Франция е дала много на света на киното, най-малкото ако споменем братята Люмиер, които поставят основите на това пленяващо преди повече от 120 години изкуство. Много са значимите имена от френската школа – режисьори, сценаристи и артисти, но днес ще направим фокус върху една актриса, която е гордост не само за френското, но и за цялото световно кино.
Нейното име е Марион Котияр и ще се опитаме да разплетем биографичните и емоционални нишки около тази харизматична жена, чиято звезда изгря ярко и няма никакво намерение да залязва в скоро време. За протокола отбелязваме, че през 2006 г. Марион е обявена за национална забележителност на Франция, след като е избрана и за най-чаровната актриса на своята страна.
Марион Котияр е родена на 30 септември 1975 г. в Париж. Тя печели известност с нейната интерпретация върху образа на Едит Пиаф в игралния филм на Оливие Даан „Животът в розово“/“La vie en rose“ (2007), за който получава Оскар, Златен глобус, филмовата награда на Британската академия и френския Сезар.
Впоследствие заваляват предложения и за американски филмови продукции като музикалния „Девет“ (2009) или пък научнофантастичния филм „Генезис“ (2010). Към този момент Марион се подрежда и сред най-скъпо платените актриси в света.
Освен с актьорската професия Марион е силно обвързана с темата: екология, като голяма част от времето си тя отдава на каузи, свързани с нея. Активистка и говорителка на Грийнпийс, на 14 юли 2016 г. Котияр е обявена за рицар на Световния легион от министъра на околната среда, енергетиката и устойчивото развитие, за своя повече от двадесет години ангажимент към опазване на околната среда.
Но тя не идва от семейство на еколози, а от актьорско такова. Майка й Нисеемо Тейлауд е актриса, а баща й Жан-Клод Котияр е актьор и режисьор, също така и основател на театралната група „Cotillard“ и учител в драматичната школа в Париж. Марион има по-малки братя близнаци – художникът и скулптор Куентин и писателят Гийом.
Покрай семейството си тя още от дете участва в редица театрални и телевизионни продукции. На шестгодишна възраст Котияр снима в два телевизионни филма, като този опит е от решаващо значение за преследване на актьорска кариера. Започва артистичното си образование в Орлеан и получава първата си награда през 1994 г. в местната консерватория за изкуство Dramatique.
Две години след появяването си в епизод от популярна американска телевизионна сага „Шотландски боец“/“Highlander“, Марион прави дебюта си за игрален филм през 1994 г. в любовната история на Филип Харел „Историята на момчето, което искаше да се целува“.
През 1997 г. настъпва повратен момент в кариерата на Котияр. Тя е избрана от френския режисьор Жерар Пире да участва в неговия знаменит филм „Такси“ (1998), написан и продуциран от Люк Бесон, който се снима в Марсилия и разказва за приключенията на таксиметровия шофьор Даниел Моралес, изигран от Сами Насери.
„Такси“ става най-успешната комедия на Франция през това лято и за години напред, а Котияр – известна на широка аудитория. За ролята на Лили Бертинео тя е номинирана за първи път за „Сезар“, френският еквивалент на „Оскар“, за най-добра млада актриса. Гледаме Марион и в продълженията на „Такси“ през 2002 и 2003.
През 2004 Марион играе във филма на режисьора Жан-Пиер Жоне – „Най-дългият годеж“ – драма за Първата световна война, където си партнира с Одри Тоту. Котияр е в образа на лека жена: Тина Ломбарди, която е в търсене на любовника си. Постепенно обаче се оказва, че любовникът е убит във войната и следва смъртоносна битка за отмъщение срещу виновниците. Интересни факти около заснемането са, че Марион се включва твърде късно във филма, което води и до проблеми, както отбелязва режисьорът в коментарите си към DVD-то на филма. Тя изпитва трудности, а нервите й са сериозно опънати, тук ръка й подава Одру Тоту. Независимо от трудностите, Марион получава похвали през 2005 г. за представянето си от критиката и награда Сезар най-добра поддържаща актриса.
След световния успех на „Най-дългият годеж“, Котияр е една от най-търсените актриси във Франция и работи върху пет филмови проекта от 2006 до 2007, включително и върху англоезичната комедия на Ридли Скот „Добра година“ заедно с Ръсел Кроу, като всичко това я води и до главната роля във филма „Животът в розово“ (2007), посветен на неповторимата френска певица Едит Пиаф, за който получава всички възможни най-престижни филмови награди.
За втори път в историята на киното чуждестранна актриса, която говори на собствения си език, е отличена с наградата Оскар за главна женска роля в чуждестранен филм след София Лорен („Чочарка“).
Малко след получаването на наградата в интернет изтича дадено от Марион интервю година по-рано за телевизионната програма „Пари Премиера“. В него тя изказва предположения, че атаките срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г. са резултат от американска конспирация, както и че се съмнява, че стъпването на Луната през 1969 наистина се е случило.
Въпреки че Марион наема адвокат, който обяснява, че изявленията й са извадени от контекста, американските медии обявяват, че перспективите за кариера на френската актриса в Холивуд са нищожни. След огромния успех на „Животът в розово“ тя участва във филма едва две години по-късно в холивудската продукция „Обществени врагове“/“Public Enemies“, където си партнира с Джони Деп. Още същата година следва изява и в музикалния „Девет“ на Роб Маршал, който разказва за застаряващ филмов режисьор (изигран от Даниел Дейвид Луис), изпаднал в криза на средната възраст и за неговите любови, изиграни от Пенелопе Круз, Никол Кидман, Кейт Хъдсън, Джуди Денч и София Лорен. Във филма Марион изпълнява две песни и получава високи оценки от критиката. Котияр споделя, че всъщност първоначално се е стремяла към кариера на певица, и със сигурност би станала такава, ако не успява по такъв категоричен начин като актриса.
Като част от рекламна кампания за френския моден етикет Dior през 2010 г. тя записва песента The Eyes of Mars, написана и композирана от групата Франц Фердинанд. През 2013 г. участва в музикалното видео за сингъла The Next Day на едноименния албум на Дейвид Боуи, в което играе проститутка.
Тя получава роли като изкусителната девойка от „Среднощ в Париж“ на Уди Алън или фаталната жена от „Генезис“ и „Черният рицар: възраждане“, режисирани от Кристофър Нолан.
За изпълнението си в „Два дни, една нощ“ на братя Дарден тя е номинирана за „Оскар“ и за „Сезар“. Марион е и лейди Макбет редом с Майкъл Фасбендер в „Макбет“ (2015) на Джъстин Курцел.
Ако трябва да изкажа тук личните си предпочитания относно запомнящите се образи на жени, които през годините Марион изиграва, трябва да започна със следния цитат:
„Харесваше ми да ме гледат. Харесваше ми да възбуждам мъжете. Да ги карам да подивеят. Ала след това се отегчавах“.
Това е житейската философия на Стефани, коравосърдечната изкусителка, играна от Марион Котияр във френската драма „Ръжда и кости“. Работейки като дресьорка на косатки, тя е принудена да се изправи срещу саморазрушителната си природа, след като губи и двата си крака от колената надолу в трагичен инцидент на работното място.
Накрая тя намира утеха при Али (Матиас Шьонертс) – самотен баща, изявяващ се като уличен боец, който връща светлината в живота й. Филмът е режисиран от френския режисьор Жак Одияр и е адаптиран по колекция от кратки разкази на канадския автор Крейг Дейвидсън.
Решаващ момент в живота и кариерата на Марион е започнатата през 2007 връзка с колегата й Гийом Кане, с когото се запознават по време на снимките на комедията „Детски игри“ през 2003, но тогава всеки има своя живот. Години по-късно те създават семейство, а към този момент имат две деца.
През 2017 Марион се снима в главната роля във филма „Allied“ („Съюзени“) заедно с Брад Пит, който по същото време се развежда с Анджелина Джоли, а Марион чака второто си дете от Гийом. Съответно плъзнаха злостни слухове, че Марион е виновна за окончателната раздяла на емблематичната двойка. Тогава тя излезе със следното изявление в Инстаграм профила си – „Първо, преди много години аз срещнах мъжа на своя живот, бащата на нашия син и на бебето, което очакваме. Той е моята любов, най-добрият ми приятел, единственият, който ми е нужен“.
Последният съвместен проект от 2017 между Марион и Гийом се казва „Rock ‘n’ Roll“. В него Гийом освен в главната роля е и режисьор на филма. Те играят самите себе си в тази сатира на остаряването под светлините на прожекторите. Представят светския живот и неговите нелепи изисквания към публичните изяви и имиджа, изпълнена с куп френски знаменитости, Рокендрол предлага комично смущаващ социален коментар с прямота, която уцелва право в десетката.
Тази сутрин тя ни посреща в дома си в Париж, някъде на левия бряг на Сена. “Не живея в Лос Анджелис”, подчертава хитро. Коледното дърво в салона е пощадено по желание на сина й, почти четиригодишния Марсел, който се прибира от джудо и отива в стаята си, за да си играе с плюшените играчки.
Марион Котияр свяла своите екологично коректни кецове Veja и сяда на сивото канапе. Спираме се на това тъй изразително лице, омагьосало Джеймс Грей или Кристофър Нолан, меланхолична красота с опалов тен и очи, които изглеждат морскосини срещу прозореца.
Днес дневният ред на актрисата е по-пълен отколкото този на посланик на велика сила: след седмица ще измине разстоянието от Париж до Холивуд, двата й притегателни полюса. Тя е номинирана едновременно за “Сезар” и за “Оскар” за “Два дни, една нощ”, белгийския филм на братя Дарден, който започна пътуването си на последния кинофестивал в Кан. Вече нищо не е учудващо в предначертания път на Марион Котияр. В САЩ я боготворят – думата не е прекалено силна. Тя успя да направи невъзможното: накара да забрават, че е французойка и да претендира за роли, които обикновено се дават на американски звезди от А списъка.
Изглежда, че днес нищо не я плаши. Тя бе лейди Макбет редом с Майкъл Фасбендер (“Макбет” на Джъстин Курцел, който вероятно ще бъде представен на следващия фестивал в Кан), а от юли започва снимките на Mal de pierres на Никол Гарсия. Междувременно ще бъде Жана д’Арк в “Жана д’Арк на кладата”, оратория на Артур Онегер) в сценична версия, която ще бъде представена на 4 и 5 март във Филхармонията в Париж, преди да отпътува за Линкълн център в Ню Йорк.
– Снимките на Алекс Праже за “Мадам Фигаро” разкриват нова страна от красотата ви. Каква е връзката ви с тази Марион Котияр, която е обект на изкуството и на красотата?
– Имам много подвижно, много променливо лице. То е отлично за киното, но аз не съм канон на красотата, не е толкова трудно да ме направят грозна. Изобщо не зная как да говоря за красота, или за предполагаемата красота, която ми приписват. Никой, който ме среща, не си мисли: “Тя е великолепна”. Физиката ми не ме определя. Аз не съм Моника Белучи, чиято красота е толкова удивителна, че неизбежно е обусловила живота й и нейните отношения с другите.
В актрисите аз харесвам своеобразната и сияйна външност. Тази на Ани Жирардо. На Мерил Стрийп. Намирам Пенелопе Крус за превъзходна, Джесика Частейн също: обожавам червенокосите. Анджелина Джоли, с която съм се срещала, е великолепна, но това е прекалено впечатляваща красота. Тази, която намирам за чудесна, е Шарлот Казираги. Първият път, когато вечерях с нея, не можех да откъсна очи от лицето й. Разбира се, има и други неща: интелигентността, простотата, изразителността, любезността. Всичко това надхвърля и засилва красотата.
– Американците смятат, че излъчвате фотогеничността на звездите от златната епоха на Холивуд…
– По-точно е да се каже, че никога досега не са ми предлагали роля, в която да съм лишена от каквато и да била изкусност. Може би в “Имигрантът” на Джеймс Грей, където имах съвсем малко грим, но там е малко по-особено, това бе филм с костюми. Обратното, в “Два дни, една нощ” героинята ми Сандра посреща живота с оголено лице. Това е едно от най-хубавия ми преживявания. Уникален опит. С братя Дарден бях отвъд доверието: между нас имаше общност, сливане дори. Много се харесах в друг жанр, в “Ръжда и кости” на Жак Одиар. Това е най-сексапилната, най-чувствената ми роля. Сияйно момиче, каквито харесвам.
– Имате ли някакво съжаление по своя изключителен път?
– Че не можах да снимам с Патрис Шеро. Неговата смърт разби сърцето ми на актриса, почувствах огромна мъка. Толкова бях мечтала да работя с него, преживяване, което никога няма да ми се случи. Той беше един от най-великите. Филмът му “Интимност”, който ми е любим, е шедьовър.
– Ето ви в надпреварата за втори “Оскар”, което е премиера за френска актриса.
– Лудост е, че съм номинирана за белгийски филм. Това наистина е изненада, не съм правила кампания, дори не мислех, че ме разглеждат като аутсайдер. Сигурна съм, че ще спечели Джулиан Мур – това е петата й номинация и тя е забележителна във “Все още Алис” -, но съм толкова щастлива да заведа филма на Дарден в Холивуд! Освен това ми доставя удоволствие, че членовете на Академията ценят моята работа. Уикендът на 20 февруари се очертава динамичен, има Сезари в Париж, след това Оскари в Лос Анджелис, а между двете церемонии – Independent Spirit Awards, където съм номинирана за “Имигрантът”. Трябва да се подготвя в самолета и да се отбия в хотелската стая, за да си изгладя роклята…
– Как ви въздействат тези многобройни номинации?
– Дори и да не го преживявам така, чисто и просто става дума за състезание. Но, за разлика от едно спортно състезание, при състезанието на артисти няма особен смисъл. Как например да сравниш Деньов и Бинош, две прекрасни актриси, и двете номинирани за “Сезар”? Как да обясниш, че Селин Салет, която е изумителна в “Джеронимо”, не е селектирана? Разбира се, такава е играта, напълно парадоксална игра, от една страна, със състезание между актриси, които имат малко общи неща помежду си, от друга – с прекрасно признание за тях. Аз съм горда и щастлива, че се оказвам заедно с тези красиви актриси.
– Как се справяте с водовъртежа на успеха и принудите, които налага?
– Опитвам се да направя най-доброто, на което съм способна. Водя доста особен живот, но имам късмета да изпитвам много радост в него. От нищо не мога да се оплача.
– Достигнахте ли пълнота като жена?
– Все още не. Една актриса е доста особено животно! Когато започвах в тази професия, не понасях нуждата от признание и желанието да бъдеш харесвана. Днес живея по-добре, но все още съм далеч от това.
– Не е ли естествено да имаш желание да те харесват?
– Да бъдеш харесвана, сигурно, но мисля, че нуждата от признание е патология, която е невъзможо да бъде удовлетворена напълно. А аз винаги се страхувам да не разочаровам. Тази несигурност, характерна за повечето актриси, създава понякога напрежение. Получила съм много признание, повече отколкото съм си представяла. Но, в действителност, никоя награда не може истински да удовлетвори тази нужда, да речем, че дава мимолетна увереност. Единствено работата върху себе си, за да намериш източника на тази нужда, може да стигне докрай.
– Какво ви успокоява?
– Близките ми. И хора като Пиер Раби, един алтруист, една от най-прекрасните личности, които съм срещала в живота си.
– И творчеството несъмнено. Актриса, музикант, четец в оратория… Изкушава ли ви режисурата, както мнозина ваши посестрими?
– Имам нужда да се изразявам. Режисурата позволява да бъдеш напълно господар на един творчески процес и обект. Това не е напълно възможно, когато си актриса. Бях сърежисьор заедно с Елиът Блис на последния клип от кампанията на “Диор”. Много ми хареса. Резултатът ми прилича. Да, имам желание да режисирам, да правя филми, да ръководя актрисите и актьорите. Един ден ще го направя. Разговарях с Робин Райт, която е режисирала няколко епизода от “Къща от карти”, тя говореше толкова пламенно за това.
– Преди това ще снимате с Никол Гарсия…
– Винаги съм харесвала тази жена. Въпреки това, когато получих сценария на филма (Mal de pierres), се възпротивих. Беше по време на снимките на “Макбет” и когато филмът бе завършен, не исках да бъда обладана от друг персонаж. Ролите нахлуват в мен и ми пречат да живея пълноценно живота си. Още повече, че рядко избирам повърхностни истории. А “Макбет” беше толкова мрачна. Така че реших да поема контрола над живота си, да принадлежа само на себе си за известно време. След това прочетох две страници от сценария и вече се бях качила на борда. В главата ми работата вече бе започнала, отвъд моето желание…