120 години от рождението на Борхес – „Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея“

magnifisonz.com / 

Хорхе Луис Борхес е считан е за един от най-влиятелните автори от Южна Америка през ХХ в. За Борхес  Марио Варгас Льоса казва: „След Сервантес той е най-значимият автор, писал на испански език“. Най-известните му книги са „Измислици“ (1944) и „Алефът“ (1949). Издал е и сборници от разкази, свързани от общи теми, като сънищата, библиотеките, животните, измислените писатели, религията и Бог. Произведенията му се отнасят към жанровете на фантастиката и характерния за латиноамериканската литература от този период магически реализъм.Умира през 1986 г. Представяме ви есета, откъси и цитати от Борхес :

Заветът на Хорхе Луис Борхес

С времето човек разбира тънката разлика да държи ръка и да окове душа. И разбира, че да е в нечие легло не означава любов. И започва да разбира, че целувките не са договори. Подаръците не са обещания. И човек започва да приема своите провали с вдигната глава и отворени очи.

И се научава да гради всички свои пътища сега, защото утрешните основи са несигурни за планове, а бъдещите обикновено пропадат по средата. И след време човек научава, че ако е прекалена, дори топлината от слънцето изгаря. И се научава да посади своя собствена градина. И да украси своята собствена душа, вместо да чака някой да му донесе цветя.

И човек разбира, че наистина може да издържи, че наистина е силен, че наистина има стойност.И човек разбира и се научава! И всеки ден се учи!

След време разбираш, че да бъдеш с някой поради това, че ти предлага хубаво бъдеще означава че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало. С времето разбираш, че само, който може да те обича с недостатъците ти без да се опитва да те променя, може да те дари с цялото щастие, за което мечтаеш. След време ще си даваш сметка, че да се ожениш само, за да не останеш по-назад е сигурен признак, че бракът ти ще е един провал.

След време ще си даваш сметка, че да си до някой само, за да не се чувстваш самотен накрая неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече. С времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, а който не се бори за тях рано или късно ще се окаже заобиколен от фалшиви приятелства.

След време също разбираш, че думи казани на прощаване могат да наранят човек за цял живот.След време си даваш сметка, че който унижава или подиграва което и да е човешко същество рано или късно ще преживее същите унижения или подигравки, умножени многократно.

След време разбираш, че да се извини може всеки, но да прощават могат само тези с голяма душа.

След време ще се увериш, че макар да си щастлив с тези, които са до теб, безкрайно ще ти липсват онези, които до вчера са били с теб, а днес вече са си отишли. След време си даваш сметка, че макар да си щастлив с тези, от които си заобиколен един ден ще плачеш за онези, които си оставил да си отидат. След време си даваш сметка, че всяко едно преживяване с всеки един човек е неповторимо. След време разбираш, че да избързваш нещата или да ги насилваш да се случат, накрая ще накарат да станат не така, както си очаквал.

С течение на времето си даваш сметка, че всъщност най-хубаво е било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този неповторим миг! С течение на времето също научаваш, че животът е тук и сега и че е без значение колко планове имаш – не съществува нито утре, нито вчера.

След време разбираш, че да се опитваш да простиш или да молиш за прошка, да казваш че обичаш, да казваш че ти липсва, да казваш че ти е нужен, да казваш че искаш да бъдеш приятел на някой до гроб е късно и вече няма смисъл! Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато… вече няма време…“

Хорхе Луис Борхес

  

Хорхе Луис Борхес
Jorge Luis Borges
аржентински писател
Портрет от Сара Фацио, 1968 г.

Портрет от Сара Фацио, 1968 г.

Роден
Jorge Francisco Isidoro Luis Borges Acevedo
24 август 1899 г.
Буенос Айрес, Аржентина
Починал
14 юни 1986 г. (86 г.)
Женева, Швейцария
Националност Флаг на Аржентина Аржентина
Професия публицист, преводач, библиотекар
Литература
Жанрове разказ, есе, поезия, критика
Направление ултраизъм
Известни творби „Измислици“ (1944)
„Алефът“ (1949)
Награди „Балцан“ (1980)
„Сервантес“ (1980)
Повлиян
Повлиял

Остър, Коелю, Бодрияр, Касарес, Калвино, Боланьо, Дик, Кортасар, Еко, Фуко, Фуентес, Киш, Дельоз


Подпис Jorge Luis Borges signature.png

Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо(на испански: Jorge Francisco Isidoro Luis Borges Acevedo) е аржентински писател, есеист, поет и преводач, смятан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на 20 век.

Борхес започва литературната си кариера в началото на 20-те години с публикации в издания, близки до сюрреализма. От 1955 година е директор на аржентинската Национална библиотека и професор по литература в Буеносайреския университет. През 60-те години придобива международна известност, като получава няколко престижни награди, а произведенията му започват да се превеждат и издават в чужбина. Световната му слава укрепва през следващите години, превръщайки се в част от латиноамериканския бум в литературата.

Най-известните книги на Борхес са „Измислици“ (1944) и „Алефът“ (1949), сборници от разкази, свързани от общи теми, като сънищата, лабиринтите, библиотеките, животните, измислените писатели, религията и Бог. Произведенията му се отнасят към жанровете на фантастиката и характерния за латиноамериканската литература от този период магически реализъм. Критикът Анхел Флорес, който за пръв път използва термина „магически реализъм“, дори сочи като начална точка на това движение сборника на Борхес от 1935 година „Всеобща история на безчестието“.

––––––––––––––––––

1. „Винаги съм си представял, че раят е библиотека“.

2. „Всъщност, не съм сигурен, че съществувам. Аз съм всички писатели, които съм чел, всички хора, които съм срещнал, всички жени, които съм обичал и всички градове, които съм посетил“.

3. „Нека другите се гордеят с броя на страниците, които са написали. Аз се гордея с тези, които съм прочел“.

4. „Дали съм с теб или без теб е единственият начин, по който аз измервам времето“.

5. „Писането не е нищо повече от управляване на мечти“.

6. „Препрочитането, а не четенето, е това, което се брои“.

7. „Да умреш за дадена религия  е много по-лесно отколкото да живееш по нейните правила“.

8. „Засади собствените си градини и декорирай своята душа, вместо да чакаш някой да ти донесе цветя“.

9. „Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината“.

10. „Когато станеш на моята възраст разбираш, че не си могъл да направиш нещата по-добре, отколкото си ги направил първоначално“.

11. „Когато писателите умрат, те стават книги, което, в края на краищата, не е толкова лошо превъплъщение.”

12. „Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от ХVІІІ век, етимологичните изследвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън… Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да пребъде като такова, каквото е; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър. Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара“.

https://static.framar.bg/product/izkustvo-na-poeziyata.jpg

13. „Сънищата са нещо много повече, отколкото предполагаме. Те не само помагат да спим добре. Сънят е първата художествена дейност, първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно творецът, пиесата, зрителят, авторът. Това е най-старата художествена творба на хората… А и на животните, защото и те сънуват“.

14. „Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги; да разгръщаш на петстотин страници една идея, която чудесно може да бъде изказана за броени минути. Има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват, и да предложиш някакво обобщение или коментар върху тях. Така са постъпили Карлайл в „Сартор Резартус“ и Бътлър в „The Fair Haven” – произведения, които притежават недостатъка, че си остават книги, не по-малко тавтологични от другите. По- разумен, по-некадърен, по- ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги“.

15. „С времето научаваме, че да се извиняват могат всички, но да прощават истински са способни само извисените духом…”

Хорхе Луис Борхес е един от хората, благодарение на които латино-американската литература получи световно признание.
Характерна черта на неговото творчество е изобилието на справки, „фрагменти“, „цитати“, коментари. В някои от неговите есета цитатите дори придобиват функцията на персонажи. Сам Борхес обяснява тази своя особеност така:

„Нелеп и разточителен е трудът, който се извършва по създаването на многотомни произведения и разтягането на една идея в рамките на 500 страници, когато със същия успех, тя може да бъде изложена с две думи и прочетена за минута. Разумно би било да се предположи, че тези книги вече съществуват, да им се направи кратко резюме и имено то да бъде предоставено на читателите.“

Вижте неговите „Фрагменти от Апокрифното Евангелие“

3. Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея.

4. Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално.

5. Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.

6. Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият.

7. Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.

8. Блажен е, който прощава на другите и на себе си.

9. Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.

10. Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.

11. Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда.

12. Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога.

13. Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.

14. Никой не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е.

15. Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.

16. Няма заповед, която да не може да бъде нарушена — както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.

17. Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина.

18. Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.

19. Не мрази врага си — мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.

20. Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло — трудно е, ако не и невъзможно, да определиш границата, която ги разделя…

24. Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.

25. Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.

26. Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза, можеш да обърнеш другата само в случай че не го правиш от страх.

27. Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.

28. Да правиш благодеяния на врага си, може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.

29. Да правиш благодеяния на врага си, е най-добрият начин да задоволиш суетата си.

30. Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.

31. Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.

32. Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.

33. Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.

34. Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането…

39. Не човекът избира портата, а тя него.

40. Не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му — могат да бъдат и по-лоши, и по-добри.

41. Нищо не се гради върху камък — основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък…

47. Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.

48. Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.

49. Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.

50. Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.

51. Блажени са блажените.

Превод от испански: Светла Христова

https://i.pinimg.com/564x/f7/c1/06/f7c1065e045a66db630a50e3474366d0.jpg

Хорхе Луис Борхес  „Невероятният измамник Том Кастро“ (разказ)

Това име му давам, защото с него е бил известен — някъде към 1850 година — по улиците и домовете на Талкауано, Сантяго де Чили и Валпараисо; справедливо е да го приеме пак — сега, когато се е завърнал по тия земи, па макар и само като призрак или съботно развлечение (Използвам тази метафора, за да припомня на читателя, че въпросните „безчестни“ биографии се появиха в съботната притурка на един вечерен вестник ). Гражданският регистър на ражданията в Уопинг го назовава Артър Ортън и му дава рождената дата 7 юни 1834 година. Знаем, че бил син на месар, че детството му е познало пошлата нищета на лондонските бордеи и че един ден е почувствал зова на морето. Събитието не е било необичайно. Run away to sea, „бягството към морето“, е било традиционният английски начин да се изтръгнеш от родителската власт — героическото посвещение. Самата география го препоръчва, както и Светото писание: „Ония, които тръгват по море на кораби, които имат работа в големите води — виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбините“ (Псалом 106, 23–24). Ортън избягал от своето окаяно мръсно розово предградие и се озовал на един кораб в морето; с обичайното разочарование съзерцавал Южния кръст и най-сетне напуснал борда на пристанището във Валпараисо. Бил от породата на спокойните празноглавци. По всяка логика можело (и трябвало) да умре от глад, но неговата глуповата жизнерадост, неизменна усмивка и безкрайно добродушие спечелили благоволението на някакво семейство Кастро, чието име приел. От този южноамерикански епизод в биографията му не са останали следи, но благодарността му явно не е била угаснала, защото през 1861 година се появил в Австралия, носейки все още името Том Кастро.

В Сидни се запознал с един негър на име Боугъл, който работел като прислужник. Макар и да не бил красавец, Боугъл имал онзи улегнал и внушителен вид, онази сякаш сътворена от инженер солидност, с която се отличават негрите, натрупали години, телесна маса и авторитет. Притежавал и едно друго качество, което някои наръчници по етнография отричат на расата му — гениален ум. (Скоро ще видим доказателството за това.) Той бил сдържан и достоен мъж, чиито древни африкански въжделения били силно смекчени от употребата и злоупотребата на калвинизма. Като изключим това, че Бог го навестявал понякога (което ще опишем по-нататък), Боугъл бил нормален във всяко отношение; единствената му особеност бил един дълбоко вкоренен и свенлив страх — заради него той се спирал на всеки ъгъл и се оглеждал боязливо на изток, запад, север и юг, търсейки да зърне жестокото возило, което щяло да сложи край на дните му.

Една привечер Ортън го видял на ъгъла на някаква убога улица в Сидни, докато Боугъл се мъчел да събере решимост, за да избегне въображаемата смърт. След като го погледал известно време, Ортън предложил да го хване под ръка и двамата мъже, еднакво учудени, пресекли безобидната улица. От този миг на една отдавна отлетяла вечер възникнало покровителството на неуверения негър с внушителна осанка над тлъстия празноглавец от Уопинг. През септември 1865 година двамата прочели покъртителна новина в един местен вестник.

Обожаваният покойник

В последните дни на април 1854 година (докато Ортън предизвиквал изблиците на чилийското гостоприемство, просторно като вътрешните дворове на тази страна) във водите на Атлантика потънал параходът „Сирена“, който плавал от Рио де Жанейро за Ливърпул. Сред загиналите бил и Роджър Чарлс Тичборн, английски военнослужещ, израснал във Франция, първороден син на една от най-видните католически фамилии в Англия. Изглежда невероятно, но смъртта на този пофранцузен младеж (говорещ английски с най-изискан парижки акцент и будещ у околните онази несравнима злоба, която единствено френският ум, изящество и педантизъм са в състояние да породят) се оказала събитие от изключителна важност за съдбата на Ортън, който никога не го бил виждал в живота си. Лейди Тичборн, потресената майка на Роджър, упорито отказвала да повярва в смъртта му и публикувала безутешни съобщения в най-четените вестници. Едно от тези съобщения попаднало в меките погребални ръце на негъра Боугъл, който замислил гениален план.

Добродетелите на различието

Тичборн бил строен благородник със сдържан вид, остри черти, смугла кожа, права черна коса, живи очи и дразнещо точна реч. Ортън бил безкрайно недодялан селяк с огромен корем, неопределени черти, луничава кожа, къдрава кестенява коса и сънливи очи; в редките случаи, когато говорел, се изразявал твърде неясно. Боугъл решил, че дълг на Ортън е да се качи на първия параход за Европа и да оправдае надеждите на лейди Тичборн, обявявайки се за изчезналия й син. Замисълът се отличавал с безумна находчивост. Ще приведа един простичък пример. Ако през 1914 година някой измамник се бе опитал да мине за германския император, най-напред би имитирал характерната външност — вирнатите мустаци, безжизнената ръка, властно свъсените вежди, сивия плащ, прочутата, обсипана с ордени гръд и високия шлем. Лукавството на Боугъл е далеч по-изтънчено — той би показал един голобрад кайзер, лишен от всякакви военни атрибути и почетни орли и с безспорно здрава лява ръка. Тази метафора всъщност не ни е нужна; знаем със сигурност, че той е представил пред света един шишкав Тичборн с блага усмивка на имбецил, кестенява коса и бездънно невежество по отношение на френския език. Боугъл е знаел, че е невъзможно да се сдобие със съвършено копие на обожавания Роджър Чарлс Тичборн. Знаел е също така, че всички сходства, които би могъл да постигне, само са щели да подчертаят още повече някои неизбежни разлики. И тъй, решил е да се откаже напълно от подобието. Чувствал е, че огромната неуместност на претенцията му сама по себе си ще е убедително доказателство, че не става дума за измама, защото измамата никога не би изтъквала толкова крещящо черти, на които лесно е можело да се придаде по-убедителен вид. Не бива да забравяме и всемогъщото сътрудничество на времето — четиринайсет години, прекарани в Южното полукълбо сред най-различни превратности, могат да променят един човек.

Имало е и друг съществен довод — повтарящите се и безразсъдни обявления на лейди Тичборн ясно са показвали пълната й увереност, че Роджър Чарлс не е загинал, и готовността й да го разпознае на всяка цена.

Срещата

Услужлив както винаги, Том Кастро писал на лейди Тичборн. За да обоснове самоличността си, той се позовал на убедителното доказателство на двете бенки до зърното на лявата му гръд и на онази мъчителна и тъкмо поради това незабравима случка от детството, когато бил нападнат от цял рояк пчели. Писмото било кратко и подобно на самите Том Кастро и Боугъл лишено от всякакви скрупули по отношение на правописа. Сред величествената самота на един парижки хотел дамата го прочела и препрочела с радостни сълзи; след няколко дена изровила от паметта си случките, които нейният син искал да й припомни.

На 16 януари 1867 година Роджър Чарлс Тичборн се представил във въпросния хотел. Пред него вървял почтителният му прислужник — Ебънийзър Боугъл. Зимният ден бил ясен и слънцето греело ярко, а уморените очи на лейди Тичборн били замъглени от плач. Негърът отворил широко прозорците. Така светлината послужила като маска; майката познала блудния син и го посрещнала с отворени обятия. Сега, когато бил при нея в плът и кръв, вече не се нуждаела от дневника му и от писмата, които й бил пращал от Бразилия — обожаваните отражения от сина, подхранващи самотата й през тези печални четиринайсет години. И тъй, тя гордо му ги върнала — нито едно не липсвало.

Боугъл дискретно се усмихнал — вече можел да подкрепи с доказателства кроткия призрак на Роджър Чарлс.

Ad majorem Dei gloriam (За по-голяма слава на Бога (лат.) — бел.прев)

Това щастливо разпознаване, което сякаш следва традицията на класическите трагедии, трябвало да увенчае историята, донасяйки сигурно или поне вероятно щастие на тримата участници — истинската майка, апокрифния търпелив син и заговорника, възнаграден за съдбовния апотеоз на майсторството си. Съдбата (защото това е името, което даваме на безкрайното и неспирно действие на хиляди преплетени причини) пожелала друго. Лейди Тичборн починала през 1870 година и роднините завели дело срещу Артър Ортън за незаконно присвояване на имотно състояние. Лишени от сълзи и самота, но не и от алчност, те дори за миг не повярвали в затлъстелия и почти неграмотен блуден син, който възкръснал тъй неуместно от Австралия. Ортън обаче разчитал на подкрепата на безбройните кредитори, които били твърдо решени, че той е Тичборн, защото искали да си получат парите.

Разчитал и на приятелството на двама души — семейния адвокат Едуард Хопкинс и антикваря Франсис Дж. Бейджънт. Все пак това не било достатъчно. Боугъл смятал, че за да спечели този рунд, трябва непременно да завоюва мощна обществена подкрепа. Поискал да му донесат цилиндъра и скромния чадър и тръгнал да търси вдъхновение из достопочтените улици на Лондон. Свечерявало се; той вървял безцелно, докато медната луна се удвоила в правоъгълните води на обществените фонтани. Тъкмо тогава Бог го навестил. Боугъл повикал една карета и пожелал да го откарат до ведомството на антикваря Бейджънт. Последният бил изпратил до вестник „Таймс“ дълго писмо, което потвърждавало, че предполагаемият Тичборн е нагъл измамник. Писмото било подписано от някой си отец Гудрон от Обществото на Иисус. Последвали го и други, не по-малко папистки изобличения. Резултатът не закъснял — добрите хора веднага се досетили, че сър Роджър Чарлс се е превърнал в прицел на някакъв отвратителен заговор на йезуитите.

Каретата

Делото продължило сто и деветдесет дни. Около стотина свидетели положили клетва, че обвиняемият действително е Тичборн — сред тях и четирима другари по оръжие от Шести драгунски полк. Поддръжниците му упорито твърдели, че не е измамник, защото в противен случай несъмнено щял да се опита да наподоби младежките портрети на своя модел. Освен това самата лейди Тичборн го била разпознала, а една майка очевидно не може да сгреши. Всичко вървяло повече или по-малко добре, докато не била призована като свидетел една стара изгора на Ортън. Боугъл посрещнал невъзмутимо тази коварна маневра на „роднините“; само поискал цилиндъра и чадъра и тръгнал из достопочтените лондонски улици в търсене на трето озарение. Никога няма да узнаем дали го е намерил. Малко преди да стигне до Примроуз Хил, бил застигнат от ужасното возило, което го преследвало от дълбините на всички тези години. Боугъл го видял да се задава и надал вик, но не успял да се спаси. Каретата го блъснала с мощен удар на паважа, а шеметните копита на крантата му счупили черепа.

Привидението

Том Кастро бил призракът на Тичборн, ала окаян призрак, в който се бил вселил геният на Боугъл. Когато научил за смъртта му, той просто рухнал. Продължил да лъже, но със слаб ентусиазъм и безброй нелепи противоречия. Не било трудно да се предвиди краят.

На 27 февруари 1874 година Артър Ортън (по прякор Том Кастро) бил осъден на четиринайсет години каторжен труд. В затвора успял да накара всички да го обикнат — това бил занаятът му. Поради образцовото му държане присъдата била намалена с четири години. Когато се лишил от това последно гостоприемство — подслона на затвора, започнал да обикаля градовете и селата на Обединеното кралство, като произнасял кратки изявления, в които ту твърдял, че е невинен, ту признавал вината си. Скромността и силното му желание да се хареса били тъй дълбоко вкоренени, че много нощи започвал речите си със самозащита, а завършвал с признание, винаги готов да угоди на настроенията на публиката си.

Починал на 2 април 1898 година.

Коментирайте с Фейсбук профила ви >

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *