magnifisonz.com /

„Приятелите от детството, дори когато не ни очароват с изключителни качества, имат над душите ни власт, която рядко намираме у приятелите от по-късните години.“

„Съвършеният човек винаги трябва да запази спокойствие, той не позволява краткотрайна страст или мимолетно желание да наруши неговото душевно равновесие.“

„Прекомерната скръб пречи на самоусъвършенстването.“

Мери Уолстонкрафт Шели (на английски: Mary Shelley) (30 август 1797 – 1 февруари 1851) е английска писателка, автор на разкази, драми, есета, биографии, най-известна със своя готически роман „Франкенщайн или новият Прометей“ (1818). Тя също редактира и насърчава работата на своя съпруг, романтическия поет и филосф Пърси Биш Шели. Неин баща е политическият философ Уилям Годуин, а нейна майка – феминистката Мери Уолстънкрафт.

Мери Шели
Английска писателка
Родена	30 август 1797 г.
Починала	1 февруари 1851 г. (53 г.)

Нейната майка умира, когато Мери е само на единадесет дни, след което Мери и нейната по-голяма полу-сестра Фани Имлай са отгледани от техния баща. Когато Мери става на четири години, Годуин сключва брак с Мери Джейн Клеърмонт. Годуин осигурява на своята дъщеря много добро образование и я окуражава да следва неговите либерални политически виждания. През 1814, Мери Годуин започва романтична авантюра с един от политическите последователи на баща ѝ, Пърси Биш Шели, който обаче е вече женен. Заедно с доведената сестра на Мери-Клеър, те напускат Франция и започват да пътешестват из Европа. Преди тяхното завръщане в Англия, Мери е бременна с детето на Пърси. През следващите две години, тя и Пърси са съпътствани от постоянни дългове, отлъчвани от обществото, а накрая загива и тяхната дъщеря, която се ражда преждевременно. Те сключват брак в края на 1816, след самоубийството на първата жена на Пърси Шели, Хариет.

През 1816, двойката прекарва прекрасно лято заедно с Джордж Байрон, Джон Уилиям Полидори и Клеър Клеърмонт, близо до Женева, Швейцария, където Мери замисля идеята за нейния най-прочут роман „Франкенщайн“.Семейството напуска Англия през 1818 и заминават за Италия, където тяхното второ и трето дете загиват, преди Мери Шели да роди нейното последно и единствено оцеляло дете, Пърси Флоренс. През 1822, нейният съпруг се удавя, когато неговата лодка потъва по време на буря близо до Виареджо. Година по-късно, Мери Шели се завръща в Англия и се отдава на отглеждането и образованието на нейният син и на нейната писателска кариера. Последните години от живота си, тя бива покосена от упорита болест, вероятно причинена от мозъчен тумор, която я убива на 53-годишна възраст.

Преди 1970, Мери Шели е известна главно с усилията да публикува творчеството на Пърси Шели и с нейния роман „Франкенщайн“, който среща широка публика и е вдъхновил много театрални и филмови адаптации. Но нейното творчество далеч не се състои само в това, тя има и много други достижения. Нараства интересът към нейните произведения, по-специално към нейните романи, които включват историческите романи Valperga (1823) a и Perkin Warbeck (1830), апокалиптичният роман The Last Man (1826), и нейните последни два романа Lodore (1835) и Falkner (1837).Проучванията на нейни по-малко известни произведения, като например пътеписът Rambles in Germany and Italy (1844) и биографичните ѝ статии, подкрепят разрастващата се теза, че Мери Шели остава политически радикална през целия си живот.

Ранни години

Мери Уолстънкрафт Годуин е родена в Сомърс, Лондон през 1797. Тя е второ дете на философа феминист, възпитателката и писателка Мери Уолстънкрафт, и първо дете на философа, писателя и журналиста Уилям Годуин. Уолстънкрафт умира от следродилна треска десет дни след като Мери се ражда. Годуин сам отглежда Мери, заедно с нейната по-голяма полу-сестра Фани Имлай, дете на Уолстонкрафт от американският дипломат Гилбърт Имлай. Година след смъртта на Уолстънкрафт, Годуин публикува биография на починалата си съпруга. Обаче тези мемоари разкриват аферите на Уолстонкрафт и нейното незаконно дете, и се възприемат за изключително шокиращи за времето си. Мери Годуин прочита тези спомени и книгите на нейната майка и ги запазва грижливо в нейна памет.

Най-ранните години на Мери са били и най-щастливите ѝ, съдейки по писмата на домашната помощница и медицинска сестра на Уилям Годуин, Луиза Джоунс. Но Годуин чувствал, че няма да успее да отгледа сам и двете деца, затова той решава да сключи брак повторно. През декември 1801 той се жени за Мери Джейн Клеърмонт, добре образована жена с две малки деца-Чарлз и Клеър.

Повечето от приятелите на Годуин не одобряват съпругата му, като я описват като избухлива и свадлива, но Годуин е изцяло отдаден на нея и бракът им бива успешен. Мери Годуин от друга страна започва да мрази своята мащеха. Биографът на Уилям Годуин от девтнадесети век, по-късно предполага, ще госпожа Годуин поставяла своите деца над тези от Мери Уолстънкрафт.

Въпреки че Мери Годуин получава малко официално образование, нейният баща я обучавал на разнообразни по вид дисциплини. Той често взимал децата на образователни обиколки. Те също имали достъп до неговата библиотека и до многото интелектуалци, които го посещавали, включително и поетът Самюел Колридж и вице президентът на САЩ – Арон Бър. Годуин признава, че не обучава децата си спрямо философията на починалата си съпруга, но Мери Годуин, въпреки всичко получава необичайно и напреднало образование за момиче по това време. Тя имала гувернантка, всекидневен възпитател и четяла много от книгите на баща си за римската и гръцка история в оригинал. За шест месеца през 1811 тя също посещава и училището в Рамсгейт.

Нейният баща я описва като необичайно самоуверена и смела, властна и умна. Нейната жажда за знания е била прекрасна и нейната упоритост във всичко, с което се захване я правила почти непобедима.

За Пърси Шели

Мери Годуин за първи път среща радикалния поет-философ Пърси Биш Шели във времето между двете и пътувания до Шотландия. По времето, когато се завръща у дома за втори път, на 30 март 1814, Пърси Шели започва да се отчуждава от неговата жена и посещава редовно Годуин, като обещава да погаси неговите дългове. Радикализмът на Пърси Шели, по-специално неговите икономически виждания, които той възприема от Уилям Годуин, го отдалечават от неговото здраво, аристократично семейство. Те искали той да следва традиционните модели на поземлената аристокрация. Пърси Шели желаел да дари много голяма част от семейното състояние, за да помогне на хора в неравностойно положение. Поради тази причина, той среща трудности, докато получи достъп до състоянието си, защото неговото семейство не желае да ги пилее по проекти за „политическо правосъдие“. След няколко месеца на обещания, Шели оповестява, че сигурно няма да успее да погаси всички дългове на Годуин. Годуин е ядосан и се чувства предаден.

Мери и Пърси започват да се срещат тайно на гроба на нейната майка и се влюбили – тя била почти на седемнадесет, а той на двадесет и две. Нейният баща не одобрявал това и се опитал да осуети връзката им и да спаси от унищожение честта на неговата дъщеря. На 28 юли 1814 двойката тайно заминава за Франция, като вземат със себе си доведената сестра на Мери-Клеър Клеърмонт, но оставят бременната, по това време, жена на Шели. Те пътуват до Париж, и после, със магаре, муле, карета и пеша продължават да пътешестват из Франция, която скоро е била опустошена от война. Стигат до Швейцария. Докато пътуват, Мери и Пърси четат трудовете на майка ѝ, Мери Уолстънкрафт, и продължават да пишат свои.

Ситуацията, която очаквала Мери Годуин в Англия била изпълнена с усложнения, някои, от които тя не би могла да предвиди. Малко преди или по време на пътешествието тя забременява. Мери и Пърси били разорени и за огромна нейна изненада, баща и отказва да направи каквото и да било за да им помогне. Двойката се премества заедно с Клеър в жилището в Съмър и започват усилено да развиват писателска дейност. Бременна и често болна, Мери Годуин преживява тежко радостта на Пърси, от раждането на неговият син от Хариет Шели през късната 1814 и честите му разходки с Клеър Клеърмонт.

На 22 февруари 1815, Мери ражда два месеца по-рано момиченце, на което не било писано да оцелее. Загубата на детето и, отключила силна депресия у Мери, тя започва да има видения на починалото бебе, но зачева отново и се възстановява до настъпването на лятото. С възобновяването на финансите на Пърси Шели, след смъртта на неговия дядо, Сър Буш Шели, двойката наема вила в Бишопсгейт. През това време Пърси пише неговата поема „Аластор“ и на 24 януари 1816, Мери ражда второ дете, Уилям.

Женевското езеро и „Франкенщайн“

През май 1816 Мери Годуин, Пърси Шели и техният син тръгват на път към Женева заедно с Клеър Клеърмонт. Те планират да прекарат лятото с поета Джордж Байрон (Лорд Байрон), който има връзка с Клеър Клеърмонт, която след това забременява. Групата пристига в Женева на 14 май 1816, където Мери започва да се нарича „Мисис Шели“. Байрон се присъединява към тях на 25 май заедно с младия физик Джон Уилиам Полидори и наема вила Диодати, близо до Женевското езеро. Пърси Шели наема по-малка сграда в близост. Те прекарват времето си пишейки, плавайки из езерото и говорейки до късно през нощта.

Лятото се случва дъждовно и младежката компания е принудена да прекарва повечето от времето на закрито в разговор и четене. Така те прочитат колективно един сборник от разкази за привидения, преведен на френски от немски. Като резултат решават всеки да напише собствен „разказ за призрак“, като всеки се стреми неговият да бъде най-смразяващ и страшен.

Байрон нахвърля част от приказка, която по-късно добавя към „Мазепа“. Шели започва да работи върху ранен епизод от живота си, но не го довършва. Мери отначало е притеснена, липсва ѝ сюжет. Тя е най-младата, няма нищо зад себе си, важно ѝ е да се докаже. Една вечер след разговор, посветен на постиженията на Еразъм Дарвин, който бил успял да „одушеви“ късче фиде с електричество – едно наистина твърде романтично „научно“ завоевание, Мери затваря очи и вижда бъдещето нейно чудовище. Така започва приключението, завършило след около година с написването на „Франкенщайн“. Първоначално тя го замисля като кратък разказ, но покъсно го разширява в роман – „Франкенщайн или новият Прометей“ .В съгласие с първоначалния бас Мери Шели успява да създаде завладяващо и смразяващо кръвта четиво.

Бат и Марлоу

Когато се завръщат в Англия, Мери, Пърси и Клеър Клеърмонт се остановяват в Бат, където те се надяват да запазят бременността на Клеър в тайна. Там Мери получава две писма от нейната полу-сестра Фани Имлай, в което тя разказва за нещастния си живот. Сутринта на 10 октомври, Фани Имлай е открита мъртва, заедно със самоубийствена бележка и бутилка лауданум.

На 10 декември, жената на Пърси Шели, Хариет, е открита удавена в езеро в Лондон. Двете самоубийства били потулени. След това Пърси и Мери Шели се венчаят, като Мери отново забременява. До известна степен целта на брака е да се осигури на Шели попечителството на децата му от Хариет, но въпреки това те са дадени от съда на приемни родители. Клеър ражда момиченце на 13 януари, първоначално го нарича Алба, а по-късно Алегра. Те решават да напуснат Англия и да заминат за Италия, отново заедно с Клеър и дъщеря ѝ.

Италия

Там те решават да дадат Алба на Байрон, който живее във Венеция. Той се съгласява да я отглежда. Семейството не се задържа дълго на едно място и не могат да се установят. По пътя си те сформирали приятелски кръг, които харесват тях и творчеството им. Двойката отдава времето си на писане и четене. Но скоро пътешествието им се превръща е ад. Умират и двете деца на Мери – Клара през септември 1818 във Венеция и Уилям през 1819 в Рим. Това убива психически Мери, тя отново изпада в дълбока депресия, и се отдалечава от съпруга си Пърси. Дълго време Мери намира успокоение единствено в писането.

Годините прекарани в Италия са време на интелектуална и творческа активност и за двамата съпрузи. Докато Пърси сътворява своите поеми, Мери пише автобиографичния си роман „Матилда“ . Тя често боледувала и била склонна към депресии. За това спомагали отношенията на Пърси Шели с други жени, както и загубата на децата ѝ, които тя не забравя до края на живота си. На 8 юли 1822, по-малко от месец преди да навърши тридесет, Пърси Шели тръгва по море с шхуната си „Дон Жуан“ от Ливорно за Леричи. Корабът, построен специално за него в Генуа, попада във внезапна буря и потъва. На борда освен Шели има още двама души, всички загиват. Тялото на Шели е изхвърлено на брега, след което е кремирано на плажа край Виареджо. Сърцето му е извадено от погребалната клада и се пази от Мери Шели до смъртта ѝ.

Връщане в Англия и писателска кариера

След смъртта на съпруга си, Мери отново се завръща в Англия, където се заема със редактиране поемите на съпруга си. През периода 1827 – 40 започва активно да пише. Написва романите Perkin Wrabeck(1830), Lodore (1835) и Falkner(1837), а също започва да пише и кратки статии за женски списания. Благодарение на нея творбите на Пърси намират широка публика. Тя добавя към неговите поеми и биографична информация за него. Благодарение на постоянните и пътувания – преди и след нейната смърт, Мери пише и много пътеписи.

Последни години и смърт

Докато тече поредното и пътуване из Европа, Мери става жертва на три изнудвания. През 1845 италианският политически изгнаник на име Гатечи, когото тя среща в Париж я заплашва да публикува писмата, които тя му е изпращала. С помощ от полицията, те биват унищожени.

Малко след това Мери Шели купува писма, писани от нея и Пърси Шели от мъж, наричащ себе си Г.Байрон, представяйки се за незаконен син на Лорд Байрон.

Последните си години Мери Шели прекарва тежко болна. От 1839 тя страда от главоболие и има множество парализирани места по цялото тяло, които понякога и пречели да чете и пише. На 1 февруари 1851, тя умира на петдесет и три годишна възраст. Лекарите смятат, че причината е била мозъчен тумор. По нейно желание, след смъртта си тя поискала да бъде кремирана заедно с майка си и баща си, но накрая тя бива погребана. На първата годишнина от нейната смърт, семейството и отваря настолното и бюро. В него откриват кичури коса на мъртвите ѝ деца и копие на неговата поема Адонаис.

Франкенщайн или новият Прометей (на английски: Frankenstein: or, The Modern Prometheus) е роман на Мери Шели, който през 1818 г. първоначално е публикуван анонимно. Той разказва историята на младия швейцарец Виктор Франкенщайн, който изкуствено създава човешко същество в известния тогава университет Инголщат.

Действието е предадено под формата на комбинация от епистоларен роман и класически разказ от първо лице. Виктор Франкенщейн разказва своята история на един ръководител на изследователската експедиция, същевременно и собственик на кораба, който го спасява в Арктика. Франкенщайн дава ясно да се разбере, че неговата история трябва да бъде предупреждение към публиката и читателят, затова романът е приет като учебна материя: Той предупреждава за един безграничен човешки разум, който приема самия себе си за Бог и си присвоява правото да създаде сам жива материя. Фигурата на Виктор Франкенщайн наподобява както Фауст на Гьоте, така и Прометей от гръцката митология.

Франкенщайн
Frankenstein: or, The Modern Prometheus
Корица на изданието от 1831 г.
Автор	Мери Шели
Създаден	1816 Швейцария
Първо издание	1818 г.

Историята започва с писмата на Робърт Уалтън до сестра му. Той пътува с кораб на път да открие проход до Северния полюс, но заедно с екипажа му са сковани от арктическия лед. Докато чакат, те наблюдават как един огромен човек в шейна с кучешки впряг бърза на север. На следващата сутрин те качват човека на борда. Той се оказва сериозно болен и на ръба на силите си. Това е Виктор Франкенщайн, който благодарение на грижите на капитана, след няколко дни е излекуван. Докато бавно се възстановява, той разпознава опасната амбиция в очите на своя спасител, поради което започва да му разказва житейската си история.

Още от ранна възраст, докато е живял в Женева (Швейцария) Виктор е бил много интелигентен и подтикван от неутолима жажда за знания. Отдавна се е запознал с творбите на алхимика Корнелий Агрипа и съмишлениците му Алберт Велики и Парацелз. Но скоро той разбира, че тяхното знание е много остаряло и заблуждаващо. На 17 години той пътува до Инголщад (Германия), за да учи природни науки в тамошния университет. В процеса на работата си той открива старите си ментори, а накрая разбулва тайната за това как да вдъхне живот на мъртва материя.

Крайно развълнуван от това свое откритие, той решава да създаде човешко същество. В продължение на месеци събира неуморно необходимите материали и оборудване и се посвещава изцяло на задачата си. Творението му трябва да бъде голямо и силно, но Виктор подхожда небрежно при сглобяването му, вследствие на което бива отвратен от своето творение още в първите моменти на съществуването му – толкова грозно и страховито е то. Ужасен, той побягва от лабораторията си и се натъква на стария си приятел Хенри Клервал. Той го е последвал, за да могат да учат заедно и защото се е разтревожил от липсата на новини от Виктор. Виктор се страхува да разкрие истината на своя приятел, а когато пристигат в жилището и лаборатория на Виктор, съществото е изчезнало.

Виктор се разболява от тиф, заради шока и преумората, продължила месеци наред, и успява да оцелее само благодарение на грижите на Хенри. След като се възстановява, той и приятелят му се посвещават на проучванията и потискат всички мисли за създанието си. Точно преди да отиде да посети семейството си на следващото лято, пристига писмо от баща му с новината, че по-малкият му брат Уилям е бил убит. Още в нощта на пристигането си той забелязва огромна фигура на мъж и веднага разбира, че извършителят е неговото творение. Но за убийството е обвинена Жюстин, прислужница и подчинена на Франкенщайн, тъй като медальонът, който е носел Уилям преди да е убит, е намерен в нея. Въпреки настойчивото застъпничеството на Виктор и осиновената му сестра Елизабет, Жюстин е призната за виновна и е екзекутирана.

Виктор, който познава истинския виновник, прекарва следващите няколко дни главно в самосъжаление и самообвинения, но не посмява да разкрие истината. Вместо това, той предприема дълги излети в околността, за да се разсее. Там той среща своето творение. То му разказва, как се е научило да говори и чете, докато е наблюдавало тайно едно селско семейство. Но въпреки, че тайно е помагал на семейството през зимата с цепенето на дърва за огрев и риненето на сняг, те изпаднали в ужас, когато най-накрая се е разкрил пред тях. Нападнали го, след което побягнали. Ядосан и разочарован от случилото се, Франкенщайн тръгнал да търси своя Създател, чиято житейска история и адрес е научило от дневника на Виктор, който случайно е взел при своето бягство от лабораторията. Чудовището признава, че е удушил Уилям, но човек може да го счете за нещастен случай, защото то е искало само да заглуши виковете на момчето; не могъл обаче да сдържи силата си. Ф. също така вижда в себе като жертва на неблагоприятни обстоятелства, и само отхвърлянето от хората разпалва злото в него. Затова моли Виктор да създаде второ създание като него, жена. Той се надява, че от също толкова грозно същество като него, може да получи любов и привързаност. Заедно те ще могат да прекарат остатъка от живота си далеч от каквато и да е човешка цивилизация. Трогнат от думите на своето творение и за да се избави от чувството за вина към него, Виктор се съгласява. Измисля си претекст и заминава заедно с Хенри за Англия, а след това и за Шотландия, за да завърши своята работа на един малък остров на Оркней. Но има съмнения и опасения, че второто същество би било също толкова лошо и зло, както и първото; подозира също така, че двете същества биха могли да имат деца, които след време биха могли да се превърнат в заплаха за хората. Затова, той унищожава почти готовата си работа пред очите на чудовището, което го било последвало тайно. Обезумял в яростта си Ф. удушава Хенри, за да си отмъсти и се опитва да набеди Виктор за убийство, но не успява. Тогава Виктор се завръща в Женева и се жени за любимата си Елизабет. Но чудовището, възмутено от опита на Виктор да намери повторно утеха и любов, докато то самото ще бъде само и отблъсквано през останалия му живот, убива невестата още през първата им брачна нощ. Когато няколко дни по-късно бащата на Виктор, умира от разбито сърце, разяреният Виктор продължава да преследва творението, за да го залови. Той решително следва следата, която чудовището му оставя, чак до обширните ледени пустини на Арктика. Измършавял и тежко болен Виктор накрая се оказва на кораба Уолтън.

Оттам нататък историята се разказва в писмата на Уолтън, защото Виктор Франкенщайн умира скоро след срещата им на кораба. Уолтън, който най-накрая осъзнава докъде може да доведе измамната амбиция и слепият ентусиазъм, прекратява безнадеждната експедиция и веднага след като ледът около кораба му се разтапя отплава към дома. На следващата нощ Франкенщайн идва на борда и намира своя създател мъртъв. Изпада в дълбоко угризение за своите лоши дела и себеомраза, след което се връща на леда, и намира смъртта си в огъня на една клада.