magnifisonz.com /
Стивън Едуин Кинг (на английски: Stephen Edwin King, роден на 21 септември, 1947) е американски писател, известен най-вече със своите романи на ужаса, които го превръщат в един от най-продаваните писатели на 20 век.
Историите на Стивън Кинг обикновено разказват за обикновени хора – семейства от средната класа, деца, писатели – замесени в зловещи и обикновено свръхестествени преживявания. Кинг е познавач на хорър жанра, както проличава в книгата „Танц на ужаса“ („Danse Macabre“), в която описва развитието на литературата и филмите от този жанр.
Освен това Стивън Кинг пише творби, които не съдържат свръхестествени елементи, например новелите „Тялото“ и „Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк“. Екранизациите „Изкуплението Шоушенк“ и „Зеленият път“ са номинирани за Оскар в категорията Най-добър филм.
Продажбите на книгите на Кинг са около 300 – 350 милиона копия. Той написва няколко книги под псевдонима Ричард Бакман, както и един разказ („Петата четвъртина“) под псевдонима Джон Суитън
ЦИТАТИ ОТ КНИГИ НА КИНГ И БИОГРАФИЯ :
1. „Светът е перфектно балансиран механизъм от гласове и от звуци, изпълняващи ролята на колела и пружини, въображаем часовник, тиктакащ под загадъчен стъклен купол, който ние наричаме живот“ – „22 ноември 1963“
2. „Уморен съм, Шефе. Уморен съм да бъда на пътя, самотен като лястовица в дъжда. Уморен съм да си нямам приятел с когото да съм… за да ми казва къде отиваме, от къде идваме или защо… Но най-много съм уморен от хората, които са лоши един с друг. Уморен съм от цялата тази болка, която чувствам и чувам по света всеки ден. Има твърде много от нея.Тя е като парче стъкло в главата ми…през цялото време. Можеш ли да разбереш?“ – „Зеленият път“
3. „Когато човек почувства вятъра на промените, трябва да строи не заслон, а вятърна мелница. Къде отива проклятието, след като прокълнатият накрая умре? По дяволите, със същия успех би могло да се попита къде отива последният дъх на умиращия. Или душата му. Заминава. Отива си. Надалече, надалече, надалече.“ –„Проклятието“
4. „Миналото е кораво и неотстъпчиво поради същата причина, поради която и черупката на костенурката е корава – защото живата плът под нея е нежна, беззащитна и уязвима. Има и друго: многобройните избори и възможности, пред които се изправяме във всеки ден от живота си, всъщност са музика, по която танцуваме. Те са като струни на китара. Погали ги и ще извлечеш приятни звуци. Хармонии.“ – „22 ноември 1963“
5. „Полунощ е най-лошото време човек да е сам. Когато си самотен ти се струва, че целият свят е по двойки. Сякаш сме в ноев ковчег: целуват се, прегръщат се и казват „ние“. А след „ние“, „аз“ звучи отчайващо!“ – „Капан за сънища“
6. „… Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш. Или умираш.“ – „Сблъсък“
7. „Домът е да гледаш как луната се издига над широката, спяща земя и да има кого да извикаш до прозореца, за да я погледате заедно. Домът е там, където танцуваш с другите и танцът е живот“ –„22 ноември 1963“
8. „Всичко, което съм направила е било от любов. От най-естествената майчина любов към своите деца. Това е най-силната любов и най-смъртоносната. На света няма по-страшен и по-силен човек от майката, която брани децата си“ – „Долорес Клейборн“
9. „Когато става дума за нещо, за което наистина те е грижа и чувстваш, че имаш нужда от него, е лесно да се мамиш, лесно е да бъркаш живота си с телевизията и да се уверяваш, че това, което е тръгнало на зле, в крайна сметка ще се оправи… може би след следващото прекъсване на филма за реклами. Предполагаше, че без големите си способности за самоизмама, човешката раса би полудяла дори повече, отколкото вече е.“ – „Таен прозорец, тайна градина“
10. „Умовете на хората са като кладенци… Дълбоки кладенци, пълни със сладка вода. И понякога, ако определена мисъл е твърде неприятна за понасяне, човекът с въпросната мисъл я заключва в тежка кутия и я хвърля в този свой кладенец. Ослушва се да чуе цамбурването и кутията изчезва… Но дори и най-дълбокият кладенец има дъно! И само защото нещо не ти е пред погледа, не означава, че е изчезнало. То си е още там и лежи на дъното…“ –„Очите на дракона“
11. „Остаряването е като да караш през сняг, който става все по-дълбок и по-дълбок. Ако пък случайно излезеш наравно, оказва се заледено и започваш да се въртиш. Това е животът. Няма снегорини, които да дойдат и да те изровят. Спасителният ти кораб просто няма да дойде, малката. Няма и лодки за никого. Никога няма да спечелиш в тази надпревара.“ – „Пътна мрежа“
12. „Мислите ли, че има значение за онези, които е трябвало да се примирят и някак да продължат напред? Сърцата се разбиват. Да. Сърцата се разбиват. Понякога си казвам, че може би щеше да е по-добре, ако умирахме с тях, но не става така.“ – „Сърца в Атлантида“
ЦИТАТИ от „Особени сезони“ (Different Seasons) ; сборник от четири новели, издаден през 1982г ;
- Надеждата е нещо хубаво, може би най-хубавото нещо, а хубавите неща са безсмъртни!
- Най-важните неща се изричат винаги най-трудно. Това са нещата, от които се срамуваш, понеже думите ги смаляват… те свиват нещата, изглеждали безгранични, докато са били в главата ти, до съвсем тривиални размери, когато се изрекат. Но не е само това, нали? Най-важните неща се намират съвсем близо до истинската ти същност, която не обичаш да показваш на другите – като съкровище, което враговете ти с радост биха ограбили. И може да се случи така, че да разкриеш душата си, което съвсем не е лесно, само за да те изгледат особено, без изобщо да разберат какво си казал или защо си помислил казаното за така важно, че едва не си се разплакал, докато си споделял своята тайна. Струва ми се, че това е най-лошото – когато тайната остава заключена в теб не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере.
- Но всъщност няма какво да се чудя. Нещата винаги се свеждат до две алтернативи: здравата да се заловиш да живееш или здравата да се заловиш да умираш.
- Татко мисли, че децата трябва да научават нещата от живота колкото може по-скоро, и лошото, и доброто. Така ще са готови за него. Той казва, че животът е тигър, който хващаш за опашката, и ако не познаваш природата на звяра, той ще те погълне.
- Той си тръгна със смях, вървеше леко и гъвкаво,сякаш не беше потресен като мен и нямаше мехури на краката като мен, сякаш не беше изпохапан от комари черни мухи като мен. Сякаш не му пукаше за света и отиваше в някое готино място, а не в тристайната си къща, да не кажа барака, без вътрешна канализация, със счупени прозорци облепени с найлон, и с братя, които го причакват в предния двор. Дори да знаех какво да кажа, сигурно нямаше да му го кажа.Думите унищожават обичта, един писател може да каже сума ти неща, но мисля, че това е така. Ако кажеш *сърна*, не й желаеш зло, но тя изчезва с едно мятане на опашката. Думата уврежда. Обичта не е това, което някои задници , поети като Макуин искат да си мислиш, че е. Обичта има зъби. Те хапят и раните не зарастват никога. Нито думи, нито съчетания от думи могат да затворят тези рани от обичта. Точно обратното – там е работата. Ако раните заздравеят, думите умират с тях.Запомни го от мен. Изградих живота си от думи и зная, че е така.
- Човек не винаги трябва да чуе трясъка, за да разбере, че вратата е затръшната.
- Чувствам се развълнуван, толкова развълнуван, че едва държа молива в разтрепераната си ръка. Мисля, че това е треската, която може да изпита само свободен човек, поел на дълъг път, чиито край не се вижда.
Надявам се, че Анди е там.
Надявам се да стигна дотам през границата.
Надявам се да видя моя приятел и да му стисна ръката.
Надявам се, че Пасификът е тъй син, както в мечтите ми.
Надявам се.
От “Гняв” :
“…зад всяко щастливо лице на Джекил, се крие мрачният лик на мистър Хайд, от другата страна на огледалото. А той не е чувал нито за молитви, нито за логика, нито за Вселена. Погледни се отстрани в огледалото и ще видиш лицето си, преобърнато зловещо наопаки, лявото — дясно, дясното — ляво, едната половина — смахната, другата — разумна. Тази граница между светлината и мрака астрономите наричат терминатор.
Неразумната половина крещи, че Вселената има логиката на малко дете, облечено в карнавален каубойски костюм от празника на Вси светии, чийто черва са разпилени и примесени със стъпкани бонбони на няколко мили, по протежение на шосе №95. Това е логиката на напалма, параноята, на бомбата със закъснител, скътана в куфара на някой щастлив арабин, на зловещо дебнещия рак. Логика, която сама поглъща себе си. Която твърди, че животът е като завързана на прът маймуна, че животът се върти истерично и безсмислено като монета, хвърлена за да се види кой ще плати обяда.”
ОЩЕ ЗА КИНГ :
Стил
В „За писането: Мемоари на занаята“ Кинг дискутира писането си. Той смята, че като цяло добрите истории не могат да се замислят съзнателно и не трябва да се планират предварително; по-добре е да се фокусираш върху отделна линия от историята и да я оставиш тя да те води. Той самият често започва история без да има представа как ще завърши. Дори разказва, че преди да завърши „Тъмната кула“, неизлечимо болна жена го попитала как ще свърши историята, сигурна, че ще умре преди да излезе последната част и той и казал, че не знае. Когато го питат, от къде взима идеите за историите си, той отговаря „Имам сърце на малко момче… и го държа в буркан на бюрото си.“ (Репликата често е приписвана на Робърт Блох, авторът на „Психо“). Той има проста формула за доброто писане: „Чети и пиши между четири и шест часа всеки ден. Ако не можеш да намериш време за това, не можеш да очакваш да станеш добър писател“.
Кинг е известен с наблюдателността и последователността си, както и с препратките си; много истории, които са на пръв поглед нямат нищо общо, често се оказват свързани посредством второстепенните герои, измислени градове или препратки към събития в предишни книги. Повечето от книгите му са ситуирани в Мейн, основно в градчето Касъл Рок.
Книгите на Кинг са пълни с препратки към американската история и култура, предимно мрачната и страшната им страна. Тези препратки са пръснати в историите на героите, като често обясняват страховете им. Често срещани са препратките за престъпления, войни (особеноВиетнамската), насилие, свръхестественото и расизма.
Стилът му на писане на романи се сменя от минало в бъдеще, героите се развиват и разкриват, всяка глава се оформя подробно сама за себе си, поддържайки напрежението до края. Това продължава, докато романът не е завършен. Кинг често използва автори като главни герои, например Пол Шелдън, който е главен герой в „Мизъри“ и Джак Торънс в „Сияние“.
Влияния
Кинг нарича Ричард Матисън „авторът, който ми повлия най-много като писател“. И двамата автори изграждат сложни герои и мислите им от трето лице (само един пример за сходството между стиловете им на писане).
Кинг е почитател и на Хауърд Лъвкрафт като на няколко пъти го споменава в „Танц на ужаса“. Влиянието на Лъвкрафт се вижда в измислянето на странни древни божества, връзките между историите и съчетаването на изрезки от измислени вестници и документи като повествователни способи. Измислените градове на Кинг – Джерусълъмс Лот, Касъл Рок и Дери – напомнят за Акрам, Дънуич и Инсмут на Лъвкрафт. Кинг заимства в няколко истории и редица имена на герои и чудовища на Лъвкрафт, а същото така споменава произведението му „Некрономикон“. Разказът „Джирусълъмс лот“ от „Нощна смяна“ също е израз на почитта на Кинг към Лъвкрафт. Между двамата има и разлики – обширната характеристика на героите и естествени диалози, които преобладават при Кинг, липсват в творчеството на Лъвкрафт.
Друг автор повлиял сериозно на Кинг е Едгар Алан По. В „Сияние“, фразата „И червената смърт придоби власт над всички“ е отпратка към „И тъмнина и гниене и Алената Смърт придобиха безпределно господство над всички“ от „Маската на алената смърт“. Темата на „Кадлилакът на Долан“ е подобна на тази на „Бъчвата с амонтилядо“, като е включена и перефраза на оправданието на Фуртанато „В името на Бога, Монтресор!“ В „Сияние“ Кинг нарича По „най-великия американски драскач“.
Влиянието на Брам Стокър е най-осезаемо в „Сейлъмс Лот“, която е сходна с „Дракула“. Свързаната история „Джирусълъмс лот“ наподобява „Леговището на Белия Червей“.
Кинг често заявява, че се възхищава на Шърли Джаксън. „Сейлъмс Лот“ започва с цитат от „Призракът в къщата на хълма“, централната сцена в „Бурята на века“ е основана на Джаксановата „Лотарията“. Тони – въображаемия приятел от „Сиението“ силно напомня на адаша си от „Обесения“, а един от героите във „Вълците от Кала“ дава отпратка към „Винаги сме живели в замъка“ на Джаксън (в същата книга не веднъж се споменава „Врата към лятото“ на Робърт Хайнлайн).
Кинг е голям почитател и на Джон Макдоналд и му посвещава новелата си „Слънчевото куче“ и написва „Ще ми липсваш стари приятелю“. От своя страна Макдоналд пише предговор към „Нощна смяна“ и дори, в един от последните си романи, прочутият му герой Травис Макгий чете „Куджо“.
През 1987 г, издателската къща на Кинг „Филтрум прес“ издава „Идеалът, истински човек“ от Дон Робъртсън. В предисловието Кинг пише: „Дон Робъртсън беше и е един от тримата автори, които ми повлияха, когато бях млад мъж опитващ да „стане“ писател (другите двама са Ричард Матисън и Джон Макдоналд)“.
В интервю за Amazon.com, Кинг казва, че едиствената книга, която е искал да напише е „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг.
В няколко от книгите си Кинг прави препратки към Толкиновите „Хобитът“ и „Властелинът на пръстените“.
В интервю от март 2009 г, Кинг казва: „Хората гледат на авторите, които харесват като на незаменим ресурс. Поне аз. Елмор Ленар, всеки ден се будя и не че имам махмурлук или нещо такова, въпреки че живот ми до днес е махмурлук не виждам некрологът му във вестника и си казвам „Чудесно! Вероятно е някъде и работи. Ще напише нова книга и ще имам какво да чета.“ Защото, когато го няма, няма никой друг“.
Като любими книги Кинг посочва: „Златната флотилия“ (антология на англоезични разкази), „Приключенията на Хъкълбери Фин“ (Марк Твен), „Сатанински строфи“ (Салман Рушди), „МакТаг“ (Франк Норис), „Повелителят на мухите“ (Уилям Голдинг), „Студеният дом“ (Чарлз Дикенс), „1984“ (Джордж Оруел), „Индийският квартет“ (Пол Скот), „Светлина през август“ (Уилям Фокнър) и „Кървавият меридиан или вечерната червеност на запада“ (Кормак Маккарти).]
