magnifisonz.com /
Най-откровеното си интервю Тодор Колев даде през 2011 г., две години преди да си отиде на 15 февруари 2013-а, в началото на протестите. Разговаряхме малко след новината, че ще получи „Икар“ за цялостно творчество. Уговорихме се да се видим близо до дома му в квартал „Хладилника“, в една неуютна сладкарница, където и да шепнеш, звукът рикошира като в баня. Той ни чакаше на тротоара край един знак „Стоп“, което фотографът Иван Донов превърна в един от най-добрите портрети на актьора.
По онова време Тодор Колев вече не даваше интервюта, затова журналистите се бяха отказали да го търсят. Бяха ми нужни големи усилия да се преборя с неговото „Няма смисъл“, чух го много пъти. Той беше твърдо убеден, че каквото и да каже от страниците на най-авторитетния вестник, от ефира на която и да е телевизия, няма да бъде чут.
По-късно, в еуфорията на наградите „Икар“ на 27 март, той като че ли бе щастлив и отнесен зад широката си усмивка. Връчиха му статуетката, посочиха му микрофона да каже нещо и прозвуча отново: „Няма смисъл“. Последваха бурни абсурдни аплодисменти. Аз също ръкоплясках, както и съседът ми по стол в салона – човек с опасен чар, който се представи за акробат на име Сашо Парапета, получил билета си за церемонията уж от… Тодор Колев. Същият този „Ястребовски“ ми предложи връзките си в мафията, ако се наложи.
Да се върнем в сладкарницата. Тодор Колев бе потънал някъде в първите десетина-петнайсет минути, но по-късно у него се разкърши артистът с мустака и бомбето, смяхме се много – жалко, че наблизо не се намери и цигулка. Разговорът беше дълъг, с много паузи, недовършени изречения, наложи се да режа оттук-оттам, нямаше място за всичко… Сега, в „Площад Славейков“, вече има място, където да публикувам многоточията на Тодор Колев – а може би „има и смисъл“, защото онова, в което той не вярваше, все пак се случи. Десетки хиляди българи излязоха на улицата, за да поискат сметка на властта и това стана, точно когато изпращахме Адама. В това интервю той каза, че само с нещо крайно, с палене и чупене ще бъде постигната истинската промяна у нас.
Предлагам интервюто от в. „Труд“ без съкращения. Не ми беше лесно да го чуя отново.
– Зарадва ли ви новината за наградата „Икар” за цялостно творчество, която ще получите в неделя (б. а. – 27 март 2011 г.), г-н Колев?
– Неудобно ми е да говоря за себе си, но съм бил носител на всякакви награди навремето, когато имаше селекции, национални прегледи за българска драма… Аз обичам да си гледам работата. Вярно е, трудих се, и то много, дълги години. И това, което съм правил, явно е нещо добро – факт е, че името ми се знае дори от децата. Това е професия, животът си тече…
– В последните години се оттеглихте от публичното пространство, имате две роли в театъра, а като водещ в „Денсинг старс“ беше голямо удоволствие да ви гледаме заради културата, която внасяхте…
– Не знам дали си давате сметка какво ми казвате! Това е най-големият комплимент, който мога да получа за работата си. Защото тук става въпрос ни повече, ни по-малко за култура. Би ми било много мъчно, ако получа някоя…, ха-ха, награда, която ще ме обиди, отколкото това. Защото нашата работа е трудна… и извинявам се, че ще си позволя да кажа някои добри думи за себе си, но след толкова години работа човек може да си го позволи. Особено, когато има защо. Когато правиш сериозни, значими неща – е едно, а когато на сергията продаваш не култура, а семки…, е доста различно.
– Навремето вие също продавахте „семки“ от телевизионния екран с „Как ще ги стигнем…“, но с финес, който днес липсва.
– Е, как, не сте права! Пълно е с телевизионни „звезди“, с комици. Цяла България им се възхищава.
– А вие възхищавате ли им се?
– Ами какво да правя? Довечера аз също като вас ще си пусна телевизора, защото нещо трябва да мърда, трябва да се развличам. Днес в българския театър и в телевизията правят неща, които в никакъв случай не може да си позволите лукса да ги видите някъде по света…
Вече има хора, които си позволяват да правят опити да ме купят и аз да участвам в тези програми.
– Кой, телевизионни продуценти ли?
– Да, дришльовци, нещастници, бездарници. Да ме купят за сериали, за шоута, за всичко.
