Откъси от „Безкраен празник“ на Ърнест Хемингуей

magnifisonz.com /

https://images.newrepublic.com/6dde41305eadb3f26c59db2f794ea10c06a6e5ca.jpeg?w=1200&q=65&dpi=2.625&fm=pjpg&h=496

Ърнест започна тази книга в Куба през лятото на 1958 г., работи върху нея в Кечъм, щата Айдахо, през зимата на 1958–59, взе я със себе си в Испания, закъдето замина през април 1959, върна я в Куба и после в Кечъм през есента на същата година. Той завърши книгата в Куба през пролетта на 1960, след като я беше оставил известно време, за да напише друга книга — „Опасно лято“, — в която се разказва за борбите с бикове в Испания през 1959 г. и ожесточеното съперничество между бикоборците Антонио Ордонес и Луис Мигел Домингин. В Кечъм през есента на 1960 г. той внесе някои поправки в настоящата книга. Тя се отнася за годините 1921–1926, прекарани в Париж.

Мери Хемингуей

„Ако си имал щастието да живееш в Париж на младини, където и да отидеш след това, той остава в теб за цял живот, защото Париж е един безкраен празник.“

Из писмо на Ърнест Хемингуей до негов приятел (1950 г.)

 

Хубавото кафене на площад Сен Мишел

https://www.onlinecollege.org/wp-content/uploads/literary.jpg

След това времето се разваляше. Променяше се за един ден — и есента свършваше. През нощта трябваше да затваряме прозорците: навън валеше, студеният вятър брулеше листата от дърветата на площад Контрескарп. Листата гизнеха на дъжда, капките, подгонени от вятъра, се стичаха по големия зелен автобус на последната спирка, а „Кафе де-з-аматьор“ беше претъпкано и прозорците му замъглени от топлината и дима. Беше тъжно, зле поддържано заведение, където се събираха пияниците от квартала и аз го избягвах, защото вътре миришеше на некъпани тела и се носеше киселият дъх на пиянството. Мъжете и жените, които посещаваха „Аматьор“, бяха непрекъснато пияни или поне дотогава, докато имаха пари; пиеха предимно вино, което купуваха на литър или на половинки. Заведението предлагаше голям брой аперитиви със странни названия, но малцина можеха да си позволят такъв лукс, освен за да си подложат в началото и да започнат след това да си заръчват вино след вино. Имаше и жени-пияници — наричаха ги poivrottes.

„Кафе де-з-аматьор“ беше помийната яма на улица Муфтар, тази чудесна, тясна и гъмжаща от хора пазарна уличка, която извежда на площад Контрескарп. Нужниците в старите къщи, по един на всяка площадка на стълбището, бяха без седалки — от двете страни на отвора имаше по една издигната стъпенка с назъбена повърхност, за да не се подхлъзне кракът на някой locataire[1]; те се изтичаха в помийни ями, чието съдържание биваше изпомпвано през нощта в цистерни, теглени от коне. Лятно време, когато всички прозорци бяха отворени, чувахме шума на помпите и миризмата беше много силна. Цистерните бяха боядисани жълто-кафяво и на лунната светлина, когато те работеха на улица Кардинал Льомоан, цилиндричните им форми върху каруците с впрегнати коне напомняха картини от Брак. Но никой не изпомпваше „Кафе де-з-аматьор“ и на пожълтялата, оплюта от мухите разпоредба за глобите и наказанията, предвидени в правилника за обществения ред за пиянство на публично място, се обръщаше тъй малко внимание, както и на постоянните, миризливи посетители.

Градът изведнъж стана унил с първите студени дъждове: вече не се виждаха горните етажи на високите бели къщи, а само влажната чернота на улицата, затворените врати на дюкянчетата, билкарниците, магазинът за канцеларски потреби и вестникопродавниците; табелката на второкласната акушерка, хотелът, където умрял Верлен, на чий го най-горен етаж аз бях наел стая, за да работя.

До горния етаж имаше шест или осем стълбищни площадки, в стаята беше много студено и аз знаех колко пари трябва да дам, за да купя подпалки — три стегнати с тел снопчета борина, нацепена на тънки, по-къси от молив тресчици, за да пламнат бързо, и наръч полусухи нацепени дърва, с които да запаля огън и да стопля стаята. Минах под дъжда на отсрещния тротоар и погледнах към покрива, за да видя дали от комините излиза дим и накъде отива. Но дим нямаше и аз си представих как коминът ми няма да тегли, защото е студен, стаята ще се задими, горивото ще отиде на вятъра, а също и парите за него и закрачих под дъжда. Минах покрай лицея „Анри IV“ и старинната черква Сент Етиен дю Мон, прекосих ветровития площад на Пантеона, свърнах надясно, за да мина на завет, продължих по заслонената страна на булевард Сен Мишел, подминах Клюни и булевард Сен Жермен и стигнах до хубавото кафене на площад Сен Мишел, което знаех от по-рано.

Беше приятно кафене, топло, чисто и приветливо. Закачих стария си шлифер да поизсъхне на закачалката, поставих изтърканата си и избеляла филцова шапка на лавицата над скамейката и поръчах крем-кафе. Келнерът го донесе, извадих от джоба си бележник и молив и започнах да пиша. Пишех за неща, станали у нас, в Мичиган, и тъй като денят беше навъсен, ветровит, такъв излезе и денят в разказа. Виждал бях късните дни на есента в детството, в младостта си и след това, вече възмъжал, и знаех, че на едно място можеш да пишеш за някои неща по-добре, отколкото на друго. Това имат пред вид, когато казват, „да се пресадиш“, помислих си аз — и може би за хората то е тъй необходимо, както и за растенията. Но момчетата в разказа пиеха, аз също почувствувах жажда и поръчах ром „Сент Джеймс“. В студения ден ромът ми се стори необикновено приятен и аз продължих да пиша — чувствувах се прекрасно и усещах как хубавият мартиникански ром стопля тялото и душата ми.

В кафенето влезе едно момиче и седна само на маса до прозореца. То беше много хубаво, с лице, чисто като новоотляна монета — ако монетният двор можеше да сече монети от гладка плът с освежена от дъжда кожа, — с коса черна като гарваново крило, която се спускаше косо по бузата.

Погледнах я, тя отвлече вниманието ми и станах неспокоен. Прищя ми се да я сложа в разказа, който пишех, или да се занимая по някакъв друг начин с нея, но тя беше седнала така, че да вижда улицата и входа, и аз знаех, че очаква някого. Затова продължих да пиша.

Разказът се пишеше сам и с мъка го догонвах. Поръчах си още един ром „Сент Джеймс“ и поглеждах момичето, когато вдигнех глава или острех молива си с острилка и слагах навитите като охлюв стружки в чинийката до чашата с ром.

Видях те, хубавице, и сега ти ми принадлежиш, макар че очакваш друг, и аз няма да те видя повече, мислех си. Ти ми принадлежиш и цял Париж ми принадлежи, а аз принадлежа на този бележник и на този молив.

След това отново започнах да пиша, потънах в разказа и той ме погълна. Сега той не се пишеше сам, пишех го аз, не вдигнах очи, не знаех колко е часът, забравих къде съм и не ми беше до ром „Сент Джеймс“. Не съзнавах това, но ромът „Сент Джеймс“ ми беше омръзнал. После разказът свърши и аз се почувствувах много изморен. Препрочетох последните няколко реда, след това вдигнах глава и се огледах за момичето, но то си бе отишло. Дано е тръгнало с някой добър мъж, помислих си. Но ми стана тъжно.

Затворих бележника с написания разказ, сложих го във вътрешния си джоб и поисках от келнера дузина portugaises[2] и половинка от сухото бяло вино, което имаха в заведението. Привършех ли някой разказ, винаги се чувствувах празен, тъжен и щастлив едновременно, сякаш бях се любил, и бях сигурен, че разказът е много добър, макар че колко е добър щях да узная едва след като го прочета на другия ден.

Ядях стридите, усещах силния вкус на морето и лекия метален привкус, който студеното бяло вино измиваше, така че оставаше само вкусът на морето и на сочното месо, изгълтвах студения сок от стридените черупки, след това вдигах чашата с пивкото вино и накрая усещането за празнота в мен изчезна, почувствувах се щастлив и започнах да кроя планове.

Времето се беше вече развалило, можехме да напуснем за малко Париж и да отидем някъде в планините, където същият този дъжд ще бъде сняг, който вали между боровете, покрива пътя и стръмните склонове, а нощем, когато се завръщаме у дома, ще скрипти под стъпките ни. И подножието на Ле-з-Аван имаше една хижа, която приютяваше гостите чудесно, там щяхме да бъдем двамата заедно, с книгите си, а нощем — на топло в леглото, загледани през отворения прозорец в ясните звезди. Ето къде ще отидем. С трета класа по влака няма да е скъпо. А за пансиона ще плащаме малко повече, отколкото са текущите ни разходи в Париж.

Ще се откажа от хотелската стая, където пиша, и ще ми остане да плащам само незначителния наем за квартирата на Кардинал Льомоан 74. Бях пращал дописки за вестници в Торонто и имах да получавам хонорари. Кореспонденции можех да пращам откъдето и да е, при всякакви условия, а пари за път имахме.

Може би далеч от Париж ще мога да пиша за Париж тъй, както в Париж можех да пиша за Мичиган. Не знаех, че за това е още рано, че не познавам Париж достатъчно. Но при последна сметка така и стана. Така или иначе, можехме да заминем, ако жена ми поиска; свърших със стридите и виното, платих сметката и поех обратно по най-прекия път през хълма Сент Женевиев, вървейки под дъжда, който сега разваляше само времето, но не и настроението ми, докато стигнах до жилището ни на върха, на възвишението.

— Мисля, че ще бъде чудесно, Тети — каза жена ми. Лицето й бе нежно изваяно; Когато вземахме решение, тя се усмихваше, очите й засипваха, сякаш й поднасях скъпи подаръци.

— Кога заминаваме?

— Когато искаш.

— О, искам веднага. Нали знаеш!

— Може би, когато се върнем, ще бъде ясно и хубаво. Когато е ясно и студено, понякога е много хубаво.

— Ще бъде, сигурна съм. Колко хубаво, че се сети да заминем!

Бележки

[1] Обитател, наемател. (Тук и по-нататък бележките са на преводача.) ↑

[2] Евтини португалски стриди. ↑

Мис Стайн поучава

https://2.bp.blogspot.com/_5PWe_AEZD68/RgiGglYV_DI/AAAAAAAAABw/VygEEF9tks8/s400/Ray_Stein.bmp

Когато се завърнахме в Париж, заварихме прекрасно време — студено и ясно. Градът се бе приготвил за зимуване: в склада за гориво срещу нас продаваха хубави дърва, а много добрите кафенета поддържаха на терасите си горящи мангали, за да се греят посетителите. У нас беше топло и весело. Върху жарта от дърветата слагахме boulets — яйцевидни брикети от пресован въглищен прах; улиците бяха красиви и светнали от зимата. Свикнахме с гледката на оголените дървета, откроили се на фона на небето, когато се разхождахме под ободряващия пронизващ вятър по измитите, покрити с чакъл алеи на Люксембургската градина. Свикнахме с оголените дървета и започнахме да ги възприемаме като скулптурни форми; зимният вятър къдреше повърхността на езерцата, а водоскоците искряха в светливи струи. Бяхме се завърнали от планините, затова всички разстояния ни се струваха къси.

След високопланинските преходи не забелязвах наклона на стръмните улички и ми беше приятно да изкачвам стълбището до най-горния етаж на хотела, където беше работната ми стая с изглед към покривите и комините на къщите, накацали по склона. Камината теглеше добре, в стаята беше топло и приятно за работа. Занасях си там мандарини и печени кестени в книжни кесии и огладнеех ли, започвах да беля малките сочни плодове и плюех семките в огъня. От разходките, студа и работата бях винаги гладен. В стаята си държах бутилка вишновка, която бяхме донесли от планината, и отпивах от нея, когато наближаваше краят на разказа или на работата ми за деня. Щом привършех, прибирах бележника или листите хартия в чекмеджето на масата, а останалите мандарини слагах в джоба си. Не можех да ги оставя в стаята, защото биха замръзнали през нощта.

Приятно ми беше да слизам по дългото стълбище със съзнанието, че добре съм поработил. Работех, докато видя, че имам нещо завършено, и спирах тогава, когато знаех какво предстои да стане по-нататък в разказа. Така знаех какво ще пиша на следния ден. Но понякога, когато се залавях за нов разказ и в началото не потръгваше, сядах пред огъня, стисках мандаринените кори и гледах как струйките сок зацвърчават в сини петънца на жарта. Или заставах до прозореца и загледан в покривите на Париж, си казвах: „Не се тревожи. Винаги си писал, ще можеш да пишеш и сега. Работата е да налучкаш едно вярно изречение. Напиши най-вярното изречение, което знаеш.“ И на края написвах едно вярно изречение и оттам нататък зареждах останалото. Беше лесно, защото винаги се сещах за някое вярно изречение, което знаех или бях чул от устата на друг. Започнех ли да обмислям всяка дума или да пиша като човек, който обяснява и тълкува нещата, откривах, че мога да мина и без всички тези украшения и да започна с първото вярно и просто изречение, което бях написал. Там горе, в стаята си, реших да напиша по един разказ на всяко отделно нещо, което зная. Когато пишех, винаги се стремях към това, така се стягах и си налагах известна самодисциплина.

В тази стая се научих на още нещо — да не мисля за това, което пиша, от момента, в който съм спрял да пиша, до следния ден, когато се заловя отново за работа. Така подсъзнанието ми продължаваше да работи върху разказа, а същевременно слушах какво казват другите хора, надявах се всичко да забележа, да науча нещо ново, а освен това четях, за да не мисля за работата си и да не стана безсилен за нея. Когато слизах надолу по стълбите със съзнанието, че добре съм поработил — а за това беше необходимо работата да ми потръгне и да си наложа самодисциплина, — изпитвах приятното чувство, че имам право да тръгна накъдето си искам из Париж.

Някои следобеди тръгвах по различни улици към Люксембургската градина, разхождах се, след това влизах в музея — тогава там бяха хубавите картини, повечето от които сега се намират в Лувър и в Jeu de Paume[3]. Ходех там почти всеки ден и гледах картините на Сезан, на Мане, на Моне и на другите импресионисти, с които се бях запознал най-напред в института по изкуствата в Чикаго. Картините на Сезан ми подсказваха, че да пишеш прости, верни изречения съвсем не е достатъчно, за да постигнеш онази пространственост и дълбочина, която се опитвах да дам на разказите си. Много нещо научих от Сезан, но не бях в състояние да го обясня с думи. Освен това то беше тайна. А когато в залите помръкваше, прекосявах градината и отивах в студиото на улица Флерю 27, където живееше Гертруд Стайн.

Мис Стайн живееше заедно с приятелката си и когато аз и жена ми ги навестихме, те ни посрещнаха много сърдечно и дружелюбно, а нас ни се понрави просторното студио с великолепните картини. Беше като в най-хубавите зали на прочутите музеи, с тази разлика, че имаше голяма камина, беше топло и уютно, поднасяха ни вкусни неща за ядене, чай и натурална ракия от червени и жълти сливи или от горски малини. Тези ароматни, безцветни напитки се поднасяха в гарафи от гравиран кристал, сипваха се в малки чашки и независимо от названието си — quetsche, mirabelle или framboise — имаха вкуса на плодовете, от които бяха приготвени, превърнати в алкохолен огън, силен, същевременно облагороден от отлежаването, сгряващ и развързващ езика.

Мис Стайн беше едра — невисока, но масивна като селянка. Имаше хубави очи и волево лице на немска еврейка, което би могло да бъде и лице на фриуланка[4] — изобщо тя напомняше на селянка от северна Италия и с дрехите си, и с изразителното си подвижно лице, и с хубавите си гъсти, непокорни коси, каквито в Париж само емигрантките могат да имат и които тя сплиташе така, както вероятно ги бе носила в колежа. Говореше непрекъснато — отначало за разни хора и страни.

Приятелката й имаше приятен глас, беше дребна, силно мургава, с подстригани коси като Жана д’Арк от илюстрациите на Буте де Монвел и имаше много гърбав нос. Когато за пръв път ги посетихме, тя се занимаваше с ръкоделието си и без да го оставя, ни поднасяше яденето и питиета, а освен това разговаряше с жена ми. Говорейки с нея, тя следеше и нашия разговор и често се намесваше в него. По-късно ми обясни, че самата тя говорела предимно с жените. Съпругите на гостите, както почувствувахме жена ми и аз, тук бяха само търпени. Но мис Стайн и нейната приятелка ми допаднаха, макар че човек можеше да се стресне от вида на приятелката. Картините, сладкишите и ракията бяха наистина чудесни. Изглежда, че и те ни харесаха — отнасяха се с нас като с добри, възпитани деца със заложби и аз долавях, че ни прощават дори това, че се обичаме и сме женени (с време всичко ще се оправи), и когато жена ми ги покани на чай, те приеха.

Когато пристигнаха у нас, ние, изглежда, им харесахме още повече; но може би стана така, защото квартирата ни беше толкова малка, че се почувствахме още по-близки. Мис Стайн седна на ниското легло без крака, поиска да види разказите ми и каза, че ги харесва с изключение на „У нас в Мичиган“.

— Добър е — каза тя. — Но не е там работата. Той е inaccrochable[5]. Това означава, че е като картина, която художникът е нарисувал, а след това, когато има изложба, не може да я окачи и никой не я купува, защото такава картина не може да се окачи в къщи.

— Но защо да не се приеме, че в разказа няма нищо непристойно; хората в него говорят с тези думи, които употребяват в живота. Защо да не се приеме, че това са единствените думи, които могат да направят разказа да звучи правдиво, и че без тях не може; че и тези думи могат да се използуват?

— Не ме разбирате — възрази тя. — Работата е там, че не трябва да пишете неща, които са inaccrochable. Няма никакъв смисъл. Неправилно е, а освен това е и глупаво.

Тя ми съобщи, че иска да помести свои работи в „Атлантик мънтли“ и че ще постигне това. Каза ми също, че аз не съм достатъчно добър писател, за да публикувам в това списание или в „Сатърди ивнинг пост“, но съм може би някакъв нов вид писател със собствен похват и все пак трябва да помня, че няма смисъл да пиша неща, които са inaccrochable. Не се опитах да й възразявам, нито да й обясня как според мен трябва да се изгражда диалогът. Това си беше моя работа, пък и по-интересно ми беше да слушам. Същия следобед тя ни обясни как да купуваме картини.

— Можете да си купувате или дрехи, или картини — каза тя. — Виждате ли колко е просто. Само много богатите хора могат да си позволят и едното, и другото. Не обръщайте внимание на това как сте облечени, не се опитвайте да следите модата, купувайте си здрави и удобни дрехи и така ще ви остават пари за картини.

— Нито една дреха да не си купя отсега нататък — възразих аз — пак няма да имам пари да се сдобия с платната на Пикасо, които харесвам.

— Разбира се, че не, той е извън възможностите ви. Трябва да купувате картини от художници на ваша възраст, хора от вашия набор. Ще ги откриете. Ще ги срещнете в квартала. Винаги има млади художници, които са сериозни и добри. А като казвам дрехи, нямам пред вид вашето облекло, а дрехите на жена ви. Пари се пръскат главно за дамските тоалети.

Забелязах как жена ми се старае — и успява — да не гледа причудливите дрехи на мис Стайн. Когато те си тръгнаха, бях с впечатлението, че са ни харесали още повече: поканиха ни отново на улица Флерю 27.

