magnifisonz.com /
Стефан Спиров Македонски е български оперен певец – тенор, режисьор и музикален педагог. Патрон е на Държавния музикален театър в София.
Историята на българската опера е съхранила много имена на големи певци – нейни градители. Мнозина от тях днес са забравени или полузабравени, защото у нас нямаме традицията и навика да си спомняме за тях, да ги честваме, дори да ги споменаваме. Името на Стефан Македонски днес се знае главно заради това, че държавният ни оперетен театър носи неговото име. Но той заслужава да бъде познат и честван заради огромните си заслуги към българската музикална. Щастие за нея е било, че още в началото се появява един такъв мощен талант, един толкова всеотдаен творец, един истински българин.
Роден е на 25 март 1885 година в Сливен, в семейството на резбар- иконописец и талантлива народна певица. Пее от дете и едва навършил седемнайсет, заминава за Русия, за да учи пеене. Попада в класа на италианеца Корси в Московската консерватория. Заедно с това учи и актьорско майсторство в Драматичния отдел на Московската филхармония. В театъра на Зимин изпълнява някои малки роли, подготвя и изнася концерти програми с арии и художествени песни. След осем години, през 1910 година, се завръща в родината и заедно със своя приятел, лиричния тенор Панайот Димитров / 1882- 1941/ изнася голям благотворителен концерт, посрещнат като събитие от столичната публика. На 5 януари 1911 прави своя дебют на сцената на Българската оперна дружба / предшественика на Софийската опера/ в ролята на Камен в българската опера „Камен и Цена” на Иванов и Кауцки по поемата на Вазов „ Грамада”. Още същата година изпълнява няколко главни и втори роли, след което, през есента на 1911 заминава за Париж, за да специализира при Морис Решьо. С него подготвя част от френския си репертоар: Дон Хозе от „Кармен” / ще изпълни тази роля близо 100 пъти/, още Самсон от „Самсон и Далила” от Сен Санс, Фра Дяволо на Обер, Хофман от „Хофманови разкази” на Офенбах, Вертер нае Масне, Раул от „Хугеноти” на Майербер, Фауст на Гуно, Елеазар в „Еврейката” на Алеви и др. Завърнал се в София, той излиза за първи път в „Кармен”, „Фауст” и „Самсон и Далила”. Но скоро след това напуска операта и постъпва като драматичен артист в Народния театър. После пак се връща в Оперната дружба, като по време на балканските войни / 1912- 1914./ изнася голям брой концерти за войните на фронта. През 1916 решава отново да учи – този път да специализира италианския репертоар. Заминава при маестро Отавио Марини в Берлин, като междувременно непрекъснато концертира в Германия. При Марини подготвя част от коронните си италиански партии: Отело, Канио от „Палячи”, Радамес, Херцога, Туриду от „Селска чест”, Манрико, Дон Карлос, Пинкертон от „Мадам Бътерфлай”. След като се завръща в България продължава да изнася благотворителни концерти за пострадалите от войните, а след приключването на Първата световна война е отново на сцената на вече държавната Софийска народна опера. Междувременно гостува на водещите немски театри заедно с голямото българско мецосопрано Ана Тодорова / 1982- 1972/.
От 1922 до 1933 година само за 11 години Стефан Македонски изнася на столичната ни сцена 27 централни тенорови роли от френски, италиански, немски, руски, български и славянски автори – предимно драматични и лирико- драматични. Звучният му, поривист драматичен тенор, както твърдят съвременниците му, е бил мек, благороден тембър. Звучен в средния регистър, пробивен, мощен при високите тонове, той му позволява да преодолява с лекота всички тенорови роли – от по- лиричните като Фауст, Вертер и Фра Дяволо през лирико- драматичните / Пинкертон, Каварадоси/ до драматичните и героичните като: Танхойзер, Лоенгрин и Отело. В тях той е единствен, ненадминат изпълнител от световен мащаб. Македонски е изпял над 120 пъти Радамес от „Аида“, над 40 пъти Манрико от „Трубадур“ и Самсон от „Самсон и Далила“, Елеазар от „Еврейката“ над 50 пъти. Той е единственият изпълнител на Отело от постановката през 1922 г. до свалянето на спектакъла през 1927-а. Единственият изпълнител е и на образа на Раул от „Хугеноти“ на Майербер, на Макс от „Вълшебният стрелец“ на Вебер. Талантливият тенор е и първият Герман от „Дама Пика“ на Чайковски, Каварадоси от „Тоска“, Хофман от „Хофманови разкази“ на Офенбах, Херцогът от „Риголето“, Фра Дяволо от едноименната опера на Даниел Обер. Пее над 70 пъти партията на Дон Хосе от „Кармен“ в трите постановки. Македонски е и най-обичаният и предпочитан Канио от „Палячи“ на Леонкавало…
През 1933-а първият тенор на театъра напуска, което едва не предизвиква скандал! По този повод дирекцията на операта изпраща писмо до Министерството на просветата със следния текст: „Много опери като: „Танхойзер“, „Аида“, „Палячи“, „Еврейката“, „Самсон и Далила“, „Дама Пика“, „Отело“, които са в афиша на Народната опера, са просто неизпълними поради липса на драматичен тенор. […] Молим разрешението Ви да каним тенора Стефан Македонски, за да могат да се представят.“ Единадесетте години от 1922 до 1933 година са своеобразен куриоз за работоспособността на Македонски. През този период той не е получил един ден отпуска, нито му е разрешено да пътува на гастроли в чужбина, защото е единственият изпълнител на най- тежките тенорови партии и няма дубльор!