Творби от 70-те и 80-те години
„Кери“ и последвалите успехи
През този период Стивън Кинг започва няколко романа, сред които историята за момиче със свръхестествени психични сили. В отчаянието си изхвърля ръкописа в боклука. По-късно той открива, че Табита го е спасила, и това го насърчава да завърши романа, наричайки го „Кери“. През 1973 г. той изпраща „Кери“ на свой приятел от издателството Doubleday. По-късно получава предложение от тях да купят романа за 2500 долара (това не е голяма сума за роман, дори по онова време). Години по-късно правата за книгата са продадени за 400 000 долара (като половината са за издателя). По това време, семейството се мести в южен Мейн, поради влошеното здраве на майката на Кинг. В този период започва роман озаглавен „Второто пришествие“, който впоследствие е променен на „Джеруселъмс лот“, за да се стигне до „Сейлъмс Лот“ (издаден през 1975). За съжаление майка му не доживява да види големия му успех – тя умира от рак на матката през февруари 1974 г. След като получава първия си хонорар, той се отказва от учителството за сметка на писателската си дейност. Първото нещо, което купува с хонорара, е сешоар на жена си.
Скоро след смъртта на Рут, семейството се мести в Боулдър, Колорадо, където Кинг написва „Сияние“ (издаден през 1977). Връщат се в Мейн през 1975г, където той завършва четвъртия си роман „Сблъсък“ (издаден през 1978). През 1977 г., семейството пътува за кратко до Англия, след което се завръща в Мейн, където Кинг дава уроци по писане в Мейнския Университет.
В края на 70-те Кинг започва серия от истории за самотния стрелец Роланд, който преследва „Мъжът в черно“ в алтернативна вселена, кръстоска между Толкиновата Средна земя и американския див запад, представен от спагети-уестърните на Клинт Истууд и Серджо Леоне. Първоначално са издадени като пет притурки към Списанието за фентъзи и научна фантастика в периода 1977 – 1981 г. Впоследствие историята прераства в седемтомната епопея „Тъмната кула“, която ще излиза постепенно през следващите четири десетилетия.
През 1982 г, петте притурки са издадени заедно с твърда корица от Доналд Грант с черно-бели и цветни илюстрации, дело на Майкъл Уелан, под заглавието „Тъмната кула I: Стрелецът“. Всяка глава носи същото заглавие, което и съответния разказ от списанието. Тиражът е 10 000 копия, което е сравнително малко за издание с твърди корици от Кинг (романът от 1980 г, „Подпалвачката/Живата факла “ е в тираж от 100 000 копия, а „Кристин“ от 1983 – 250 000). Издаването на „Стрелецът“ не е широко рекламирано и е разпространено единствено в специализирани книжарници за научна фантастика. Книгата не се намира в по-големите книжарници, освен по специална поръчка. Разпространил се слух между читателите, че има нова книга на Стивън Кинг, за която знаели много малко хора, а още по-малко са чели. След като първоначалните 10 000 копия били продадени, през 1984 г, от тираж излизат още 10 000, но търсенето продължава. Това е началото на магнум опуса на фантастичната епика на Стивън Кинг. Първите две издания са търсени от колекционери както на Стивън Кинг, така и на Майкъл Уелан.
През 1987 г, излиза втората част „Тъмната кула II: Трите карти“, в която Роланд взима трима души от САЩ от двадесети век в неговия свят през магически врати. Грант публикува „Трите карти“ с илюстрации от Фил Хейл в малко по-голям тираж (30 000 копия), който все още е доста под обичайния за ново издание с твърди клорици („То“ е публикуван през 1986 г, в тираж от 1 000 000 копия). Кинг смята, че „Тъмната кула“ би представлявала интерес за определена група почитатели и е против книгата да се издаде в по-голям тираж. Най-сетне, в края на 80-те под натиска на издатели и фенове (до този момента по-малко от 50 000 от милионите му фенове притежават книга от поредицата) Кинг се съгласява поредицата да се издаде с меки корици и в по-голям тираж. Поредицата достига седем книги, последната от която „Тъмната кула VII: Тъмната кула“ излиза през 2004 г.
В началото на 2000 г, Кинг преработва „Стрелецът“, тъй като според него гласът и образите от оригиналните истории от 70-те не съвпадат с тези от последната част. Тогава авторът осъзнава колко значително се е променил стилът му през изминалите 27 години. Преработената версия е издадена през 2003 г.
Борба с пристрастеността
В автобиографичната книга „За писането: Мемоари на занаята“ Кинг признава, че повече от десет години има сериозен алкохолен проблем. Малко след като написва „Томичукалата“ (1988 г.) семейството и приятелите му се намесват, показвайки му намерените в неговия боклук доказателства за пристрастяванията му: бирени кутии, цигарени угарки, кокаин, Ксанакс, Валиум, Никуил, сироп за кашлица и марихуана. Той търси помощ и се отказва от пиенето в края на 80-те години.
Ричард Бакман
В края на 70-те и началото на 80-те Кинг публикува няколко кратки романа – „Гняв“ (1977), „Дългата разходка“ (1979), „Пътна мрежа“ (1981), „Бягащия човек“ (1982) и „Проклятието“ (1984) – под псевдонима Ричард Бакман. Целта му е да провери дали може да повтори успеха си и да успокои притесненията си, че популярността може да е само съдбовна случайност. Алтернативно обяснение (или допълващо) е, че псевдонимът е заради издателските стандарти, които позволявали по една книга на година.
Романите на Бакман съдържат намеци кой е истинският автор, които са схванати от феновете, и през 1985 г. Кинг признава авторството. „Тъмната половина“ (1989) е посветена „на покойния Ричард Бакман“, а през 1996 г, когато излиза „Град Отчаяние“ от Стивън Кинг, той е придружен от „Отмъстителите“, който носи името на Бакман. (Кинг твърди, че ръкописът е намерен сред вещите на покойния писател.)
На пресконференция през 2006 г. Кинг заявява, че е открил друг роман от Бакман озаглавен „Огън“. Всъщност ръкописът е открит в Университета на Мейн в Ороно, след което Кинг го пренаписва и издава през 2007 г.
Катастрофата и евентуално оттегляне
На 19 юни 1999г, около 16:30 Кинг четял книга и вървял по тротоара до шосе №5 в Ловел, Мейн. Шофьорът Брайън Смит, разсеян от кучето му на задната седалка на минивана си, блъска Кинг, който пада на около 4 метра от тротоара на шосето. Според заместник-шерифа Кинг е ударен отзад, а някои от свидетелите заявили, че шофьорът не е карал прекалено бързо или безразсъдно.
Кинг е достатъчно в съзнание, за да даде на заместник-шерифа номера за връзка със семейството му. Авторът е настанен първоначално в болница в Брайтън, а от там с хеликоптер в Люистън. Нараняванията му (пробит ляв бял дроб, множество фрактури в краката, разкъсване на скалпа, счупено бедро) го задържат в болницата до 9 юли. Костите на краката му първоначално са толкова раздробени, че докторите предлагат ампутация, но в крайна сметка ги фиксирали с външна шина. След пет операции в рамките на десет дни Кинг се завърнал към работата си върху „За писането“ през юли, въпреки че краката го болели и можел да седи само около 40 минути преди болката да стане нетърпима.
Адвокатът на Кинг и двама други закупили вана на Смит за 1 500 долара, за да не се появи в eBay. По-късно ванът е предаден на гробище за коли за голямо съжаление на Кинг, който планирал да го разбие с бухалка щом кракът му оздравее.
Две години по-късно Кинг заболява от пневмония като резултат от спукания бял дроб. През това време Табита предекорира студиото му. Докато траяла работата авторът посещава студиото и вижда как би изглеждало то, ако бе починал. Тази случка е семето зародило „Романът на Лизи“.