magnifisonz.com /
За Марчело Мастрояни е писано и говорено толкова много, че едва ли може с нещо да изненадаш многобройните му почитатели. Но навярно малцина знаят за еврейския му произход. Защото неговата майка Ида разкрива тази строго пазена тайна, която е била от жизнено значение за нея по времето на Мусолини и в годините на войната, едва преди смъртта си. Родена е през 1898 година в еврейско семейство в Минск, което скоро след това се изселва в Германия, а по-късно тя заминава за Италия, където се омъжва за Оторино Мастрояни – бащата на Марчело. Той бил дърводелец и едва смогвал да изхранва семейството си.
БЕДНОТО ДЕТСТВО
Марчело е роден на 28 септември 1924 година във Фонтана Лири, малко градче в централна Италия, но по-късно родителите му се преместват в Торино, а после и в Рим.
„Дълго време спях на едно легло с майка си, моите по-големи братя лягаха на пода, а баща ни – в коридора. Но аз не виждах в това нищо ужасно, защото и приятелите ми живееха в подобни условия”, спомня си актьорът след време.
След завършването на техническо училище работи като строител, чертожник, счетоводител, общ работник. Към края на войната постъпва в строителния факултет на университета в Рим, макар че много искал да стане архитект. Там се запознава с Джулиета Мазина, бъдещата съпруга на Федерико Фелини. Заедно играят в самодейна студентска трупа, която по онова време е сред най-добрите в Рим. Забелязва го Лукино Висконти, който го привлича в своя театър „Елиза”. Впоследствие Марчело ще се чуди какво толкова е видял в него знаменитият режисьор, след като тогава произнасял с голяма мъка и най-обикновените реплики.
Много му помага за израстването като актьор Виторио Гасман – един от бъдещите колоси на италианското кино и театър. Двамата имат голям успех в спектакъла по „Трамвай желание” на Тенеси Уилямс. Това именно подтиква Марчело да зареже следването и да се посвети изцяло на изявите си на сцената на театър „Елиза”, където играе до 1956 година.
КАРИЕРАТА В КИНОТО
Периодът на творческия разцвет и световната известност за Мастрояни започва от 1959-а година, когато Федерико Фелини му поверява главната роля в „Сладък живот” (1960). Много скоро галерията от образи на психологически изтънчени и вътрешно противоречиви интелектуалци ще бъде попълнена с превъзходни изпълнения във филми като „Нощта” (реж. М. Антониони) и особено в шедьовъра на Фелини „Осем и половина”.
Междувременно Марчело жъне огромен успех и с участието си във фарсово-ексцентрични комедии, като „Развод по-италиански”, „Вчера, днес, утре”, „Брак по италиански”, „Казанова-70”. Върхът в еволюцията на неговите екранни антигерои е превъплъщението му в „Чужденецът” (1967), екранизация по Албер Камю, осъществена от Лукино Висконти.
Началото на 70-те години е ознаменувано с разцвета на италианското „политическо кино”, но Мастрояни предпочита да се снима в преливащите от черен хумор и сарказъм кинопритчи на Марко Ферери („Лиза”, „Голямото плюскане”, „Не докосвайте бялата жена”, „Сбогом, самецо”).
Под режисурата на братя Тавиани за пръв път се превъплъщава в образа на антигерой от времето на френската ревюлюция във филма им „Алонзанфан” (1974) ), а в „Един особен ден” (1977) на Еторе Скола разкрива драмата на социалния аутсайдер по времето на Мусолини. В друг негов филм, озаглавен „Сплендор” (1988), който е най-страстното обяснение в любов към киното, което съм виждал на екрана, пресъздава един от най-обаятелните си образи. Неговият герой е управител на киносалон, запален киноман, принуден заради намаляващия зрителски интерес да се раздели с любимата професия, припомняйки си с носталгия времената, когато хората редовно са пълнели залата, за да гледат истинско кино.
През 80-те години Мастрояни също играе в запомнящи се филми под режисурата на Фелини („Градът на жените”, „Джинджър и Фред”, „Интервюто”) и Скола („Новият свят”), в които виртуозно интерпретира темата на уморения от живота ценител на земните наслади. Сходна на тази линия е и ролята му в „Очи чорние” (1986) на Никита Михалков , която му носи награда от кинофестивала в Кан и трета номинация за „Оскар” след „Развод по италиански” и „Един особен ден”.
През 90-те години преминава към изпълнението на драматични роли на възрастни герои, като особено сполучливи са превъплъщенията му във „Всичко е наред” на Джузепе Торнаторе, „Плахата стъпка на щъркела” и „Пчеларят” на Тео Ангелопулос, „Прет-а-порте” на Робърт Олтман.
В документалния филм-изповед „Спомням си, да, аз си спомням“ (Mi ricordo, si, io mi ricordo), сниман малко преди смъртта му, Марчело Мастрояни определя актьорската си философия по следния начин: „Аз съм много ленив, пасивен човек…По-скоро съм наблюдател, а не човек на действието. Ръководя се от италианската максима: отложи всичко за утре. Вечер са ми нужни само чиния спагети, бутилка вино и приятели…Във всичките си хубави филми играя персонажи, които не действат, а реагират. Чувствам се по-удобно в подобни роли…“
ОТНОШЕНИЯТА С ЖЕНИТЕ
Заради буйния му темперамент и многочислените романи с много от най-красивите жени на света Мастрояни е наричан „италиански женкар“ и „латински любовник„. Но въпреки тази си слава, се е женил само веднъж – през 1950 година – за италианската актриса Флора Карабела, от която има една дъщеря и която остава негова законна съпруга чак до края на живота му, независимо от неговите многобройни изневери. Където и с която и да се е намирал през годините на техния 46-годишен брак, Марчело винаги намира време да се обажда на Флора по телефона и никога не пропуска да й изпраща рози по случай годишнините от тяхната венчавка.
Но с нарастването на известността се увеличава апетитът му към красивите жени, с които често си партнира на екрана. А това са повечето от най-ярките звезди на киното по онова време – Анита Екберг, Анук Еме, Урсула Андрес, Брижит Бардо, Жана Моро, Стефания Сандрели, Моника Витти, Клаудия Кардинале, София Лорен, Катрин Деньов, Шърли Маклейн, Джули Андрюс, Джесика Танди, Лучия Бозе и др. С много от тях той има интимни взаиомоотношения не само на екрана. Например с Урсула Андрес, Жаклин Бисе, Фей Дънауей, Настася Кински, Марта Келер и много други.
„Никога не съм броил жените, които съм имал – а просто съм ги обичал”, признава веднъж той и уточнява, че може би им е дал значително по-малко, отколкото е взел от тях.
Във филма на Фелини „Интервюто” има епизод, в който американска журналистка пита Мастрояни кога за пръв път е забелязал, че е харесван от жените. А той отговаря, усмихвайки се: „Ами да кажем – тогава, когато забелязах, че самият аз ги харесвам”.
РОМАНЪТ С КАТРИН ДЕНЬОВ
Най-продължителна и страстна е връзката му с френската актриса Катрин Деньов. Любовта им пламва, докато се снимат във филма „Това се случва само с другите” (1971, реж. Надин Трентинян).
Отначало италианският чаровник не е особено впечатлен от новата си екранна партньорка. „Професионална красавица“ – това е ироничната му оценка за 27-годишната французойка. Той още преживява скорошната си раздяла с американската звезда Фей Дънауей. Деньов също е потисната, заради края на връзката й с Франсоа Трюфо. Но скоро взаимоотношенията между Марчело и Катрин се задълбочават, превръщайки се в бурен роман, продължил няколко години. През това време италианският актьор снове като луд между Рим и Париж и многократно предлага на своята любима да заживеят заедно. Тя обаче остава непреклонна. Дори и раждането на дъщеря им Киара през 1972 година не променя нещата. Деньов продължава да се дърпа, въпреки че Мастрояни най-после изпросва от жена си обещание за развод. Но след поредния категоричен отказ на французойката, посраменият Марчело се завръща в италианското си семейство.
Дъщеря му Киара днес също е прочута актриса. Малко преди смъртта на Марчело Мастрояни, баща и дъщеря се появяват заедно на екрана във филма „Три живота и една смърт” (реж. Раул Руис).
Последните години от живота си великият актьор прекарва с французойката А. М. Тато. Но в ранното утро на 19 декември 1996 година, когато сърцето му спира да бие завинаги, край леглото в неговия парижки апартамент са скъпата му Катрин Деньов и Киара.
Книгата „Спомням си, да, аз си спомням“ (ИК Колибри) съдържа разказа на великия италиански артист от филма-изповед със същото заглавие, заснет месеци преди смъртта му. Мастрояни разказва с чувство за хумор, ирония и нежност за своя артистичен живот и за изкуството да живееш. В паузите по време на снимките на „Пътуване към началото на света“ в Португалия (1996), между планините и морето, Марчело застава пред камерата на Ана-Мария Тато и се отдава на спомените и размишленията. В смелото му плаване, продължило половин век, сред необятното съзвездие от творци, с които Мастрояни е работил, блестят звездите на Де Сика, на Висконти, на Фелини.
Спомням си едно голямо дърво мушмула.
Спомням си удивлението и очарованието, с които наблюдавах от „Парк Авеню“ небостъргачите на Ню Йорк при залез-слънце.
Спомням си алуминиевото тиганче с липсваща дръжка. Майка ми ни пържеше яйца.
Спомням си гласа на Рабаляти, излизащ от грамофонната плоча и пеещ: „И тик и так – какво ли бие: това часовникът е на сърцето“.
Спомням си Кларк Гейбъл много млад, в гръб, облечен в черно и бяло, а после се обръща и се усмихва – така. Един неустоимо привлекателен нехранимайко. Кой ли филм беше? Може би Това се случи една нощ?
Спомням си дърводелската работилница на дядо ми и баща ми. Дядо поправя стол. Спомням си мириса на дърво, мириса на дърво!
Спомням си униформите на германците. Спомням си евакуираните.
Спомням си, веднъж сънувах, че живея в дирижабъл. Или беше космически кораб?
Спомням си Х. Г. Уелс, Сименон, Рей Бредбъри.
Спомням си цветните илюстрации на „Кориере дела доменика“. Също и „Флаш Гордън“.
Спомням си, че Фелини ми казваше Снапорац.
Спомням си първия ми ученически лагер.
Спомням си Чехов: и по-точно капитан Сольоний, който в „Три сестри“ прави „Кът, кът, кът“.
Спомням си първия път, когато видях планините и снега, както и вълнението, което изпитах.
Спомням си музиката на „Stardust“. Беше преди войната. Танцувах с едно момиче, облечено с рокля на цветя.
Спомням си конете от старата реклама на бирата „Перони“.
Спомням си отлично вкуса и мириса на супата от нахут. И си спомням, че в нощта на Рождество играехме на томбола.
Спомням си ужасяващия грохот на „Liberators“, американските самолети от първата бомбардировка на Рим.
Спомням си елегантната лекота на Фред Астер.
Спомням си, когато в забавен кадър човек стъпи за пръв път на Луната. Но къде ли се намирах?
Спомням си, че видях първия си филм в Торино: Бен Хур, с Рамон Новаро. Бях шестгодишен.
Спомням си Париж по времето, когато се роди дъщеря ми Киара.
Спомням си оризовите супли. Но да ги купуваш всеки ден беше трудничко. Струваха четирийсет стотинки.
Спомням си първата ми мъжка шапка, беше модел „Саратога“.
Спомням си смешките на Шарло.
Спомням си за моя брат Руджеро.
Спомням си, че Цицерон е роден през 106 година преди Христа, 2122 години преди мен: но пък на две крачки от моя дом в Арпино. Дядо ми се гордееше: „Vitam regit fortuna, non sapientia“, казваше ми, цитирайки нашия съгражданин. После въздъхваше: „Е да, съдбата управлява живота, не мъдростта“.
Спомням си една лятна вечер с мирис на дъжд.
Спомням си приключенията на Одисей: „Музо, запей ми за този герой многоопитен…“.
Спомням си Касиус Клей (наречен „Езикът“) в Ню Йорк срещу Фрейзър.
Спомням си красивата побеляла глава на архитект Ридолфи, професора ми по архитектурно проектиране.
Спомням си първите рисунки на дъщеря ми Барбара.
Спомням си моя проект да повдигна Тибър, прокарвайки път отдолу.
Спомням си Грета Гарбо, която ми гледа обувките, а после ми казва: „Italian shoes?“.
Спомням си първата ми изпушена цигара. Беше напълнена със свила от царевични кочани.
Спомням си ръцете на чичо ми Умберто: ръце силни като клещи, ръце на скулптор.
Спомням си тишината, която обгръщаше ресторанта „Chez Maxim’s“, когато Гари Купър се появяваше в бял смокинг.
Спомням си една малка гаричка и шума от влаковете. Спомням си касиерката от бара на гаричката. От касата се чуваше: „Длин-длин! Длин-длин!“ „Консумация!“
Спомням си Мерилин Монро.
Спомням си, че първият автомобил мое притежание беше един „Тополино Джардинета“.
Не знам защо си спомням тези глупави стихчета: „О, колко хубави дъщери, Мадам Дорè, о, колко хубави дъщери“.
Спомням си светулките, които вече изчезнаха.
Спомням си снега на Червения площад в Москва.
Спомням си един сън, в който някой ми казва да нося със себе си спомените от бащината ми къща.
Спомням си едно пътуване с влак по време на войната: влакът влиза в тунел, настъпва пълен мрак и тогава, без да каже дума, една непозната ме целува по устните.
Спомням си за кюрдите, струпани като в библейско преселение; спомням си, че не трябва да забравям насилието в толкова абсурдно жестоки картини.
Спомням си също и усещането за тишина и светлина, надвиснали върху Йерусалим като мистична мараня.
Спомням си копнежа да видя докъде ще стигне този свят, какво ще се случи в 2000 година, а аз да бъда свидетел и да си спомням всичко като някой стар слон, да, защото – спомням си – винаги съм бил любопитен, толкова любопитен!
И после си спомням, когато ходехме на лов за гущери – моята прашка!
Спомням си първата ми любовна нощ.
Спомням си, да, аз си спомням.
Превод Иво Йонков