По-късно, през зимата, получих постоянната покана да се отбивам в студиото по което да е време след 5 часа. Бях срещнал мис Стайн в Люксембургската градина. Не си спомням дали тя разхождаше кучето си и дали изобщо имаше куче по онова време. Помня, че аз се разхождах сам, защото кесията не ни позволяваше да имаме куче, нито дори котка и единствените котки, които виждах, бяха в кафенетата и в малките ресторанти, а също възхитителните охранени котараци, застанали на прозорците на портиерските ложи. По-късно често срещах мис Стайн да разхожда кучето си в Люксембургската градина, но струва ми се, че по онова време още нямаше куче.

Както и да е, с куче или без куче, аз приех поканата й и добих навика да се отбивам в студиото, а тя винаги ме черпеше с натурална ракия, любезно доливаше чашата ми и докато си приказвахме, аз гледах картините. Човек не можеше да остане равнодушен пред такива картини, а и разговорът биваше интересен. Говореше повечето тя, разказваше за съвременната живопис и за художниците — за тях повече като хора, отколкото като художници, — а също и за работата си. Показа ми многотомните си ръкописи, които приятелката й преписваше на машина всеки ден. За да бъде щастлива, тя трябваше да пише всеки ден, но по-късно, след като я опознах по-добре, разбрах, че това не й беше достатъчно, искаше й се това постоянно производство, чийто ежедневен обем зависеше от енергията й, да излиза на бял свят и тя да получи признание.

В началото на познанството ни положението не беше още критично, защото тя бе издала три разказа, понятни за всеки читател. Един от тях, „Меланкта“, беше действително хубав, а избрани образци от творческите й търсения бяха издадени в отдел на книга и нейните приятели и познати измежду критиците се бяха отзовали ласкаво за тях. Тя имаше такова обаяние, че пожелаеше ли да спечели никой на своя страна, беше невъзможно да й се устои и критиците, които я познаваха лично и бяха видели картините й, приемаха на вяра нейното творчество, макар да не го разбираха — до такава степен я величаеха като човек и бяха уверени в непогрешимостта й. Освен това тя беше открила много верни и ценни истини за словесния ритъм и звученето на повтарящите се думи, при това говореше увлекателно на тези теми.

Но тя не обичаше да поправя ръкописите си и да работи над тях така, че написаното да стане четивно, макар че за да се наложи като писател, произведенията й трябваше да бъдат издавани, а това бе особено вярно за невероятно дългата книга, озаглавена „Оформяне на американеца“. Тази книга започваше великолепно, развиваше се добре в продължение на десетки страници, някои от които бяха действително блестящи, а след това затъваше в безкрайни повторения, които един по-съвестен и по-малко ленив писател би изхвърлил в кошчето. Запознах се добре с тази книга, когато уговарях, по-точно казано, когато принудих Форд Медокс Форд да започне да я издава като подлистник в „Транс-атлантик-ревю“ — макар и да съзнавах, че списанието няма да просъществува достатъчно, за да я отпечата до края — и през цялото време трябваше да изчитам печатните коректури, защото мис Стайн не можеше да понася такава работа.

В оня мразовит следобед, когато минах край портиерската ложа, прекосих студения вътрешен двор и влязох в топлото студио, всички тези неща бяха още далече — те дойдоха години по-късно. Този ден мис Стайн се зае да ме просвещава по половия въпрос. По това време ние много се харесвахме и аз вече долавях, че съм привлекателен в нейните очи, защото ме подозира, че съм невежа в някои неща. Мис Стайн ме смяташе за непросветен по въпросите на пола, а трябва да си призная, че изпитвах определено отвращение към хомосексуализма — познавах го само откъм най-грубите му страни. Знаех добре защо едно момче носи нож и е готово да си послужи с него, когато се намира сред скитници — това беше в дните, когато жаргонната дума „вълк“ още не означаваше мъж, който мисли само за жени. Знаех много inaccrochable думи и изрази от дните, когато живеех в Канзас Сити, а също така нравите в различните райони на този град, в Чикаго и на борда на корабите по Великите езера. В отговор на въпросите на мис Стайн опитах се да й обясня, че едно момче, което е между мъже и не желае да му досаждат, трябва да бъде готово да убие човек, да знае как да го убие и да бъде уверено, че действително ще го убие. Този израз беше accrochable[6]. А ако знаеш, че си готов да убиеш, хората бързо усещат това и те оставят на мира: има някои положения, в които човек не може да позволи да го вкарат — било със сила или с хитрост. Можех да се изразя и по-цветисто с помощта на един inaccrochable израз, който употребяват „вълците“ на борда на езерните кораби. Но когато говорех с мис Стайн, винаги внимавах в изразите си, дори тогава, когато една-единствена дума можеше по-добре да изясни дадена мисъл или отношение.

— Да, Хемингуей, но вие сте живял в среда на престъпници и извратени типове.

Не й възразих, макар че според мен аз бях живял в един свят такъв, какъвто си беше, в него имаше всякакви хора и аз се бях опитвал да ги разбера, макар че някои от тях не ми допадаха, а други още мразех.

— А какво ще кажете за стареца с изисканите обноски и с известното име, който дойде да ме посети в болницата в Италия и ми донесе бутилка „Марсала“ или „Кампари“, не помня вече какво беше, и се държа безупречно, а след това един ден трябваше да помоля сестрата да не пуска повече този човек в стаята ми? — запитах аз.

— Това са болни хора, те не могат да се контролират и трябва да ги съжалявате.

— Значи ли това, че трябва да съжалявам и мистър…? — възразих аз и го назовах по име, но самият той така обича сам да се рекламира, че ако го спомена тук, бих му направил услуга.

— Не. Той е порочен. Той покварява и другите и е наистина порочен.

— Но минава за добър писател.

— Не е вярно — каза тя. — Той просто вдига шум около себе си, доставя му удоволствие да развращава другите, а освен това насажда в тях и други пороци. Например наркотици.

— А този човек от Милано, когото също съм длъжен да съжалявам, не се ли опитваше да ме развращава?

— Не говорете глупости. Може ли момче като вас, което пие чист спирт, да бъде развратено с бутилка „Марсала“? Той е бил просто един нещастен старец, който не е в състояние да контролира постъпките си. Болен човек, който не е можел да се владее, и вие трябва да го съжалявате.

— На времето го съжалявах — казах аз. — Но бях разочарован, защото имаше такива добри обноски.

Отпих отново от ракията, съжалих стареца и погледнах към голото момиче с кошница цветя от Пикасо. Не аз бях подхванал този разговор и започна да ми се струва, че той става малко опасен. В нашите разговори с мис Стайн никога не бе имало паузи, но сега замълчахме и двамата, аз долавях, че тя иска да ми каже нещо, а междувременно напълних чашата си.

— Всъщност вие не знаете нищо за тези неща, Хемингуей — започна тя. — Срещали сте престъпни типове, болни и порочни хора. Същественото е това, че актът, който мъжете-хомосексуалисти извършват, е грозен и отвратителен и след това те се гнусят от самите себе си. За да забравят това, те пият, вземат наркотици, сменят партньорите си, но самата постъпка си остава противна и те никога не могат да бъдат действително щастливи.

— Разбирам.

— С жените е точно обратното. Те не извършват нищо, което да ги отвращава, нищо, което е отблъскващо, след това те са щастливи и могат щастливо да си живеят заедно.

— Разбирам — казах аз. — Но отнася ли се това и за мис…?

— Тя е порочна — отвърна мис Стайн, — тя действително е порочна и за да бъде щастлива, трябва да намира нови и нови партньори. Тя развращава другите.

— Сега ми е ясно.

— Сигурен ли сте, че ви е ясно?

В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня, че се зарадвах, когато заговорихме за друго. Паркът беше затворен, затова трябваше да заобиколя и да мина по улица Вожирар. Тъжно беше, когато паркът е затворен и вратите му заключени и аз бях тъжен, когато го заобикалях, вместо да го прекося и се завърна бързо у дома на улица Кардинал Льомоан. А денят бе започнал тъй хубаво. Реших да поработя усилено на другия ден. Тогава вярвах, че работата може да излекува почти всяка болка — вярвам го и сега. След това реших, че според мис Стайн трябва да бъда излекуван само от това, че съм млад и че обичам жена си. Така че когато се завърнах в къщи на улица Кардинал Льомоан и разказах на жена си за новопридобитите знания, съвсем не бях тъжен. А през нощта двамата бяхме щастливи с нашите собствени познания — онези, които вече имахме и новопридобитите в планината.

Бележки

[3] Павилион в парка Тюйлери срещу Лувър, където сега е галерията на импресионистите. ↑

[4] Фриули — област в Североизточна Италия. ↑

[5] Буквално — незакачаем; в случая: неприемлив (фр.) ↑

[6] В случая — приемлив, буквално „окачаем“ (фр.). ↑

Une generation perdue

https://i.pinimg.com/474x/58/19/16/581916f763c6263596e09f8c79dd6e09--scott-fitzgerald-ernest-hemingway.jpg

Скоро добих навика привечер да се отбивам на улица Флерю 27 заради топлината, картините и разговора. Често мис Стайн нямаше други гости, винаги ме посрещаше много приятелски и аз дълго време й бях симпатичен. Случваше се да ходя на различни политически конференции, да пътувам из Близкия Изток или Германия, за да изпращам дописки на канадския вестник и на осведомителните агенции, на които сътрудничех. Когато се завръщах, тя ме караше да й разказвам всички забавни произшествия. Винаги имаше по нещо смешно, тя обичаше да й разказвам тези неща, а също онзи вид истории, които германците наричат „хумор от бесилката“. Тя се интересуваше само от веселата страна на това, което става по света; никога от същността на нещата и опаката им страна.

Бях млад, нямах мрачен характер, дори в най-отчаяните моменти се случва нещо нелепо и смешно и точно от него се интересуваше мис Стайн. Не й говорех за другите неща. Тях запазвах за себе си.

Но понякога, когато се отбивах на улица Флерю не след пътуване, а след работа, опитвах се да заговоря с мис Стайн за книги. След като пишех, изпитвах нужда да прочета нещо. Необходимо ми беше да изразходвам физическа енергия, да усетя телесна умора; особено хубаво беше да се любиш с тази, която обичаш. Това бе най-хубавото. Но след това, когато се чувствувах празен, имах нужда да чета и да не мисля за работата си, за да не загубя интерес към нея, преди да съм я подхванал отново на другия ден. Бях се вече научил никога да не пресушавам до дъно кладенеца, от който черпех, за да пиша, винаги да спирам тогава, когато има още нещо останало на дъното на този кладенец, и да го оставя през нощта да се напълни отново от изворите, които го подхранваха.

Понякога, за да не мисля за писането си след работа, четях известните на времето писатели като Алдъс Хъксли, Д. Х. Лорънс и други, чиито книги можех да взема от библиотеката на Силвия Бийч или да намеря при букинистите край Сена.

— Хъксли е мъртъв — каза мис Стайн. — Защо ви е да четете книги от мъртъв човек? Но можете ли да видите, че той е мъртъв?

Не можех да видя това и възразих, че неговите книги ме забавляват и отвличат от мислите ми.

— Трябва да четете само онова, което е действително хубаво или безспорно лошо.

— Четох действително хубави книги цяла зима, ще ги чета и следващата зима, а книги, които са безспорно лоши, не обичам.

— Защо ви трябва да четете този боклук? Този претенциозен боклук, Хемингуей. Написан от човек, който е мъртъв.

— Интересува ме какво пишат хората — отвърнах аз. — Освен това се развличам и не мисля.

— Кого друг четете сега?

— Д. Х. Лорънс. Някои от разказите му са много хубави, особено „Пруският офицер“.

— Опитах се да прочета романите му. Той е невъзможен. Жалък и нелеп. Пише като болен човек.

— „Синове и любовници“ ми харесва, също и „Белият паун“ — казах аз, — макар че не толкова. А „Влюбени жени“ не можах да изчета.

— Ако не искате да четете лоши книги, а предпочитате нещо увлекателно и посвоему прекрасно, трябва да прочетете Мери Белък Лоундс.

За първи път чувах това име и мис Стайн ми даде да прочета „Обитателят“ — тази изумителна повест за Джеки Ножа, и още една книга — за убийство, станало някъде недалеч от Париж, изглежда, в Енгиен ле Бен. И в двете героите бяха достатъчно жизнени, а действието и ужасите — винаги правдоподобни — тъкмо четиво за след работа, и аз изчетох всички книги на Мери Белък Лоундс. Но те не бяха много и първите две си останаха най-хубавите за запълване на празните дневни и нощни часове до момента, когато се появиха първите хубави книги на Сименон.

Струва ми се, че хубавите книги на Сименон биха се понравили на мис Стайн (първата, която ми падна, беше или L’Ecluse Numero 1, или La maison du Canal[7]), но не съм сигурен в това, защото по онова време мис Стайн не обичаше да чете френски, макар че с голямо удоволствие го говореше. Първите две книги от Сименон, които прочетох, взех от Дженът Фленър. Тя много обичаше да чете на френски и бе започнала да чете Сименон още когато той беше криминален репортер.

През трите или четири години, в които бяхме добри приятели с Гертруд Стайн, не мога да си спомня поне веднъж да е казала нещо хубаво за писател, който не е похвалил произведенията й или не е направил нещо полезно за нейната кариера, с изключение на Роналд Фърбенк, а по-късно Скот Фицджералд. Когато се запознах с нея, тя не говореше за Шъруд Андерсън като за писател, но затова пък го превъзнасяше като мъж: говореше за големите му красиви и топли италиански очи, за неговото благородство и обаяние. Големите му красиви и топли италиански очи никак не ме интересуваха, но някои от неговите разкази ми харесваха много. Бяха написани просто, някои от тях превъзходно, личеше, че познава хората, за които пише, и ги обича истински. Мис Стайн говореше винаги за него, но никога за разказите му.

— А какво мислите за неговите романи? — запитах я аз.

За творчеството на Андерсън тя не желаеше да говори, тъй както не желаеше да говори и за Джойс. Достатъчно бе човек да спомене Джойс два пъти, за да не стъпи повече в нейния дом. Все едно, когато говориш с някой генерал, да се отзовеш похвално за друг генерал. Човек, който е извършил такава грешка, никога не я повтаря. Но, разбира се, като говориш с генерала, винаги можеш да споменеш името на генерал, когото той е бил. Генералът, с когото говориш, ще даде висока оценка за качествата на победения генерал и с удоволствие ще ти опише с подробности обстоятелствата, при които го е разбил.

Разказите на Андерсън бяха твърде хубави, за да служат като тема за приятен разговор. Готов бях да кажа на мис Стайн, че романите му са рядко слаби. Но и това не можех да сторя — не можех да критикувам един от най-преданите й привърженици. Когато той завърши романа, получил накрая названието „Мрачен смях“, който беше толкова слаб, глупав и претенциозен, че не можах да се сдържа и написах негова пародия[8], мис Стайн се разсърди много. Бях си позволил да нападна един от нейните хора. Но преди това тя не се сърдеше. И сама започна да не пести хвалебствията си за Шъруд, след като той претърпя крах като писател.

Тя беше сърдита на Езра Паунд, защото, без да мисли, той седнал на едно миниатюрно и твърде неудобно столче (възможно е да са му го дали нарочно) и го повредил или счупил. А това, че беше голям поет, добър и благороден човек и би съумял да седне както трябва, ако столът беше с нормални размери — всичко това не се вземаше под внимание. Причините за нейната неприязън към Езра, разяснявани със злобно умение, бяха измислени години по-късно.

Когато се завърнахме от Канада и заживяхме на улица Нотр-Дам-де-Шан, а мис Стайн и аз още бяхме добри приятели, чух за първи път израза „загубено поколение“. Старият Форд модел „Т“, който тя караше по това време, имаше дефект в запалването, а младият техник, изкарал на фронта последната година, от войната и след това постъпил в гаража, не можеше да го поправи или просто не желаеше да се заеме с него, преди да е свършил с колите, които чакаха от по-рано. Така или иначе, той не се бе оказал sérieux и собственикът на гаража го смъмрил строго след протеста на мис Стайн. Собственикът му казал: „Всички вие сте «une génération perdue!»“.

— Такива сте! Точно това сте вие! — каза мис Стайн. — Всички младежи, които бяхте на война. Вие сте загубено поколение.

— Така ли? — запитах аз.

— Точно така — настоя тя. — Към нищо нямате уважение. Напивате се като…

— Пиян ли беше младият механик? — запитах.

— Не, разбира се.

— А мен виждали ли сте пиян?

— Не. Но приятелите ви се напиват.

— Напивал съм се и аз — казах аз. — Но у вас не идвам пиян.

— Разбира се, че не. Не казах такова нещо.

— Собственикът на гаража сигурно е бил пиян още в единадесет часа преди обед. Затова му хрумват такива блестящи определения.

— Не спорете с мен, Хемингуей — каза мис Стайн. — Няма смисъл. Собственикът е прав: всички вие сте едно загубено поколение.

По-късно, когато написах първия си роман, се опитах да неутрализирам думите, които мис Стайн бе чула от собственика на гаража, с една мисъл на Еклесиаст[9]. Но в оная вечер, когато се връщах в къщи, си мислех за момчето от гаража и дали не са го пренасяли със също такава кола (през войната колите „Форд-Т“ бяха преустроени в линейки). Спомних си как спирачките им прегаряха, когато слизаха по планинските пътища, претъпкани с ранени, и накрая превключваха на заден ход; как последните от тях бяха подкарани празни към пропастта, когато ги замениха с големите „Фиати“: те имаха планински скорости и сигурни спирачки — не с бандажи, а с метални барабани. Мислех си за мис Стайн, за Шъруд Андерсън и за егоизма, съпоставях умствената леност с дисциплината и се запитвах кой кого има право да нарича загубено поколение? Наближих „Клозери де Лила“: светлината падаше върху стария ми приятел — статуята на маршал Ней, а сенките от листака играеха върху бронзовата му сабя. Той стоеше сам и зад него нямаше никой. Помислих си как се бе провалил при Ватерло и как всички поколения са в нещо загубени, винаги са били и ще бъдат и за да правя компания на статуята, влязох в „Лила“ и изпих една студена бира, преди да поема пътя към нашата квартира над дъскорезницата. Седнал пред чашата бира, гледах статуята и си мислех колко дни Ней се бе сражавал в ариергарда при отстъплението от Москва, как се бе бил рамо до рамо с войниците си, докато Наполеон бе отпътувал в карета с Коленкур; мислех си какъв добър и сърдечен приятел бе мис Стайн, колко красиво бе говорила за Аполинер и за неговата смърт в деня на примирието през 1918 г., когато тълпата викала „A bas Guillaume![10]“, а Аполинер, който бил в делириум, мислел, че викат против него, и реших, че ще направя всичко възможно, за да й помогна да получи признание за хубавите неща, които е написала, нека бог ми е свидетел, а също Майк Ней. Но по дяволите нейните приказки за загубено поколение и всички тези долни прозвища, които хората прикачат с лека ръка. Когато стигнах до нас, влязох в двора, изкачих стълбите и видях жена ми, сина ми и неговия котарак Ф. Пъс, щастливи пред запалената камина, казах:

— Знаеш ли, Гертруд все пак е мила.

— Разбира се, Тети.

— Но понякога говори много глупости.

— Не съм я чула — каза жена ми. — Нали съм съпруга, с мен разговаря приятелката й.

Бележки

[7] „Шлюза № 1“, „Къщата на канала“. ↑

[8] „Пролетни потоци“ — бел.а. ↑

[9] Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века… Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак (Б.пр.). ↑

[10] Долу Вилхелм! ↑

Шекспир и сие

https://cdn.nybooks.com/wp-content/uploads/2019/11/beach-lead.jpg

В ония дни нямах пари за книги. Заемах книги на улица Одеон 12 в книжарницата на Силвия Бийч „Шекспир и сие“, която беше същевременно и библиотека. След студената, ветровита улица тази библиотека беше топло и приятно убежище с голямата печка, с масите и рафтовете книги, с новоиздадените книги на витрината и с окачените по стените снимки на известни писатели, живи и мъртви. Всички фотографии приличаха на моментални снимки и дори умрелите писатели изглеждаха като хора, които са още живи. Силвия имаше подвижно лице с остри черти, кафяви очи, живи като на мъничко зверче и весели като на малко момиче, и вълниста кестенява коса, отметната назад от хубавото чело, подстригана под ушите на една линия с яката на кафявото й велурено палтенце. Тя имаше хубави крака и беше добра, весела и любознателна, обичаше да се шегува и да разговаря за разни неща. Не знам друг човек да се е отнасял тъй мило с мен.

Когато влязох в нейната книжарница за първи път, държах се много стеснително и нямах пари да се запиша като читател. Тя ми каза, че може да платя депозита по-късно, когато ми е удобно, даде ми карта и предложи да ми заеме толкова книги, колкото си искам.

Тя нямаше никакви основания да ми се доверява. Не ме познаваше, а адресът, който й посочих — ул. Кардинал Льомоан 74, — подсказваше, че съм беден. Но тя беше мила, обаятелна и приветлива, а зад гърба й безбройните рафтове с книжното богатство на библиотеката стигаха чак до тавана и продължаваха към задната стая с прозорци към вътрешния двор.

Започнах с Тургенев — взех двутомните „Записки на ловеца“ и една от първите книги на Д. Х. Лорънс — ако не се лъжа „Синове и любовници“, но Силвия ми каза, че ако искам, мога да взема още. Избрах „Война и мир“ в превод на Констанс Гарнет и „Картоиграчът“ и други разкази от Достоевски.

— Ако смятате да прочетете всичко това, няма да се отбиете насам скоро — забеляза Силвия.

— Ще дойда, за да платя — казах аз. — Имам пари, но в къщи.

— Нямах предвид това. Ще платите, когато ви е удобно.

— Кога идва тук Джойс? — запитах аз.

— Идва привечер, но не много често — отвърна тя. — Никога ли не сте го виждали?

— Видях го в „Мишо“, Беше на вечеря със семейството си — казах аз. — Но там е скъпо, а освен това не е прилично да гледаш хората, когато се хранят.

— Вие в къщи ли вечеряте?

— Сега обикновено в къщи — отвърнах аз. — Имаме добра готвачка.

— Около вашата къща няма никакви ресторанти, нали?

— Няма. Откъде знаете?

— Там живееше Ларбо — отвърна тя. — Беше много доволен, само това не му харесваше — че няма къде да се храни.

— Най-близкото място, където човек може да се нахрани добре и евтино, е при Пантеона.

— Не познавам този квартал. Ние се храним в къщи. Трябва да дойдете някой път с жена си.

— Не бързайте — не знаете още дали ще ви платя — предупредих я аз. — Във всеки случай, благодаря ви.

— И четете спокойно, не бързайте — каза тя.

Жилището на улица Кардинал Льомоан беше двустайно, без текуща топла вода, канализация и вътрешна тоалетна, а това не беше кой знае какво неудобство за човек, израсъл в Мичиган, където клозетите бяха на двора. От прозорците се откриваше чудесен изглед, имахме удобно легло със здрави пружини, на стените бяхме окачили картини, които ни харесваха, и жилището ни изглеждаше светло и весело. Когато се завърнах в къщи с книгите, разказах на жена ми какво интересно място съм открил.

— Но, Тети, още днес следобед трябва да отидеш да платиш — каза тя.

— Разбира се. Ще отидем двамата. А след това ще се разходим край реката и ще минем по кейовете.

— Хайде да минем по улица Сена и да разгледаме изложените картини и витрините на магазините.

— Добре. Ще вървим, накъдето решим, а после може да влезем в някое ново кафене, където никого не познаваме и никой не ни познава и да пием по чашка.

— Може и по две.

— След това ще отидем някъде да вечеряме.

— Ние може. Не забравяй, че трябва да платим в библиотеката.

— Тогава ще се приберем и ще се навечеряме чудесно в къщи, ще си купим бутилка „Бон“, има го в магазина отсреща, изложено е на витрината и пише колко струва. После ще почетем, а след това ще си легнем и ще се обичаме.

— И ще се обичаме винаги. Никога няма да обичаме другиго.

— Да, винаги.

— Какъв хубав следобед и каква хубава вечер. А сега да похапнем.

— Аз съм гладен — съгласих се аз. — Работих в кафенето и пих само едно крем-кафе.

— Вървя ли ти работата, Тети?

— Мисля, че да. Поне така ми се струва. Какво ще ядем?

— Имаме репички, хубав foie de veau[11] с картофено пюре, салата и щрудел.

— И сега ще можем да четем всички книги на света, които пожелаем, а когато заминаваме, ще ги носим със себе си.

— Ще бъде ли честно?

— Разбира се.

— А има ли при нея и Хенри Джеймс?

— Разбира се.

— Колко хубаво! — възкликна тя. — Провървя ни, че откри това място.

— На нас винаги ни върви — казах аз и като последен глупак не чукнах на дърво. А в жилището ни имаше толкова много дървени неща, на които можех да почукам.

Бележки

[11] Телешки дроб. ↑

Хората от Сена

От горния край на улица Кардинал Льомоан човек може да се спусне към Сена по най-различни пътища. Най-късият е право надолу по улицата, но тя е много стръмна и когато стигнеш равното и пресечеш началото на булевард Сен Жермен с неговото голямо движение, излизаш на мрачния ветровит кей, вляво от винения пазар. Той не е като другите парижки пазари, а е нещо като заложна магазия, където прибират вината, докато собствениците им платят данъците, и има толкова весел вид, колкото военнопленнически или затворнически лагер.

Тук Сена се разделя на два ръкава от острова Сен Луи с неговите тесни улички, старинни високи и хубави къщи: човек може да отиде там или да свърне наляво по кея, да подмине Сен Луи и да излезе срещу Нотр Дам и Ил-дьо-ла-Сите.

При букинистите край реката понякога се намираха на нищожна цена новоизлезли американски книги. Над ресторанта „Тур д’Аржан“ в ония дни имаше няколко стаи, които се даваха под наем, и тези, които ги наемаха, можеха да се хранят в ресторанта при намалени цени; ако се случеше да оставят някакви книги, съответният valet de chambre ги носеше на една от букинистките край реката и човек можеше да ги купи от нея само за няколко франка. Тя нямаше доверие към книгите на английски, купуваше ги на безценица и бързаше да се отърве от тях дори срещу нищожна печалба.

— Струват ли нещо? — запита ме тя веднъж, след като се бяхме сприятелили.

— Някои, да.

— А как може човек да разбере кои?

— Аз разбирам, след като ги прочета.

— Все пак рисковано е. А много ли хора четат английски?

— Запазвайте ги за мен и аз ще ги преглеждам.

— Не мога да ви ги запазвам. Вие не се отбивате редовно. Понякога дълго време ви няма. Продавам, щом мога. Никой не знае струват ли нещо, или не. Ако излезе, че не струват, значи никога да не ги продам.

— А как разбирате дали една френска книга е ценна?

— Преди всичко гледам илюстрациите. Освен това важно е и качеството на илюстрациите. От значение е и подвързията. Ако една книга е хубава, собственикът й ще я подвърже, както трябва. А английските книги са всички подвързани, но не са подвързани хубаво. Човек няма как да прецени.

След тази продавачка до Тур-д’Аржан чак до Ке-де-Гранд’з-Огюстен букинистите не търгуваха с американски и английски книги, но оттам нататък до Ке-Волтер имаше много букинисти, които препродаваха книги, оставени от служащите в хотелите по левия бряг на Сена и по-специално в хотел Волтер, където отсядаха предимно по-заможни хора. Един ден запитах друга моя позната букинистка дали самите собственици продават книгите си.

— Не — отвърна тя. — Това са все оставени книги. Ето защо човек може да бъде сигурен, че нищо не струват.

— Дават им ги приятелите, за да има какво да четат на парахода.

— Възможно е — каза тя. — Сигурно в парахода остават много книги.

— Да — потвърдих аз. — Параходната компания ги събира, дава ги да се подвържат и така попълва параходните библиотеки.

— Това е разумно — каза тя. — Така поне ще бъдат добре подвързани. Една подвързана книга вече има стойност.

Имах навика да се разхождам край реката, след като привършех с писането или когато исках да обмисля нещо. По-лесно ми беше да събера мислите си, когато вървя, върша нещо или гледам как други хора вършат нещо, което разбират. Под Пон-Ньоф, където беше статуята на Анри IV, островът Сите се врязваше в реката като корабен нос и там, досами водата, имаше градинка с хубави кестени с дебели стволове и клонести корони, а теченията и бързеите, които Сена тук образуваше, изобилствуваха с риба. Слизах по каменните стъпала до градинката и наблюдавах въдичарите под големия мост. Удобните за риболов места се изместваха в зависимост от нивото на реката, а рибарите си служеха с дълги, сглобяеми бамбукови пръчки с много тънко влакно, съвсем малка оловна тежест и плувки от гъше перо. Те изкусно замятаха въдиците си. Винаги улавяха по нещо, а често се случваше да хванат рибки, прилични на черни мренки, които наричаха goujon. Изпържени цели, те бяха много вкусни — можех да изям пълна чиния. Бяха закръглени, със сочно месо и с аромат, по-нежен дори от пресните сардини. Не бяха ни как тлъсти и ги изяждахме цели, заедно с костите.

Много хубаво ги приготвяха в крайречния открит ресторант при Ба-Мьодон, където отивахме, когато искахме да излезем на въздух и имахме пари. Той се наричаше „Ла пеш миракюлвоз“ и там имаха отлично бяло вино — „Мюскаде“. Това място беше описано в един от разказите на Мопасан и имаше такъв изглед към реката, както в пейзажите на Сисле. Но нямаше нужда човек да ходи толкова далече, за да яде goujon. На остров Сен Луи поднасяха чудесии fritures. Познавах мнозина от рибарите, които ловяха по хубавите места на Сена между остров Сен Луи и площад Вер-Галан, и понякога, при ясно време, аз си купувах литър вино, хляб и колбаси, сядах на слънце, зачитах някоя току-що купена книга и наблюдавах риболова.

Авторите на пътеписи изобразяват риболовците по Сена като налудничави хора, които никога нищо не улавят — всъщност тяхното занимание е сериозно и дори доходно. Повечето от рибарите живееха със скромни пенсии, без да подозират, че скоро инфлацията ще ги превърне в нищо, други бяха пристрастени въдичари, които използуваха всеки свободен от работа ден или полуден, за да се отдадат на риболов. Уловът беше още по-добър при Шарантон, където Марна се влива в Сена, а също по горното и долното течение от двете страни на Париж, но и в самия Париж беше добър. Аз не ходех за риба, защото нямах риболовни принадлежности и предпочитах да пестя пари, за да отида на риболов в Испания. Освен това никога не знаех кога ще привърша работата си, нито кога ще ми се наложи да пътувам. Затова не исках да се залавям за нещо, което не може да се върши по което и да било време: не всички часове са еднакво добри за риболов. Но аз наблюдавах внимателно и бях доволен, че разбирам всички тънкости и че дори в самия град има хора, които ходят на риба и носят улова на близките си в къщи, за да си приготвят friture.

По реката беше оживено, имаше рибари, минаваха красиви шлепове със свой собствен живот на борда, влекачи със сгъващи се назад комини, за да могат да минават под мостовете, взели на буксир върволица шлепове; над каменните кейове се извисяваха брястове, платани, а тук-там и тополи: край Сена никога не се чувствувах самотен. В град, където има толкова много дървета, човек усеща всеки ден настъпването на пролетта, докато някоя сутрин осъмне и види, че тя е дошла неочаквано със снощния топъл вятър. Понякога проливните студени дъждове я караха да отстъпи, тогава ми се струваше, че тя никога няма да дойде и че животът ми ще се съкрати с едно годишно време. Това бяха единствените тъжни дни в Париж, защото в тях имаше нещо неестествено. С есенното униние човек се примирява. Всяка година нещо у нас умира, когато листата окапят и видим на зимната светлина дърветата, останали беззащитни с оголените си клони под нощния вятър. Но ние знаем, че пролетта ще дойде, както знаем, че замръзналата река ще се освободи от ледовете. А когато студените дъждове не престават и убиват пролетта, струва ни се, че безпричинно е отнет един млад живот.

Все пак в онези дни пролетта рано или късно настъпваше. Страшна беше само мисълта, че може и да не дойде.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.