magnifisonz.com /
“Не разбирам точно какво е грях и не съм напълно убеден, че има грях. Може би беше грехота да убия рибата. Навярно е грях, макар и да я убих, за да живея и да доставям храна на много хора. Но тогава всичко е грях. Не мисли за грехове. Много късно е да мисля за това, а има хора, на които плащат да мислят за грехове. Те да мислят за тия работи. Ти си се родил рибар, както рибата се е родила, за да бъде риба.“
На 4 май 1953 г. Ърнест Хемингуей получава наградата „Пулицър” за повестта си „Старецът и морето”. Това произведение съществено влияе за присъждането му на Нобелова награда през 1954 г.
Хемингуей взема дейно участие в бойните действия по време на Втората световна война, като често е на първа бойна линия. Издирва нацистки шпиони в Куба, с катера си „Пилар” търси из Карибско море германски подводници. През 1949 г. той окончателно се заселва в Куба. Именно там през 1953 г. написва повестта за стария рибар Сантяго.
Това е тъжна повест. Увлекателният, лек и четивен език неусетно въвлича читателя и той прекалено късно се усеща че е въвлечен в съдбата на рибаря, и става съпричастен към битките му с лакомите акули. Това е повест на надеждата. Рибарят 84 дни не е уловил нищо, но пак излиза в океана в очакване на сполука. После моли голямата риба-меч да захапе стръвта, че да я извади и успешно да я докара до брега, а чрез този улов да преживее до следващия. Това е повест на покрусата. След тридневните битки малките победи прерастват в голяма загуба. Рибарят довлича до брега само скелета на рибата. Това е оптимистична повест.
Книгата разказва за мъжественото и обречено противопоставяне на природата, за съдбата на самотния човек далеч в океана, който търси своето малко местенце в него и ще го отстоява с борба през целия си живот до сетния си дъх. Наистина рибарят довлича до брега само скелета на рибата, но духът му не е победен. Това е повест-алегория. Битката с гигантския марлин и с акулите е уж детайл от битието на стария Сантяго, но в същото време е олицетворение на целия му досегашен живот. А вече на брега, докато носи мачтата на лодката към хижата си, той пада няколко пъти на земята, също като Христос по пътя за Голгота.
Но тази поанта не се натрапва грубо, а е само фина и далечна реминисценция на библейските притчи. Романите на Хемингуей обикновено са низ от безкрайни диалози. Тук обаче присъстват само два персонажа: рибарят и рибата. Скъперникът на думи Сантяго й говори като на човек, обича я, уговаря я, гледа на нея като на брат… Тази повест е различна от другите книги на писателя – тук той проявява върхово чувство за ситуацията и за детайла. Всеки опит за най-подробно преразказване на книгата завършва само след броене минути поради недостиг от думи. А речта на Хемингуей се лее като голяма река в равнина – бавно, безспирно, захласващо.
Жалкото е, че този световен литературен шедьовър не се изучава в училищата ни и ще остане непознат за повечето от младите хора. (Всъщност обучението по литература в българското училище е кардинално сбъркано и изобщо не си поставя за цел да възпита у младежите любов към четенето.)
„Четете това, което съм написал, и не търсете нищо, освен собственото удоволствие. Намерите ли още нещо, то ще е вашият принос към прочетеното. Аз се постарах да ви дам истински старец, истинско момче, истинско море, истинска риба и истински акули. И ако ми се е удало да го направя достатъчно добре и правдиво, те могат, разбира се, да се тълкуват различно.“ Ърнест Хемингуей. Чел съм книгата, но и защо трябваше да я чета, като аз съм я живял тази книга. И най-важното, което трябва да ви кажа, е, че Хемингуей непрекъснато се чудеше какво заглавие да и сложи… Един ден му подхвърлям: сложи „Старецът и морето“. Тогава Хемингуей възкликна „Феноменално! Това е истинското име „Старецът и морето“. Искам да ви кажа, че аз му го подсказах. Аз му казах заглавието на книгата.” Капитан Грегорио Фуентес „Тази книга може да мине покрай вас незабелязано, но може и да ви остави един дълбок отпечатък, белег в душата, какъвто само едно море може да направи. Морето дето е меко, но търпеливо и постоянно, и със своята мекота и търпение разрушава и най-твърдите скали превръщайки ги в пясък.
Може би за да се чете тази книга е нужно търпение и постоянство, прочетете я пак и пак. Оставете текста да мине като поредица от вълни и те ще оставят оня траен белег в душата, историята за едно море, един старец, една риба и едно момче, колкото семпла и обикновена, толкова и богата на различни прочити и интерпретации. Намерете своя прочит. За улова на живота, за края на живота, за дълбокото свързване между жертвата и ловеца, за вечното и неумолимо море, и за едно момче, което пораства. Всичко това разказано на неповторимия език на Хемингуей.” Коментар от Невена Крумова
„Не трябва да мисля такива глупости — си каза той на ум. — Късметът е нещо, което идва в много образи и кой ли би могъл да го познае? Все пак бих си купил малко в един иди друг вид и бих платил, каквото ми поискат. Да можех само да видя сиянието на светлините — си помисли той. — Твърде много неща искам. Но сега желая точно това.“
Автор : Ганчо КАМЕНАРСКИ
“Той винаги мислеше за морето в женски род. La marv както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната ú действа, както действа на жената“ — си мислеше той.
“Той беше твърде простодушен, за да се чуди кога и как бе станало тъй. Той знаеше, че е станал смирен, но знаеше също, че това не е позорно и че с нищо не накърнява гордостта му.”
“Късметът е нещо, което идва в много образи и кой ли би могъл да го познае?”
“Всяко същество убива друго същество по някакъв начин.”
“Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете. Те си играеха като млади котки в здрача и той ги обичаше, както обичаше момчето. Него той никога не сънуваше.”
“И рибата е мой приятел — каза той на глас. — Никога не съм виждал, нито пък съм слушал за такава риба. Но трябва да я убия. Радвам се, че не става нужда да се опитваме да убиваме звездите…
Представи си какво щеше да бъде, ако човек трябваше всеки ден да се опитва да убие луната — си помисли той. — Луната избягва. Но представи си, ако се налагаше човек всеки ден да се опитва да убие слънцето! Ние сме родени с късмет“ — си мислеше той…
Не ги разбирам тия работи — си мислеше той. — Но добре е, че не е необходимо да се опитваме да убиваме слънцето или луната, или звездите. Достатъчно е да живеем от морето и да убиваме истинските си братя.“
“След това му дожаля за голямата риба, която нямаше какво да яде, но твърдото му решение да я убие нито за момент не отслабна от съжалението, което изпитваше към нея. „Колко ли хора ще нахрани тя! — си помисли той. — Но те достойни ли са да я ядат? Не, разбира се, че не. От държанието ú и от голямото ú достойнство личи, че никой не е достоен да я изяде.“
“Всеки ден е нов ден. По-добре е да ти върви! Но все пак предпочитам да си върша работата както трябва. Тогава дойде ли ти късметът, ще си готов.“
“Глупаво е да изгубиш надежда… А и това навярно е грях.”
“Но човек не е създаден, за да бъде победен… Можеш да унищожиш човека, но не и да го победиш.”
“За един мъж болката няма значение.”
“Защо ли старите хора се събуждат толкова рано? Да не би, за да им е по-дълъг денят?”