magnifisonz.com /

Фернанду Песоа е роден на 13 юни 1888 г. в Лисабон. Неговият дядо – генерал, пише стихове. Баща му, музикален критик, умира от туберкулоза, когато Фернанду е на пет години. След това майка му се омъжва за португалския консул в Дърбан – Южноафриканския съюз. Един от прадедите на Песоа е изгорен на клада от Инквизицията. Баба му Дионизия често имала пристъпи на безумие.

Седемгодишен Фернанду постъпва в английски колеж. На дванадесет години печели литературен конкурс, който му отваря вратите на всички английски университети.

Отрано чувства, че носи в душата си много други души, че е множествен. Тогава още са покълнали тайнствено неговите бъдещи хетероними, които ще станат 72 на брой. Фернанду пише първите си стихове на английски език и ги издава по-късно на свои разноски: поемата „Антиной“, сборниците „Епиталамии“, „35 сонета“ и „Надписи“ – езотерични по съдържание, дух и форма.

Завърнал се в Лисабон на 17 години, той се увлича от литературните идеи на футуриста Томазо Маринети.

Става приятел с поета Мариу де Са Карнейру. Двамата основават списанието „Орфеу“, където Песоа отпечатва футуристичната си поема „Триумфална ода“. На 8 март 1914 г. избухват трите му главни хетеронима: Алберту Каейру, Рикарду Рейш, Алвару де Кампуш. Под полухетеронима Бернарду Суареш води 20 години своя интимен дневник „Книга на безпокойството“.

Фернанду Песоа умира на 30 ноември 1935 г. от хепатит в Лисабон, като завещава на поколенията своя прочут, легендарен сандък, „пълен с живи хора“. Малко преди това публикува книга със стихове на португалски „Послание“ – уникална модерна епическа поема с исторически сюжет – жития на португалските крале и бележити мореплаватели, за която получава държавна награда.

Всички други книги на Песоа са посмъртни – „Книга на безпокойството“ (1982), „Фауст“ (1988), „Лудият цигулар“ (1992). Оставил е повече от 25 000 ръкописа, цяла литература, подписана с различни хетероними. Тяхното дешифриране от Лисабонската академия по литература продължава.

Световната му слава като уникален гений и един от големите поети на ХХ век надминава собствените му пророчества. Тленните му останки почиват до гробниците на героите от португалското Възраждане – Вашку да Гама и Камоинш.

Фернанду Песоа – от „Книга на безпокойството”

“Друг живот има градът нощем. Друга душа има гледащият нощта. Вървя неясен и отвлечен, нереално чувстващ. Все едно съм разказана от някого история, и то тъй добре разказана, че се подвизава почти телесно из този свят-роман в началото на една глава: „В този час можеше да се види как един човек бавно върви по улица…”

„Какво общо имам аз с живота?”

Тъй велика е скуката, тъй властен ужасът, задето съм жив, че не разбирам кое може да послужи като успокоително, противоотрова, балсам или средство за забрава. Сънят ме ужасява като всичко. Смъртта е ужасява като всичко. Еднакво невъзможно е да вървя, и да спра. Надеждата и безверието са равностойни по студ и пепел. Аз съм лавица с празни буркани.

Не знам какво обичам или какво не обичам. Отучих се да обичам, не зная как се обича, забравих вълненията или мислите, по които обикновено се познава, че обичаме или искаме да обичаме. Не знам кой съм или какво съм. Като погребан под срутена стена, лежа под рухналата пустота на цялото мироздание. И тъй вървя по собствените си следи, докато настане нощи ласкавата възможност да бъда различен погали като ветрец начеващото ми раздразнение от себе си.

 

Присъствал съм незнайно на постепенното замиране на живота ми, на бавното крушение, на всичко което съм искал да бъда. Мога да кажа с онази правдивост, чиято смърт не се отбелязва с цветя, че няма нещо, което съм искал или мечтал дори за миг с едничкия копнеж за този миг и да не се е разбило на прах под прозорците ми като пръст, полетяла все едно камък от саксия на висок етаж. Изглежда дори, че съдбата се е старала винаги да ме накара първо да обикна или пожелая предначертаното от нея, за да установя на следния ден, че го нямам или не ще го имам.

Присмехулен зрител на самия себе си, все пак никога не се обезсърчих да наблюдавам живота. И тъй като днес знам предварително, че всяка смътна надежда ще бъде разсеяна, изстрадвам особеното удоволствие да предвкуся отсега разочарованието, примесено с надеждата, както горчиво със сладко придава сладост на сладкото, подчертано от горчивото. Аз съм мрачен стратег, загубил всички битки, който с наслада от замисъла чертае на своите карти подробностите от гибелното си отстъпление в навечерието на всяка една своя битка.

Едни казват, че без надежда животът е невъзможен, други казват, че с надежда животът е празен. Аз днес живея без надежда и без отчаяние, затова за мен той просто е външна картина, включваща и мен, а аз я наблюдавам като представление без завръзка, предназначено само да радва очите – несвързан хоровод, поклащане на листа от вятъра, цветна игра на слънчевата светлина по облаци, пресичане на старинни улици наслуки, през неподходящи точки на града.

Аз съм нещо като карта за игра от старинна и неизвестна боя, останала единствено от изгубеното тесте. Нямам значение, не си знам стойността, няма с какво да се сравня, та да намеря себе си, нямам за какво да служа, та да се опозная. И както се описвам в последователни образи – не без правдивост, но с лъжи – оставам повече в образите, отколкото в себе си, изричам се дотам, че губя същността си, пиша с душата си като с мастило, което не служи за нищо друго освен за писане. Но реакцията остава и отново се примирявам. връщам се в себе си към това, което съм, макар то да е нищо. И нещо като сълзи без ридание пари в немигащите ми очи, нещо като небивала тревога люто изприщва сухото ми гърло. Ала не знам, уви, какво ли щях да оплача, ако бях плакал, нито защо не съм го оплакал. Измислицата ме съпътства като моята сянка. И ако искам нещо, то е да спя.

Зора в полето ми действа добре, зора в града добре и зле, и затова ми действа повече от добре. Да, защото пробудената по-голяма надежда има, като всяка надежда далечния и носталгичен привкус на недействителност. Полското утро съществува, градското утро обещава. Едното вдъхва живот, другото поражда мисли. А аз винаги ще чувствам като великите прокълнати, че да мислиш струва повече, отколкото да живееш.

„Винаги съм смятал, че доблестта е да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.”

„Отдавна не съм аз.”

„Всичко е с нас, а ние сме всичко, но каква полза от това, щом всичко е нищо?”

„Човекът с верен усет и правдив ум, ако е разтревожен от злото и неправдата в света естествено търси да я поправи, и ще я открива в собственото си същество. Това дело ще му отнеме цял живот.”

• Винаги съм смятал, че доблестта е да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.
• Това, което според мен поражда дълбокото ми усещане за несъответствие с другите, е, че мнозинството мисли с чувствата си, а аз чувствам с мисълта си… За обикновения човек да чувстваш, значи да живееш, а да мислиш, значи да умееш да живееш… За мен да мислиш, значи да живееш, а да чувстваш, значи просто да подхранваш мисълта.
• Едни казват, че без надежда животът е невъзможен, други казват, че с надежда животът е празен. Аз днес живея без надежда и без отчаяние, затова за мен той просто е външна картина, включваща и мен, а аз я наблюдавам като представление без завръзка, предназначено само да радва очите – несвързан хоровод, поклащане на листа от вятъра, цветна игра на слънчевата светлина по облаци, пресичане на старинни улици наслуки, през неподходящи точки на града.
• Живей живота си, нека не те живее той.
• Боли ме главата и вселената.Физическите болки, по-болезнени от душевните, развиват чрез отражение в духа несъдържащи се в тях трагедии. Предизвикват раздразнение от всичко, което нали е от всичко, не изключва нито една звезда…Боли ме вселената, защото ме боли главата. Но в действителност ме боли не истинската вселена, тази, която съществува, защото не знае, че съществувам, а другата, моята, която ако заровя пръсти в косите, ми внушава усещането, че страда всеки косъм, само за да ми причини страдание.
• Отлагай всичко.Не бива никога да се върши днес това, което и утре може да не се свърши. А и въобще не е нужно да се върши нещо, било то утре, или днес.
• Животът може да се чувства като стомашно гадене, съществуването на собствената душа-като мускулна треска. Когато е остро осезаема, безутешността на духа отдалеч залива на вълни тялото и задочно боли.
• Не знам какво обичам или какво не обичам. Отучих се да обичам, не зная как се обича, забравих вълненията или мислите, по които обикновено се познава, че обичаме или искаме да обичаме. Не знам кой съм или какво съм. Като погребан под срутена стена, лежа под рухналата пустота на цялото мироздание. И тъй вървя по собствените си следи, докато настане нощи ласкавата възможност да бъда различен погали като ветрец начеващото ми раздразнение от себе си.
• Зора в полето ми действа добре, зора в града добре и зле, и затова ми действа повече от добре. Да, защото пробудената по-голяма надежда има, като всяка надежда далечния и носталгичен привкус на недействителност. Полското утро съществува, градското утро обещава. Едното вдъхва живот, другото поражда мисли. А аз винаги ще чувствам като великите прокълнати, че да мислиш струва повече, отколкото да живееш.
• Присмехулен зрител на самия себе си, все пак никога не се обезсърчих да наблюдавам живота. И тъй като днес знам предварително, че всяка смътна надежда ще бъде разсеяна, изстрадвам особеното удоволствие да предвкуся отсега разочарованието, примесено с надеждата, както горчиво със сладко придава сладост на сладкото, подчертано от горчивото. Аз съм мрачен стратег, загубил всички битки, който с наслада от замисъла чертае на своите карти подробностите от гибелното си отстъпление в навечерието на всяка една своя битка.