magnifisonz.com /

Алехандро Ходоровски Прулански (на испански: Alejandro Jodorowsky Prullansky), познат и с галения прякор Ходо, е писател, актьор, режисьор и философ, известен с многостранните си таланти и крайната си ексцентричност.

Роден през 1929 г. в малко селце на име Токопийа в Чили в семейството на емигранти от руско-еврейски произход от Украйна. След 23-тата си година живее само в чужбина, главно в Мексико и Франция (понастоящем – в Париж).

Алехандро Ходоровски Alejandro Jodorowsky Prullansky
режисьор, писател, актьор, психомаг
Роден	17 февруари 1929 г. (90 г.) Токопиля, Чили
Религия	атеизъм
Активен период	от 1948 г.

Мим от трупата на Марсел Марсо, автор на култови филми като „Фандо и Лис“ (1970), „Къртицата“ (1971), „Свещената планина“ (1973), „Света кръв“ (1989) и „Крадецът на дъги“ (1990), на книги по психомагия, стихосбирки и комикси (негови са текстовете на „Инкалът“ и адаптацията на „Дюн“, рисувани от легендарния Мьобиус).

.

Съосновател, през 1962-а, заедно с Фернандо Арабал и Ролан Топор на т.нар. „паническо движение“ (от „пан“ като „всичко“ и бог Пан, „който винаги се проявява чрез трите свои свойства: ужас, смях и симултанност“).

„Във всяка постъпка доброто и злото танцуват като любовна двойка“ казва гуруто на психомагията и психошаманизма Алехандро Ходорковски и сякаш описва самия Живот… Животът като (сюр)реалистичен филм, в който главният герой, сценаристът и режисьорът са едно и също лице… Точно като в психомагичната автобиография на Ходоровски „Танцът на реалността“ (с едноименния филм през 2013 и неговото продължение Поезия без край) – история, която отвъд всички метафори и смисли разкрива истината, че най-добрият филм, който някога ще гледаш е… твоя собствен живот.

Баща ми се разсипа с тази сватба. Прекара месеци, мърморейки, просейки отсрочки от производителите, молейки за заеми лихварите, икономисвайки от разходите. Известно време се изхранвахме предимно с хляб и сирене и кафе с мляко. Като по чудо Хайме разреши финансовите си проблеми в момента, в който Ракел се завърна. Когато Саул дойде да я търси, баща ми, демонстрирайки уменията си на цирков атлет, го изхвърли с ритници. Бракът бе анулиран. Бе се оказало, както научих от една прислужница, че съпругът излязъл по-ревнив от Хайме. Ракел бе попаднала от трън, та на глог. Толкова силна била ревността на Саул, че задължавал сестра ми да носи поли до глезените, широкополи шапки, закриващи лицето ѝ, и пояс, пристягащ гърдите ѝ. Разрешавал ѝ да излиза за кратко на улицата, като времето било засичано с хронометър, само за да напазарува за деня. Тъй като не можела да има социален живот, Ракел си взела пиленце, за да ѝ прави компания. Птичето я следвало из целия апартамент, мислейки я за своя майка. Една сутрин, връщайки се от пазара, го намерила обесено с връзка за обувки. Друг ден Саул – решил, че жена му отделя прекалено внимание на пианото и използвайки, че тя отишла за аспирин до аптеката, отрязал единия крак на аристократичния инструмент и той се килнал на една страна. После обяснил на Ракел, че кракът бил прояден от мравки. Четири месеца след брака сестра ми още пазела девствеността си. Саул твърдял, че няма ерекция заради хемороидите, и карал жена си всяка нощ да маже ануса му с пюре от банани.

Хайме изплува от блатото, изплати дълговете си, накупи всевъзможни деликатеси и отново нае викачи, за да привлича клиентела. За сметка на това Сара започна да линее, да се заключва в банята да пуши скришом или да прекарва часове наред в приготвяне на сладкиши с ягодов пълнеж, за да ги праща на майка си. Ракел, барикадирала се в стаята си, бе решила да се отдаде завинаги на поезията.

При толкова събития кого да го е грижа за моята личност? Аз не съществувах нито за Ракел, нито за Сара, нито за Хайме. Научих, пак от прислужницата, че Сара след моето раждане бе наредила да вържат маточните ѝ тръби с думите: „Няма да ме вкарат в същата клопка!“. Когато вече не останаха снимки за горене, грабнах шепа пепел, разтворих я в чаша вино и изпих сивкавата течност. Съмненията ми изчезнаха. Бях погребал миналото в себе си.