От 1937 до 1948 Стефан Македонски работи като концертен певец, вокален педагог и режисьор. Играе и в оперетните театри в София, които са няколко и имат голям репертоар и много публика. Изявява се главно в амплоато на герой- любовник в „Граф фон Люксембург” и Данило от „Веселата вдовица” на Франц Лехар, Едвин в „Царицата на чардаша” от Имре Калман, Айзенщайн в „Прилепът” на Йохан Щраус.
Като режисьор поставя с успех „Цвета” на Маестро Атанасов, „Кармен”, „Травиата”, „Вертер”, „Тоска”, Севилският бръснар”. През 1930 1932 е директор- режисьор на Варненската оперна дружба, след което Подвижната народна опера / 1934- 1937/. А през август на 1948 става първият директор на основания по негова идея Държавен музикален театър, приел по- късно името му.
По време на следването си Македонски участва в много концерти, добива опит и като статист в театър „Ермитаж“. Дебютира в операта с второстепенни роли на сцената на театър „Зимин“ в Москва.
През 1910 година се завръща в България и изнася благотворителен концерт съвместно с Панайот Димитров, който е и първият му концерт на родна земя. На 5 януари 1911 година прави дебюта си на сцената на „Оперна дружба“ в едни от първите български оперни постановки: „Камен и Цена“ в ролята на Камен и „Борислав“ в ролята на кир Тодор. Следва концертна дейност в цялата страна.
През есента на 1911 година Стефан Македонски заминава на специализация в Париж при музикалния педагог проф. Решьо, от когото усвоява стиловите особености на френската опера и се подготвя за теноровите партии на оперите „Кармен“ и „Самсон и Далила“. При завръщането си в България през 1912 изнася ролята на Дон Хосе от „Кармен“, но скоро след това е принуден да напусне „Оперна дружба“ поради липсата на средства за всички артисти. Въпреки това, Македонски остава съпричастен на дружеството и в периода 1912 – 14, както и след 1916 година, участва в голям брой благотворителни концерти.
От 1914 до 1916 година Македонски гастролира в Германия на сцените на Берлинската кралска опера и оперните театри в Касел, Хановер, Кобург и Висбаден. В някои от постановките партнира на голямата оперна певица Ана Тодорова.
След края на Първата световна война Македонски отново е поканен в състава на „Оперна дружба“. Успешен за тенора е периодът от 1922 до 1933 година, когато пее и на сцените на Свободния, Кооперативния и Художествения театър. През 1930 – 32 година работи и като художествен ръководител на Варненската опера, а от 1934 до 1937 година режисира постановки и изпълнява роли в основаната от него през 1933 година Подвижна народна опера.
Прекратява изпълнителна дейност през 1936 година.
През 1948 година Македонски основава Държавния музикален театър и става негов първи директор. След смъртта му през 1952 година с указ на Министерския съвет театърът е наречен на негово име.
„Винаги, когато разучавах нова роля, за мене започваше нов живот. Вълнуваха ме непознати чувства. Обземаха ме особени трепети и настроения. Понякога смут и тревога нахлуваха в душата ми. С еднаква любов и нежност се отнасях към всички свои роли. Но не винаги успявах да достигна желания от мене образ. Като свои коронни роли смятам Канио, Радамес, Дон Хозе, Елеазар, Отело, дон Педро и Танхойзер.“
„Ролите си разучавах внимателно, задълбочено, всестранно. Най-напред прочитах цялата опера, после прощудирвах музикално и текстово ролята си, след което анализирах психологически героя, който трябваше да въплътя на сцената. За постигане на тая задача понякога правех дълги исторически екскурзии. Например, когато учех ролята на Елеазар от операта „Еврейката“, в търсене на духовния материал за построяване на образа се запознах със старите еврейски обичаи, които правилно използвах в интерпретирането на моя Елеазар.“
„Труден бе моят сценичен и житейски път. Но родната сцена, на която раздадох себе си, винаги ми бе скъпа. Тя ми поднасяше много радости сред грубата и жестока наша действителност, в която работех с ентусиазъм. Трънлив, но славен път изминахме на българската сцена ние, по-старите оперни артисти. С чувство на умиление и възхищение си спомням онова време на идеализъм и саможертва, когато изкуството за нас беше всичко.“
ДРУГИТЕ ЗА НЕГО
„Съвременна България познава три имена, с които може да се гордее напълно – Йордан Йовков, писател, Никола Маринов, художник, и Стефан Македонски, оперен артист. Неговият юбилей не е празна манифестация и комерческа сделка, а празник за нашето изкуство. Защото през дългогодишната си дейност като артист и певец, той доказа на дело, че е не само най-заслужилият, но и най-големият измежду тях. — Крум Йорданов, сборник „Стефан Македонски 1908-1928 г.“
„Г-н Македонски съчетава редките качества на певец, надарен с хубав глас, с трептящ тембър, където резонира винаги ехото на една пламенна душа.“ — д-р Херман Детмер, в. „Ла Бюлгари“, 1926 г.
„Бях непосредствен свидетел на възторга, който Стьопата будеше в препълнените салони със своя Камен. И сега е пред очите ми – с черен калпак, дълга бяла гуня, бели беневреци, цървули и стискащ в ръцете си стара евзалийка пушка, готов да нападне похитителите на милата му Цена. Такъв го помня и от сцената на Народния театър в същата роля, която му беше и дебютна.“ — проф. Д. П. Иванов
„Истински оперни артисти като г-н Стефан Македонски ние нямаме много. Не мога да си представя, какво би изнасяла Народната опера на сцената без него, особено из оперите, където има застъпени роли от драматичен тенор. Неговото идване в България, което безспорно е ощетило неговите лични интереси, като не е останал в Русия или другаде на запад, даде извънредно силен тласък и подем на Народната опера. Даже и да беше жив Михайлов – Стоян, чисто лиричен тенор, нашата опера не би могла да изнесе без Ст. Македонски нито една от силните в драматично отношение опери. За да се запази чисто националният характер на нашата опера, трябва много да се благодари и на нашия многозаслужил юбиляр, защото ако той не бе дошъл в България, Народната опера щеше да ангажира някой чужденец за неговите роли. Това би повлякло след себе си назначаването и на други чужденци артисти и така, полека-лека би се загубил националният колорит на нашата опера.“ — Петко Наумов
„За г-н Македонски имаме много, много да пишеме. Той е единственият ни артист с темперамент и голяма музикална култура. Г-н Македонски се издига над всички наши артисти и по глас, и по игра, и разбиране. Той оказва влияние върху всички.“ — Борис Николаев, в. „Единство“, 28 март 1915 г., „Травиата“ на сцената“
„В „Кармен“ българският оперен артист засили още повече отличното впечатление, което беше оставил като Радамес… Гласът е издръжлив и всеки тон е кръгъл и мек като кадифе; от тази хубост, с която се отличават белкантовите певци. Арията на розата във втори акт е образец на красиво изпълнение…“ — Анцайгер, 31 март 1917 г., за „Кармен“
„Завчера се навършиха 30 години от певческата дейност на Стефан Македонски. Денят бе отпразнуван без шум. Този факт е забележителен. Когато става дума за Стефан Македонски, не трябва да се забравя, че неговият личен и обществен живот е животът на българското оперно изкуство от най-ранно време до днес. И когато трябва да се прецени това изкуство, то не би могло да се разглежда извън живота и дейността на г. Македонски. Неговите партии в „Аида“, „Хугеноти“, „Танхойзер“ и „Отело“ ще останат още дълги години отличен пример, от който съвременните оперни певци ще могат да научат много неща.“ — в. „Заря“, 8 февруари 1936 г.