Какво ме интересува, че сте добри? Бъдете красиви и тъжни! – Шарл Бодлер

magnifisonz.com /

Шарл Пиер Бодлер (на френски: Charles Pierre Baudelaire) е френски поет, критик и преводач, една от най-влиятелните и противоречиви фигури във френския културен живот на 19 век.

Шарл Бодлер Charles Pierre Baudelaire


Роден	9 април 1821 г. Париж, Франция
Починал	31 август 1867 г. (46 г.) Париж, Франция
Националност	Французин
Професия	поет, критик и преводач
Подпис

Шарл Бодлер е роден през 1821 г. в Париж в семейството на висш държавен чиновник. Баща му умира през 1827 и майка му се жени повторно за офицер, работил по-късно като посланик в различни страни. Бодлер получава образованието си в Лион(1831-1836) и Париж (1836-1839).

През следващите години Бодлер води нередовен живот, като се смята, че по това време се разболява от сифилис. За да го вкарат в правия път, настойниците му го изпращат на пътешествие до Индия. След завръщането си в Париж Бодлер е вече пълнолетен, но продължава екстравагантния си живот и, тъй като е заплашен от разорение, семейството му поставя имуществото му под попечителство. През този период той се запознава с мулатката Жана Дювал, връзката с която продължава до края на живота му.

През 1845 и 1846 г. Бодлер публикува критични прегледи на съвременното изкуство, които привличат внимание със смелостта на обявените възгледи. Той взема участие в Революцията от 1848 и за известно време се интересува от политика, но възгледите му преминават през анархизма на Пиер-Жозеф Прудон, историята на „Raison d’Ėtat“ на Джузепе Ферари до ултрамонтанската критика на либерализма на Жозеф дьо Местр.

Междувременно финансовите затруднения на Бодлер се засилват, особено след фалита на неговия приятел и издател Огюст Пуле Маласис през 1861 г. През 1864 заминава за Брюксел, където се надява да продаде правата за своите произведения. През този период, освен пристрастеността си към опиума, той започва и да пие много. През 1866 г. получава удар, вследствие на който е парализиран. Последните две години от живота си прекарва в санаториуми в Брюксел и Париж, където умира през1867 г.

Творчество

Портрет от Гюстав Курбе, 1848

През 1857 Бодлер публикува своята първа и най-известна стихосбирка „Цветя на злото“ („Les fleurs du mal“). Тя е издадена от неговия приятел Огюст Пуле Маласис, който наследява печатница в Алансон. Стихотворенията са високо оценени от малък кръг читатели, но сюжетът им предизвиква недоволството на критиката и широката публика. Основните теми за секса исмъртта са смятани за скандални и книгата се превръща в нарицателно за неблагоприличие. Бодлер, издателят му и печатарят му са съдени за нарушаване на обществения морал. Стихосбирката е преиздадена през 1861 със значителни допълнения.

Сред другите произведения на Бодлер са „Малки поеми в проза“ („Petits Poèmes en prose“), поредица критически статии, включени в „Pays, Exposition universelle“, изследвания на творчеството на Гюстав Флобер, Теофил Готие и Оноре дьо Балзак, статии в сборниците „Poètes francais“ и „Les Paradis artificiels: opium et haschisch“.

В средата на 40-те години Бодлер се запознава с работите на Едгар Алън По, които му правят силно впечатление. Почти до края на живота си той превежда на френски негови произведения.

Той е първият европеец, който съпоставя виното и дрогата в естетически и етически ракурс. Бодлер умира едва 46-годишен, след като в младите си години е познал отблизо и в обилни дози трите най-могъщи форми на опиянение – дрогата, алкохола и секса. Заради последната от трите страсти в края на живота си е страдал от тежък сифилис, а с първите две е свързано неговото може би плодотворно, но в същото време болезнено нервно разстройство. Можем единствено да гадаем дали от опиума или от алкохола са родени стиховете:

„Из мозъка ми броди котка

като из свой апартамент.“

Освен шумно преследвания поетичен сборник „Цветя на злото“ и десетина забележителни естетически студии, които приживе са направили известността му по-малко скандална, Бодлер е оставил и три пространни есета, посветени на дрогата – „Поема за хашиша“, „Опиоман“ и „Виното и хашишът като средства за разширение на личността“. В трите текста без грам свян и стеснителност той описва психологическото въздействие на опиума и хашиша, внимателно изследва проникването на отровите в гънките на мозъка и образите, които те пораждат – „хармония в най-очарователна форма“ и „мигновено овладяване на рая“, според собствените му изрази. Заради тези съчинения днес някои са склонни да го смятат за апологет на наркотиците, но това не е нито точно, нито справедливо, защото всеки път след описанията на насладата от опиума следват също така детайлни и проникновени описания на терзанията, предизвикани от наркозата, в която според Бодлер гори „огъня на едно лъжливо щастие и лъжливо просветление“. Той не пропуска да напомни, че дрогата е коварно огледало, което пробужда само онова, което човек действително крие в себе си и което би могъл да открие и достигне и без нея, т.е. посягането и отдаването на дрогата в крайна сметка е акт на малодушие. „Хашишът като всички самотни наслаждения прави човека безполезен за обществото и подбужда към постоянно самовъзхищение.“

От трите текста последният е най-интересен. Писан е най-късно и в него срещу измамливия огън на наркотиците поетът изправя красотата, благородството и творческата плодовитост на виното.

„Хрумна ми да пиша за виното и хашиша в една и съща статия, защото между тях действително има нещо общо – необикновеното стимулиране на поетическите склонности, което те предизвикват в човека“, казва Бодлер. По-нататък обяснява, че онова, което сближава двете субстанции, е човешкото влечение към всякакви вещества, полезни и вредни, които извисяват неговата личност, помагат му да почувства своето величие и да повярва в него, да се върне поне за миг в изгубения рай. Все пак между двата маршрута на щастиетоима съществена разлика – докато единият е съвсем разумен и приемлив, другият прилича на „забранена игра“.

„Колко величествени са зрелищата, предизвикани от виното и осветени от неговото вътрешно слънце! Колко неподправена и как завладяваща е тази втора младост, която човекът черпи от него! Но заедно с това колко опасни са неговите мълниеносни възторзи и неговите изтощителни очарования! И все пак кажете по съвест, вие, съдии, законодатели, вие, общественици, кой от вас би дръзнал да осъди човека, който влива в себе си творчески дух? Нека не бъдем по-жестоки към виното, отколкото към самите себе си и нека се отнасяме с него като с равен.“

Това възторжено и приповдигнато отношение към виното е в същината си дълбоко европейско. Много преди да се роди все още модната теза за „сблъсъка на цивилизациите“, този сблъсък е съществувал и едно от неговите невидими проявления е свързано с хилядолетния цивилизационен конфликт (може би по-точната дума е контакт) между виното и дрогата.

Всяка цивилизация има нужда от свои стимулатори – някои народи ги откриват във виното, бирата и по-късно в алкохола, докато други народи, поради свои, най-често религиозни причини, остават умерено пристрастени към опиума.

Доказано е, че виното и дрогата исторически са връстници. От археологически проучвания е установено, че най-рано използваните растения с психоактивиращи свойства са конопът (Cannabis sativa) и опиумният мак (Papaver somniferum). Отглеждането им започнало в Югозападна Азия преди около 4000 години, когато в Евразия се ражда първото вино. През V в. пр. Хр. Херодот описва как скитски племена по Северното Черноморие хвърляли върху нажежени камъни конопени семена и после дишали дима, който ги опиянявал и те изпадали в бурно веселие. През следващите векове упойващите свойства на конопа и опиумния мак са били познати в Европа и често използвани в медицината, но основен стимулант, осветен не само от традицията, но и от религията, си остава виното. Прави впечатление, че в Библията няма никакви сведения за канабис, докато виното щедро присъства в нейното повествование.

Третата особено значима дрога в историята на цивилизацията е коката, чиито листа дъвчели американските индианци, когато испанските конкистадори стъпили в техните земи. Срещата между Стария и Новия свят след края на XV век в някаква степен може да се схваща и като сблъсък между алкохола и алкалоидите в листата на растението Erythroxylon coca.

Ако днес сме склонни да абсолютизираме предимствата и превъзходството на европейската култура и цивилизация пред останалия свят, то със сигурност едно от реалните основания за това превъзходство е свързано с виното. За разлика от дрогата, която след едно илюзорно „разширение на личността“ често предизвиква и нейното разпадане, виното винаги е било по-скоро плодовито и градивно и много по-рядко – измамливо и разрушително.

Това е проумял и прокълнатият поет, естет и декадент Шарл Бодлер и го е казал елегантно и ясно в последното от споменатите три есета за дрогата.

