В любовта най-опасното нещо са отсъствията – Бранислав Нушич

Бранислав Нушич е виден сръбски писател и комедиограф.

branislav-nusic

Роден  на 20 октомври 1864 г. в Белград, във влашко семейство от битолското село Магарево,като Алкивиад ал Нуша, но на 18 години сменя официално името си на Бранислав Нушич.

Завършва Юридическия факултет в Белградския университет. През 1885 година, на 21 години, участва в Сръбско-българската война.

През 1889 година започва работа като служител в сръбското консулство в Битоля и прекарва 10 години на сръбска дипломатическа служба в Македония и Косово. Става вицеконсул в Битоля. През 1893 година се жени за Даринка в Лисолайския манастир „Свети Архангел Михаил“.

Последната му служба в района е вицеконсул в Прищина.

По-късно работи като директор на Сараевския народен театър. През 1933 г. е избран за академик на Сръбската академия на науките. Основател на модерната сръбска реторика. Умира на 19 януари 1938 г. в Белград в разгара на работата си над комедия с название „Власт“.

Цитати :

branislav-nusic-2

Кариеристите на оставят никаква след себе си, освен бивши приятели.

Знанието има граница, докато незнанието няма.

Всяка жена е актриса. Колкото е по незабележима, толкова е по-голяма актриса.

Бракът е книга, която с радост се чете в първото издание, по-рядко във второ, а когато поради давност се превърне в класика, губи всякаква стойност.

Бракът е една от малкото исторически прояви, при които завоевателят се подчинява на победения.

Бракът е препоръчано писмо, обикновено адресирано неправилно, което е интересно само докато е затворено.

Бракът е договор, при които щом веднъж в живота човек каже „Да“, се задължава да го повтаря цял живот.

Всичко, което краси човека като човек, вече е открито и у животните: и трудолюбието, и разумът, и хубостта и честността, и искреността, и всичко друго, но онова, което загрозява човека като човек, още не е открито у животните. И човекът, това нищожество, иска да се нарича цар на животните!

В любовта най-опасното нещо са отсъствията.

Първата любов е опасна само когато е последна.

Истината често е по-непостоянна от заблудата.

Моята сестра няма ябълка, но аз имам ножче!

Всички древни народи, които са носили рокли, са загинали. Но трагедията на човечеството се състои не толкова в това, че тези народи са изчезнали, а в това, че те са изчезнали, а роклите са си останали. Тук има още едно странно обстоятелство: ако роклята наистина е символ на податливост и мекушавост – поради което са загинали и народите, които са я носели, – как да се обясни фактът, че и до днес тя се е запазила като униформа на представителите на силата – царете, поповете и жените.

Национално въодушевление е, когато тълпата вика, но не знае защо вика.

branislav-nusic-jivot-i-tvorchestvo-1

ИЗ „АВТОБИОГРАФИЯ”

„Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише…

Преди време срещу мене бяха започнали цяла хайка. Всичко живо, което беше хванато от крастата да пише, започваше да се чеше о мене и аз бях станал нещо като домашно упражнение за всички ония, които, разбира се, започваха своите литературни упражнения с критика. Всички те доказваха шумно, че у мене няма нито духовитост, нито талант. След като ми създадоха по тоя начин известна репутация на човек, лишен от духовитост и от талант, започна да се шушука, че тая репутация била достатъчна квалификация за мен да бъда избран за член на Академията на науките и изкуствата и че всеки момент вече мога да очаквам това да стане. И тъй като всеки академик е длъжен да си напише автобиография, то аз реших да събера, докато е още време, материалите за своята. Защото на нашите академици за тази работа са им необходими по няколко години, а има и такива, които така си и умират, без да довършат това толкова велико и важно дело, поради което днес нищо не знаем нито за техния живот, нито за научната им дейност. Ето от тия съображения се ръководех, когато започнах да пиша тая книга…

Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.. .

Когато тръгнах в прогимназията, баща ми произнесе една дълга реч, убеждавайки ме, че сега вече трябва да стана по-сериозен и да помисля за своето бъдеще, мама ме благослови, а лелите ми плачеха потресени, сякаш съчувствувайки ми за мъченията, които ми предстояха. В своята реч баща ми особено наблегна на това, че сега трябва така да се старая, че той да се гордее с мене. Аз приех много присърце тия негови думи и вероятно щях да ги изпълня, ако учителите нямаха нищо против това. Спомням си, че само веднъж, в час по гимнастика, се проявих така, че баща ми да може да се гордее с мен, но си разбих носа. Иначе по другите предмети бях… пази боже. Това, което попът казваше за учителите — че в час по смятане говорели за закон божи, а в час по рисуване за слънчевото затъмнение, — аз го вършех тъкмо наопаки. Ако учителят ме питаше нещо по закон божи, аз му отговарях за слънчевото затъмнение, а ако ме питаше по смятане, аз му разправях нещо от катехизиса. При малко по-добра воля от страна на учителите, именно благодарение на тоя факт — че никога не отговарях това, за което ме питаха, те можеха да открият в мене известен политически талант. Но те не забелязваха това и тук е зародишът на всички недоразумения между тях и мен. И естествено в края на първата година аз пропаднах на изпитите по три предмета и останах да повтарям първи клас.

Добре си спомням тоя свой първи успех в живота. Сутринта, преди да тръгна за изпит, мама ми облече пак новите дрехи с колосана дантелена яка, изряза ми ноктите, вчеса ме на път, сложи в джоба ми чиста кърпа и ме целуна с думите:

— Дано ме зарадваш, синко!

А татко, като отидох да му целуна ръка, каза:

— Сине, това е всъщност първият ти сериозен изпит и първата ти стъпка в живота и аз искам да те възнаградя за успеха. Ако се върнеш от изпита и ми кажеш, че си го взел, ще получиш тоя дукат — и ми показа един съвсем нов златен дукат, — а ако те скъсат, можеш спокойно да не се връщаш у дома, защото ще те пребия от бой.

След като се провалих благополучно на изпита, аз се спрях пред училищната врата и започнах да размишлявам:

„Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа — двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“

В миг ме осени щастлива идея и тръгнах по улицата, подскачайки от крак на крак.

Влязох възторжен и весел при татко и при мама, целунах им ръка и извиках:

— Издържах, издържах с отличен!

Сълзи на радост се търкулнаха по страните на мама и татко. Татко бръкна в джоба си, извади новия дукат и ми го даде, като ме целуна по челото.

Разбира се, след това аз изядох боя, но поне изядох и дуката. Впрочем това е дреболия, която споменавам между другото, само да констатирам, че веднъж в живота си съм взел хонорара и на един бой.


ПЪРВАТА ЛЮБОВ

branislav-nusic-3

За първата любов би трябвало да говоря по-напред, защото тя върви успоредно с учението, би могло дори да се каже, че спада към учебните предмети. Но аз не исках да прекъсвам веригата от учебни предмети, които, само така последователно изложени, дават ясна представа за оня безизходен лабиринт, наречен училище, през който минахме в годините на нашата младост.

Първите си основни понятия за любовта аз получих още в ранно детство. По това време аз, една наша прислужница и един практикант от управлението разговаряхме всяка вечер зад портата за любовните работи. Нещо повече, — аз бях причината за тая любов, защото практикантът се запозна най-напред с мене и след това аз го представих на прислужницата ни. Това запознанство стана съвсем случайно. Аз седях пред вратата в скута на готвачката ни. Минавайки по улицата, практикантът дойде при мен, помилва ме и каза:

— Какво сладко дете! Ваше ли е?

— Ау! — писна прислужницата. — Как бих могла да имам дете, като не съм дори и омъжена!

По тоя въпрос — дали може, или не може да има деца преди брака — те започнаха дълъг разговор, който на другия ден продължиха, а на третия между тях съществуваше вече най-тясно приятелство. Оттогава всяка вечер ние тримата се събирахме зад портата.

О, какви ли не разговори се водеха тук. Понякога дори ме беше срам да погледна нашата слугиня в очите. Понякога пък и аз исках да се намеся в разговора, но за такива случаи практикантът имаше винаги в джоба си приготвени бонбони и щом се опитах да отворя уста, за да кажа нещо, той ми пъхаше един бонбон в устата, макар че нямах намерение да приказвам сладки думи като него.

Може да се счита като истинска загуба за литературата, че тогава аз още не знаех да пиша и не бях в състояние да запиша някои от разговорите, които водехме зад портата.

— Йоцо — казваше нашата прислужница на практиканта, — ела след вечеря, когато нашите си легнат. Ще ти оставя малко шницел.

— Ах, душичке — отговаряше Йоцо, — нима мога да мисля в такива минути за шницел! Но щом ще ми оставиш, остави поне и малко салата. Аз желая теб. С нетърпение чакам часа, когато ще те притисна в обятията си, та ако ще и шницелът да изстине.

Присъствувал съм и на други, още по-нежни разговори. Спомням си например, че веднъж практикантът питаше:

— Юло, ще перете ли скоро?

— Ще перем, защо?

— Ако може да пробуташ и моите дрехи, да не давам пари.

— Донеси ги — отговаряше тя ласкаво.

— О, душичке моя, колко си добра! Ще ти донеса три ризи и четири чифта гащи, ангеле мой!

Тия разговори хем ме развличаха, хем ми даваха практически знания, необходими ми за по-късно в живота. Но имаше и други някои неща, особено в неделя следобед, когато никой от домашните не беше в къщи. Тогава тримата влизахме в стаята на готвачката. Мен ме слагаха на пейката, а те сядаха на кревата. В такива случаи аз предпочитах да жумя, като внимавах само да не падна от пейката.

Така школуван и запознат доста нагледно с любовта, аз навлязох съвсем подготвен в живота. Затова няма нищо чудно, че още в първия клас на гимназията се влюбих. Разбира се, от моя страна тук нямаше никакъв предумисъл да се влюбя точно когато встъпвах в първи гимназиален клас. Моята подготовка, придобита още в най-ранно детство, ми позволяваше да сторя това и по-рано. Но до постъпването ми в прогимназията аз носех панталони с цепка отзад и никак не можех да си представя как ще се влюбя с панталони, цепнати отзад. Едва когато станах в първи прогимназиален клас и обух панталони, които се закопчават и откопчават отпред, едва тогава почувствувах, че е време да се влюбя.

Влюбих се в нашата съседка Перса, защото беше най-близко. Перса имаше покрито с лунички лице, носеше жълти чорапи и токовете на обувките й бяха винаги изкривени. Преди да се влюбя, не й обръщах внимание, но от момента, когато се влюбих, тя ми изглеждаше божествено красива. За мен беше достатъчно да я зърна, макар и отдалече, да видя нейните криви токове, за да се развълнувам веднага и да побързам насреща й, само и само да видя колкото се може по-скоро усмихнатото й, осеяно с лунички лице.

Тя беше дъщеря на учителя ни по аритметика, който, кой знае защо, нямаше съвсем добро мнение за мене. Беше на девет години, учеше в трето отделение. Любовното си признание направих по един необикновено романтичен начин. Веднъж, когато играехме на жмичка, ние двамата с нея се скрихме в една каца, в която майка ми зиме слагаше кисело зеле. Тук, в тая каца, аз й направих любовно признание и тоя мой спомен и до днес ме кара да се вълнувам, когато мина покрай някоя каца.

Веднъж се срещнахме с нея след последния час и тръгнахме заедно към къщи. Аз й дадох една кифла. Всеки петък й купувах по една такава кифла с парите, спечелени от мен в четвъртък следобед на ези-тура. Те ми стигаха поне да мога веднъж в неделята да изразя с една кифла симпатиите си и вниманието си към нея. Тогава я запитах сериозно:

— Какво мислиш, Персо, ще те даде ли баща ти, ако те поискам?

Тя се зачерви, наведе очи и в смущението си разчупи кифлата на три части.

— Не вярвам — отговори тя полугласно.

— Защо? — запитах аз развълнувано и очите ми се наляха със сълзи.

— Защото си слаб по неговия предмет.

Заклех й се, че денонощно ще уча аритметика, само да мога да си поправя бележката. И аз учих. Но нима може да се постигне онова, за което толкова други са прахосвали напразно силите си — нима можех да примиря любовта и аритметиката? Заставен да избирам между любовта и аритметиката, аз избрах онова, което беше по-леко — любовта. И следващия час вместо двойка получих единица.

На следния четвъртък нищо не можах да изкарам на ези-тура и затова в петък сутринта се вмъкнах в гардероба и отрязах двадесет копчета от татковите зимни дрехи. Тях продадох в училище за десет пари, колкото ми бяха необходими, за да купя кифла. На обед причаках Перса пред нейното училище и изпращайки я, й признах, че сега положението ми е още по-лошо, защото съм получил единица по предмета на баща й.

— Тогава — каза тя болно — аз никога няма да бъда твоя!

— Ти трябва да бъдеш моя, ако не на тоя, то на оня свят! — извиках аз; тези думи бях чул преди няколко дена на едно театрално представление.

— Как може да стане това? — запита тя любопитно.

— Ще се отровим, само да се съгласиш.

— А как ще се отровим?

— Ей така — продължих аз още по-решително. — Ще изпием отрова.

— Добре — реши се тя. — Съгласна съм. А кога?

— Утре следобед.

— А, утре следобед имам училище — сети се тя.

— Да — спомних си и аз. — Утре не мога и аз, защото ще ми пишат отсъствие, а съм направил вече двадесет и четири и може да ме изключат от училище. Но хайде, ако искаш, в четвъртък следобед, тогава нямаме училище нито аз, нито ти.

Тя се съгласи и се споразумяхме аз да приготвя всичко за отравянето.

Следващия четвъртък следобед аз откраднах от дома една кутия кибрит и отидох на уреченото място, където трябваше да се срещнем с Перса и откъдето заедно щяхме да отидем на оня свят.

Срещнахме се в нашата градина, седнахме на тревата и от душите ни се изтръгна дълбока въздишка на болка и копнеж. Аз извадих кутията кибрит от джоба си.

— Какво ще правим сега? — запита Перса.

— Ще ядем кибрит.

— Как ще ядем?

— Ето така! — отговорих аз, откъснах главичката, хвърлих я, а клечката изядох.

— А защо хвърли това?

— Това е мръсно.

Тогава тя се реши и протегна смело ръка. Аз откъснах главичката и й дадох клечката. Тя я пое и започна решително да я дъвче. Изяде три клечки и на очите й се показаха сълзи.

— Не мога повече! Никога в живота си не съм яла клечки, не мога повече.

— Е, ти навярно си се вече отровила.

— Може би! — отговори тя. — Чувствувам, че нещо ме дере в гърлото.

— Това е. Ти си вече отровена.

Аз продължих упорито и изядох девет клечки, но изгубих апетит и усетих, че нещо ме дере в гърлото.

— Свършено е! И аз съм отровен! — казах тържествено, както се полага в такива случаи.

След това настъпи за известно време гробна тишина, през време на която аз мислех колко е четири по седем и все не можех да се сетя. Не зная какво мислеше тя, но помня, че си чоплеше зъбите от някоя попаднала между тях клечка. Най-после тя прекъсна тая тържествена тишина:

— Какво ще правим сега?

Тоя въпрос страшно много ме смути, защото аз наистина не знаех какво можехме да правим още, след като бяхме свършили главната си работа — да се отровим. Най-после ми дойде една щастлива мисъл.

— Знаеш ли какво, след като вече се отровихме, хайде да се прекръстим.

Тя се прекръсти. Направих същото и аз.

— А сега — продължих аз — да идем у дома си и да умрем. Срамота е да умрем тук, в градината. Ние сме деца от добри семейства и е срамота да умрем в градината.

— Да — каза тя и си тръгнахме.

Цялата история между впрочем свърши по следния начин:

Тя си отишла у дома и помолила майка си да и приготви леглото, за да умре. Признала и, че се отровила, т.е. че е яла с мен клечки. А майка и, без да вземе под внимание състоянието й и чувствата й, казала:

— Е, щом като си могла да ядеш клечки в градината, ще ядеш дървото и тука… — След това и вдигнала рокличката и започнала да й изкарва отзад ония чувства, които бяха залегнали дълбоко в сърцето й.

Заради тоя бой Перса ме намрази и така свърши моята първа любов.

Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *