magnifisonz.com /
Френският писател и философ Албер Камю е един от най-значимите представители на френската и световната литература на 20 век. Бунтар и „самотник“, той активно участва в политическите събития на своето време не само с перото си, но и ангажирайки се с непосредствени действия. Сред най-известните му произведения са „Чужденецът“, „Изгнанието и царството”, „Пропадане”, „Чумата”, „Митът за Сизиф“.
През 1957 г. Албер Камю получава Нобеловата награда за литература „за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“. След Ръдиард Киплинг той е най-младият лауреат на литературната Нобелова награда. Камю загива при автомобилна катастрофа през 1960 г. на 46-годишна възраст.
В своята реч, когато получава Нобелова награда, Камю казва, че задълженията на писателя са да не лъже за това, което знае, както и да се противопоставя на репресията. Книгата е фокусирана именно върху тази концепция. Заретски представя Камю като моралист, който не се поддава на натиска на висшестоящите и не спира да оспорва статуквото. Разгледан е историческият контекст, в който са написани произведения като „Чужденецът” и „Митът за Сизиф”. Авторът не пропуска да отбележи колко актуални дори в наши дни са тези творби.
Според Камю да бъдеш бунтовник е вътрешно човешко призвание. Да се бориш срещу несправедливостта е това, което прави живота струващ си да се живее. Той набляга на факта, че макар да няма причина за надежда, в никакъв случай не трябва да има и отчаяние. Тези теми сякаш изглеждат по-подходящи за древни трагедии, отколкото за политически теории. Философът ни подканя да не богоговеем пред страданието, а да се изправяме срещу неправдата. „В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято”, казва Камю.
„Камю е бил самотен в разбиранията и идеите си“, казва един от неговите изследователи, „но по някакъв начин сега той излиза победител и доказва, че е прав. Той е много повече философ на настоящето, отколкото на миналото.“
Вижте няколко мисли на френския писател, които потвърждават това :
1. Ние сме създадени да творим, да обичаме, да побеждаваме – което означава, че сме създадени да живеем в мир. Но войната ни кара да изгубим всичко това и да се превърнем в нещо, което не сме.
2. В живота всяка минута крие в себе си чудо и вечна младост.
3. Всеки живот, посветен на преследването на пари е смърт.
4. Не е вярно, че сърцето остарява, просто тялото създава тази илюзия.
5. Гениалността може да се окаже просто един мимолетен шанс. Само работата и волята могат да й дадат живот и да я превърнат в слава.
6. Ако съществува грях срещу живота, може би това не е отчаянието, а надеждата за друг живот и пренебрегването на неумолимото величие на настоящия живот.
7. Всяко поколение се счита призвано да преправя мира.
8. Когато религията се съединява с политиката, се ражда инквизицията.
9. Който нищо не дава, той няма нищо. Най-голямото нещастие не е в това, че не те обичат, а в това, че ти самият не обичаш.
10. По-добре да си свободен бедняк, отколкото богат роб. Разбира се, хората искат да бъдат и богати, и свободни. И затова понякога стават бедни роби.
11. Неизбежно е само едно нещо – смъртта. Във временното пространство, което отделя раждането от смъртта, няма нищо предопределено – всичко може да се промени, може дори да се спре войната и да живееш в мир, ако го желаеш както трябва – много силно и продължително.
12. Вечното изкушение, против което непрекъснато водя изтощителна борба, е цинизмът.
13. Всички модерни революции са довели до укрепване на властта на държавата.
14. Единственият начин да се справиш с липсата на свобода в света е да станеш абсолютно свободен, така че самото ти съществуване да бъде своеобразен бунт.
15. Какво е щастието, ако не простата хармония между човека и живота, който води.
16. Почтеността не се нуждае от правила.
17. Животът е сумата на всички твои избори.
18. Тези, които нямат достатъчно смелост, винаги ще намират философия, с която да се оправдаят.
19. Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е.
20. „Целта на изкуството, както и целта на живота, може да бъде само увеличаване на свободата и отговорностите, които притежава всеки човек на света. Тя не може при никакви обстоятелства да бъде потискане на тази свобода, дори само временно. Няма велика творба, създадена на основата на омраза или презрение”.
Уилям Фокнър за Албер Камю :
„Камю казваше, че единствената истинска роля за човека, роден в абсурден свят, е да съзнава своя живот, своя бунт, своята свобода. Той казваше, че ако човешката дилема няма друго разрешение освен смъртта, ние сме на грешен път.
Добрият път е онзи, който извежда към живота, към слънчевата светлина. Не може безспир да се понася студът. Затова се разбунтува. Той наистина отказа безспир да поняса студа. Той наистина отказа да следва път, водещ само към смъртта. Поетият от него път е единственият, който може да води не само към смъртта. Неговият път извеждаше към слънчевата светлина: защото той предполагаше с нашата крехка власт и с нашите абсурдни градива да създадем нещо несъществуващо в живота. Той казваше: Не ми харесва вярата, че със смъртта започва друг живот. За мен тя е врата, която се затваря.
Това се опитваше да повярва. Но не успяваше. Пряко волята си, както всички творци, той прекара живота си да иска от самия себе си отговори, известни единствено другиму. Когато му връчиха Нобеловата награда, аз му изпратих до Стокхолм телеграма: Отдават почит на душата, която постоянно търси и пита себе си.
Защо тогава не се отказа, ако не е вярвал?
И в мига когато връхлиташе върху дървото, той продължаваше да търси и пита себе си. Не мисля, че в светкавицата на онзи миг е намерил отговора. Не мисля, че някой е в състояние да намери отговорите, вярвам само, че трябва винаги, непрекъснато да има някой крехък участник в човешкия абсурд, който да ги търси. Тези хора никога не са много по едно и също време. Но винаги има поне един някъде и това всякога ще е достатъчно, за да ни спаси всичките.
Ще кажат, че е бил много млад, че не му е стигнало времето да завърши. Но въпросът не е „колко време“, нито „какво количество“, а просто „какво“. Когато за него вратата се затвори, той вече бе написал онова, което всеки творец се надява да напише, носейки през живота предварителното знание и омразата към смъртта: Аз бях там. Той продължаваше. Може би е узнал в онзи светкавичен миг, че е успял. Какво друго е могъл да иска?“ Уилям Фокнър
Откъс от „Митът за Сизиф” на Албер Камю
Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха помислили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.
Вече е ясно, че Сизиф е абсурдният герой. Абсурден колкото със страстите, толкова и с мъчението си. Презрението към боговете, омразата към смъртта и жаждата за живот му донесли това неизразимо изтезание, в което цялото същество се напряга заради нещо неосъществимо. Това е цената, с която се заплащат земните страсти. Нищо не се разказва за Сизиф в ада.
Митовете са създадени, за да може въображението да им вдъхне живот. В този мит съзираме само едно тяло, напрегнато, силно, за да повдигне огромен камък, да го избута и да го извлече безброй много пъти по наклона; съзираме сгърченото лице, бузата, долепена до камъка, рамото, на което е опряна покритата с глина грамада, крака, който я поддържа, плътната прегръдка, чисто човешката сигурност на две ръце, пълни с пръст. В края на това дълго усилие, измерено с простора без небе и времето без дълбочина, целта е достигната. И Сизиф гледа как камъкът се търкулва бързо към онзи свят долу, откъдето той ще трябва отново да го изнесе до върховете. И пак слиза в равнината.
Именно в това завръщане, през тази пауза ме интересува Сизиф. Лице, което се измъчва тъй близо до камъните, само се превръща в камък! Виждам как този човек отново слиза с тежка, но равномерна стъпка към изтезанието, до чийто край никога няма да стигне. Този час, в който за малко си отдъхва и който неминуемо идва, както и неговото нещастие, е часът на съзнаването. Във всеки един от тези мигове, когато напуска върховете и навлиза малко по малко в убежищата на боговете, той надвишава съдбата си. Той е по-силен от своята скала.
Този мит е трагичен, защото героят му е съзнателно същество. И действително що за мъчение би било това, ако надеждата да успее го поддържаше на всяка крачка? Работникът днес работи цял живот, има все едни и същи задачи и тази съдба е не по-малко абсурдна. Но тя става трагична само в редките моменти, когато той я осъзнава. Сизиф, божи пролетарий, безпомощен и разбунтуван, знае колко безмерна е жалката му участ. Това мисли той, докато слиза. Прозорливостта, която би трябвало да представлява неговото мъчение, изчерпва същевременно неговата победа. Всяка съдба може да се превъзмогне с презрение.
Както има дни, когато слизането причинява болка, така то може да донесе и радост. И това съвсем не са празни приказки. Представям си също как Сизиф се завръща към своята скала, а болката е била само в началото. Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека: това е победата на скалата, това е самата скала. Трудно се издържа товарът на безграничното отчаяние. Това са нашите нощи в Гетсиманската градина. Но смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати.
Така Едип отначало се покорява на съдбата, без да го знае. Трагедията му започва в момента на познанието. Но в същия миг, сляп и отчаян, той узнава, че единствената му връзка със света е прохладната ръка на една девойка. Тогава прозвучават тези величави думи: „Изживените години и висотата на духа ми ме карат да смятам, че въпреки толкова изпитания всичко е добре.“ Едип на Софокъл, както Кирилов на Достоевски, дава по този начин израз на абсурдната победа. Античната мъдрост достига съвременния героизъм.
Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието. „Хайде де! При такива ограничени възможности?…” Съществува обаче един-единствен свят. Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя. Те са неделими. Погрешно би било да твърдим, че щастието се ражда естествено от абсурдното откритие. Има също случаи, когато усещането за абсурда се поражда от щастието.
„Смятам, че всичко е добре” – казва Едип и тези думи са свещени. Те отекват в грубата и ограничена вселена на човека. Те свидетелствуват, че всичко не е и не е било изчерпано. Те прогонват от този свят един бог, влязъл в него с неудовлетвореността и жаждата за безполезни мъки. Те превръщат съдбата в човешко дело, което хората трябва съвместно да определят.
Тук е цялата безмълвна радост на Сизиф. Неговата съдба му принадлежи. Скалата му е негова вещ. Освен това, когато съзерцава мъката си, абсурдният човек кара да замлъкват всички идоли. В света, внезапно възвърнат към своето безмълвие, се надигат хилядите възхитени малки гласове на земята. Несъзнателни и загадъчни навици, зов на всички лица, те са необходимата друга страна, цената на победата. Няма слънце без сянка, трябва да познаваме нощта. Абсурдният човек потвърждава това и усилието му няма никога да завърши.
Ако съществува лична съдба, няма да има друга, която да стои над нея, а ако все пак има, той я счита за неизбежна и презряна. Колкото до останалото, той се смята господар на своите дни. В този особен миг, когато човекът се обръща към преживяното, Сизиф, завръщайки се към скалата си, съзерцава този низ от несвързани действия, които са съдбата му, създадена от него, завършена пред взора на паметта му и запечатана накрая от смъртта. Убеден по този начин в дълбоко човешкия произход на всичко човешко, като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Скалата продължава да се търкаля.
Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира отново своя товар. Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича боговете и повдига скали. Той също смята, че всичко е добре. Този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък. Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.
Източник: Албер Камю, „Чужденецът”, „Митът за Сизиф”, „Чумата”, „Падането”; превод от френски;