„Виното въздига волята, хашишът я парализира

Виното укрепва физическите сили, хашишът е инструмент за самоубийство. Виното прави човека добър и общителен, хашишът го дърпа към уединение. Виното, иначе казано, е трудолюбиво, а хашишът по същество е лентяй. Защо в крайна сметка да работиш, да ореш, да пишеш, да произвеждаш нещо, щом можеш да попаднеш в рая и без никакъв труд? Най-сетне, виното е предназначено за хората, който работят и които са достойни да го пият. Хашишът принадлежи към самотните наслаждения, той е създаден за презрените безделници. Виното е полезно и плодотворно. Хашишът е безполезен и опасен.“

ЦИТАТИ :

Винаги съм се чудел на това, че на жените е позволено да влизат в църквата. За какво могат те да говорят с Бога?

Да работиш не е толкова скучно като да се развличаш.

Жената е покана за щастие.

Животът е болница, в която всеки пациент мечтае да се премести на друго легло.

Красивото винаги е странно.

Le beau est toujours bizarre.
„Да правиш любов означава да копнееш да влезеш в другия, а творецът не излиза никога от себе си.“
„Всичко хубаво и благородно е дело на разума и логиката.“
Най-тежка е работата, която не се решаваме да започнем, тя се превръща в кошмар.

„Несъмнено жената е светлина, предчувствие за щастие, понякога слово, но преди всичко тя е хармония не само в походката и движението на крайниците си, а и с муселините, воала, облаците пухкави и преливащи тъкани, които я обвиват, защото те са все едно атрибутите и пиедесталът на нейната божественост.“

„И мъдрите, и пройдохите мислят за удоволствието и всеки тича към избраното от него кътче, за да изпие чашата на забравата.“

„Гениалността не е нищо друго, освен повторно уловената младост.“

„Силният предугажда брат във всичко силно и вижда свои чеда във всичко, което се нуждае от закрила или утеха.“

„Разсъдливост и мечтателност определят съвършената личност.“

„Едновременното надмощие на музиката и индустрията – признак на упадък.“

„Тъй като въображението е създало света, справедливо е да го управлява.“

„Системата е един вид проклятие и ние сме принудени постоянно да се отричаме от нея.“

„Ако не ви върви, значи нещо ви липсва: узнайте какво е то.“

„Малцина имат право да царуват, защото малцина са обладани от голяма страст. А тъй като днес всеки иска да царува, никой не умее да управлява себе си.“

СТИХОВЕ

МЪРША

В прекрасна лятна утрин — спомни си, скъпа моя,
спомни си тая случка пак:
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
връз ложето от камънак.

В една цинична поза като жена продажна
лежеше тя без капка смут —
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
с корем, от газове издут.

А слънцето над нея печеше в небосвода,
бодеше я с безброй жила —
да върне без остатък на вечната Природа
това, което е била.

И гледаше небето как скелетът оголен
цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен
зави ти се внезапно свят.

Нападаха корема мухите забръмчали
там, дето в боен ред пълзят
личинки — черна каша — по дългите парцали
на гниещата мека плът.

Като вълни в морето пропадаше, растеше
и вреше шаващия куп;
би казал, оживял е — набъбваше, свистеше
и се множеше тоя труп.

Летяха странни звуци от купчината жалка:
като ветрец, като река
или като зърната в желязната веялка,
въртяна бавно на ръка.

И изведнъж… Как всичко тук избледня, застина
или бе страшен сън това —
художникът по памет завършва тъй картина,
нахвърляна едва-едва —

дойде сърдито куче и дебнеше ни — клето! —
иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
което от костта свали…

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
пръстта и теб ще заличи,
ти — моя страст, мой ангел, ти — слънце за душата,
звезда на моите очи.

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.

Но щом с целувки алчни нахвърлят се — кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих — и образ, и чувства най-честити! —
разпадналата се любов.

Вампирът

О ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
ти, луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна,

духа ми, дух на верен роб,
в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб, до гроб —
като пияница с бутилка,

като играч със своя зар,
като каторжник стар с верига
и като червей с труп — о, стига,
проклинам те, проклета твар!

Светкавичния нож зовях
с молба да върне мойта воля,
реших отровата да моля —
да ми помогне в моя страх!

Уви! Отровата и ножът
отвърнаха без капка срам:
— Защо теглата те тревожат,
щом в роб си се превърнал сам,

нещастнико — изпит, изсъхнал;
избавим ли те най-подир,
с целувки пак живот би вдъхнал
в трупа на твоя скъп Вампир!

Котките

Душите влюбени и учените бледи
обичат котките — могъщи същества,
които много им приличат по това,
че търсят топлина и че са домоседи.

Жадуват знание и пламенна наслада,
покоя търсят те и в бездните дори;
да може гордостта у тях да усмири,
за свой вестител би ги взел, навярно, ада.

Замислени стоят във поза благородна —
големи сфинксове в пустиня неизбродна,
унесени във сън от блянове без край;

блести игрив рояк от искрици магични
по техните тела и златен прах сияй
и влива звезден чар в очите им мистични.

Благословение

И щом по волята на силите върховни
яви се и Поетът на тоя скръбен свят,
към бога милостив с проклятия греховни
изплашената майка юмруци сви от яд:

„О, по-добре да бях родила змии в ада,
отколкото да кърмя достойното за смях!
Проклет да е часът на кратката наслада,
когато в свойто лоно възмездие засях.

Понеже мен избра, една между жените,
да бъда срам, погнуса за своя клет съпруг
и няма как в пещта да хвърля — сред главните —
като писмо любовно и този урод тук,

ще сторя вместо мен гнева ти да изпита
оръдието жалко на твоите злини:
така ще скърша аз издънката превита,
че чумавите клони не ще раззелени!“

И с пяна на уста, от злоба заслепена
за целите предвечни и пътя ни към тях,
сама разпали тя в бездънната Геена
една свещена клада за майчиния грях.

Но Ангел бди — незрим и с обич непрестанна!
От слънце е пияно нещастното дете
и всеки залък сух за него става манна,
и глътките оскъдни — амброзия са те.

То тича с вятъра, то с облака говори
и с песен се опива по кръстния си път;
като на волна птичка сред горските простори
през сълзи му се радва и следва го Духът.

Обича всички то, но гледат го с боязън,
или пък настървени от кроткия му нрав,
изпробват свойта злост на клетника белязан —
да зърнат нови мъки по образа болнав.

И в хляба пепел, и във виното му храчки
примесват — дар нечестен за чистата уста;
където мине то — избързват с нервни крачки,
каквото да докосне — захвърлят го в прахта.

Жена му вдига глас над уличната врява:
„О, щом боготвори ме за дивните черти,
приемам участта с кумир да ме сравнява,
но за това е длъжен и мен да позлати.

Ще се опивам от тамян, от нард и миро,
от коленопреклонност, от вино и от плът:
в това сърце, за мен готово да примира,
божествените тръпки ще оскверни смехът.

Щом почне този фарс нелеп да ми досажда,
аз ще протегна крехки и силни, зли ръце
и с нокти — ноктите на Харпия! — от жажда
аз път ще си проправя до мъжкото сърце.

То, птица тръпнеща от страх, в надежда сетна
ще чака да го сграбча, обляно в топла кръв,
и на любимата си котка да го метна —
дано и тя накрая насити свойта стръв!…“

Към Небесата — там съзира трон сияен! —
Поетът чист издига ръцете си с копнеж
и светлият му дух с отблясъка безкраен
от него скрива ада на яростната гмеж:

— Благословен бъди за мъките ни, Боже —
за нашите пороци един божествен лек,
най-хубав и най-чист балсам, от който може
пресвята сласт да пламне у силния човек.

Аз знам, в редиците на войнството свято
ще сложиш и Поета след земните тегла,
от теб поканен е и той на празненствата
от твоите Престоли, Господства, Начала.

Знам, благородството е в болката прикрита
ни този свят, ни адът не ще го окове;
и знам — венецът ми мистичен се изплита
от всичките епохи, от всички светове.

Но и богатствата на древната Палмира,
и перлите в морето, най-редкият метал —
макар и твоята ръка да ги събира! —
какво са пред венеца, за който съм мечтал;

пречиста светлина, ще бъде той извлечен
от святото горнило на първите лъчи,
да видят всички, че сред блясъка му вечен
огледала невзрачни са смъртните очи!

Бухалите

В мрака под листата, без да шават,
бухалите се укриват от лъчи,
странни идоли напомняйки, с очи
мигащи, червени. Размишляват.

Без да се помръдват, тъй остават чак
до невеселия час, когато
ще изчезне слънчевото злато
и навсякъде ще зацарува мрак.

На мъдреца дават те поука,
че е нужно да избягва тука
всякакво движение и суета.

Гони сенките човек — това е
вечно наказание, че на света
мястото си да смени желае.

Еавтонтиморуменос
На Ж. Г. Ф.

Без ярост аз ще те ударя,
като месар — без гняв, без вик!
Като Мойсей — скалата, в миг
да бликне в моята Сахара

жив извор — чистите сълзи,
които мъката изцежда;
и тъй копнежът ми с надежда
ще полети — да се срази

с вълните — кораб в океана;
а там в духа ми изтерзан
ще глъхнат като барабан
плачът ти, болката набрана!

Не съм ли аз фалшив акорд
в една божествена симфония,
заради алчната Ирония,
разяждаща духа ми горд?

Той в мен стаен е — моят крясък!
Отрова черна блика в мен!
Мегера хващам в своя плен
аз, огледалото без блясък.

Аз ножът съм — но и кръвта,
трупът съм аз — но и гробарят,
аз бузата съм — и шамарът,
и гвоздеят съм — и дланта!

Аз сам вампир съм за душата
и съм отритнат като тях —
на всичко гледащи със смях,
но без усмивка на устата!

Екзотичен аромат

Сред здрача — в топла есен — присвил очи блажено,
от твойта гръд гореща аз пия с часове
и стелят се пред мене щастливи брегове,
удавени сред блясък от слънце разкалено.

Това е чуден остров на нега и на леност
с дървета причудливи и сочни плодове;
мъжете там са дребни, но с яки гърбове,
жените смайват с поглед — открит до откровеност.

С дъха си ти ме водиш към тоя дивен кът
и виждам пристан, в който платна и мачти спят,
все още уморени от урагана бесен,

а мирисът упойващ на сочен тамаринд
издува мойте ноздри, потрепва в здрача син
и смесва се в гръдта ми с моряшка тъжна песен.

Изповед

Един-единствен път, жена чаровно сладка,
ръка в дланта ми сложи ти,
но в моята душа (по-мрачна от загадка)
все още споменът пламти.

Бе късно. И луна сред свода гол проблясна
като излъскан стар медал.
Обливаше нощта, тържествена и ясна,
Париж — безгрижен сън заспал.

Под пътните врати, край зданията стари
зовяха котки с жален глас —
нащрек! Или без шум по лунни тротоари
вървяха като сенки с нас.

Разкрехна се цветът на близостта минутна,
но в миг ти всичко помрачи —
от теб, от твойта гръд, където — златна лютня
звънтяха весели лъчи;

от теб — като тръба игрива и сияйна,
вестяща идващия ден —
един печален глас на изтървана тайна
изтръгна се зашеметен:

Дете недъгаво, уплашено, без сили
(за цялото семейство срам),
което в стар зимник от хората са крили,
но е избягало оттам.

Мой беден Ангел, той, гласът ти, пя унило:
„Как е несигурен светът
и хорските злини под пластове червило
лицето само си менят.

Какъв банален труд — да си жена красива!
И аз това тегло познах:
танцьорката така безгрижно се извива —
пред всички! — със заучен смях.

Градеж върху сърца — о, глупост непозната!
Любов, измами, красота —
подбира ги Смъртта и хвърля ги в торбата,
и връща ги на Вечността!“

Все тъй си спомням аз — покой, сразена вяра,
луната с грейнало лице
и тази изповед ужасна пред олтара
на моето сърце.

Като лежах веднъж с една еврейка гадна…

Като лежах веднъж с една еврейка гадна —
два голи трупа сякаш, захвърлени в нощта! —
в платената любов дъхът ми тъй отпадна,
че замечта за твойта печална красота.

И с царствена осанка пред мен изникна ти,
с мощта и прелестта на своя поглед странен,
с косата лъскава и гладка — шлем уханен,
от който любовта ми след миг ще запламти.

Бих те целувал жадно и тялото ти аз
бих с бисери обсипал — от чиста вечна страст!
от хладните нозе до смолните къдрици,

ако веднъж с невинно избликнала сълза
в печална късна вечер, о ти, царице зла,
стопиш леда искрящ на своите зеници!

Котката

На мойта гръд любяща, немирнице, скочи,
скрий нокти в бурната игра ти
и дай ми да се гмурна в прекрасните очи —
смес от метал и от ахати.

Когато милвам тази глава и гъвкав гръб
с любов, от нищо невъзпиран,
и чувствам с тръпни пръсти — наслада в мойта скръб! —
как цял е наелектризиран

пред мен изниква пак любимата. Очите
са като твоите — два ножа зли с безстрастен
отблясък, мой разкошен звяр;

и от главата до петите
разпръсва тя дъха замайващ и опасен
на тялото с горещ загар.

Литаниите на Сатаната

О ти, най-мъдрият и чист Господен воин,
ти, Бог низвергнат, за възхвали недостоен,