Федерико Гарсия Лорка – Разкъсан съм от небесата в този град, от улиците му, напомнящи змия, и там, където всичко се превръща на кристал

Разкъсан съм от небесата в този град,
от улиците му, напомнящи змия,
и там, където всичко се превръща на кристал,
там ще оставя да порасне моята коса.

Като нямото дърво с отсечените клони,
като детето с бледен лик, подобен на яйце.

Като вопъла сподавен на разбитото лице
И зад стъпките ми сухи — тези парцаливи локви.

Като обръча на безграничната умора
и удавената пеперуда на мастилницата ми сега.

И всеки ден с лицето си различно сблъсквам се
отново.

Разкъсан съм от небесата в този град!

(Из стихосбирката „Поетът в Ню Йорк“, 1930)

magnifisonz.com / 

Федерико Гарсия Лорка е вероятно най-значителният испански поет и драматург на XX век, написал едни от най-хубавите творби в световната поезия, превеждани на много езици. Той е роден във Фуенте Вакерос, Гранада (Андалусия) на 05.06.1899 г. и умира на 19.08.1936 г., най-печално известната жертва на Испанската Гражданска война. През 1919 г. Лорка отива в Мадрид, където остава през следващите петнайсет години. Напуска университета, за да се посвети изцяло на своето изкуство. Пише пиеси, организира театрални постановки и фолклорни фестивали, чете поезията си пред публика и събира стари народни песни. През този период Лорка става част от групата испански писатели, художници, музиканти и други хора на изкуството, известна като “Поколение 27”, включваща Салвадор Дали и Луис Бунюел, които увличат младия поет в сюрреализма. В ранните етапи от творчеството си с групата са били близки също и Пабло Неруда, Висенте Уидобро и Хорхе Луис Борхес. През 1928 г. излиза “Цигански балади”, която веднага донася на Лорка широка известност и претърпява седем издания през оставащите осем години от живота му. Лорка е също и художник, виртуозен пианист, китарист и композитор. Поезията и пиесите му комбинират елементи от андалузкия фолклор със сложни и често сюрреалистични поетични техники, в разрез с всички социални и образователни бариери. Счита се, че той е успял в създаването на жизнеспособeн поетичeн стил за сцената, превъзхождащ работите на неговите съвременници Йейтс, Елиот и Клодел.

Превод от испански: Ал. Муратов,  Атанас Далчев

Викът

Елипсата на един вик
о планините
се удря.

Там, над маслините,
ще прилича на черна дъга
върху синята нощ.

Ах!

От вика като под лък на виола
затрептяха
далечните струни на вятъра.

Ах!

(Хората в пещерите
гасят своите свещи.)

Ах!

(Из стихосбирката „Стихове за канте хондо“, 1921)

————————————————
БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА
  
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
– Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
– Продавам аз, сеньор, водата
на морето.
– Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
– Сеньоре, нося аз водата
на морето.
– Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
– Аз плача със водата
на морето.
– Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
– Безкрай горчива е водата
на морето.
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
————————————————

НА УХОТО НА ЕДНО МОМИЧЕ

Аз не поисках.
Аз не поисках нищо да ти кажа.

Видях в очите твои
две дръвчета луди.
От вятър, смях и злато.

Поклащаха се.
Аз не поисках.
Аз не поисках да ти кажа нищо.

————————————————

ИСТИНА

Ах, колко мъка, колко труд ми струва,
да те обичам, както те обичам!

От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът
и шапката ми даже.

Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?

Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!

————————————————
КИТАРАТА
 
Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
под снежните преспи.
Не може
да млъкне
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на Юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора не видяла,
за първата птица на клона
умряла.
Китаро!
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча.
————————————————
РОМАНС ЗА ЛУНАТА
 
Дойде в ковачницата черна
луната със волани бели.
Момченцето я гледа, гледа,
не може да й се нагледа.
И сред полюшнатия въздух
ръце замахала, луната
разголва, чиста и порочна,
гръдта си от олово твърдо.
– Луна, луна, по-скоро скрий се,
че ако циганите дойдат,
от твоето сърце гердани
и пръстени ще си направят.
– Момченце, нека потанцувам.
Когато циганите дойдат,
въз наковалнята с очички
притворени ще те заварят.
– Луна, луна, по-скоро скрий се,
конете им аз вече чувам.
– Момченце, чакай, не ми мачкай
колосаната белота.
Летеше конникът, заудрял
по тъпана на равнината.
Притворило очи, момчето
в ковачницата бе заспало.
А циганите, бронз и дрямка,
през прашните маслини идат.
Главите – вдигнати нагоре,
очите – жълти и сънливи.
Как пее птицата среднощна,
ах, как тя пее на дървото!
Върви луната по небето,
момчето за ръка повела.
В ковачницата виком викат,
ридаят циганите скръбни.
Ветрецът тих я тули, тули,
ветрецът вече я затули.
————————————————
ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ
 
Ветре южен,
мургав, жарък,
духаш върху мойта плът,
носиш ми обилен посев
от блестящи
погледи и аромати
на цъфтящи портокали.
Правиш алена луната
и тополите пленени
караш да въздишат, ала идваш
прекалено късно!
Свита във руло нощта на мойта повест
на полицата поставих!
Без най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце;
лудо се върти, сърце.
Северняко зъл,
на ветровете мечко бяла!
Духаш върху мойта плът,
зъзнещ от зари
полярни,
с твоя плащ от привидения
капитани
и се смееш гръмовито
като Данте.
О, шлифовчик на звездите!
Ала идваш
прекалено късно!
Моят скрин е цял мухлясъл
и загубил съм му ключа.
Без най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце;
лудо се върти, сърце.
Морски ветрове и гноми,
повеи от нийде.
Рой комари върху роза
с листовце пирамидални.
Вихри от гръдта отбити
между грубите дървета,
флейти в урагана,
днес ме оставете!
Със вериги яки окован е
моят спомен
и пленена – веселата птица,
дето везеше със песни
вечерта.
Миналото никога отново се не връща,
знае го светът отдавна
и сред светлата тълпа на ветровете
безполезно е да се оплакваш!
Тъй ли е, тополо, дето вятъра наставяш?
Безполезно е да се оплакваш!
Без най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце;
лудо се върти, сърце.
Коментирайте с Фейсбук профила ви >