magnifisonz.com /

„От известно време свикнах да си лягам рано“: първото изречение от „На път към Суан“ (1913 г.), несъмнено е най-прочутото във френската литература. Философът Пол Рикьор казвал за това прекрасно начало на романа: „Още от първото изречение гласът на разказвача, говорещ отникъде, припомня едно минало, нито датирано, нито определено, лишено от всяко указание за дистанция спрямо настоящето на изказването, едно някога, умножено до безкрайност…“ . Един от тримата върхови автори в световната литература на 20 век, според критиците, заедно с Франц Кафка и Джеймс Джойс

• „Ако да помечтаеш малко е опасно, лекарството за това е не да мечтаеш по-малко, а повече.“
• „Да знаеш не винаги означава да попречиш.“
• „Да искаш да не мислиш за нея, това означава, че все още мислиш за нея“
• „Излъганият мъж навсякъде вижда излъгани мъже“
• „Истинският рай е изгубеният рай“
• „Както много интелигенти, той не можеше да говори просто за простите неща.“
• „Не сме особено взискателни и справедливи към това, което не ни вълнува.“
• „Нека оставим красивите жени на хората без въображение“
• „Няма нищо по-нежно от кореспонденцията на приятели, които не желаят повече да се срещат“
• „Пътешествието на откривателя не е търсенето на нови пейзажи, а погледа с нови очи“
• „Ревността често не е друго, освен неспокоен стремеж към тирания, пренесен в сферата на любовта.“
• „Силната мисъл предава частица от своята сила на противника.“
• „Той толкова дълго е размишлявал над това, че е започнал да го проповядва“

Валантен Луи Жорж Йожен Марсел Пруст (на френски: Valentin Louis Georges Eugène Marcel Proust) е френски писател –романист, критик и есеист. Виден представител на модернизма в литературата от началото на 20. век, той е известен на първо място със своя монументален многотомен роман „По следите на изгубеното време“, публикуван между 1913 и 1927 година.

Пруст използва повествователния стил поток на съзнанието, характерен и за други модернистични писатели, като Джеймс Джойс или Вирджиния Улф, като предава хронологично събития, спомени, впечатления, настроения и състояния така, както възникват в съзнанието на разказвача и героите. Повлиян от философията на Анри Бергсон, в романите си той често се спира на проблемите за времето, за индивидуалното съзнание, за съня, за спомена, за междучовешките отношения.

Пруст е роден на 10 юли 1871 г. Още в детството здравето му се оказва крехко. На девет години е първата му астматична криза. Тази относителна слабост той ще превърне в сила. Той ще развие изключителна чувствителност, която ще съумее да използва гениално в своите романи. Малко момче, различно от другите и особено от своя по-малък брат Робер, той ще изгради много специална връзка с майка си. Нейната смърт на 26 септември 1905 г. ще бъде най-тъжният момент в живота му.

На 30 май 1894 г. младият Пруст „влиза в парижкия живот“. Точно в този ден той се запознава с граф Робер дьо Монтескьо, който ще го вдъхнови за най-трагичния персонаж в „По следите на изгубеното време“, Паламед дьо Германт, барон дьо Шарлю. През следващите години, подобно на Ламартин или Бодлер, той ще се подхранва от своите пътувания, срещи и ангажименти: Венеция, Кабург, аферата Драйфус… На 8 ноември 1913 г. Пруст публикува първата книга от своето огромно творчество, „На път към Суан“.

Книгата е издадена от „Грасе“ на 14 ноември 1913 г. Предишния ден, 13 ноември, в. „Льо Тан“ публикува разговор, който уж журналистът, който пише за литература, Ели-Жозеф Боа, е имал неотдавна с писателя. Всъщност не става дума за истински разговор, а чисто и просто за възпроизвеждане на една бележка, която Марсел Пруст е написал с оглед предстоящото публикуване на първия том от „По следите на изгубеното време“. Най-същественото от това, което журналистът възпроизвежда във вестника, вече буквално е написано от Пруст в едно писмо до приятеля му Антоан Бибеско през ноември 1912 г., т.е. една година преди публикуването на „На път към Суан“. Но тази малка лъжа във вестника с нищо не намалява значението на статията:

„Публикувам само един том, „На път към Суан“, от един роман, който ще има за общо заглавие „По следите на изгубеното време“. Бих искал да го публикувам целия; но не издават вече творби от няколко тома. Аз съм като някой, който има прекалено голяма тапицерия за сегашните апартаменти и е бил длъжен да я среже. Млади писатели, на които впрочем симпатизирам, обратното, препоръчват горещо кратко действие с малко персонажи. Това не е моята концепция за романа. Как да ви обясня това? Знаете, че има равниннна геометрия и геометрия на пространството. Е добре, за мен романът е не само равнинна психология, но и психология във времето. Тази невидима субстанция на времето аз се опитах да изолирам, но за това трябваше експериментът да може да продължи. Надявам се, че в края на моята книга, един малък социален факт без значение, като бракът между двама души, които в първия том принадлежат на два напълно различни свята, ще покаже, че времето е отминало и ще приеме красотата на някои  покрити с патина оловни топки във Версай, които времето е обгърнало в изумруден калъф.

След това, подобно на град, който ни се появява ту отдясно, ту отляво, докато влакът следва своя извит път, различните черти, които един персонаж приема в очите на друг, дотолкова сякаш е бил последователно различни персонажи, ще създадат – но само чрез това – усещане за изтеклото време. Такива персонажи ще се окажат по-късно различни от това, което са в настоящия том, различни от това, за което сме ги смятали, така както често става в живота, впрочем. Не само едни и същи персонажи ще се появят в различни аспекти по време на тази творба, както в някои цикли на Балзак, но, в един и същ персонаж, някои дълбоки, почти несъзнателни впечатления. 

От тази гледна точка моята книга ще бъде може би опит за низ от „Романи на несъзнаваното“: съвсем не бих се срамувал да кажа „бергсонови романи“, ако го мислех, защото във всяка епоха се случва литературата да се опитва да се свърже – много късно, естествено – с господстващата философия. Но това не би било точно, защото моята творба е доминирана от разграничението между неволна памет и доброволна памет, което не само не присъства във философията на г-н Бергсон, но дори й противоречи.

– Как установявате това разграничение?

За мен доброволната памет, която е най-вече памет на интелекта и на очите, ни дава от миналото само лица без истина; но един мирис, един вкус, преоткрити в напълно различни обстоятелства, събуждат в нас, въпреки нас, миналото, ние чувстваме колко това минало е било различно от онова, което сме вярвали, че ни напомня, и което нашата доброволна памет е украсила, подобно на лошите художници с цветове без истина. В този първи том вие вече ще видите персонажа, който разказва, който казва: „Аз“ (и който не съм аз) как открива изведнъж години, градини, забравени същества във вкуса на глътка чай, където е потопил парче мадлена; без съмнение той си ги припомня, но без техния цвят, без техния чар; можех да го накарам да каже, че, както в тази малка японска игра, при която се потопяват много тънки парчета хартия, които, потънали веднага в купата, се разтеглят, извиват се, превръщат се в цветя, в лица, всички цветя в неговата градина и белите лилии във Вивон, и добрите хора от селото и техните малки домове, и църквата, и цялото Комбре и неговите околности, всичко това, което приема форма и плътност, е излязло, град и градини, от неговата чаша чай. 

Виждате ли, вярвам, че съвсем не в неволните спомени артистът трябва да търси материал за своето творчество. Най-напред, именно защото са неволни, те се образуват сами, привлечени от приликата на една напълно еднаква минута, те самите имат печат за автентичност. Освен това те ни предават нещата в точно определена доза памет и забрава. И, накрая, тъй като ни карат да вкусим същото усещане в напълно различно обстоятелсто, те го освобождават от всяка случайност, те ни дават неговата извънвремева същност, тази, която е съдържанието на добрия стил, тази обща и необходима истина, която само красотата на стила предава.

Ако си позволявам да разсъждавам така за моята книга, то е защото тя в никаква степен не е творба на разсъждението, защото и най-малките й елементи ми бяха дадени от моята чувствителност, които най-напред съм забелязал в дълбочината на самия мен, без да ги разбирам, изпитващ толкова мъка да ги превърна в нещо разбираемо, сякаш те са били толкова чужди на света на разума като, как да кажа?, музикален мотив. Струва ми се, че си мислите, че става дума за проницателности. О! не, уверявам ви, напротив, реалности. Това, което не е трябвало да изясним самите ние, това, което е било ясно преди нас (например, логическите идеи), това не е наистина наше, ние дори не знаем дали наистина е реално. От „възможното“ ние избираме произволно. Впрочем, знаете ли, това се вижда веднага в стила. Стилът съвсем не е украшение, както мислят някои хора, той дори не е въпрос на техника, той е – както цвета при художниците – качество на зрението, разкриването на особен свят, който всеки от нас вижда, и който не виждат другите. Удоволствието, което ни дава един артист, е да ни покаже един свят в повече“.