„С тревога наблюдавам ситуацията, не само заради страшната икономическа криза, която ще последва, но и виждайки как тези държави се хвалят с ограниченията, които налагат заради вируса“, споделя авторът на “Празникът на козела”, „Цивилизация на зрелището“ и „Леля Хулия и писачът“, носител на Нобелова награда за литература за 2010 година. Интервю с Марио Варгас Льоса, който живее под карантина в Мадрид, публикува „Поан“.
– Как преживявате тази здравна криза и лишаването от свобода, което върви заедно с нея? А лишаването от чувственост, която така добре сте възпял в романите си…
– Почти от десет дни не съм излизал от дома си в Мадрид. Спазвам “забраната”. Не пиша, но чета. А именно един испански писател от ХIХ век, Перес Галдос, който е бил голям подражател на Балзак и Дикенс. Също като тях се е интересувал от човешката комедия. И от страха от бедността… Така че се възползвам от пандемията, за да прочета неговите Episodios nacionales, които са в 46 тома. Що се отнася до чувствеността, нямам впечатлението, че коронавирусът ѝ пречи. Дори имам усещането, че карантината облагодетелства еротизма…
– Във “Файненшъл Таймс” авторът на “Сапиенс” Ювал Ноа Харари посочва риска от създаване на “общество на тоталитарно наблюдение”. На страниците на “Поан” Петер Слотердайк говори за “призрака на преоткрития ред” и вземането на властта от “силоваците”. Няма ли либерализмът, който защитавате, да излезе още по-наранен от тази епидемия, след като вече бе накърнен от възхода на популистки лидери по света?
– Вярно е, всички врагове на свободата се радват на коронавируса! Това е идеалният повод, за да я намалят и да позволят на държавата да се намеси в полето на нашия личен живот. С тревога наблюдавам ситуацията, не само заради страшната икономическа криза, която ще последва, но и виждайки как тези държави се хвалят с ограниченията, които налагат заради вируса.
– Кого имате предвид?
– Китай, например. Когато един китайски лекар още през декември предупреди властите, за да се опита да ги мобилизира, направиха всичко да му запушат устата. Китайската държава накара лекарите да лъжат, да се самокритикуват, напук на науката и политическата ефективност. Китай не искаше никой да знае и е отговорен за това забавяне от няколко седмици, което се оказа трагично за населението му, както и за останалия свят. А сега се опитва с енергията на отчаянието да заличи тази история…
– Със сигурност, но все повече хора вярват в това. Особено в Европа. И свързват нашите демокрации с политическа нерешителност, със загуба на време… “Днес демокрацията е в беда. Нито една страна не е ваксинирана”, казахте вие миналия октомври. Това не е ли още по-вярно за времена на коронавирус?
– Тези вярвания са последица от възхода на популизма в Европа. Вземете Англия, чиито демократични корени смятахме за неузвими и която се хвърли в обятията на демагога Борис Джонсън… Враговете на демокрацията не са извън демокрацията, а вътре в нея. Популизмът има различни лица и едно от най-зловещите е онова, което разглежда свободата като ненужно забавление. Представянето на Китай като страна модел е заблуда, това е политическа диктатура, която се е отворила икономически.
Знаете ли, много е лесно да казваш, че свободата е ненужна, когато не си я загубил. Идете да попитате кубинците, венецуелците… Трябва ли да си преживял диктатура, за да станеш истински демократ! Хайде де! Ред без свобода е несправедлив ред, знаем го и го виждаме всекидневно в страните, където тя е изчезнала. Това, което се случва, е, че преди всичко в момента в Европа сме напълно изгубени. Ние сме безропотни, смазани, ужасени от статистиките, всекидневните цифри за смъртта, която ни кара да преоткрием статута си на преходни създания. Не знаем нищо за този вирус или поне недостатъчно, за да открием противоотрова. Ще я намерим, но междувременно се връщаме в Средновековието: черната чума от ХIV век се превърна в наш референт!