Тогава осъзнах униженията, на които бях подлаган в собственото си семейство. Видях кристално ясно естеството на капана. Внушаваха ми вина за всяка рана, която ми бяха нанесли. Палачът никога не бе преставал да се представя за жертва. Чрез ловка система от забрани, лишавайки ме от информация (не говоря за словесна информация, а за предимно невербални опити), ми бяха отнели всякакви права, бяха се отнесли с мен като с просяк, лишен от територия, на когото бе подарена със снизходително презрение трошичка живот. Съзнавали ли са какво вършат родителите ми? Категорично не. Без помен от съвест, причиняваха на мен онова, което те самите бяха преживели. И така, предавайки емоционалното злодейство от поколение на поколение, родословното дърво бе трупало страдание, продължаващо вече няколко века. Попитах Рави: „Ти, който, изглежда, знаеш всичко, кажи ми какво да очаквам от този живот, какво ми е отредено, кои са фундаменталните ми права“. Представих си какво ще ми отвърне Рави:

– На първо място, би трябвало да имаш правото да си заченат от баща и майка, които се обичат, по време на сексуален акт, увенчан от съвместен оргазъм, за да може коренът на душата и плътта ти да е удоволствието. Би трябвало да имаш правото да не бъдеш случайност или тежест, а индивид, очакван и желан с цялата сила на любовта, като плод, който да придаде смисъл на двойката, превръщайки я в семейство. Би трябвало да имаш правото да се родиш с пола, даден ти от природата (унижение е да ти кажат: „Очаквахме момче, а се роди момиче“, и обратното).

Би трябвало да имаш правото да се съобразяват с теб от първия месец на бременността, от мига на твоето зачеване. Във всеки един момент бременната следва да приема, че е два отделни организма в процес на разделяне, а не един-единствен, който нараства. За инцидентите по време на раждане никой не може да те вини. Когато нещо ти се случи вътре в утробата, то никога не е по твоя вина – поради озлобление към живота майката не иска да роди, чрез своето подсъзнание увива пъпната връв около врата ти и те изтласква незавършен и по-рано от необходимото. Тъй като не желае да те даде на света, понеже си се превърнал в могъщо пипало, те задържа повече от девет месеца, околоплодните води пресъхват, кожата ти изгаря; завърта те, докато краката, а не главата, започнат плъзване към вулвата – така влизат в погребалната ниша мъртвите, с краката напред; угоява те твърде много, за да не може да минеш през вагината и щастливото раждане да бъде заменено от хладно цезарово сечение, което не е даване на живот, а изрязване на тумор. Отказвайки да приеме сътворението, не подкрепя твоите усилия и търси помощта на лекар, който притиска мозъка ти с форцепс; понеже страда от страхова невроза, те ражда полузадушен, посинял, принуждавайки те да въплътиш емоционалната смърт на онези, които са те заченали…

 

Би трябвало да имаш правото на безрезервна подкрепа – майката трябва да желае да роди също толкова силно, колкото детето да дойде на бял свят. Усилието следва да е общо и добре балансирано. От момента, в който тази Вселена те създаде, е твое право да получиш грижовен баща, който да е винаги до теб, докато растеш. Така както се дава вода на прежадняло растение, когато те привлича някое занимание, имаш правото да ти предложат няколко възможности, за да може да се развиваш по пътя, който си избрал. Не си дошъл тук, за да сбъдваш личните мечти на възрастните, които ти налагат чужди цели – най-важното щастие, което ти дарява животът, е възможността да реализираш себе си. Би трябвало да имаш правото на собствено пространство, където да можеш да се изолираш, за да сътвориш въображаем свят, да виждаш онова, което искаш, без очите ти да се ограничават от закостенели норми, да чуваш каквото ти желаеш, дори това да са идеи, различни от идеите на твоето семейство. Не си дошъл, за да реализираш някой друг, а себе си, не си дошъл, за да заемеш мястото на някой умрял, ти заслужаваш да носиш име, което не е на роднина, изчезнал преди твоето раждане – ако носиш име на покойник, ти се налага чужда съдба, която ти отнема същността.

Имаш пълното право да не бъдеш сравняван, никой брат или сестра не струва повече или по-малко от теб, любовта е налице, когато се признае съществената разлика. Би трябвало да имаш правото да си изключен от кавгите между твоите роднини, да не бъдеш свидетел на техните спорове, да не ставаш кошче за битовите им тревоги, да израснеш в атмосфера на доверие и сигурност. Би трябвало да имаш правото да бъдеш възпитан от баща и майка, водени от общи идеи, след като са изгладили насаме своите противоречия. Ако те се разведат, би трябвало да имаш правото да не си задължен да приемаш мъжете с оскърбените очи на майка си, нито жените с оскърбените очи на баща си. Би трябвало да имаш правото да не те откъсват от мястото, където са твоите приятели, училището ти, любимите ти учители.

Би трябвало да имаш правото да не бъдеш критикуван, ако избереш път, който не е бил в плановете на твоите родители; да обичаш човека, когото желаеш, без нужда от одобрение; а когато се почувстваш способен, да напуснеш родния си дом и да заживееш собствен живот; да надминеш родителите си, да стигнеш по-далеч от тях, да постигнеш каквото те не са могли, да живееш повече години. И накрая, би трябвало да имаш правото да избереш момента на смъртта си, без някой против волята ти да те задържа в лоното на живота.