– На всички ли отказвате?
– Почти на всички. Днес нещата много се измениха, застрашителни са мащабите, които приема това скъпо удоволствие да правиш театър или кино. Стоя, гледам и не вярвам.
– Да разбирам ли, че сте имали покана за „Комиците“ и сте отказали?
– Да, имал съм, разбира се, и никога няма да отида при тях. Това са принципни неща. Какви комици?!
Ще ви кажа кое е страшното: Къци Лафазанов е много голям артист, аз знам кой е той, играл съм с него.
– Казвали ли сте му го?
– Не, защо? Той или го знае, което го допускам, или въобще не го интересува. Но не Кръстю Лафазанов е бедата. Объркани са стойностите, нещата са разместени.
Седнете и гледайте „Оскарите“, там светът върви, накъдето трябва. А тук някакви пигмеи в изкуството правят опити и намекват, че едва ли не публиката, техният народ им е длъжен да ги харесва, че те трябва да работят на всяка цена. Защо да работят? Защо?!
– В годините, когато преподавахте с Крикор Азарян в НАТФИЗ, усещахте ли, че от студентите ви могат да излязат големи актьори?
– Разбира се и много им се радвам. Но знам какво им струва това. Камен Донев и Мариус Куркински са каймакът на кафето, но имам и други студенти, които са много добри актьори. Вижте, аз нямам самочувствието, че съм направил някакви чудеса с тях или без тях. Големият номер е друг. Оказа се, че те издържат на напрежението и ходят да се борят с „мечките“, както казвам. Да играеш „Сътресение“ и да се конкурираш с „Вражалец“ – извинявайте, моля ви се! За какво става дума?!
– Моноспектакълът на Камен Донев, който се превърна във феномен на българската сцена, е наричан „чалга” от мнозина театрали, как си го обяснявате?
– Вече и това ли го има? Че го мразят – знаех, но това?! Той и Бербатов е страшно мразен. Ами не трябва да играе така, трябва по-кофти. Или трябва поне да рита на терена, да блъска, да псува, да плюе, знаци да дава с пръстите си, без пръстите си, с краката си, без краката си… Камен Донев е Бербатов в българския театър! Премислено го казвам. Страшно е да издържиш в този кошер! Ха-ха! Някакви пигмеи ще ми говорят за Камен Донев и за Мариус Куркински! Ами седни го направи ти, бе.
– Днес не се появяват личности като Леон Даниел и Крикор Азарян, защо?
– За нещастие те не липсват на никого. Борбата между пошлото и истинското изкуство е неравностойна. Личности има, но… е много трудно да се бориш.
– За какво всъщност е борбата на един актьор?
– Ще ви кажа нещо наистина лошо – в крайна сметка борбата е само за пари.
– И при добрите артисти, и при посредствените?
– Да. Само че големият артист не може да помисли, че ще се пречка в краката на много големия. Дори не може да му мине през акъла, разбирате ли? А в България това си е в реда на нещата. Това са нашите абсурди!
Не можеш да имаш министър на вътрешните работи, който да се окаже крадец. И в същото време той на мен ще ми казва какъв бил моят морал. Не може така. Къде ме търсят те? Въобще… трагедия, ха-ха, трагедия е всичко. На наградите „Икар“ може и това да кажа: затова ли беше всичко?! За тези пари? Принос?! За това ли цял живот съм работил? Ние защитавахме каузи, вид изкуство, вид мислене, позиции. Абе, къде…?!
Днес все по-трудно намирам с кого да говоря. Преди да почине Коко, поне с него си говорех… за изкуство. Сега обаче няма с кого да си говоря дори за живота. Не ми остана с кого. Знаете ли, наскоро си дадох сметка, че ние дори да си говорим за нещо, то просто няма смисъл.
– Защо тогава не протестирате, защо актьорите не излязат от къщи и не протестират, страх ли ги е?
– Не излизат не от страх, а от безсмислие. Аз искам да протестирам, но знам, че няма да се стигне до крайност, до чупене, до палене, до промяна. Те какво искат – да седна да преговарям на една нога с онзи, който притежава милионите, който притежава рафинерията, който притежава всичко, дето не си знае парите?!
– Българите винаги са били запалени по политиката, в последно време обаче народът като че ли е безразличен кой и как ще го управлява?
– Защото се оказа, че всичко е пари. В парите няма нищо лошо, но когато те станат решаващ фактор, тогава всичко губи смисъл.
– Чувствате ли се уютно като гражданин на държава, управлявана от това правителство?
– Аз много отдавна не се чувствам уютно в България. Но вече е късно, много късно…
– Какво ще се случи на изборите при това безразличие на народа?
– Ще се случи това, което става непрекъснато. Същото. На българина му допада простака, обича го. Ние си падаме по простотията. Агресията и насилието са в кръвта ни.
…Знаете ли за какво трябваше да ми дадат награда? За това, че издържах да живея дотук в тази кочина – с моите възможности, с моя талант, с моето мислене, с моя мироглед. Дълбоко се упреквам, че не съм намерил мъжество и характер навремето да емигрирам. Тогава се притеснявах какво ще стане с майка ми, с децата ми, със семейството ми, с мен самия. Не можех да постъпя безотговорно, както сега тези големи наши радетели за политиката и родината се мъчат да ме накарат да им повярвам, че били избягали по политически причини. Абе, хайде стига глупости.
– Навремето бяхте в политиката, сега не ви ли се иска отново да се намесите?
– Не, в никакъв случай. Навремето влязохме в политиката, водени от най-добри чувства, от искреното желание да помогнем, ако можем. Преди 20 години не съм предполагал, че ще стане това…
Знаете ли защо се върнах от Канада (б.а. – Тодор Колев беше културен съветник в посолството ни в Канада 1992-1993 г.)? Никой не ме е карал да го правя, сам се върнах, защото видях, че няма никакъв смисъл. Това е българско посолство и там са същите сладури като в България…
Нашата политика не може да направи и крачка напред, защото я дърпа назад това назадничаво балканско мислене. Чудя се защо съм бил толкова наивен да вярвам навремето…, че откъде да дойдат тези хора?!
– Как ви изглежда днес СДС на политическата карта?
– Да ви кажа откровено – забавлявам се с лекомислието у хората. Как е възможно да даваш лесни преценки и заключения за едно цяло движение, за една цяла партия?! Аз не бих могъл да го направя.
– Все още ли сте демократ?
– Разбира се. Тук всеки ще каже: „Да, ама аз съм по-голям демократ, от мене по-голям демократ няма”. Как ще си демократ? Ти от горе до долу си комунист, ха-ха! И ще ми говори за демокрация – недей така, къде си видял ти демокрация?!
– 20 години след промените научихме ли се да живеем демократично, или все още я караме по комунистически?
– Не, тук всичко е една хавра! Животът ни е анархия. Аз сега мога да извърша ей тук пред вас някаква гадост, която ще ви обиди и няма да можете да я изтърпите. И никой нищо няма да ми направи. Абсолютно никой няма да се затича да брани своите права и интереси. Камо ли пък държавата да го направи! Ние сме наистина Абсурдистан.
– Бихте ли дал някакви съвети на министър Вежди Рашидов за реформата в културата?
– Първо се сяда и се смята какво ще излезе от реформата, чак след това се започва. А те дори не са седнали, вярвайте ми. Да, дискусии има, чашите се наливат, наздраве…! Знам повече, отколкото трябва, но не искам да давам примери. Нищо няма да излезе от тази реформа, ха-ха… Ще стане: „Ако изкараш 5 лв., ще ти дам 10”. Голям майтап ще бъде, когато започнат разплащанията! Няма мило, няма драго, честни хора няма. Гледат как да те излъжат, а не как да направят едно добро представление като Камен Донев и да спечелят. Знаят, че не могат като него, завиват се вечер с юргана и си дават сметка, че не могат като него, затова гледат да изкарат същите пари по друг начин. А другото знаете ли как се нарича – кражба.
– Решил ли сте все пак какво ще кажете от сцената на наградите „Икар“?
– Ще разкрия, че осъдих бивши служители на „Балкантон” за пиратство. Издадоха диск с мои песни, без да съм им разрешавал. Разрешение имат от Министерството на културата, но не и от мен. Пет години водя това дело и преди 3-4 месеца излезе окончателното решение… Спомняте ли си една кампания на Министерството на културата – „Пиратството ограбва”, с голи актьори, художници и музиканти. Смешното е, че точно тези, които бяха на плакатите, от тях няма какво да откраднеш. А мен се оказа, че ме ограби държавата, разрешавайки на пирати да издадат диск с песните ми.