– Някои историци се позовават на нея, като подчертават, че след черната чума е имало икономическо съживяване и дори Ренесанс…
– Това е наивно. След карантината и поражението на вируса ни очаква безпрецедентна икономическа криза и ние трябва да сме подготвени, за да се справим с нея. Никоя страна няма да бъде предпазена. Не мисля, че съм песимист, а реалист. Просто страните, в които царува свободата, ще бъдат облагодетелствани, за да се възстановят, да изберат цивилизацията срещу варварството. Няма нищо по-трагично от бедна страна без свобода. Без топлината на свободата, кафенетата, разговорите, дебатите на свободно изразените идеи. И ако контролът на държавата се приема в нашия свободен свят, то е само защото ситуацията е извънредна и знаем, че е временна. Не вярвам във възможността, спомената от Харари или Слотердайк, за създаване на общество на тоталитарното наблюдение. Най-малкото, това зависи от нас, а в европейската история, когато този авторитаризъм е бил прилаган на практика, той е претърпявал поражение.
– Коронавирусът предизвиква масово използване на цифровите технологии. Виждате ли цивилизационен прогрес в тази хипертехнологизация? Или това е прогрес на инструментите за контрол?
– Не съм хайдегерианец и никога не съм смятал, че има заплаха в технологичния прогрес. При условие, че държавите не контролират тези нови инструменти. И при условие, че пазарите са достатъчно свободни, за да организират конкуренцията между компаниите, които ги развиват. Технологичният прогрес винаги е намалявал несправедливостите и е обогатявал свободата. И не виждам защо светът на бъдещето да бъде свят без свобода.
– Наблюдава се нарастваща враждебност, поне във Франция, към писателите, които пишат свой “дневник на карантината”. Сякаш литературата “няма право да се меси в това”. Сякаш литературата е безпочвена пред болестта. Сякаш това е часът на науката, а не на литературата. Какво мислите?
– Изобщо не съм съгласен! Точно обратното, толкова сериозна ситуация, като тази, през която преминаваме, призовава литературата! Имаме нужда от свидетелства и гласът на писателите трябва да бъде чут в тази епоха, пълна със заплахи, които парализират дори страните, чието бъдеще изглеждаше гарантирано… Тази разпаленост срещу писателите е абсурдна, ние имаме нужда от разкази, да облечем в думи това неочаквано нещо, което ни сполетя. Както имаме нужда и от наука – и не виждам как това е несъвместимо – както имаме нужда от достоверна информация и бих искал да приветствам решението да не се затварят будките за вестници в Испания, тъй като пресата е важна индустрия. Литературата също е важна, тя проповядва бунт срещу статуквото. Винаги съм казвал на студентите си, че четенето на един добър роман ни прави по-критични към това, което ни заобикаля. Дори е изключително подривен в общество, което иска да упражнява абсолютен контрол върху хората. Идвам от Южна Америка, континент, чиято история бе написана чрез битката между диктатора и писателя. Добре известно е, че диктаторите мразят писателите.
– И кой писател бихте ни посъветвали да четем в този момент, освен Перес Галдос?
– Флобер. Който е истински либерал! Защото ни показва, че талантът може да бъде резултат от труда! И очевидно “Мадам Бовари”, роман, който би трябвало да препрочитаме при всички житейски обстоятелства. Защото показва фундаменталното значение на художествената измислица в реалния живот: тя е необходимо допълнение, за да не ни задуши животът.
– “В политиката идеите са заменени от лозунги и съдържанието се обезцява. Това е най-ужасното преживяване за един интелектуалец”, заявихте вие по време на конференциите си в Принстънския университет. “Но от това не можем да заключим, че правенето на политика не е препоръчително за един интелектуалец, защото би било абсурдно заключение”, добавихте вие. Означава ли това, че интелектуалците трябва да се занимават с политика? А вие самият?
– Не бих оттеглил нито дума! В епоха на криза е необходимо интелектуалците, и пак повтарям, писателите, да правят политика, да я правят по свой начин, творчески. За да не стане животът механичен в този несигурен свят. Разбира се, тази криза ни изпраща ужасни образи, но ние имаме нужда и от думи, за да ги изразим, и от нови идеи, за да направим така, че бъдещето да уважи нашите желания. А това също е заразително! Аз съм на 84 г., вече няма да съм кандидат за нищо, но се чувствам млад и ще продължа да участва в публичния дебат като писател, размишлявайки. За мен това е морално задължение.
Източник „Гласове“
Превод от френски: Галя Дачкова
Хорхе Марио Педро Варгас Льоса (на испански: Mario Vargas Llosa) е перуански писател, нобелов лауреат, един от водещите латиноамерикански романисти, публицисти и есеисти.
| Марио Варгас Льоса Mario Vargas Llosa |
|
|---|---|
| перуански писател | |
Марио Варгас Льоса през 2011 г.
|
|
|
|
|
| Роден |
28 март 1936 г.
Арекипа, Перу
|
| Националност |  Перу |
| Професия | писател, драматург, есеист, публицист, политик |
| Литература | |
| Жанрове | роман, разказ, есе |
| Направление | магически реализъм |
| Известни творби | „Разговор в катедралата“ (1969) „Леля Хулия и писачът“ (1977) |
| Награди | Награда на принца на Астурия (1986) Мигел де Сервантес (1994)  Нобелова награда (2010) |
Марио Варгас Льоса е роден през 1936 г. в Арекипа в семейство от средната класа. Той е единствено дете на Ернесто Варгас Малдонадо и Дар Льоса Урета, които се разделят пет месеца след женитбата си. Варгас Льоса прекарва детството си със своята майка в Кочабамба, Боливия, където учи в местния колеж Ла Сал. При управлението на Хосе Луис Бустаманте дядото на Варгас Льоса заема важен политически пост в Пиура, където той се премества с майка си. През 1946 г. Марио Варгас Льоса отива в Лима, където се среща за първи път с баща си. През следващите години родителите му живеят заедно. Той учи в колежа Ла Сал в Лима, а през 1950 г. баща му го изпраща във Военната академия.
Година преди завършването на Военната академия Варгас Льоса вече работи като любител-журналист. Той напуска академията и довършва образованието си в Пиура, където работи за местния вестник „Ла Индустрия“, като междувременно поставя първата си пиеса „Бягството на инката“ („La Huida del Inca“). През 1953 г. постъпва в Националния университет „Сан Маркос“ в Лима, където учи литература. През 1955 г. се жени за Хулия Уркиди, сестра на съпругата на чичо му, която е с 13 години по-възрастна от него. Връзката им продължава няколко години, след което през 1959 г. той заминава за Испания, където подготвя докторска дисертация в университета Комплутенсе в Мадрид.
Марио Варгас Льоса става известен с романа си „Градът и кучетата“ („La Ciudad y los Perros“; 1962). Книгата е посрещната с широко одобрение и нейният автор е обявен за един от основните представители на латиноамериканската литературна вълна, наред с Хулио Кортасар, Карлос Фуентес и Габриел Гарсия Маркес. Той затвърждава репутацията си с романа „Зелената къща“ („La Casa Verde“; 1966), за който получава първата награда „Ромуло Галегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Габриел Гарсия Маркес.
През 1965 г. Варгас Льоса се жени за първата си братовчедка Патрисия Льоса, от която има три деца. Най-големият му син Алваро Варгас Льоса също става писател.
През 80-те години Марио Варгас Льоса се включва в политическия живот и става активен привърженик на икономическия либерализъм.
През 1990 г. се кандидатира за президент на Перу и губи изборите срещу Алберто Фухимори. Малко по-късно заминава за Испания и през 1993 г. получава испанско гражданство, след което се връща в Лима. През 1994 г. получава наградата за испаноезична литература „Мигел де Сервантес“.
През 2010 г. Марио Варгас Льоса е удостоен с Нобелова награда за литература. Призът от Шведската академия му се дава за „картографирането на властовите структури и отчетливото му изобразяване на личностните устойчивост, бунт и поражение“.
„Да се хвали Фидел Кастро като „най-мъдрият човек в света“, както каза Оливър Стоун, означава да се покаже безпрецедентно невежество и цинизъм, все едно да се възхищаваш от Сталин, Хитлер, Мао, Ким Ир Сен или Робър Мугабе.”
„За съжаление, журналистиката също стана жертва на днешната цивилизация на фарса, в която политиката, пък и самият живот, се превърнаха в шоу. Онези, които злоупотребяват с тази професия, за да разпространяват повърхностни, банални и смехотворни идеи и явни политически лъжи, обиждат тази професия и онези професионалисти, които вършат истински чудеса, за да изпълнят своя дълг – да кажат истината на обществото, заради което получават малък хонорар и излагат на опасност живота си.”
„Истината е, че в много случаи интелектуалците са бъркали и са слепи в политическо отношение.”
„Аз сбърках на младини. Бях много близо до марксизма. Подкрепях революциите, защото ги смятах за единствен изход от диктатурите, при които живеехме ние в Латинска Америка. Така че донякъде взех участие в тази илюзия.”
„Често по-слаби книги получават по-голяма изява от по-добрите. Културата не трябва да е цирк или мюзикхол. Защото в такъв случай тя ще спре човешкия прогрес.”
„Мисля, че генерално човек не може да живее без религия. Някои могат да я заместват с култура, какъвто е случаят при мен.”
„Всички утопии са довели до тирания. Само демокрацията е реалистичен път да се организират обществата. Обществените и милитаристични утопии и идеологическите религии, без изключение, са довели до брутални диктатури. Затова е важно да бъдат отведени от политическото поле в полето на изкуството и литературата.”
„Лесно е да знаеш какво искаш да кажеш, но не и да го кажеш.”
„В Перу всяко нещо е направено наполовина и това е причината всичко да се обърква.”
„Чистата съвест може и да ти помогне да влезеш в рая, но няма да помогне на кариерата ти.”
Откъси от „Цивилизация на зрелището“ :
Целта на скромното ми есе не е само да попълни множеството размисли относно съвременната култура, а да свидетелства за преображенията на това, което все още се разбираше под понятието „култура“, когато връстниците ми и аз тръгнахме на училище или постъпих ме в университета, както и за безвкусната шарения, която я е изместила – подмяна, извършена сякаш с лекота и със съгласието на всички нас.
Но какво означава цивилизация на зрелището? Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.
Днес огромното мнозинство от човечеството не упражнява, не потребява и не създава никаква друга форма на култура извън това, което по-рано културните среди с пренебрежение определяха като простонародно занимание, чуждо на мисловните, художествените и литературните дейности, които изграждат културата. Тази култура обаче, макар да е отчасти съхранена в някои малки ниши на обществото, без никакво влияние върху мейнстрийма, вече е мъртва.
Същностната разлика между културата в миналото и забавлението в наши дни е в това, че по-рано замисълът на произведенията е бил те да надживеят своето време, да пребъдат, да продължат да живеят у следващите поколения, докато днес творбите се създават, за да бъдат незабавно употребени и да изчезнат – като вафлите и пуканките. Толстой, Томас Ман, а в по-близко време Джойс и Фокнър са писали книги, предназначени да победят смъртта, да надживеят своите автори и все така да увличат читателите от бъдещето, да им въздействат. А пък бразилските сериали, боливудските филми и концертите на Шакира са създадени, за да съществуват, докато трае изпълнението им, и после да изчезнат и да освободят място за следващите също толкова успешни преходни продукти. Културата е забава и ако нещо не е забавно, то не е култура.
Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести идеите с образи, литературните и художествените произведения биват приемани или отхвърляни според рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми срещу тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва.
И обратно, когато стойността на културния продукт се диктува от вкуса на широката публика, твърде често писатели, теоретици и художници с ограничена или нищожна дарба, стига да умеят да привличат вниманието, да са майстори на рекламата и самоизтъкването или на заиграването с най-низките страсти на публиката, достигат необикновени висоти на славата, възприемани са от некултурната маса като изключителни автори, а творбите им са сред най-търсените и най-масово разпространяваните.
Съзнавайки в какво неблаговидно положение ги е поставило обществото, повечето от тях са избрали да пазят мълчание и да се въздържат от участие в публичния дебат. Затворени в своята специалност или дейност, те са изоставили поведението, определяно допреди половин век като граждански и морален ангажимент на писателя и мислителя към обществото. И сега има, разбира се, някои изключения, но внимание получават – заради достъпа им до медиите единствено онези, които са готови да се саморекламират и самоизтъкват, а не да отстояват принципи и ценности. Защото обществото на зрелището се интересува от интелектуалеца само ако той се включва в модната игра и се прави на шут.
А ако в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни предизвикателства като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи само на писателите; причината е, че културата около нас не предразполага, а по-скоро обезсърчава подобни самоотвержени усилия, родили някога върхови творби, изискващи от читателя едва ли не толкова мисловно напрежение, колкото е вложил авторът им при тяхното създаване. Но днешните читатели настояват за лесни книги, за да се развличат, а това оказва натиск върху писателите и непреодолимо ги тласка единствено в тази посока.
Това състояние на нещата е осигурило изключителния напредък на музиката като белег на самоличността на новото поколение по цял свят. Модните състави и солисти привличат многочислена публика и тези стълпотворения, по подобие на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са тържество на извънразумното, те са общностни обреди на разюзданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, страстите и безумството. Същото може да се каже, разбира се, за тълпите почитатели на електронната музика, събрани на своите прословути фестивали rave, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика „транс“, докато се понесат в пространството под въздействието на екстази. Никак не е пресилено сравнението между тези сборища и големите всенародни религиозни празненства от древността, доколкото и днешните, макар обликът им да е по-скоро светски, са наситени с религиозен дух, но съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на традиционните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм. На такива места сред музиката на възбудените гласове и инструменти, препредадени от усилвателите с нечувана досега мощност, индивидът губи индивидуалността си, превръща се в маса и на несъзнавано ниво се връща към първичните времена на магията и племето. Това е съвременният начин – впрочем доста по-приятен – да постигнем екстаза, търсен от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста чрез аскетизма, молитвите и вярата. На масовите празненства и концерти младите днес се причестяват, изповядват се, получават опрощение, осъществяват се и изживяват наслада под мощното и просто въздействие на самозабравата.
––––
Ала по-малкият процент католици и протестанти в Западния свят не е непременно признак, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е само в статистиките. В действителност успоредно с отказа на вярващите от традиционните вероизповедания се множат сектите, култовете и всякакви алтернативни форми на религиозен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали навсякъде, делят се и се роят до безкрай из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната църква на Мун, широко разпространената в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.
Множенето на църквите и сектите се дължи на факта, че само крайно ограничен слой на обществото е в състояние изцяло да обърне гръб на религията, докато огромното мнозинство от хората се нуждае от вярата, понеже единствено вдъхваната от религията увереност, че душата ни ще пребъде, ни спасява от лутането, страха и безпътицата, породени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление. За повечето хора единственият начин да се проникнат от някаква етика и да я прилагат е в рамките на една или друга религия. Само малцина скъсват докрай с религията, а празнотата, останала в живота им на мястото на вярата, те запълват с култура – философия, наука, литература и изкуства. Това обаче може да е само високата култура, защото тя не бяга от проблемите, а се изправя пред тях в търсене на сериозни, а не игрови отговори на големите загадки, въпроси и сътресения, белязали човешкото съществуване. Повърхностната варакосана култура, културата на играта и позата, не е достатъчна, за да замести убежденията, митовете, тайнствата и обредите на религиите, устояли на изпитанието на вековете. В днешното общество упойващите вещества и алкохолът ни осигуряват моментното успокоение на духа, упованието и утехата, които някога хората са намирали в молитвите, изповедта, причастието и проповедите на енорийските свещеници.
Но не смятам религиозната вяра за единствената възможна опорна точка, благодарение на която знанието не се изплъзва от ръцете ни и не се превръща във фактор за самоунищожение, какъвто са струпването на атомни оръжия и отравянето на жизненоважните за нас въздух, почва и вода. За значителен сектор в Западния свят от ХVІІІ и ХІХ век насам тази роля била поета от светски морал и светска философия. Но безспорно за също толкова и дори за повече на брой човешки същества да пребъдеш след смъртта е неотменен стремеж, жизнена потребност и едва ли някой може да се лиши от него, без да изпадне в аномия и отчаяние.
Да се съхрани секуларизмът, е задължително условие, за да оцелее и да се усъвършенства демокрацията. Ще се уверим в това, ако само обърнем поглед към общества, където секуларизация няма или я има в незначителна степен, например в огромното мнозинство мюсюлмански страни.
Несектантско религиозно обучение, насочено към разясняването на хегемонията на християнството в зараждането и развитието на западната култура, с деленето и роенето ѝ, с войните, историческите обрати, постиженията, насилията, светците, мистиците, мъчениците и жертвите на мъчения, както и на начина, по който тези прояви са повлияли, за добро или за лошо, върху историята, философията, архитектурата, изкуството и литературата – всичко това е крайно необходимо, ако искаме да спрем разпада на културата с досегашното темпо и в бъдеще хората да не се делят на функционални неграмотници и на невежи безчувствени специалисти.