Джуд Лоу на 47 години. „Аз съм много скучен човек. Имах щастливо детство, никога не съм гладувал, но и не съм се къпал в златна вана. Обичайната средна класа“

Днес навърши 47 години Джуд Лоу. Неговото име нашумява преди 20 години – след огромния успех на „Талантливият мистър Рипли” на режисьора Антъни Мингела, починал преди девет години на 54-годишна възраст. Независимо от това, че главната роля в неговия филм играе (при това блестящо!) Мат Деймън, критиката бе раздвоена в оценките си, защото бе впечатлена не по-малко от Джуд Лоу, играещ Дики – богатия и лекомислен младеж, който става жертва на Рипли. Неслучайно британецът е номиниран за „Оскар” за поддържаща роля. Четири години по-късно вече е сред претендентите за най-престижната награда и в категорията „най-добър актьор в главна роля” пак за участието си във филм на Антъни Мингела – „Студената планина”. Лоу обаче не получава статуетката, спечелена напълно заслужено от Шон Пен за „Реката на тайните” (реж. Клинт Истууд). 

https://img.thedailybeast.com/image/upload/c_crop,d_placeholder_euli9k,h_1687,w_3000,x_0,y_0/dpr_1.5/c_limit,w_1600/fl_lossy,q_auto/v1577241527/191223-schager-talented-mr-ripley-tease_f6h5sp

Кадър от „Талантливият мистър Рипли“ (1999).

До известна степен пресъздаването на образа на Дики от „Талантливият мистър Рипли” изиграва лоша шега на Джуд Лоу, защото впоследствие го търсят дълго време предимно за роли, изискващи двусмислено, порочно излъчване. За да попадне в рамката „неясен обект на желанието” допринася не малко и превъплъщението му през 1997г. в образа на Дъглас (Бози) – любовника на писателя Оскар Уайлд от биографичния филм „Уайлд” на Брайън Джилбърт.

https://i.pinimg.com/originals/03/e3/51/03e351a26b6aed55d1d2c7a428beba10.png

Но Лоу, който несъмнено е много убедителен именно в роли на порочни персонажи, е не по-малко впечатляващ и когато играе например снайперист („Враг на портата”, 2001), вампир („Мъдростта на крокодилите”, 1998) или даже секс-робот („Изкуствен интелект”, 2001). 
Друга тема за безкрайни спекулации е неговото странно име, което се свързва с прочутия роман на Томас Харди „Невзрачния Джуд“ и с песента на „Бийтълс“ „Хей, Джуд“. Но много рядко се споменава в тази връзка, че всъщност истинското му име е Дейвид Джуд Лоу и това, че още като младеж си харесва именно второто име, което му изглеждало далеч по-ефектно. 
В своето семейство Дейвид не e първият, който мечтае за актьорска кариера. В младостта си неговите родители играят в любителски театър, но впоследствие стават учители, а днес ръководят театрална студия във Франция. Техните деца – дъщерята Наташа и синът Дейвид Джуд, който се ражда на 29 декември 1972г., от съвсем малки проявяват силен афинитет към изкуството. Наташа рисува прекрасно и впоследствие се увлича по фотографията, а Дейвид откакто се помни мечтае да играе на сцената. 
„Винаги съм искал да стана актьор – споделя той. – Когато родителите ме водеха на някой спектакъл, аз си въобразявах че съм на сцената, а не сред публиката. Но окончателния си избор направих на 12 години, когато ме приеха в Националния младежки музикален театър. Тогава разбрах, че бъдещето ми е предопределено”, споделя той.

https://i.pinimg.com/564x/36/49/22/364922923b9987218eebfdd3caf88a9f.jpg
Именно по това време настъпва и раздвоението: в училище продължават да го наричат Дейвид, но в театъра вече е Джуд Лоу. Впрочем, той отделя твърде малко време за учене, а цялата си енергия хвърля в репетициите. Родителите му се надяват, че ще получи висше театрално образование, но съдбата решава друго. През 1990-та, когато трябвало да подаде документи за престижно театрално училище, Джуд се съблазнява от възможността да се снима в сериала „Семейство” и отлага кандидатстването за неопределено време. 
В началото на 90-те години театралната му кариера върви нагоре, макар че не може да се каже същото за неговото финансово положение. Заедно с най-близките си приятели – начинаещите актьори Юън Макгрегър и Джони Ли Милър – едва смогва да си плаща наема. А когато съвсем закъсва финансово двамата с Макгрегър дори делят обща стая в общежитие. 
В киното за Джуд нещата не се нареждат по най-добрия начин в началото. Дебютира на големия екран с роля във филма „Шопинг” (1994), който е пълен провал и дори бъдещата звезда се зарича да не се снима повече. 

https://i.pinimg.com/564x/17/d7/98/17d798e3d3ca354d1be0bce7260ed40f.jpg

Но все пак именно участието в този филм изиграва в живота на Лоу огромна роля с това, че по време на снимките му се запознава с актрисата Сейди Фрост и се влюбва. Тогава тя е на 26 години, вече омъжена за солиста на групата „Spandau Ballet” Хари Кемп и дори майка на едно дете. Тя не възнамерява да разрушава брака си, заради някакъв флирт. Но става точно обратното. През 1995г. актрисата поставя мъжа си пред свършен факт: взима детето и се премества да живее при Джуд. Връзката на Лоу с тази жена повлиява положително върху кариерата му – както в театъра, така и в киното. Още през същата година изиграва блестящо своята коронна театрална роля – тази на сина от „Ужасните родители” на Жан Кокто. В Лондон спектакълът предизвиква истински фурор, а Джуд е номиниран за престижната театрална награда „Лорънс Оливие”. Скоро е поканен да играе на Бродуей в Ню Йорк заедно с Катлийн Търнър и отново има огромен успех, както и нова номинация – този път за наградата „Тони” (бродуейският аналог на „Оскар“). 

https://i.pinimg.com/564x/c5/9e/87/c59e8781b8a81ebb1c728ec0c59f0a0a.jpg

През 1997 година излизат едновременно четири силни филма с негово участие: „Бент” (реж. Шон Матиас), „Уайлд” (Брайън Джилбърт), „Гатака” (реж. Андрю Никол) и „Полунощ в градината на доброто и злото” (реж. Клинт Истууд), които го правят известен. А след „Талантливия мистър Рипли“ (1999) най-големите майстори на киното започват да се надпреварват да го канят за участие в новите им проекти. Разбира се, не бива да се пропуска и забележителното му изпълнение в научно-фантастичния филм „Екзистенц” на Дейвид Кроненбърг. 
В интервюта от онова време Джуд все повтаря, че главното в живота му са семейството и децата (към края на 2000-ата вече е баща на три деца). Но само три години по-късно -когато става звезда с милионни хонорари – нещата се променят и вече няма време за тях. Заради плътния си снимачен график, вижда много рядко жена си и новородения им син. 
Напрежението в семейството се увеличава след спекулациите в пресата за негова връзка с Никол Кидман (двамата играят главните роли в „Студената планина”). Любовна афера на актьора с бавачката на трите му деца влошава още повече отношенията със Сейди Фрост и през 2003 година двамата се развеждат.
После Лоу има различни любовни връзки, една от които води до раждането на дете (София) през септември 2009 г. Негова майка е манекенката Саманта Брук, която Джуд също изоставя.  Тези бурни обрати в интимния живот, обаче не попречват на стремителния възход в кариерата на Джуд Лоу. 

https://i.pinimg.com/564x/c8/42/f8/c842f8225591c4fb2ae8ecd9e3dfe869.jpg

След раздялата си със Сейди Фрост той участва в 16 филма, много от които се превръщат в международни хитове („Алфи”, „Отблизо”, „Авиаторът”, „Цялото президентско войнство”, „Sleuth”). През 2009-та изпълнява блестящо ролята на д-р Уотсън в „Шерлок Холмс” на Гай Ричи. Снима се и в „Сделката на доктор Парнасъс” под режисурата на Тери Гилиам. Миналата година го гледахме в „Зараза” (Contagion) на Стивън Содърбърг и в продължението на филма за Холмс – „Шерлок Холмс: Игра на сенки”. 

https://i.pinimg.com/564x/cf/b7/0a/cfb70a3cac103c23175ce3fa461efcda.jpg

През 1995 г. Джуд Лоу основава заедно с приятели независимата продуцентска компания Natural Nylon, просъществувала до 2004 г. Благодарение на нея са заснети стойностни филми, като  „Екзистенц” (eXistenZ, 1999), „Банкерът комарджия” (Owning Mahowny), „Небесният капитан и светът на утрешния ден” (Sky Captain and the World of Tomorrow). Джуд Лоу продуцира и „Копой” (Sleuth, 2007), в който прави чудесен тандем с Майкъл Кейн под режисурата на Кенет Брана. Филмът е римейк на едноименната култова лента от 1972 г. на Джозеф Манкевич с Лорънс Оливие и Майкъл Кейн.

„Изобретението на Хюго” на Мартин Скорсезе с негово участие в една от поддържащите роли. Филмът на Фернандо Мейрелес „360”, в който играе една от централните роли, също и „Ана Каренина” с Кийра Найтли в главната роля, в който Джуд се превъплъщава в нейния съпруг.

Засега най-голямото признание за Джуд Лоу е наградата на Британската филмова академия (BAFTA Film Award)  за ролята му в „Талантливият мистър Рипли”. На два пъти „Оскар”-ът му се изплъзва, но това едва ли ще е за дълго. Защото се намира в разцвета на творческите си сили и бъдещето му принадлежи…

https://magnifisonz.com/wp-content/uploads/2017/01/il-giovane-papa.jpg

“Младият папа” на Паоло Сорентино е едно от телевизионните събития на десетилетието. Режисьора от Неапол, който промени европейското и световно кино с филмите си “Великата красота“, “Последиците от любовта” и “Il Divo”, сега променя и телевизионната култура със своето изкуство. Един достоен наследник на Федефрико Фелини, Лукино Висконти и Виторио де Сика.

paolo-sorrentino-2

Джуд Лоу влиза в ролята на четирийсетгодишния Лени Белардо или първият Папа с американски произход. Първата сцена безпардонно задава шокиращия тон на целия сериал – като в обезпокоителен сън Лени изпълзява изпод купчина спящи бебета и устремен към свещената си обител, разменя многозначителни усмивки и намигвания със своите кардинали. Така започва историята на най-младия Папа в историята на католическата църква – Пий XIII.

il-giovane-papa-2

Неговата победа е резултат от заплетени макиавелистки интриги, случващи се във Ватикана, с които Лени се сблъсвка веднага след встъпването си в длъжност. Но разприте за власт и влияние в двора изпъкват предимно с особения, на моменти лишен от автентичност диалог и се усещат повече като сюжетен пълнеж, който да оправдае блестящите монолози и изповеди на Папата. Джуд Лоу съчетава мъжествената си харизма с почти детско очарование и несигурност, а девственобелите одежди му прилягат както на малко други актьори преди. Няма да е учудващо, ако Лени се окаже най-развития образ в кариерата му от „Талантливият мистър Рипли“ насам. Безскрупулно красноречив, остроумен, суетен и с хапливо чувство за хумор, младият Папа е еднакво близък в своите възгледи за мястото на организираната вяракакто до средновековен свещеник, така и до рокзвезда от 70-те години на XX век.

il-giovane-papa-3

Големият актьор Джуд Лоу  e звездата в изключително успешния сериал “Младият папа” на италианския режисьор Паоло Сорентино (“Великата красота”).

Интервю с Джуд Лоу :

il-giovane-papa-4

– Мистър Лоу, какви бяха вашите представи за ролята в “Младият папа”, преди да започнете работа по сериала, и успяхте ли да добавите нещо от себе си към образа?

– Разбира се, аз като актьор винаги се надявам да бъда въвлечен в творческия процес. Ако от мен се изисква само да дойда и да си кажа наизустените реплики, не е толкова забавно, нито пък е удовлетворяващо. Но знаете ли, Паоло е един от онези страхотни режисьори, които искат да те въвлекат надълбоко в историята и персонажа. Неговият подход е такъв. Той направлява и помага. А аз от своя страна се постарах да вникна в главата на героя и да допринеса към усилията на екипа в пресъздаването историята. Аз добавих някои физически елементи. Например начинът, по който си държи цигарата, като детайл. По такива неща работим с Паоло и експериментираме, за да видим кое приляга на персонажа?

– Има нещо Шекспирово в образа на Пий XIII. Играли ли сте Шекспир точно преди “Младият папа”?

– Не точно преди да се снимам в “Младият папа”, но съм играл в пиеси по Шекспир. Да, има нещо… Не съм прибягвал съзнателно към опита си с Шекспир, когато изпълнявах този образ, но има нещо от него. Нещо в идеите, в големите теми и в статута на героя. Самият факт, че е лидер на целия католически свят, а и начина, по който е написан сценарият, позволяваше такава трактовка и може би несъзнателно съм се позовал на Шекспировия си опит. Нека бъдем честни, много рядко актьор получава привилегията да произнася големи речи, а при Шекспир, в театъра тази възможност винаги съществува. В “Хамлет” преди седем години имах седем големи речи, в “Хенри V” произнесох пет речи! И всяка от тях е фундаментална за пътя на героя на сцената. В “Младият папа” само в първите 2 епизода вече има две големи речи и още пет в следващите.

– Съществува ли елемент на представление в персонажа на папа Пий? Изглежда така сякаш той влиза в роля.

– Точно така. Това е свързано и с общественото възприятие за неговата позиция в обществото. Мисля, че е показателно това, че още в първите две минути публиката го вижда гол пред костюма му. Виждаме го също как се подготвя, виждаме джапанките му, как пуши, целия битов ритуал, който само си представяме, че хората с власт вероятно трябва да извършват. Те се събуждат, започват деня си вкъщи и след това се заемат с делата си на премиер или кралица. Един вид влизат в роля. От друга страна, моментът на представлението е свързан и с начина, по който този папа си играе ролята – той споменава музиканти, писатели, филмови режисьори, говори за това как се владее, как манипулира общественото възприятие.

– Върху кои черти на образа на папа Пий XIII се концентрирахте в началото с режисьора Паоло Сорентино при изграждането на образа?

– Трябваше де предадем на публиката идеите за контрола, стратегията, техниките за оцеляване, които прилага този папа. Както и това, че миналото живее в настоящето на този персонаж. Когато стартирахме, аз наистина не знаех откъде да започна. Мислех, че трябва да изуча Библията, да чета за Ватикана, за папите. Но нямах усещането, че научавам много, чувствах, че не стигам доникъде. Така че се обърнах пак към Паоло и той ми каза: “Просто се концентрирай върху Лени. Изиграй Лени. Бъди Лени.” Така че се насочихме към това да създадем цялостна история. Кой е този човек, какъв би трябвало да бъде, как се е научил да оцелява сам, как манипулира хората, кого не допуска до себе си, кого приема в своя най-близък кръг?. Как е успял да постигне толкова много за толкова кратко, в какво е добър, какво мрази, всички тези неща. Той е много пресметлив, много искрен, отдаден, така че всичко, което виждате, е цял един добре смазан механизъм, който сработва от раз, той не позира, не се чуди как да направи това или онова. Той присъства, разрешава и преценява всичко непрекъснато, много е интелигентен. Много повече от мен. Притежава страхотен ум и невероятна вещина. И не забравяйте изповедта му. Не когато говори за Бог, а когато казва: “Научих се още от малък да прикривам това, което си мисля.” Ще видите, че това е признание, което се появява непрекъснато и кара зрителя да се чуди: “Такъв ли е, това искрено ли е, той ли е това…”

paolo-sorrentino

– Как бихте определили вашата собствена духовност?

– Аморфна. Вярата за мен е нещо наистина важно. Надявам се, че за всички е така, за мен със сигурност. Вярата във всякакви неща, мисля, че съм по-скоро политеист, отколкото монотеист. любопитно ми е да откривам проявленията на вярата, досега не съм ги открил в една единствена религия. По-скоро ги намирам в природата, в нашето място в естествения ред, не в човешката подредба. Но същевременно имам огромен респект към властта на институциите и нуждата на хората да имат институции. Вярвам в любопитството, в добрата воля, цивилизоваността, изкуството, въображението… Мисля, че е въпрос на отговорност да насърчаваш хората просто да оставят умовете си отворени.

– По-рано говорихте за обществената роля на премиери, министри и папи. Вие сте голяма филмова звезда със световна известност и подобно на тях имате влияние върху много хора. В сериала вашият персонаж осъзнава, че носи отговорност, защото е модел за подражание. Някога чувствали ли сте се така?

– Не бих казал. В професионално отношение не съм играл герой или роля, която да бъде насочена към деца, например, или да бъде приемана като модел за подражание. Не чувствам, че имам обществена отговорност в този смисъл. Не смятам, че някога съм бил в такива обувки като актьор. Разбира се, сега имам вашето внимание, вие ми задавате въпроси, има известна доза отговорност по отношение на това как да се държа. Не съм от хората, които биха направили скандал, като кажат “вярвам в това или онова”, но никога не съм се чувствал като модел за подражание… освен за децата си.

– В сериала папата, когото играете, е млад американец. Но не е ли прекалено млад за папа?

– Всъщност той е по-възрастен от мен. На 47 години е, а аз съм на 44. Вижте, това е в същината историята, която Паоло Сорентино е създал. Мисля, че тук става въпрос за великолепно разказвачество. Всички подхождаме, поне аз така си казах в началото -”добре, той е млад и е американец, значи ще бъде либерален, ще бъде модерен, може би дори скандален”. Но не! Той е точно обратното.

– Бихте ли се съгласили с героя си, когато той казва, че в сънищата си е видял Католическата църква да изоставя хората? Или другото – че сме забравили Бога?

– Не знам. Струва ми се сложно, когато имаш фиксирани правила в една ценностна система, а светът наоколо се разраства и развива и ти се опитваш да ги пренапишеш и разбереш 1000 години по-късно. Нормално е да се създаде конфликт и да бъде объркващо. От една страна, винаги се връщаме към същите неща – обичай ближния си, отнасяй се с другите, както искаш те да се отнасят с теб… Просто морални правила, но има и други, за които от опит знаем, че не са правилни.

– Открихте ли нещо интересно за себе си в хода на работата по “Младият папа”?

– Разбира се. Сериалът разнищва въпроси, които би трябвало да си задаваме непрекъснато. Какво е вярата? Наскоро говорихме надълго с приятели, които го бяха гледали, и много от тях казват, че това е историята на един човек, който е изправен пред съдбата си. В края на краищата, вярата е дълбоко лично изживяване. Твоето лично самотно избавление. Роден си сам, и умираш сам, всичко по средата е опит да откриеш смисъла на това кой си и защо си тук.

“Младият папа” е творба, която задава всички тези въпроси. Много дълбоко, одухотворено и – страх ме е да употребя думата – но беше духовно изживяване. Наситени и интензивни седем месеца. Толкова продължи работата по първия сезон.

– Какво научихте за вътрешния живот на Ватикана?

– Колко променлив е той. Напомня ми на театъра. Те имат притчи и са наистина първите, които са овладели до съвършенство театралното изкуство. Костюми, декори, осветление. Сценарии. Почувствах голяма близост с това.

Църквата е институция, която се асоциира и с тайнството на изповедта. Би ли ви се искало да имаше на кого да се изповядате, или не изпитвате нужда от това в личния си живот? Наистина интересен въпрос. Мисля, че е много здравословно. Много полезно. Затова психоаналитиците взимат толкова пари.

– Вие как се анализирате като актьор?

– Най-често чрез работата и режисьорите, с които работя. Процесът е почти като изповед. Спомням си, когато работехме със страхотния Майк Никълс, който вече не е между нас, по “Отблизо”. Репетициите бяха много интересни. Сядахме около един микрофон и той ни разказваше истории, беше страхотен разказвач, много интересен човек. И беше много откровен, разказваше ни тайни от любовния си живот и как се е изправял на крака след любовни драми. Осъзнах, че това, което прави, е да създава атмосфера на тотална откровеност. Понеже правехме филм за секс, любов и предателство. Така като група ние петимата се почувствахме много откровени и когато играехме ролите си, можехме да се доближим до неговата представа за героите. Работата ми е един от начините, както и семейството ми.

– Вие сте киноактьор, кое ви накара да се включите в сериал?

– Паоло Сорентино. Преминаването от кино в телевизия беше продиктувано от желанието ми да работя с Паоло, не беше съзнателно решение. С такъв формат имаме възможност да разкажем една история в 10 часа. Не мисля, че решението на Паоло да направи филма в 10 часа е било продиктувано от това, че го прави за телевизия, сигурен съм, че се отнася към него като към всяка друга своя творба. И все пак имахме 10 часа, което му позволи – и на него, и на мен – наистина да не бързаме.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.