Гийом Аполинер – Колко бавен е животът, колко жестока е надеждата

magnifisonz.com /

Гийом Аполинер (на френски: Guillaume Apollinaire) е френски поет, писател и критик. Активен участник във френския артистичен авангард, той играе важна роля в оформянето на естетическите принципи на кубизма, а с поезията си става непосредствен предшественик на сюрреализма.

Гийом Аполинер
Guillaume Apollinaire
През 1902 година

През 1902 година

Роден
26 август 1880 г.
Рим, Италия
Починал
9 ноември 1918 г. (38 г.)
Париж, Франция
Националност Флаг на Франция Франция
Литература
Период 1900 – 1918 г.
Жанрове Поезия, драма, разказ, критика
Направление Кубизъм
Известни творби „Алкохоли“ (1913)

„От време на време е добре да спираш преследването на щастието и просто да бъдеш щастлив.“

„Колко бавен е животът, колко жестока е надеждата.“

„Радостта идва винаги след болката.“

„Хората бързо свикват да бъдат роби на мистерията.“

„Когато човек решава да имитира ходенето, той изобретява колело, което не прилича на крак. Така той практикува сюрреализъм без да го осъзнава.“

„Крайно време е отново да разпалим звездите!“

„Обичам хората, но не заради това, което ги обединява, а заради това, което ги разделя. Искам да познавам най-добре това, което кълве техните сърца.“

„Артистите преди всичко са хора, които искат да станат нечовеци.“

„Една структура става архитектурна, а не скулптурна, когато елементите ѝ спират да имат своята обосновка в природата.“

„Цветът е плодът на живота.“

„Мразя артисти, които не принадлежат на своето време.“

https://i.pinimg.com/564x/0b/45/fc/0b45fc03f556b16b0aa55304c74a75f0.jpg

Аполинер е роден на 26 август 1880 година в Рим и получава името Вилхелм Алберт Владимир Аполинарис де Костровицки. Майка му е полякиня с благороднически произход, а баща му е неизвестен, но според някои предположения това е швейцарският аристократ Франческо Флуджи д’Аспермон. Аполинер израства в Италия, говорейки френски, италиански и полски.

Аполинер се премества от Рим в Париж, където става един от най-популярните участници в артистичната общност в Монмартър и Монпарнас. Сред неговите приятели от този период са Пабло Пикасо, Анри Русо, Гъртруд Стайн, Макс Жакоб, Андре Салмон, Андре Бретон, Андре Дерен, Фаик Коница, Блез Сандрар, Пиер Рьоверди, Александра Екстер, Жан Кокто, Ерик Сати, Осип Задкин, Марк Шагал, Марсел Дюшан, Жан Меценже. Има любовна връзка с художничката Мари Лорансен. Заедно с Пабло Пикасо той поставя теоретичните основи на естетиката на кубизма.

През 1911 г. Аполинер е арестуван за кратко по подозрения в участие в кражбата на картината „Мона Лиза“.

През 1914 г. Аполинер постъпва в армията и участва в Първата световна война. През 1916 получава тежко нараняване на черепа. Изтощен след раняването си, той умира през 1918 г. при епидемията от испански грип.

https://i.pinimg.com/564x/25/e3/45/25e345fae0516aabda229a5e8812c5b1.jpg

Гъсеницата

Работата води до имане.
Да се трудим, бедни ми поети!
И гъсеницата с мъки непрестанни
става пеперуда пъстроцветна.

Конят

Ще те яздят моите мечти, литвай като птица,
с кочияш – съдбата ми на златна колесница,
нека тя вместо юзди да дърпа лудо
стиховете ми, в поезията чудо.

Дивият заек

Не бъди ти сластен и страхлив
като влюбен или заек див.
Но умът ти нека бъде неизменно
като зайка, дето все е бременна.

Слонът

Както слонът с бивни се представя
и аз имам в моята уста имане.
Мъртъв пурпур! Аз купувам слава,
плащам си със думи във замяна.

Бухалът

Сърцето бедно като бухал бди –
то не заспива, бие, не престава,
кръвта пулсира, плам бушува във гърди –
на тези, дето ме обичат, слава!

Ибисът

Да, в сенките земни аз слизам.
О, сигурна смърт ни е писана!
Мъртъв римлянин – тягостен израз!
От бреговете на Нил идва ибис.

Ракът

Несигурност, утеха мирна,
със тебе двамата във крак
се движим все така неспирно
назад по пътя, като рак.

Из11 000 камшика”  (или похожденията на един принц)

Превод от френски : Атанас Сугарев

I

Букурещ е красив град, в който като че ли са се смесили Ориентът и Западът. Ако се съди само по географското разположение, още сме в Европа, но ако се замислим за някои порядки в страната, за турците, сърбите и другите македонски националности, чиито живописни представители се забелязват по улиците, вече сме в Азия. И въпреки всичко това е една латинска страна: явно когато римските войници са я завладявали, техните мисли са били постоянно насочени към Рим — тогава столица на света и връх на всичко изтънчено. Тази носталгия по Запада се е предала и на техните наследници: румънците постоянно си мечтаят за един град, където разкошът да е нещо съвсем естествено, а животът — весел. Но Рим позагуби великолепието си, кралят на градовете преотстъпи своята корона на Париж и няма нищо странно, че поради природна вроденост мислите на румънците постоянно са насочени към Париж, който толкова добре замести Рим начело на всемира.

Също като останалите румънци и хубавият принц Шибеску си мечтаеше за Париж — града — светлина, където всички жени, освен че са красиви, лесно вирват крачка. Още докато беше в колежа в Букурещ, достатъчно бе да си помисли за някоя парижанка, за да започне бавно и с блаженство да лъска бастуна. По-късно се беше радвал на много дупета и сочни плодове на прекрасни румънки. Но ясно съзнаваше, че му трябва парижанка.

Мони Шибеску произхождаше от много богат род. Неговият прадядо бил хосподар, което е равнозначно на титлата околийски началник във Франция. Това отличие се бе превърнало в наследствено, така че както дядото, така и бащата на Мони на свой ред бяха носили званието хосподар. Мони Шибеску също трябваше да го носи в чест на своя прадядо.

Но той бе изчел достатъчно френски романи и на свой ред вече се подиграваше на заместник-околийските началници. „Не е ли смешно — казваше той — да караш да те наричат заместник-околийски началник само защото прадядо ти е бил такъв? Та това е смехотворно.“ И за да бъде по-малко смехотворно, Мони беше заменил титлата хосподар — заместник-околийски началник — с титлата принц. „Ето — възкликна той — една титла, която може да се предава по наследство. Хосподар е административна служба и е справедливо онези, които са се отличили в администрацията, да имат правото да носят такава титла. От днес ставам благородник. В края на краищата с мен започва ново родословие. Децата и внуците ще ми бъдат благодарни.“

Шибеску беше много привързан към сръбския вицеконсул Банди Форноски, за когото в града се говореше, че с удоволствие надупвал шармантния Мони. Та един ден Мони се издокара както винаги и тръгна на гости на сръбския вицеконсул. На улицата всички го заглеждаха, а жените се обръщаха след него, като си казваха: „Прилича на същински парижанин!“

И наистина принц Шибеску ходеше така, както в Букурещ смятат, че ходят парижаните — с бързи ситни стъпки, въртейки задник. Това е толкова прекрасно! Когато някой мъж ходи така из Букурещ, никоя жена не може да му устои, дори ако е съпруга на премиер-министъра.

Като стигна резиденцията на сръбския вицеконсул, Мони се изпика обилно върху фасадата, след което позвъни. Отвори му албанец в бяла фустанела. Принц Шибеску бързо се качи на първия етаж. Вицеконсулът Банди Форноски беше съвсем гол в своята гостна. Полегнал на мека софа, той яко се беше възбудил, а до него Мира, кестенява черногорка, му драпаше яйчицата. Тя не му отстъпваше по голота и тъй като се беше навела, позата я принуждаваше да вири нагоре своя хубав закръглен задник, мургав и мъхнат, с нежна кожа, опъната до спукване. Между двете кълки се врязваше дълбока, обрасла с кафеникаво окосмение цепка и прозираше забраненото, кръгло като халка задно отверстие. Надолу се проточваха две дълги, чувствени бедра и тъй като позата заставяше Мира да ги разкрачва, това позволяваше да се види тлъстата й, добре очертана сочна мушмула, засенена от гъста, гарвановочерна четина. Тя изобщо не се притесни от появата на Мони. В един от ъглите върху шезлонг две красиви девойки с яки стегнати задници се лижеха, надавайки кратки, сладострастни „Ах!“. Мони се освободи, без да се помайва, от дрехите си и с щръкнало сечиво се спусна към двете лесбийстващи, като героично се опита да ги раздели. Но ръцете му само се плъзгаха по влажните им гладки тела, които се гърчеха като змии. Ядосан, че не може да сподели сладострастието им, той започна да пляска с отворена длан едрия бял задник, до който успя да се докопа. Тъй като това явно възбуди допълнително притежателката му, той се захвана да го налага с всички сили, ала болката много скоро взе връх над удоволствието и красивата девойка, чиито бели бутове бяха зарозовели от плесниците, надигна ядосано глава и извика:

— Ей, мръсник, цар на обратните, не ни пречи! Умрели сме за голямата ти пишка! Дай на Мира шекерената си пръчка. Остави ни да се галим. Нали, Зюлме?

— Да, Тоне — отвърна другата девойка. Принцът размаха огромния си член и се провикна:

— Как, малки мръсници, вие само на опипване ли ще си играете?

И като сграбчи едната, той се опита да я целуне по устата. Случи се Тоне, кестенява хубавица, чието ослепителнобяло тяло бе покрито тук-таме с красиви бенки, които само подсилваха неговата белота. Лицето й също беше светло, а една бенка на лявата буза правеше крайно пикантна муцунката й. Тялото й бе украсено с две великолепни, твърди като мрамор цици със сини жилчици, завършващи с ягодки в нежнорозово, а върху лявата бе кацнала като мушица красива бенка-убиец.

Мони Шибеску лакомо подпъхна ръце под големия й задник, който напомняше на зрял пъпеш, расъл под полунощно слънце — толкова беше бял и тежък. Всеки от бутовете й изглеждаше като издялан от най-скъп карарски мрамор, а бедрата, които се спускаха надолу, бяха заоблени като колоните на гръцки храм. Но каква разлика! Бедрата бяха топли на пипане, а бутовете студени, което е признак на добро здраве. Пляскането така бе зарозовило бузите, че те изглеждаха като направени от сметана, размесена с малини. Тази гледка възбуди до полуда нещастния Шибеску. Устата му смучеше твърдите зърна на Тоне, той я захапваше ту за гърлото, ту за рамото, правейки й градинки. Ръцете му здраво се вкопчиха в едрия й задник, стегнат като твърда, сочна диня. Той галеше царствените й бутове, подпъхнал показалец в дупчицата между тях, за чиято еластичност можеше само да мечтае. Голямото му, димящо от мерак оръдие за удоволствия понечи да си пробие път към нейната прелестна коралова мида, обкръжена от черно лъскаво руно. Девойката подвикваше на румънски: „Няма да успееш да ми го вкараш“, но в същото време тресеше прелъстително заоблените си бедра. Червената пламнала глава на Монивото сечиво вече докосваше влажното предпутие на Тоне. Тя още се дърпаше, но както се мяташе насам-натам, изпусна една пръдня — обаче не просташка, а с кристален звън, — която я накара да избухне в нервен яден смях. Съпротивата й се прекърши, тя разтвори крака и съоръжението на Мони въвря глава в подстъпите на нейната хралупа. В този миг Зюлме, приятелката на Тоне и партньорка в лизането, сграбчи внезапно кореноплодите на Мони, стисна ги в малката си длан и му причини такава болка, че пламналият инструмент изхвръкна от своята обител за голямо разочарование на Тоне, която вече бе почнала да върти дебелия си задник под нежното кръстче.

Зюлме имаше руси коси, които падаха чак до петите й. Беше по-дребна от Тоне, но не й отстъпваше по снажност и грация. Очите й бяха черни и дълбоки. Веднага щом пусна топките на принца, той се нахвърли върху нея с думите:

— Ей сега ще го отнесеш и заради Тоне!

И като сграбчи красивите й гърди, засмука едното зърно. Зюлме взе да се извива. За да се подиграе с Мони, тя затресе и замятка насам-натам корема си, под който затанцува прелестна, добре накъдрена руса брадица. Същевременно изтласкваше нагоре очарователната си цепка, прорязваща красиво закръглено хълмче. Между розовите й устни пърхаше дълъг клитор, който потвърждаваше лесбийските й привички. Клюнът на принца напразно се опитваше да клъвне сочния плод. Накрая той притисна бедрата й и тъкмо да постигне резултат, когато Тоне, ядосана, че са я лишили от изригването на прекрасния член, загъделичка с пауново перо петите на младежа. Той започна да се кикоти и да се върти. Пауновото перо продължи да го гъделичка — от петите се плъзна към бедрата, слабините и члена, който бързо клюмна.

Двете палавници Тоне и Зюлме, очаровани от своя фарс, се посмяха, а после, порозовели и задъхани, подновиха прекъснатото от мъжа занимание и се зализаха пред погледа на изумения и объркан принц. Задниците им се повдигаха едновременно, космите им се смесваха, зъбите им тракаха едни о други, здравите им тръпнещи гърди потъркваха сатенената си кожа. Накрая, изцедени и стенещи от удоволствие, те постигнаха една след друга върховно удоволствие, а в това време принцът отново живна. Като видя колко са изтощени и двете, той се обърна към Мира, която продължаваше да отдава дължимото на вицеконсула и неговата мъжественост. Шибеску се приближи полека, мушна нажежения си рог между яките бутове на Мира и достигна полуоткрехнатата влажна мушмула, а чаровната девойка, щом усети главата на обладателя, натисна със задника си, за да го вкара целия. После продължи стихийните си движения, докато принцът с едната ръка я галеше по клитора, а с другата гъделичкаше гърдите й. Възвратно-постъпателните му движения в здраво стиснатия плод явно доставяха голямо удоволствие на Мира, която скоро го потвърди чрез сладострастни звукоизлияния. Коремът на Шибеску се удряше в задника на Мира, чиято прохлада доставяше на принца същите приятни усещания, каквито неговият горещ корем доставяше на девойката. Скоро движенията му станаха по-бързи и отсечени, принцът се притисна до Мира, която пъхтеше, стиснала бедра. Принцът я захапа за рамото и продължи така. Тя завика:

— Ох, че е хубаво!… Още… по-силно… по-силно… още… докрай! Целият!… Добре го натъпчи… още… още… още…

И след като свършиха едновременно, те рухнаха и останаха така като издъхнали. Тоне и Зюлме, притиснати на шезлонга, ги гледаха и се смееха. Сръбският вицеконсул беше запалил тънка папироса от ориенталски тютюн. Когато Мони се надигна, той му рече:

— Сега, скъпи принце, е мой ред. Докато те чаках да дойдеш, Мира само ме загряваше, но кремчето го запазих за теб. Ела, сърце мое, педалче мое миличко, ела, да ти го начукам.

Шибеску го изгледа за миг, после се изплю върху инструмента, който му поднасяше вицеконсулът, и произнесе следните слова:

— Писна ми вече да ме опъваш. Целият град говори за това.

Но превъзбуденият вицеконсул се надигна и сграбчи един револвер. Насочи оръжието към Мони и той, разтреперан, му подложи задника си, заеквайки:

— Банди, скъпи Банди, знаеш, че те обичам. Обладай ме. Обладай ме.

Банди с усмивка се вмъкна в еластичната дупка между двата бута на принца. Проникнал там под погледа на трите жени, той се замята като побеснял, ругаейки:

— По дяволите! Свършвам! Стегни си задника, пиленцето ми, стегни го! Стегни хубавите кълки.

И с оцъклени очи, впил ръце в нежните рамене, той отпразнува победа. Мони Шибеску се изми, облече се и си тръгна с думите, че след вечеря пак ще намине. Но когато се прибра в къщи, той написа следното писмо:

Скъпи, Банди,

 

Писна ми да се съвокупляваш с мен, писна ми от букурещките жени, писна ми да пръсвам тук богатството си, с което бих могъл да бъда тъй щастлив в Париж. Заминавам след два часа. Надявам се, че там ще се забавлявам неописуемо и ти казвам сбогом.

Мони, принц Шибеску,

наследствен хосподар

Принцът запечата писмото и написа второ до своя нотариус, в което го молеше да ликвидира имотите му и да изпрати сумите в Париж веднага щом получи адреса му.

Мони взе петдесетте хиляди франка, с които разполагаше в наличност, и се насочи към гарата. Пусна двете писма в пощенската кутия и се качи в експреса за Париж.

Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *