя“.

От 1 януари 1930 г. започва да работи като секретар на постоянното представителство на Кралство Югославия към Обществото на народите вЖенева. Същата година публикува есе за Симон Боливар, разказа „При казана“ и текста „Учителят Любомир“.

В Белград през следващата (1931) г. Сръбската литературна задруга издава и втора книга с негови разкази, в която освен разказите, публикувани по-рано в различни списания, за пръв път се отпечатва без съкращения „Времето на Аника“, а в календара-алманах на сараевското издателство„Просвета“ се появява пътеписът „Португалия, зелена страна“. През 1932 г. Андрич публикува разказите „Смърт в Синановата текия“, „На лодката“ и записките „Летейки над морето“.

През март 1933 г. се връща в Белград като съветник в Министерството на външните работи. И макар да пише интензивно, през тази година публикува само разказа „Напаст“ и няколко записки. На 14 ноември с.г. в писмо до Миховил Комбол отказва да публикуват стихотворенията му вАнтологията на новата хърватска лирика: „Никога не бих могъл да участвам в една публикация, от която по принцип ще бъдат изключени други наши, близки за мен поети, само затова, че са от друго вероизповедание или са родени в друг край. Това не е мое верую от вчера, а от ранната ми младост, а сега, в зрелите години, такива основни ценности не се променят“.

През следващата година е повишен в съветник от 4 група 2-ра степен на Министерството на външните работи. Става редактор на „Srpski književni glasnik“ и в него публикува разказите „Улулици“, „Жажда“ и първата част на триптиха „Елена, жената която не съществува“. Става началник на политическия отдел на Министерството на външните работи и живее в хотел „Екселсиор“. Отпечатва разказите „Байрон в Синтра“, „Деца“, есето„Разговор с Гоя“ и един от своите най-значителни литературно исторически текстове – „Негош като трагически герой на косовската мисъл“. През следващата година Сръбската литературна задруга отпечатва друга книга с разкази, в която сред онези, публикувани в списанията, се намират и разказите „Мила и Прелац“ и „Сватба“.

Дипломатическата кариера на Андрич продължава във възходяща линия и през ноември 1937 г. бива назначен за заместник-министър на външните работи. През същата година получава високи държавни отличия от Полша и Франция: Орден на висш командир на обновена Полша и Орден на висш офицер от Почетния легион. Макар и зает с дипломатическа служба, Андрич публикува през тази година разказите „Труп“ (Trup) и „Образи“ (Likovi), а освен това във Виена събира материали за консулските времена в Травник, като проучва в Държавния архив докладите на австрийските консули в Травник от 1808 до 1817 г. – Паул фон Митезер и Якоб фон Паулич. В началото на 1938 г. се появява първата монография за Андрич, написана от д-р Никола Миркович.

Дипломатическата кариера на Иво Андрич бележи връх през 1939 г.: на 1 април е публикувано съобщение, че е назначен за пълномощен министър и извънреден посланик на Кралство Югославия в Берлин. Андрич пристига в Берлин на 12 април, а на 19 април предава акредитивните си писма на канцлера на Райха Адолф Хитлер.

През есента, след като германците окупират Полша и много учени и писатели са отведени в лагерите, Андрич се намесва пред германските власти, за да бъдат спасени от лагерите. Обаче политиците в Белград не разчитат винаги на своя посланик и много от контактите с германските власти се осъществяват без посредничеството на Андрич. Писателят продължава да публикува: разказа „Чаша“ и записките „Пътеки“ и „Вино“ излизат в „Srpski književni glasnik“ през 1940 г.

През ранната пролет на 1941 г. Андрич подава оставка пред властите в Белград: „…Днес на първо място служебни, а след това – и лични, многобройни и императивни причини, ми налагат да помоля да бъда освободен от тази длъжност и възможно най-скоро да бъда изтеглен от сегашния си пост…“ Неговата оставка не е приета и на 25 март във Виена, като официален представител на Югославия, присъства на подписването на Тройния пакт. Ден след бомбардирането на Белград – на 7 април 1941 г., Андрич, заедно с персонала на Посолството, напуска Берлин. След това отхвърля предложението на германските власти да отиде в по-безопасната Швейцария, но без останалите членове на Посолството и техните семейства: той избира завръщане в окупирания Белград.

През ноември е пенсиониран, но отказва да получава пенсията. Живее в уединение на улица Призренска, като квартирант на адвоката Брана Миленкович. Отказва да подпише Апела към сръбския народ, с който се осъжда съпротивата срещу окупатора. Отказва също така във времето, когато „народът се мъчи и страда“ Сръбската литературна задруга да публикува негови разкази. В тишината на своята квартира той пише първо„Травнишка хроника“ (Travnička hronika), а в края на 1944 г. завършва „Мостът на Дрина“ (Na Drini ćuprija). И двата романа ще публикува в Белград няколко месеца след завършване на войната, а в края на 1945 г. в Сараево излиза романът му „Госпожица“ (Gospođca).

След Втората световна война

През първите следвоенни години става председател на Съюза на писателите на Югославия, заместник-председател на Дружеството за културно сътрудничество със Съветския съюз и делегат на III заседание на Регионалното антифашистко събрание за народно освобождение на Босна и Херцеговина (ZAVNOBIH). През 1946 г. живее в Белград и Сараево, става редовен член на Сръбската академия на науките и изкуствата. През същата година между другото публикува и разказите „Малтретиране“ (Zlostavljanje) и „Писмо от 1920 година“.

През следващата година става член на Президиума на Народното събрание на НР Босна и Херцеговина и публикува „Притча за слона на везира“(Priča o vezirovom slonu), няколко текста за Вук Караджич и Петар Петрович Негош, а през 1948 г. за пръв път отпечатва „Притча за селяка Симан“(Priča o kmetu Simanu).

През следващите няколко години активно се занимава с обществена дейност, изнася лекции, говори на обществени събрания, като член на делегации пътува до Съветския съюз, България, Полша, Франция, Китай. Публикува предимно кратки текстове, откъси от повести, разказите „Бюфет ‘Титаник’“ (1950), „Знаци“ (1951), „На слънчевата страна“, „На брега“, „Под Грабич“, „Зеко“ (1952), „Аска и вълкът“, „Неспокойна година“, „Лица“ (1953).

През 1954 г. става член на Съюза на комунистите на Югославия. Пръв подписва Новосадския договор за сърбохърватския книжовен език. През същата година Матица сръбска отпечатва „Прокълнатия двор“ (Prokleta avlija), а разказът „Игра“ се появява през 1956 г.

През 1958 г., на 66-годишна възраст, Иво Андрич се жени за дългогодишната си любов Милица Бабич, костюмографка в Народния театър в Белград, вдовица на Ненад Йованович. С жена си се премества в първия си апартамент на улица Пролетерских бригада 2а. През същата година публикува разказите „Панорама“, „В конфликт със света“ (U zavadi sa svetom) и единствения предговор, който изобщо написва за нечия книга: към книгата „Некролог на една чаршия“ на Зуко Джумхур.

„За епическата сила“, с която е „оформил мотивите и съдбите от историята на своята страна“, Иво Андрич получава през 1961 г. Нобелова награда. С беседата си „За разказа и разказването“ (O priči i pričanju), в която е изложено неговото писателско верую, на 10 декември 1961 г. той благодари за признанието.

Въпреки че произведенията му дотогава са превеждани на много езици, след връчване на наградата започва големият интерес на света към творчеството на писателя от Балканите, като неговите романи и разкази се печатат на повече от 30 езика. Макар че отказва на много покани, през тези години Андрич посещава Швеция,Швейцария, Гърция, Египет. Цялата сума от Нобеловата награда подарява на 2 части на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Освен това много често участва в акции за събиране на помощи за библиотеките и дава пари за хуманитарни цели.

През 1963 г. Обединените издателства (Prosveta, Mladost, Svjetlost и Državna založba Slovenije) публикуват първите събрани съчинения на Иво Андрич в 10 тома. През следващата година посещава Полша, където вКраков бива обявен за почетен доктор на Ягелонския университет. Пише много малко, но книгите му се препечатват в страната и в чужбина. През март 1968 г. жена му Милица почива в семейната им къща в Херцег Нови.

През следващите години Андрич свежда до минимум своята обществена активност, много чете и малко пише. Здравето му постепенно се влошава и той често посещава болници и балнеосанаториуми за лечение.

На 13 март 1975 г. света напуска един от най-големите творци на сръбски език, писател със сила да създава митове и мъдър хроникьор на балканския „караказан“.