Виктор Маринов Пасков е български писател, музикант, музиковед и кинодраматург.

Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 година в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 година.

След дипломирането си Пасков работи в Източна Германия като композитор, певец на джаз и опера и критик. През 1980 година се връща в България и става редактор в издавания от „София прес“ чуждоезичен седмичник „Софийски новини“, където остава до 1987 година.

От 1987 година Виктор Пасков е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. През 1990 – 1992 г. живее в Париж – отглас от това може да се открие в разказа „Биг бизнес“. След връщането си в България е директор на Бургаския театър и програмен директор на Българската национална телевизия.

Пасков има четири брака: учителката по руски език в Лайпциг Ингрид, французойката проф. Мари Врина – литературовед и преводач на българска литература на френски, Мартина и цигуларката Пенка Паскова.

На 16 април 2009 г. умира в Берн от рак на белите дробове малко преди да навърши 60 години

„Големият проблем на България не е беднотията, мизерията или безработицата. Дори и демокрацията не е най-големият ѝ проблем. Има един такъв израз: гледаш го – нищо човек, а то – голям идиот. Ето този „нищо човек“ или нищожество е най-големият проблем на България. На всичко отгоре той е извънредно усложнен поради факта, че майката на нищожествата е вечно бременна. Не е важно дали говорим за външно или вътрешно политическо нищожество, за културно или финансово, юридическо или парламентарно: във всяка една от тези области то създава такива поражения, в сравнение с които Тунгуският метеорит е като кротка светулка в юлска нощ. Нищожества, разбира се, има във всички страни, та дори и в Съединените американски щати. Никъде обаче не ги торят и поливат толкова усърдно, както в България, за да пораснат, да разцъфтят и да се размиришат, и да ги поставят в Голямата Държавна Ваза като най-свидна икебана.
След като бъде ръкоположено, коронясано или акредитирано, нищожеството се озърта и забелязва колко е красива земята и колко дребни са хората. Вярно е, че са го карали да чете някакви приказки за някакви стълби, но те са писани от интелигенцията, която му е особено противна. Нищожеството открива неописуемата сладост на беззаконието, аристократизма на недосегаемостта и свободата на пълната безотговорност. Тогава, по силата на бруталната си сила, то провъзгласява коня си или друго превозно средство за сенатор, посланик или паметник на културата. Или заделя еди-колко си милиона от държавния бюджет за преместването на Кьолнската катедрала на улица „Дондуков“. Блазни го мисълта да научи английски и да обяви някому тоталната война. За целта нищожеството започва да се самопроизвежда и да се обгражда с още по–нищожни нищожества, което е невероятно, но факт. Те викат „ура“, „страхотен си“ и „ще останеш в българската история“. На нищожеството не му се остава вече в българската история и почва да върши зулуми от междудържавен мащаб, за да остане в световната. На това място някъде се събужда интелигенцията и става авангард на народните маси (споменатите дребни хора). Те опищяват известно време света по своя си специфичен начин, докато на нищожеството му свърши мандатът или бъде принудено да се оттегли. Междувременно майка му отново е родила. И всичко започва отначало“. („Българското перпетуум мобиле“)

2. „Всички болести са от нерви. Само триперът е от любов.“ – из „Аутопсия на една любов“

3. „А колкото до любовта… трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.“ – из „Аутопсия на една любов“

4. „Шампанското е коварно питие. След втората чаша внезапно се оказваш пред третата бутилка. В мозъка ти пукат мехурчета. Фантазията ти работи като прахосмукачка. Всмуква целия околен боклук, а ти имаш чувството, че ядеш орхидеи.“ – из „Аутопсия на една любов“

5. „Нещата са временни! Всъщност всичко е временно, затова всеки опит да се запечатa един красив миг, едно талантливо изпълнение, един впечатляващ образ… е единственото нещо, заради което животът си заслужава.“ – из „Аутопсия на една любов“

6. „Жените имат нужда от три неща – опорна точка, сигурност и любов.“

7. „У жената ценя кокетството, тя трябва да е стопроцентова жена и затова трябва да е на първо място кокетна, това е много симпатично качество. У един мъж ценя доблестта.“

8. „Не завиждам никому, за нищо. Ех, да, на хората с много свободно време.“

9. „Човек не може да се адаптира в собствената си страна, по-добре да приеме действителността на друга.“

10. „Плаши ме огромният въпрос за смъртта. Това, което не разбирам, това ме плаши.“

Поклон към класическата музика и джаза“ нарича „Аутопсия на една любов“ Виктор Пасков в интервю, дадено малко преди излизането на книгата през 2005 г. Разговорът е с журналистката Ива Йолова, публикуван във в. „Труд“. Днес „Аутопсията“ излиза в ново издание на „Сиела“, но в оригиналния си вариант, с редактор първия ѝ издател Николай Стоянов.

Последния си роман Пасков (1949 – 2009) завършва в България, а първите му читатели още като ръкопис са Ива Йолова и още две журналистки от „Труд“. Четат го в курорта Албена, където писателят го завършва точно на 10 септември, когато е рожденият му ден.

Мнозина наричат „Аутопсия на една любов“ „скандална“ – но днес, 13 години по-късно, скандалът в България има неподходяща за този роман конотация. „Аутопсията“, а и всички книги на Виктор Пасков стоят на висока лавица в българската култура. През 90-те Цветан Тодоров сравнява Виктор Пасков с Уди Алън – но след обвиненията срещу режисьора дори това сравнение може би не е на място. Но ще цитираме все пак философа, според когото „Балада за Георг Хених“ е „екстремно-комична и същевременно пропита от дълбока меланхолия“.

В „Аутопсията“ авторът прави разрез, използвайки стилни похвати от джаза и класиката. По думите му, книгата е „сексуален джем-сешън, предаден в езика на литературата“. Написана е за времето, в което „светът още беше наред“, „за абсолютно побърканата ситуация в България, която простаци и демагози наричаха „демокрация“.

Представяме Ви разговора на Ива Йолова с Виктор Пасков, публикуван на 25 септември 2005 г. в „Труд“ – когато и медиите все още бяха наред. Пасков и Йолова са близки приятели, затова интервюто се води на „ти“.*

– В най-новия ти роман „Аутопсия на една любов“ търсиш връзката между джаза и секса. В какво е най-пълното им покритие, според теб?

– Ще отговоря с думите на героинята от романа – Ина. В разговор с главния герой тя казва: „Сексът е джаз, Чарли. Когато престане да е джаз, мутира в гимнастика. В най-добрия случай – в кънтри. Тогава не ме интересува. Сексът е джаз! Правя го заради радостта от свободата! Заради неочакваната импровизация. Различните стилове. Виталността му. Заради партньорите, ако са на моето ниво“.

Едно от значенията на думата „jass“, откъдето идва „джаз“, е „сексуална възбуда“. От началото на миналия век до този момент стотици музиковеди се опитват да дефинират какво точно е джаз. Но той им се изплъзва. Така и не можах да прочета никъде общовалидно определение за секс. Вярното е, че едното и другото са начини на мислене.

– Защо избра „аутопсията“, а не „дисекцията“, да речем? Мъртвата любов или мъртвата любима e по-силно предизвикателство за писателя?

– „Дисекция“ предполага хладен научен интерес и се прави на жаби. В „аутопсия“ има меланхолия, болезненост и самота. Особено когато става дума за мъртва любов. Мъртвата любима е индивидуална трагедия, има частен характер. Ако с нея умре и любовта – това вече е най-отчайващото, което може да се случи на един човек. Затова романът завършва с латинското „Amor vincit omnia“ – „Любовта побеждава всичко“. Може би това ще прозвучи някому като „Метро Голдуин Майер“, но е мое убеждение.

– Дълго време си живял с музиката, какво те хвърли точно сега в тази тема?

– Цял живот съм искал да напиша книга за музиката, секса и любовта. За екстремния и самоубийствен живот на джазовия музикант. За странния феномен, формулиран от Уайлд, че човек убива това, което обича. Че музиката също може да убие. Не се получаваше. Една сутрин, като си включих лаптопа, за да продължа работа над „Хелена“, изведнъж пръстите ми сами написаха заглавието „Аутопсия на една любов“. Беше пети юли. На десети септември в Албена сложих точка на последното изречение. Това бе най-хубавият подарък за рождения ми ден. Същевременно и малко тъжен. Живях интензивно два месеца с моите герои, но тях вече ги няма. Липсват ми. Знам, че едва ли някога отново ще бъдем заедно. Те отидоха при читателите. Вече няма на напиша такъв роман. Липса на атмосферата на творчество, писателските ритуали, лебедите в езерото, което обикалях всяка сутрин, всички интимни и неповторими неща, които съпътстват написването на една книга.

– Кое от двете – музиката или еротиката имат превес в сюжета?

– Еротиката присъства на по-голямата част от територията на романа, но е предадена със средствата на музиката. Което я направи още по-еротична. Използвал съм стилни похвати от джаза и класиката. Един сексуален джем-сешън, предаден в езика на литературата, звучи доста шокиращо. Но това е така, съществува и аз не мога и не искам да го променям. Все пак нямах намерение да напиша детска книга. И не я препоръчвам за подрастващи.

– Героите ти прекрачват ли границите? Какво казват те за днешния свят?

– Непрекъснато го правят. Географските, моралните и духовните. Легално или не. В началото правех опит да ги спра. Много скоро разбрах, че е невъзможно. Днешният свят не е най-доброто възможно място за тях и отношението им към него не е ласкаво. В крайна сметка са принудени да изберат друг.

– Как сам определяш стила на романа?

– Хард-боп и фрий-литература като език. Класически решения в стил късен Стравински („Похожденията на безпътния“) като форма. За мен тази книга е колкото литературно, толкова и музикално произведение.

– Докато го пишеше, ми каза в интервю, че се опасяваш да не идентифицират героя ти с теб. Толкова ли си приличате?

– Ако кажа „да“, значи сам се идентифицирам с него и тогава ще си имам големи неприятности. Ако кажа „не“ – тези, които ще ме идентифицират, така или иначе няма да повярват. По-добре нищо да не казвам.

– Имаш ли конкретен прототип на героинята? Опиши я с няколко думи, ако може не външно?

– Нямам и слава богу. Ако съществуваше, животът ѝ оттук натам щеше да се превърне в ад. Мъжете щяха да я обсаждат денонощно на тълпи. Трябваше да ме осъди или директно да ме ликвидира. Ина е сборен образ. Свободна и модерна жена, без предразсъдъци и задръжки. Добре знае цената си, не е феминистка и притежава големия талант да е рядко интелигентна и свръхчувствителна. Жертвоготовна. Силна е, нежна и добра. Артистична. Като цяло – ехо от бъдещето.

– Жената-мечта ли е това? Или обсебващият демон?

– Не всеки мъж би искал да има до себе си такава жена. Струва ми се, че погрешно нареченият „силен пол“ е доста по-консервативен от още по-погрешно наречения „слаб“. За широко скроения мъж, без комплекси и без комичното желание да е водещ фактор, тя би могла да бъде жената-мечта. За похотливите шушумиги ще се превърне в обсебващ демон, уви. Въпреки инстинкта си за самосъхранение обаче, те ще се оставят с гняв и омерзение да бъдат обсебени.

– Събираш две изкуства в този роман – с какво те тегли всяко от тях?

– Не съм вече практикуващ музикант, но продължавам да живея с класическата музика и джаза. Този роман е поклон към тях. Бих искал да вярвам, че съм го композирал и изсвирил добре. Ректорът на Консерваторията ще каже. Същевременно чувствал съм се литератор още по времето, когато следвах в Консерваторията. Литературата е начинът ми на живот. Книгата е поклон пред нея. Иска ми се да е замислена и написана добре. Читателите имат думата сега.

– Могат ли думите да изразяват повече от звуците, та посягаш към перото, пардон – към клавиатурата на лаптопа?

– На едно място в романа разказвам на няколко страници „Болеро“-то на Равел в изпълнение на джазов състав. Бях споделил намерението си с моя скъп приятел в Берлин – композиторът и аранжор Димитър Бояджиев. Реакцията му не бе обнадеждаваща. Да редуцираш една композиция за голям оркестър в стриптийз-парче за квинтет или секстет, освен че е безсрамно, е и трудно. Признавам, че си играх два дни, експериментирайки да предам звуците с думи и да постигна същия ефект. Щом свърших, дадох резултата на Митко. Той го изпробва в студиото си. Оказа се, че от композиционна гледна точка съм успял. Благодарение на думите. Той ме награди с бутилка „Джони Уокър“ и ме хабилитира. Приех академичното звание „почетен доктор на словесния джаз“. Много съм горд.

– Как разпознаваш „абсолютния“ тон в музиката?

– Той присъства само в произведенията и изпълненията на гениите – от Палестрина през Моцарт, до Чарли Паркър и Колтрейн. Не се разпознава, а се чувства, защото не е написан и фиксиран на петолинието. Нематериален е като душата. Ако го няма – произведението е сръчно и посредствено. Нищо повече. Няма да ме екзалтира, нито пък ще изкара сълзи в очите ми.

– А в литературата?

– Съвсем същото, само че по-рядко.

– Има ли „абсолютен“ тон в политиката?

– Категорично не. Може ли някой да назове една държава съвършена като фуга на Бах? Може ли в парламента да се чуе реч, интелигентна като саксофонно соло на Пол Дезмънд? Кой политик е изкарвал сълзи в очите на човечеството, освен сълзите на гняв и ужас? За политиката отсъствието на абсолютен тон е задължително. Иначе чалгата ѝ може да приеме класически характер и да претендира, че е художествена.

– За гражданина на света Пасков важно ли е да зареди човешките, литературните и всякакъв друг вид батерии у дома, за да продължи…

– Важно е, но не винаги се получава. Не зависи от моето желание, а от странични обстоятелства. В момента ми е много трудно да обърна внимание на батериите. Веднага след премиерата трябва да се върна към „Хелена“, защото бих искал и този роман да излезе до края на годината. Той е съвършено различен от „Аутопсия на една любов“. Иначе бих могъл да пиша навсякъде, където има стол, бюро и прозорец пред очите ми.

– Преди месец в нашата „Златна колекция XX в.“ излезе сборникът ти „Алилуя“. Сега издаваш нов роман. Напът си да завършиш друг – „В тайните градини на Хелена“. Това възраждане ли е за автора на „Балада за Георг Хених“ и „Германия, мръсна приказка“? Замисляш ли нови сюжети?

– Не е възраждане, но честно казано ми омръзна да слушам упреци, че не издавам в последните години. Което пък означава, че не пиша. Аз не искам да бъда непрекъснато на сцената, а само когато имам какво да кажа. В чекмеджето ми лежи още един ръкопис с разкази. Имам и идея за роман. Ако Абсолютният Тон е благосклонен към мен, ще издам следващата година две книги.