222 години от рождението на Хайнрих Хайне. Девет великолепни поеми от него

Кристиан Йохан Хайнрих Хайне , роден като Хари Хайне е един от най-значимите немски поети на XIX век. Освен поезия създава и много сатирични и публицистични творби.

Хайнрих Хайне
Heinrich Heine-Oppenheim.jpg

Портрет от Мориц Даниел Опенхайм (1831)
Роден 13 декември 1797 г.

Дюселдорф, Германия
Починал 17 февруари 1856 г. (58 г.)

Париж, Франция
Професия писател
Националност Флаг на Германия Германия
Жанр лирика
Направление романтизъм
Подпис Heine Signature.gif

В младежката си поезия, на която главно дължи литературната си слава, Хайне възпява любовта, русалките, старинните немски замъци, славеите и залезите над Рейн. Сред полуискрената-полутеатрална „мирова скръб“, която вее от стиховете му, звучи лекият и прост напев на народната песен, често пречупван от неочаквана иронична поанта.

В годините на националсоциализма Хайне е забранен в Германия, всички негови паметници са разрушени, а „Лорелай“ е обявена за творба на безименен автор. Сред книгите, които нацистите публично изгарят през 1933 г. на Опернплац в Берлин, са и произведенията на Хайне, сякаш за да се потвърди пророчеството, заключено в една от известните негови мисли: „Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора.“

Още в 1911 г. Пенчо Славейков изрича за Хайне: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“

„Как в толкова малка глава се събира такава маса невежество.“

„Жена ми беше абсолютно права, когато веднъж сърдито казала на някой, който ме възхваляваше: „Той само се преструва, че е умен“.“

 „Творчеството е болест на душата, точно както перлата е болест на мекотелите.“

„Чувствах се унижен, когато бях признат за обикновен смъртен, докато Хегел ме вдъхнови да повярвам, че съм Бог.“

 „Ако любовта живее в нас, ние сме вечни.“

 „Нашето лято е само зелена зима.“

„Немският език е по същество богат, но в немския разговорен използваме само една десета от това богатство; така, всъщност ние сме бедни словом.“

 „Френският език е по същество беден, но французите знаят как да използват всичко от него в интересната разговорна реч, ето защо те са богати словом.“

 „Видимата творба хармонично изразява невидимата мисъл.“

 „По-лошо от материалното робство е духовното робство.“

 „Никоя магия не може да се противопостави на любовта. Самата любов е върховна магия, и всяко друго заклинание й отстъпва.“

 „Любовта не преминава …“ 

„Добротата е по-добра от красотата.”

„Жената е едновременно и ябълка, и змия.”

„Не бих казал, че жените нямат характер — те просто всеки ден имат различен характер.”

„Жените създават историята, въпреки че историята запомня само имената на мъжете.”

„За да се победят най-тежките страдания, има само две средства: опиумът и работата.”

„За любовта не съществува вчера, любовта не мисли за утре. Тя жадно се стреми към днешния ден, но този ден й трябва целият – неограничен и непомрачен.”

„Когато героите си отидат, на арената излизат клоуните.”

„Който обича народа, трябва да го заведе на баня.”

„Любовта към свободата е като цвете в тъмницата; само в затвора разбираш цената на свободата.”

„Нравствеността е разумът на сърцето.”

„Трябва да прощаваме на враговете си, но не и преди да са обесени.”

„Умните хора обмислят мислите си, а глупавите ги огласяват.”

„Хуморът е като бръшляна – увива се около дървото. Без ствол той не вирее.

По стихове на Хайне са писали музика много композитори, сред които Шуберт и Шуман. 

СТИХОВЕ :

Бленувах нявга аз за страсти бесни…
 
Бленувах нявга аз за страсти бесни
и за цветя и къдрици красиви,
за сладки устни и слова горчиви,
и за напеви мрачни в мрачни песни.
Отнесени са бляновете прежни
и онзи образ скъп от буен вихър,
остана само онова, що лихо
сам някога излях във рими нежни.
Ти, моя песен сиротна, размирна,
литни да срещнеш образа изчезнал
с привет от мен в оная вис призвездна —
ефирен дъх на сянката ефирна.
——————————–
Във зори се питам…
 
Във зори се питам: Мила,
ще ли дойдеш днес?
Вечер лягам си унило —
няма я и днес.
Нощем мъка ме терзае,
губя си съня;
сякаш в полусън, замаян
бродя през деня.
——————————-
Защо е свела розата глава?…
 
Защо е свела розата глава?
Защо, възлюбена, кажи?
Защо безмълвно в росната трева
и теменужката тъжи?
Защо раздира чучулига там
със писък синия простор?
Защо, кажи, целебния балсам
лъхти на гнилост и на мор?
Защо студени слънчеви лъчи
струят сърдито над света?
Защо земята горестно мълчи
в такава гробна пустота?
Защо и аз съм болен този ден?
Защо в сърцето мрак лежи?
Защо съм, мила, толкова сломен?
Защо напусна ме, кажи?
—————————-
Атлас нещастен аз, понесох…
 
Атлас нещастен аз, понесох
цял свят от скърби и несрети —
непоносимо тежко бреме,
което смазва ми сърцето.
О ти, сърце, безкрай щастливо
желаеше да бъдеш често
или безкрай злочесто — ето,
ти днеска си съвсем злочесто.
——————————–
Тъга сърцето ми потиска…
 
Тъга сърцето ми потиска
и спомням времената прежни:
светът бе хубав и животът
течеше всявга безметежно.
Тъй опако е всичко днеска —
какво тегло, какви неволи!
Умрял е Господ във небето,
а дяволът е мъртъв долу.
Всегда навъсени, студени
и кисели са всички хора;
да нямаше любов, в живота
не бихме имали опора.
——————————–
Ти имаш бисери, елмази…
 
Ти имаш бисери, елмази
и всичко, що човек ламти,
а имаш и очи прекрасни —
що друго, мила, искаш ти?
За твоите очи прекрасни,
унесен в сладостни мечти,
написах рой безсмъртни песни —
що друго, мила, искаш ти?
Със твоите очи прекрасни
тъй много ти ме угнети,
до лиха гибел ме доведе —
що друго, мила, искаш ти?
———————————————–
Над тихия бряг на морето…
 
Над тихия бряг на морето
нощта се разстила безкрайно,
луната блести на небето,
вълните си шепнат потайно.
„Май онзи човек е несвесен?
А можеби само е влюбен?
Ту радостен той е и весел,
ту в размисли мрачни загубен.“
Обаче луната с насмешка
отвръща им тъй от небето:
„Несвесен и влюбен е тежко,
отгоре на всичко поет е!“
————————————–
В един албум
 
Добрите гинат, лоши побеждават,
не хвалят мирти, а тополи сухи,
вечерникът в които свири глухо,
не тиха жар, а буен пламък славят.
Напусто ще браздиш до смърт Парнаса,
от семето напусто плод ще чакаш!
Знай: отнапред умникът куткудяка,
а след това яйце невзрачно снася.
Рога сложи си яки и бодливи,
пиши усърдно критики хапливи
и всявга блъскай тъпана си здраво.
За внуци не пиши, а за тълпата,
със гръм и трясък карай занаята
и от сганта ще бъдеш обожаван.
—————————————-
Дон Рамиро
 
„Донна Клара! Донна Клара!
Най-възлюбена отколе!
Ти реши да ме погубиш
и безмилостно реши го.
Донна Клара! Донна Клара!
Колко хубав е животът!
Но там долу е страхотно —
в гроба тъмен, в гроба хладен.
Радвай се, о донна Клара!
Утре рано пред олтаря
за Фернандо се венчаваш —
каниш ли и мен на сватба?“
„Дон Рамиро! Дон Рамиро!
Твойте думи са жестоки —
по-жестоки от звездите,
що ме гледат със насмешка.
Дон Рамиро! Дон Рамиро!
Отмахни тъгата глуха;
виж, безброй девойки има,
нас Всевишният разлъчи.
Дон Рамиро, ти безстрашно
победил си много маври,
победи сега и себе
и ела на мойта сватба“.
„Донна Клара! Донна Клара!
Да, кълна се, да, ще дойда
и със тебе ще танцувам;
лека нощ, ще дойда утре“.
„Лека нощ!“ — И хлопва леко
малкия прозорец. Долу
дон Рамиро чака дълго
и изчезва после в мрака.
След борба нечута вкрая
светъл ден нощта прогони
и досъщ градина китна
град Толедо се разстила.
Слънчевия зрак облива
бели сгради и палати,
куполи черковни греят
дивно като позлатени.
Сякаш рой пчелици жужат,
празднично камбани бият
и от църквите набожни
песни екват към небето.
Ала гледай, гледай! Долу,
там от църквата съборна
на вълни и на талази
пъстър се народ излива.
Рицари, жени, дворяни
идат в празнична премяна,
бият звънките камбани,
органът неспирно свири.
Но народът се разстъпва
и в средата преминава
гиздавата млада двойка —
донна Клара, дон Фернандо.
До палата на жениха
целия народ отива;
там започва сватбен празник
както в дните стародавни.
Рицарски игри сменяват
шумни, весели трапези;
час след час отлита бързо
и навън нощта настъпва.
Всички гости се събират,
скоро танцът ще започне
и одежди пъстри, скъпи,
бляскат в светлина лъчиста.
На кресла високи сядат
бавно младите съпрузи,
донна Клара, дон Фернандо,
и разменят сладки думи.
А във залата се носят
радостно вълни човешки,
звуци гръмовити бликат
от тръби и от литаври.
„Но защо, прекрасна моя,
твоите очи се взират
в ъгъла на тая зала?“ —
пита рицарят очуден.
„Как? Не виждаш ли, Фернандо,
там човек в наметка черна?“
Рицарят с усмивка казва:
„Не, това е само сянка.“
Ала сянката пристъпва —
беше мъж в наметка черна;
и Рамиро разпознала,
Клара кимва му смутено.
Танцът вече е започнал,
всички весело извиват
валса шеметен и буен,
подът тътне и трепери.
„Дон Рамиро, с най-голяма
радост с тебе ще танцувам,
но не биваше да идваш
в черна като нощ наметка“.
Но Рамиро я пронизва
с неподвижен взор, а после
я прегръща и й казва:
„Ти самата ме покани!“
Мигом се понасят двама
в танца шеметен и вихрен;
звуци гръмовити бликат
от тръби и от литаври.
„Колко бледен си в лицето!“
шепне Клара плахо тръпна.
„Ти самата ме покани!“ —
казва й Рамиро глухо.
Във претъпканата зала
мигат светлини безбройни,
звуци гръмовити бликат
от тръби и от литаври.
„Ледени са твойте пръсти!“ —
шепне Клара и трепери.
„Ти самата ме покани!“ —
и се носят в танца вихрен.
„Остави ме, дон Рамиро!
Гробен лъх от теб се носи!“
Той й отговаря мрачно:
„Ти самата ме покани!“
Подът сякаш се разжаря,
нежните цигулки свирят,
всичко в залата се сплита,
сякаш че тъче магесник.
„Остави ме, дон Рамиро!“ —
стене Клара жаловито.
А Рамиро все отвръща:
„Ти самата ме покани!“
„Ах, върви си пак, за Бога!“ —
твърдо му извиква Клара.
Думите едва изрекла
и Рамиро вмиг изчезва.
Смъртнобледа вперва поглед,
нощ студена я обгръща,
и несвяст отнася тоя
ведър лик в предели мрачни.
После пръсва се мъглата,
тя очите си отваря,
но почуда лиха иска
мигом пак да ги затвори.
Че през танца тя не беше
ставала от свой
Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *