210 години от рождението на Едгар Алън По. „Аз станах луд, с дълги паузи от ужасен здрав разум“

magnifisonz.com / 

Едгар Алън По е американски писател, поет, редактор и литературен критик, считан за представител на американския романтизъм.

https://www.poemuseum.org/images/homecta3.jpg

Той е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с мистерии, и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Създател е на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика като жанр. Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Това обаче довежда до финансови затруднения в живота му.

Днес, на 7 октомври, се навършват 168 години от смъртта му. По този повод решихме да ви представим няколко любопитни факта от неговия мистериозен живот.

1. Жените са го обожавали. Постоянно е бил канен от различни дами на партита, организирани от тях. Те изпадали в благоговение, когато той четял поемите си.

 

2. „Гарванът” го прави звезда. Всичко се случва изведнъж. Американците се влюбват в тази поема. „Гарванът” предизвиква огромен интерес към По.

3. Обичал е котките. Едгар Алън По обичал котките, а те също го обичали. Любимата му котка – Катерина, изпадала в депресия, когато той пътувал. Тя умира 2 седмици след неговата смърт.

4. Не можел да си позволи да си плати наема. С изключение на 1845 г., когато припечелил покрай „Гарванът”, все не можел да си плати наема. Постоянно молел приятели за заеми, които така и не връщал.

5. Той изглеждал добре. Забравете всички изображения, на които прилича на лунатик. Те са от последната година от живота му, когато е бил болен. В своя разцвет По е бил привлекателен мъж.

https://www.obekti.bg/sites/default/files/styles/article_large/public/images/untitled_design_35.jpg?itok=hPU4kSn0

6. Бил е в добра физическа форма. Освен че е държал рекорда за най-дълго плуване срещу течението на река Джеймс във Вирджиния – 6 мили – бил още почитател на гребането и дългите разходки в провинцията. Веднъж печели състезание по дълъг скок, макар тогава да си къса единствения чифт обувки.

7. Пропада за една година. Между 1845 и 1846 г. литературните кръгове го отлъчват, главно заради връзката му с омъжената Франсис Осгууд. Тя отрича техните взаимоотношения и се връща при съпруга си, макар да е бременна. По обаче й праща валентинка на парти, която да бъде четена на глас. Така окончателно съсипва репутацията си.

8. Проваля се в най-важното събитие в своя живот. Винаги е мечтал да чете официално поемите си в родния си Бостън. След успеха на „Гарванът”е поканен. В препълнената зала той изчита „The Messenger Star” (една от най-слабите му поеми). Зрителите не са впечатлени.

9. Жени се за първата си братовчедка. 13-годишната му братовчедка Вирджиния Клем живяла с него. Когато тя е поканена на гости от друг негов братовчед, богатия Нийлсън По, той се паникьосва. По, страдайки от страха на сирака да не бъде изоставен, предлага на Вирджиния да се венчаят. Краткотрайният им брак е братски, а и според учените – не е консумиран.

https://learnodo-newtonic.com/wp-content/uploads/2016/07/Edgar-Allan-Poe-Famous-Poems-Featured-932x349.jpg

10. Посещавал е клуб за книги. Често По е присъствал на литературните мероприятия, организирани от почитателката на книгите Ан Шарлът Линч. Тя канила различни автори в своя дом в Ню Йорк, за да дискутират свои книги и идеи. След скандала с Франсис Осгууд обаче, По вече не е канен.

11. Имал е лош PR. Имиджът на алкохолик и наркоман, който е разпространен, не отговаря на истината. Той е дело на Руфъс Грисуолд  – най-големият враг на Едгар Алън По. Всъщност По е работил много и е пиел малко. Взима няколко малки дози опиат, докато е болен, които само му влошават състоянието и той спира препарата. Унищожаването на репутацията на По не прави Грисуолд щастлив. Той умира сам и болен в празна стая с 3 портрета – негов собствен, на По и на Франсис Осгууд.

Балтимор, 3 октомври 1849 г. Един мъж е намерен в безпомощно състояние на улицата. Той е в делириум и не може да даде обяснение какво му се е случило. Водят го в болницата, но лекарите не могат да му помогнат.

Това е Едгар Алън По. Четири дни по-късно той умира на 40-годишна възраст, като причината за смъртта му никога няма да се разбере. В нощта, в която умира, писателят на няколко пъти повтаря името „Рейнолдс”, но никой не разбира кого има предвид. За да бъде мистерията още по-странна, смъртният акт на По, както и всякакви медицински документи по случая са изгубени. Предполага се и че писателят е бил облечен с дрехи, които не са били неговите. Знае се, че е напуснал Ричмънд една седмица преди да го намерят на улицата в Балтимор, но не се знае какво се е случило с него през тази седмица.
alen-poe

Nevermore … Смъртта на Едгар Алън По и до днес остава загадка.

На 27 септември 1849 г. По напуска Ричмънд, Вирджиния и се запътва към дома си в Ню Йорк. Не съществуват никакви благонадеждни източници за местонахождението на писателя до след една седмица на 3 октомври, когато е открит в ужасно състояние на една от улиците в Балтимор, отвън Механата на Райън (понякога назовавана и Залата на Гунър). Печатарят Джоузеф У. Уокър, който пръв открива По, изпраща писмо, в което моли за помощ познайника на Едгар д-р Джоузеф Е. Снодграс. В писмото пише:

Скъпи Господине, тук има един джентълмен, който се представя като Едгар А. По и който се намира в голям нужда. Той казва, че ви познава и ви уверявам, че се нуждае от моментална помощ. Забързано ваш, Джо. У. Уокър

Снодграс по-късно твърди, че в бележката пише, че По е „състояние не нечовешко отравяне“, но оригиналното писмо опровергава това твърдение.

Когато посещава По, Снодграс описва външния му вид като „отвратителен“ със сплъстена коса, измършавяло, немито лице и „безизразни и празни“ очи. Дрехите му, казва докторът, включващи мръсна риза, но без жилетка, и непочистени обувки, изглеждат износени и не му стават. Д-р Джон Джоузеф Моран, който е лекарят, грижещ се за Едгар По, дава своето детайлно описание на външния вид на По този ден: „нацапано, избледняло палто, панталони в подобен вид, чифт износени обувки, изтъркани на петите и стара сламена шапка“. Писателят никога не се съвзема за достатъчно дълго, за да обясни как е изпаднал в такова състояние. Смята се, че дрехите, които носи, не са негови, най-малко защото носенето на широки, раздърпани дрехи не е в стила на По.

Едгар е под грижите на Моран, затворен е в стая, подобна на килия, и до него не се допускат посетители. Стаята е с решетки на прозорците и се намира в отделението на болницата, където откарват пияни хора. По многократно повтаря името „Рейнолдс“ през нощта преди да умре, макар никой никога да не установява за кого говори. Възможно е да си е спомнил за срещата с Джерамая Н. Рейнолдс, редактор и изследовател, който вероятно е вдъхновил писателя за написването на романа „Историята на Артър Гордън Пим“. Друга вероятност е и Хенри Р. Рейнолдс – съдия, с когото Едгар вероятно се е срещнал в деня на изборите, провеждащи се същата година.

alen-poe-4

В разстроеното си състояние По говори за своята жена в Ричмънд. Той вероятно халюцинира, мислейки, че съпругата му Вирджиния е все още жива или има предвид Сара Елмира Ройстер, на която е предложил наскоро. Доктор Моран съобщава, че последните думи на писателя преди да умре на 7 октомври 1849 са „Господ да помогне на бедната ми душа“ (Lord help my poor soul).

alen-poe-nevermore

Д-р Джон Дж. Моран

Едгар По няма посетители и затова д-р Джон Моран вероятно е единственият човек, който остава с писателя през последните му дни. Дори и така да е, твърденията на Моран биват поставяни под въпрос многократно или смятани изцяло за неблагонадеждни. През годините след смъртта на По, докторът променя своята история, пишейки и давайки лекции по темата. Той твърди (през 1875 г. и след това отново през 1885 г.), че веднага се е свързал с лелята (и тъщата) на Едгар – Мария Клем, за да я уведоми за смъртта му. Всъщност докторът пише обяснително писмо на Мария едва след като тя е поискала да ѝ бъде изпратено такова на 9 ноември – почти месец след случая. Моран също твърди, че преди да поеме последния си дъх По съвсем поетично е казал:

Сводестите небеса ме обгръщат и Бог е изписал своите декрети върху челото на всяко създадено човешко същество и демони олицетворени, тяхната главна цел ще са кипящите вълни на черното отчаяние.

Редакторът на New York Herland, където е публикувана тази версия на Моран, признава, че:

Ние не можем да си представим, че По, дори в ужасното си състояние, е конструирал [такова изречение].

Биографът на Едгар – Уилям Битнър, смята твърдението на Джон Моран за опит за изразяване на религиозни последни думи, за да успокои скърбящите.

Докладите на Моран дори неколкократно променят датите. На отделни места докторът твърди, че По е доведен в болницата на 3 октомври в 5 часа след обяд, на 6 октомври в 9 часа сутринта или на 7 октомври (когато писателят умира) в „10 след обяд“. Той твърди още, че за всяка от тези дати има болнични доклади като източник. Претърсването на болничните доклади след около един век не открива нищо. Някои критици твърдят, че непостоянството и грешките на д-р Моран се дължат само и единствено на слаба памет, невинно желание да придаде романтика или дори сенилност. Когато пише последния си публикуван доклад за смъртта на По през 1885 г., Моран е 65-годишен.

Причина за смъртта

Първоначалният гроб, където писателят лежи до 1875 г.

Всички лекарски доклади и документи, включително смъртния акт на По, са изгубени, ако въобще са съществували. Точната причина за смъртта на писателя все още е спорна, но съществуват много теории. Биографите се занимават отдавна с този проблем и са достигнали до много различни заключения, вариращи от убедеността на Джефри Майерс, че смъртта е настъпила вследствие на хипогликемия, до теорията за убийство на Джон Евангелист Уолш. Смята се, че смъртта на По може да е резултат от опит за самоубийство, свързан с депресия. През 1848 г. той почти умира от свръх доза опиум, достъпен на пазара като успокоително и болкоуспокояващо. Макар да не става ясно дали това наистина е опит за самоубийство или просто грешка от страна на Едгар По, не води до смъртта му.

Снодграс е убеден, че По умира заради своя алкохолизъм и успява да популяризира тази идея. Той е водач на движение на въздържатели и използва По като чудесен пример за членовете на движението. Обаче писмените доклади на Снодграс по този въпрос са неблагонадеждни. Моран е против теорията на Снодграс и през 1885 г. заявява, че По не умира от отравяне на кръвта. Моран твърди, че по Едгар „нямаше и следа от аромат на алкохол в дъха му или по него“. Някои вестници по това време обясняват смъртта на писателя с „претоварване на мозъка“ или „умствено възпаление“. Това са просто евфемизми, скриващи смърт по петнящи репутацията причини като например алкохолизъм. Психолог от изследване върху тази тема предполага, че По имадипсомания – състояние, което причинява чести пристъпи и води до невъздържаност (често свързана с алкохола), по време на което болният не може да си спомни какво му се е случило.

Характеризирането на По като неконтролиран алкохолик е спорно. Неговият приятел по чашка за известно време Томас Мейн Рейд признава, че двамата са участвали в диви „запои“, но че По

… никога не отиде извън невинната веселост, която ние всички си позволяваме… Признавайки, че това беше един от кусурите на По, мога спокойно да кажа, че не беше негов навик.

Някои хора вярват, че писателят не носи на алкохол и се напива след първата чашка вино. Той пие само през трудните периоди от своя живот и понякога издържа месеци без алкохол. Допълнително объркване относно алкохолизма на По допринася и неговото членство в „Синове на въздържанието“ преди да умре. Уилям Глен, който ръководи обета за въздържание на Едгар, пише години по-късно, че обществото на въздържателите няма никакви причини да смята, че писателят е нарушил този обет в Ричмънд. Предположения за свръх доза наркотици също са доказани за неверни, макар тази теза все още да е популярна. Томас Дън Инглиш – доктор и заклет враг на По, настоява, че Едгар не е зависим от наркотици. Той пише:

Ако По имаше навици да използва опиум, когато го познавах (преди 1846), щях и като доктор, и като наблюдателен човек да открия това по време на честите му посещения в дома ми и моите посещения в неговата къща, а и срещите ни другаде – не виждах никакви признаци за това и считам обвинението за безпочвена клевета.

Няколко други причини за смъртта на По са предложени през годините, включително няколко форми на рядко мозъчно заболяване или мозъчен тумор, диабет, различни видове ензимна недостатъчност, сифилис, апоплексия, делириум, епилепсия и менингит. Доктор на име Джон У. Франсис преглежда По през май 1848 и смята, че той има сърдечна болест, което писателят впоследствие отрича да е истина. Резултатът от тест през 2006 на косъм от косата на По е доказателство против тезата за оловно, живачно отравяне или други видове отравяне с токсични тежки метали. Холерата също е смятана за причина. По преминава през Филаделфия през зимата на 1849, когато вилнее епидемия от холера. Той се разболява по това време в града и пише писмо на леля си Мария Клем, заявявайки, че може „да имам холера или също толкова лоши спазми.“

Писателят е намерен в деня на изборите и затова съществува теза още от 1872, че той е жертва на насилствено гласуване. Според една от теориите, още от 1872 г. се смята, че смъртта е причинена от отравяне с алкохол или от прекалена доза упоителни вещества, използвани припринудително гласуване, което се среща често по това време. Дж. Т. Шарф го описва в Хрониките на Балтимор:

Реформаторското сдружение бе организирано, за да запази сигурността, спокойствието и честността на изборите, които по това време бяха сцена на най-позорното насилие и безредие. В допълнение към обикновените заплашвания, честни мъже, както и нещастни клетници, често биваха сграбчвани и „убеждавани“ в низки бърлоги, упоявани, зашеметявани с уиски и след това разнасяни по урните, за да гласуват в квартал след квартал, докато полицията стоеше безучастна и съдиите си получаваха гласовете.

Принудителното гласуване става стандартно обяснение за смъртта на По за повечето му биографи в продължение на няколко десетилетия. Писателят в голяма степен е разпознаваем в Балтимор и подобен изборен трик едва ли би успял с него. Тази теза е използвана и във филма„Смъртта на По“ (The Death of Poe).

Наскоро се появи и правдоподобно доказателство, че смъртта е причинена от бяс.

alen-poe-3

„Гарванът“ (на английски: The Raven) е стихотворение на американския поет и разказвач Едгар Алън По. Публикувано е за пръв път през януари 1845 година и носи на автора си световна слава. Свръхестествената история разказва как в една тъмна нощ безименният разказвач е посетен от мистериозен говорещ гарван, който грачи „Никога вече!“ („Nevermore!“).  

Първият български превод на стихотворението е направен от Елин Пелин през 1906. Впоследствие то бива превеждано нееднократно. През 2005 издателство „Зограф“ събира всички преводи и критически текстове в сборника „Гарванът „

Превод от английски – Георги Михайлов, 1945 година.

В късна нощ — преди години — сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; —
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука —
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука — казах, вслушан в тихий звук. —
Някой гост — и никой друг!“

 
Бе декемврий — помня още! — Мрак и мраз от всички нощи; —
от камина блед отблясък пред прага береше дух. —
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името „Ленора“ тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята — никой друг!
 
А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: — „Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост — и никой друг!“
 
И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; —
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…“ —
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? —
Вън бе мрак — и никой друг!
 
И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов „Ленора“ — от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов „Ленора“ — и на него чух в отзвук
само ек — и никой друг!
 
Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух — и този път по-силно — пак таинствения звук —
„В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук —
вятърът — и никой друг!“
 
През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно —
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук —
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът — и никой друг!
 
И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“
Той програкна: „Nevermore!“
 
Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —
не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —
Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: „Nevermore!“
 
Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —
както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“
 
Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор —
с укор спрямо свойта орис на неволя и позор
и той беше: „Nevermore!“
 
Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе — строг и безпощаден — във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо „Nevermore!“
 
И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! — в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. —
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне: — „Nevermore!“
 
В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими —
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
— „То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! — викнах аз с възрадван взор. —
Пий и забрави Ленора! — Спри с надежда в бога взор!“
Грак отвърна: „Nevermore!“
 
„О! — извиках, в страх обземан. — Птица, ил дух на Демон,
ти предсказваш! — О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“
Той предсказа: „Nevermore!“
 
От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
„— Предскажи, о древен Гарван — там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?“ —
Той отвърна: „Nevermore!“
 
„Не! — извиках, пламнал в огън. — Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам бездомен! — Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“ —
Той програкна: „Nevermore!“
 
И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка — и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор —
знам — уви! — душата няма — към лазури и простор! —
пак да литне: — „Nevermore!“

Край

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.