Робърт М. Пърсиг – Определението за това състояние в психиатрията е кататонична шизофрения. В будисткия канон се нарича внезапно просветление

magnifisonz.com /

https://i.pinimg.com/564x/8d/e4/9d/8de49d9fd3940e438e7e1dded009e4f9.jpg

Робърт Мейнард Пърсиг (на английски: Robert Maynard Pirsig) е американски писател и философ, добил световна известност като автор на книгата Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет: Изследване на ценностите (1974).

https://i.pinimg.com/564x/63/a4/46/63a4465a92abbdce86346bf871aa19e6.jpg

„Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, Буда и Платон, Декарт и Русо, Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци и още призраци. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.“

„…повечето бели идват от онова, което старите радиотехници наричаха „късо между слушалките“, сиреч главата не се използува както трябва.”

„Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш.“

„Не можеш да водиш кой знае какъв разговор върху движещ се мотоциклет освен ако не обичаш да крещиш. Вместо това времето се прекарва в долавяне на нещата и размисъл върху тях.“

„Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…“

„ Определението за това състояние в психиатрията е кататонична шизофрения. В будисткия канон се нарича внезапно просветление. Не настоявам  на нито едно от тези определения –  използвам ги и двете в зависимост от събеседника.“

„Когато прекарваш отпуската си на мотоциклет, виждаш нещата по съвършено различен начин. При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца й, е просто допълнителна порция телевизия.”

„Аз съм покаял се еретик, който в очите на всички е спасил душата си. Но само той знае, че просто е спасил кожата си“

„Учебното заведение бе нещо, което евфемистично би могло да се нарече „колеж от преподавателски тип“. В колеж от преподавателски тип се преподава и преподава, и преподава и няма време за изследователска работа, няма време за размисъл, няма време за участие във външни дейности. Само преподавай и преподавай, и преподавай, докато разумът ти затъпее и творческият ти заряд изчезне и се превърнеш в автомат, повтарящ едни и същи тъпи неща отново и отново пред непреставащи вълни невинни студенти, които не могат да разберат защо си толкова тъп, губят уважение и разпространяват това неуважение навън сред обществото. Причината да преподаваш и да преподаваш, и да преподаваш е, че това е много хитър начин да поддържаш икономично един колеж, като в същото време създаваш фалшивото впечатление за истинско образование.“

robert m pursig

Пърсиг бил интелектуално надарено дете с коефициент на интелигентност 170, когато е бил на 9 години. Това му дава възможност да прескочи няколко години в обучението си.

През 1943 Пърсиг се записва в Университета на Минесота, където учи биохимия. В книгата си Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет той се описва като студент, странящ от тогавашните течения – идеалист, интересуващ се от науката заради самото познание, а не като начин за изграждане на кариера.

Експериментирайки в биохимическата лаборатория, Пърсиг, бил погълнат от факта, че винаги откривал повече от една валидна хипотеза за обяснението на даден феномен, а броя на тези хипотези изглеждал почти неограничен. Не можейки да намери логично обяснение за това, Пърсиг е чувствал, че усилията на учените са обречени по един или друг начин на неуспех. Тези размисли толкова го озадачили, че той бил изключен от университета за слаби резултати.

След завръщането си от фронта, участвайки във войната в Корея, той защитава бакалавърска степен по философия през 1950. След това се записва в университета Банарас Хинду в Индия, където изучава източна философия. Освен това е разработил и дипломна работа по философия в Чикагския университет, но не получава степен.

До публикуването на Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет, Пърсинг се е издържал с писателска работа на свободни начала и с преподаване на английски език и риторика на първокурсници. Преживявайки емоционален и психически срив през периода 1960 – 63, Пърсиг прекарва известно време в психиатрични клиники, където му прилагат електрошокова терапия.

През 1951 г. започва да проявява интерес към писането – работи като журналист на свободна практика, пише статии по технически въпроси. Записва се да учи журналистика в Университета и посещава курсове по творческо писане. Между 1957 и 1959 г. се издържа като автор на технически ръководства и образователни брошури, като същевременно продължава обучението по журналистика. Влече го и преподавателската работа. На двата поста, които заема като учител по реторика, използва нестандартни преподавателски методи и предизвиква студентите си да строят заедно с него хипотези за същността на Качеството. С провокативното си държание и амбицията да срине цялата западна философия си спечелва славата на „радикален“ и „неудобен“. Умът му работи твърде трескаво – хиляди идеи се раждат и умират за едно денонощие. Държи се неадекватно към близките си, става агресивен. Една част от личността му, която той нарича Федър, все повече взима връх. Стига до момент, в който съзира себе си като нещо, с което ще се раздели безвъзвратно, и това го хвърля в ужас. Изпада в абсолютна невъзможност да действа, чувства се изпразнен от каквито и да е желания и потребности. Не усеща как догарят цигарите в пръстите му, с часове съзерцава бялата стена в стаята си.

Той прекарва две години в психиатрични клиники, докато накрая осъзнава, че ако продължава да настоява на идеите си по този директен начин, никога няма да излезе от лудницата. Те са в противоречие с „имунната система на културата на обществото“, в което живее, съответно то ги възприема като чужд организъм и се брани от тях.

Електрошоковата терапия унищожава Федър и осигурява завръщането на Пърсиг в „нормалния“ свят.

През 1954 се жени за Нанси Ан Джеймс. Те имат две деца – Крис (р. 1956) и Тиъдър (р. 1958). Пърсинг се развежда през 1978, като по-късно същата година се жени за Уенди Кембъл.

През 1979 Крис, който играе важна роля в Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет, е прободен смъртоносно по време на обир, извършен до Дзен центъра в Сан Франциско. Пърсиг пише за инцидента в послепис към по-късните издания на Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Той обяснява, че с втората си съпруга Кембъл, решават да задържат детето, което тя зачева през 1980, защото той вярва, че нероденото дете е продължение на жизнения път на сина му. Това дете е дъщерята на Пърсиг, Нел.

Пърсиг се стреми да избягва публични изяви. Плава с яхтата си през Атлантика, като прекара известно време в Норвегия, Швеция, Белгия, Великобритания и на различни места в САЩ.

https://i.pinimg.com/564x/fd/6a/4a/fd6a4af846e869d56db8ac00a9a5df5f.jpg

Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет
(откъс)

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Това, което следва, е почерпано от действителността. Макар че много неща промених по реторични съображения, в основата си всичко трябва да се приеме като истина. В никакъв случай обаче не бива то да се свързва с неимоверното множество понятия, отнасящи се към теорията и практиката на дзен-будизма. От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите.

А кое е добро, Федър,
и кое не е добро —
трябва ли да искаме от когото
и да било да ни каже
тия неща?

ПЪРВА ЧАСТ

1

Без да пускам лявата ръчка на мотоциклета, мога да видя, че часовникът ми показва осем и половина сутринта. Вятърът, дори при шестдесет мили в час, е топъл и влажен. След като е така топло и задушно в осем и половина, питам се какво ли пък ще стане след обяд.

Вятърът носи остри миризми от крайпътните мочури. Намираме се в една област на Централните низини, изпълнена с хиляди удобни за лов на патици блата, простиращи се на северозапад от Минеаполис към Дакотите. Този стар път има две бетонни платна, които не виждат кой знае какво движение, откак преди няколко години бе прокаран успореден път с четири платна. Когато преминаваме край някое блато, въздухът внезапно става по-хладен. После, когато отминем, изведнъж се стопля пак.

Щастлив съм, че отново пътувам по тия места. Затънтени, съвсем с нищо непрочути и привлекателни именно поради това. Напрежението изчезва из такива стари пътища. Друсаме се по разбития бетон между папури и ливади и после още папури и блатни треви. Тук-там се появява открито водно пространство и ако човек се вгледа внимателно, може да види диви патици по края на папурите. И костенурки… Ето един червенокрил кос.

Тупвам коляното на Крис и му показвам.

— Какво? — крещи той.

— Кос!

Казва нещо, което не чувам.

— Какво? — крещя в отговор.

Той хваща задната част на каската ми и крещи:

— Виждал съм ги много, тате!

— О! — крещя през рамо. После кимвам. Когато човек е на единадесет години, не му правят особено впечатление червенокрили косове.

Трябва да се поостарее за това. За мен всичко е смесено със спомени, каквито той няма. Студени утрини, много отдавна, в които блатните треви бяха станали кафяви, а папурите се люлееха в североизточния вятър. Тогава острата миризма идваше от тинята, разбърквана от ловджийските ни ботуши, докато търсехме позиция в очакване на слънцето и началото на сезона за патици. Или зими, в които блатата бяха цели замръзнали и можех да вървя през лед и сняг между мъртвите папури и да не виждам нищо освен сиви небеса, мъртвило и студ. Тогава косовете си бяха отишли. Но сега през юли те са се върнали и всичко е преизпълнено с живот, и всяка педя от тия блата бръмчи и шава, и жужи, и цвърчи — едно цяло общество от милиони създания, изживяващи живота си в някаква благодушна приемственост.

Когато прекарваш отпуската си на мотоциклет, виждаш нещата по съвършено различен начин. При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца й, е просто допълнителна порция телевизия. Пътникът в нея е бездеен наблюдател и всичко се движи отегчаващо в рамката пред него.

При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Става част от гледката, вече не я наблюдава, а усещането за присъствие е изумително. Този бетон, дето свисти на пет инча под краката ти, е нещо истинско, същата материя, по която стъпваш, той е тук, така слят, че не можеш да фокусираш погледа си върху него, но можеш да спуснеш крак и да го докоснеш всеки момент, и всичко това, цялото преживяване, никога не изчезва от съзнанието. Крис и аз пътуваме за Монтана с едни приятели, които карат пред нас, а може би ще се отправим и по-далеч. Плановете ни са преднамерено неопределени — по-важно е да пътуваме, отколкото да пристигнем на дадено място. Просто си караме ваканцията. Второстепенните пътища са за предпочитане. Павираните областни пътища са най-добри, след тях идват щатските шосета. Автомагистралите са най-лоши. Искаме да се движим с добра скорост, но за нас сега това значи ударението да се постави по-скоро върху „добра“, отколкото върху „скорост“. Когато човек направи тази смяна на ударенията, всичко се променя. Виещите се по хълмовете шосета са дълги, що се отнася до секундите, но са много по-приятни върху мотоциклета, където човек се накланя на завоите, а не се мята от една страна на друга в някакво затворено пространство. Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…

Преди няколко години жена ми, аз и нашите приятели започнахме да се пристрастяваме към тия пътища. Използувахме ги от време на време за разнообразие или за по-пряко достигане на друга автомагистрала и всеки път гледките биваха великолепни, а ние напускахме пътя, изпълнени с чувството за отмора и наслада. Правехме това много пъти, преди да проумеем онова, което би трябвало да е очевидно: тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. Откритието бе истинска находка.

Чудел съм се защо ни бе нужно толкова време да проумеем това. Виждахме го и все пак не го виждахме. Или по-скоро бяхме приучени да не го виждаме. Свикнали може би да мислим, че истинският живот принадлежи на столицата, а всичко това тук е просто отегчителна провинция. Беше объркващо. Истината чука на вратата, а ти й казваш: „върви си, аз търся истината“. И тя си отива. Объркващо. Но веднъж проумели, разбира се, нищо не можеше да ни откъсне от тези пътища през уикенди, вечери, отпуски. Станали сме пристрастени мотолюбители на второстепенните пътища и открихме там неща, на които човек се учи от опит.

Например научили сме се как да откриваме добрите пътища върху картата. Ако линията се гърчи, това е добре. То означава хълмове. Ако прилича на маршрут от някой град към друг, по-голям, това е лошо. Най-добрите винаги свързват никъде с никъде и имат дубльор, по който можете да пристигнете по-бързо. Ако сте тръгнали на североизток от някой голям град, никога не следвайте дълго пътя, по който сте излезли. Напуснете града и се залутайте на север, после на изток, после пак на север и скоро ще се озовете на второстепенен път, използуван само от местните хора.

Главното умение е да не се загубиш. Понеже пътищата се използуват само от местните хора, които ги знаят наизуст, никой не се оплаква, ако пред кръстовищата няма пътни знаци. И често няма. А когато има, това обикновено е мъничък знак, скрит дискретно в бурените, и това е всичко. Областните организатори на движението обикновено ви предупреждават само веднъж. Ако пропуснете оня мъничък знак в бурените, това си е ваша работа, не тяхна. На всичко отгоре откривате, че пътните карти са често неточни за областните пътища. А от време на време те ви извеждат на черен път с два коловоза, после с един, който свършва в някое пасище или пък ви отвежда до задния двор на някой фермер.

Така че се движим главно по усет и като съдим по белезите, които биха могли да ни подскажат нещо. Държа компас в един от джобовете си за облачните дни, когато не можеш да се ориентираш по слънцето, и съм поставил картата в специален планшет върху резервоара, където мога да следя колко мили сме изминали от последното кръстовище и какво да търся. С тези прибори и липсата на бързане да „стигнем някъде“ нещата вървят много добре и цяла Америка просто е наша.

В Деня на труда[1] и Деня на загиналите[2] пътуваме цели мили, без да видим друго превозно средство, после пресичаме някоя федерална автомагистрала и гледаме колите, нанизани броня о броня до хоризонта. Вътре начумерени лица. Плачещи деца на задната седалка. Все ми се ще да би имало някакъв начин да им кажа нещо, но няма, защото те се въсят и, изглежда, бързат…

Виждал съм тия блата хиляди пъти и всеки път са нови. Погрешно е да ги наречем гостоприемни. Човек би могъл със същия успех да ги нарече жестоки или безчувствени. Те са всичко това заедно, а истинската им същност разбива половинчатите представи. Ето! Голямо ято червенокрили косове се издига от гнездата в папурите, подплашено от нашия шум. Втори път плясвам Крис по коляното… тогава си спомням, че ги е виждал по-рано.

— Какво? — крещи той отново.

— Нищо.

— Добре де, какво?

— Просто проверявам дали си още тук! — крещя аз и повече не си казваме нищо.

Не можеш да водиш кой знае какъв разговор върху движещ се мотоциклет освен ако не обичаш да крещиш. Вместо това времето се прекарва в долавяне на нещата и размисъл върху тях. Върху гледките и звуците, върху настроението на времето и припомнени неща, върху машината и местността, в която си; разсъждаваш за нещата при пълно спокойствие, надълго и нашироко, без да бързаш и без чувството, че си губиш времето.

Това, което сега искам да направя, е да използувам предстоящото време, за да поговоря за някои неща, които ми дойдоха наум. Ние обикновено така бързаме, че почти няма кога да разговаряме. Резултатът е някаква безкрайна празнота от ден на ден, еднообразие, което години по-късно оставя човек да се чуди къде е отишло всичкото време и да съжалява, че си е отишло всичкото. Сега, след като имаме известно време и знаем това, бих искал да го използуваме и да поговорим по-задълбочено за неща, които изглеждат важни.

Имам предвид нещо като шътокуа[3] — това е единственото название, което мога да измисля, — като пътуващите шътокуа, които кръстосвали Америка, тази Америка, същата, дето сме сега, едновремешни поредици популярни беседи, целящи да поучават и развличат, да обогатяват духа и да носят култура и просветление за слуха и мисълта на слушателя. Шътокуа били изместени от по-бързо развиващите се радио, кино и телевизия, но на мен ми се струва, че промяната не е била изцяло напредък. Може би поради нея потокът на националното съзнание сега се движи по-бързо и е по-широк, но като че е по-малко дълбок. Старите канали не могат да го съберат и от търсенето на нови по бреговете сякаш изникват разруха и опустошение. В тази шъто̀куа искам не да прокарам нови канали за съзнанието, а просто да покопая по-дълбоко в старите, които са затлачени с отломките на изтъркани мисли и твърде често повтаряни баналности. „Какво ново?“ е интересен и разширяван вечен въпрос, но ако само той те занимава, ще стигнеш единствено до безкраен парад на тривиалното и модното — тиня на утрешния ден. Бих искал вместо това да се заема с въпроса: „Кое е най-доброто?“, въпрос, който прониква по-скоро в дълбочина, отколкото на ширина, въпрос, чиито отговори като че имат свойството да отмият и отнесат тинята по течението. Има ери в човешката история, в които каналите на мисълта са били издълбани твърде дълбоко и никаква промяна не е била възможна, нищо ново не се случвало и „най-доброто“ е било въпрос на догма, но положението сега нс е такова. Сега потокът на нашето обществено съзнание сякаш заличава собствените си брего-ве, загубил е основното си направление и цел, наводнява низините, изолира височините и ги откъсва една от друга без всякаква друга цел, освен да разхищава собствения си вътрешен заряд. Известно удълбочаване на канала като че е желателно.

 

Пред нас другите пътници, Джон Съдърленд и жена му Силвия, са спрели на крайпътната излетна площадка. Време е да се поразтъпчем. Докато спирам машината си до тях, Силвия сваля каската и разтръсква косите си, а Джон вдига своето „БМВ“ на стойката. Не говорим нищо. Били сме заедно на толкова много пътешествия, че с един поглед разбираме какво е настроението на всеки един. В момента сме просто спокойни наблюдатели.

Пейките за излетници са пусти в тоя утринен час. Цялото място е само за нас. Джон минава през тревата до една чугунена помпа и започва да помпа вода, за да пие. Крис бавно крачи под няколко дървета отвъд тревясалата могилка към малко поточе. Аз просто гледам.

След малко Силвия сяда на дървената пейка и изпружва крака, вдига ги — ту единия, ту другия, — без да поглежда нагоре. Продължителното мълчание за нея означава униние и аз споменавам това. Тя вдига поглед и отново го свежда.

— Мисля си за всички ония хора в колите, дето идваха насреща ни — казва тя. — Първият изглеждаше така тъжен. А после следващият имаше точно същия вид, и после следващият, следващият, всички бяха еднакви.

— Те просто отиваха на работа.

Тя схваща точно, а и тук нямаше нищо необикновено.

— Нали разбираш, работа — повтарям. — Понеделник сутрин. Полузаспали. Кой отива на работа в понеделник сутрин с усмивка?

— Просто защото изглеждаха така отнесени — казва тя. — Като да бяха всичките мъртви. Като погребално шествие — после отпуска и двата крака и остава така.

Разбирам какво иска да каже, но логически то не издържа. Човек работи, за да живее, и точно това правят те.

— Наблюдавах блатата — казвам. След малко тя поглежда към мен:

— Какво видя?

— Имаше цяло ято червенокрили косове. Вдигнаха се внезапно, когато минахме край тях.

— О!

— Зарадвах се, че ги видях отново. Те свързват нещата, мислите и останалото. Нали разбираш?

Тя мисли известно време, после се усмихва, застанала на тъмнозеления фон на дърветата. Разбира оня особен език, който няма нищо общо с произнесените думи. Дъщеря.

— Да — казва. — Красиви са.

— Гледай да ги забележиш.

— Добре.

Джон се появява и преглежда снаряжението на мотоциклета. Оправя няколко въжета, после вдига седалката и започва да рови в кутията под нея. Изважда няколко неща на земята.

— Ако някога ти потрябва въже, не се колебай да ми поискаш — казва. — Господи, мисля, че имам тука около пет пъти повече, отколкото ми е нужно.

— Засега не искам — отвръщам аз.

— Ами кибрит? — казва той, като продължава да рови. — Лосион против слънце, гребени, връзки за обувки… връзки за обувки? За какво са ни тия връзки?

— Хайде да не започваме — отговаря Силвия. Гледат се безизразно и после прехвърлят погледи върху мен.

— Връзка за обувки може да се скъса по всяко време — казвам аз тържествено. Те се усмихват, но не един на друг.

Скоро се появява Крис и става време да тръгваме. Докато той се приготвя и се качва, те потеглят и Силвия маха с ръка. Отново сме на пътя и аз наблюдавам как се отдалечават.

 

Вдъхновение за шътокуа, заради което правим това пътешествие, получих от тях двамата преди много месеци и може би, макар да не съм сигурен в това, то е свързано с някакво подмолно неразбирателство помежду им.

Неразбирателството, предполагам, е нещо съвсем обикновено за всеки брак, но в техния случай изглежда по-трагично. Поне за мен.

Не е несъвместимост на характери. Друго нещо е. За което никой от двамата не може да бъде винен, но за което никой от двамата няма изход и за което не съм убеден, че и аз виждам някакво разрешение. Само идеи.

Идеите се породиха от нещо, приличащо на дребно разногласие в мненията ни с Джон по незначителен въпрос — доколко човек трябва да поддържа собствения си мотоциклет. Според мен естественото и нормалното е да използувам малките комплекти инструменти и диплянките с упътвания, които се дават с всяка малка машина, и да си регулирам клапаните и запалването. Джон се опъва. Той предпочита с тия неща да се заеме опитен механик, та да бъдат направени както трябва. Никое от двете становища не е необичайно и това нищожно разногласие нямаше да вземе такива размери, ако не карахме толкова време заедно и не седяхме така често в крайпътни ханчета с бира в ръка и не разговаряхме за каквото ни дойде наум. А наум обикновено идва онова, за което сме си мислили през този половин час или четиридесет и пет минути, откак сме разговаряли последния път. Когато става дума за пътища или времето, или стари спомени, или каквото пише във вестниците, разговорът почва да тече приятно от само себе си. Но ако съм си мислел за работата на машината и стане дума за това, направо спира да тече. Замира. Настъпва мълчание. Също както ако двама стари приятели, католик и протестант, си седят и пият бира, радват се на живота и по някакъв начин се повдигне въпросът за противозачатъчните средства. Ледено смълчаване.

И естествено, да забележиш подобно нещо, е като да си усетил, че имаш зъб с паднала пломба. Не можеш да отминеш току-тъй. Трябва да си завреш езика в дупката, да опипаш наоколо, да го побутнеш, да го обмислиш не защото ти е приятно, а защото ти е влязло в главата и не ти излиза от ума. И колкото повече проучвам и човъркам, толкова повече се дразни той и това естествено ме кара да искам да проучвам и човъркам още повече. Не нарочно за да го дразня, а защото раздразнението ми се струва симптом на нещо по-дълбоко, нещо под повърхността, което не може да се види веднага.

Когато се говори за контрол на раждаемостта, онова, което блокира и замразява нещата, е, че не се обсъжда въпросът дали ще има повече или по-малко бебета. Той е само на повърхността. Под нея има верски конфликт. Вярата в емпиричното социално планиране срещу вярата в божествената власт според тълкуването на католическото учение. Можете да доказвате практичността на планирането на раждаемостта, докато ви омръзне да се слушате, но няма да стигнете доникъде, защото вашият противник не приема предпоставката, че едно социално улеснение само по себе си е добро. Доброто за него има други източници, които той цени колкото (или дори повече от) обществената изгода.

Същото е и с Джон. Бих могъл да му проповядвам практическата стойност и ползата от поддържането на мотоциклет, докато прегракна, но това изобщо няма да проникне до съзнанието му. След две изречения по въпроса погледът му става стъклен и той променя темата или просто започва да гледа настрани. Не иска и да чуе за това.

По този въпрос Силвия го поддържа напълно. Тя всъщност е дори по-категорична.

— Това е цял друг свят — казва тя, когато е настроена да бъде тактична. — Като карантия — когато не е така настроена.

Те държат да не го разбират. Да не чуват за него. И колкото повече се мъча да разбера кое кара мен да харесвам техническата работа, а тях да я мразят, толкова повече истината ми се изплъзва. Основната причина за това отначало нищожно различие като че се крие много надълбоко.

Некадърност от тяхна страна се изключва веднага. И двамата са достатъчно умни. Всеки от тях би могъл да се научи да регулира клапаните на мотоциклет за час и половина, стига да насочи към това ума и енергията си, а спестените пари, грижи и време ще ги възнаградят многократно за положеното усилие. И те са наясно с това. А може и да не са. Не знам. Никога не им задавам този въпрос. По-добре е да си я караме така.

Но си спомням как веднъж, пред някакъв бар в Севидж, щата Минесота, в един действително зноен ден, за малко щях да избухна. Постояхме в бара около час, излязохме, а машините така горещи, че човек едва може да седне на тях. Аз съм запалил и съм готов за тръгване и ето ти го Джон рита като луд механичния стартер. Усещам миризма на бензин, сякаш сме до петролна рафинерия, и му го казвам, като смятам, че това е достатъчно, за да разбере, че машината му е задавена.

— Ъ-хъ, и аз го усещам — отвръща той и продължава да рита. И рита, и рита, и рита, и рита, и аз не знам какво още да кажа. Най-накрая съвсем не може вече да си поеме дъх, пот се стича по цялото му лице и повече не може да рита, и аз му предлагам да извади свещите, да ги изсуши и да продуха цилиндрите, докато ние се върнем за по още една бира.

О, Боже мой, не! Той не искал да се разправя с цялата тази работа.

— С цялата коя работа?

— Ами да вадя инструментите и всичко останало. Няма никаква причина да не се запали. Това е чисто нова машина и аз следвам указанията дума по дума. Ето, изтеглил съм смукача докрай, както искат те.

— Смукача докрай!

— Така пише в упътването.

— Това се отнася за студен двигател!

— Добре де, бяхме вътре най-малко половин час — вика той. Това като че ме успокоява малко.

— Днес е горещ ден, Джон — казвам. — А на двигателя му трябва по-дълго време да изстине даже и при мраз.

Той се чеше по главата:

— Добре де, а защо не го пишат в упътването? — Прибира смукача и при втория удар пали. — Изглежда, това е било — казва зарадвано.

И още на следния ден, докато бяхме близо до тази област, се повтаря същото. Тоя път бях решил дума да не продумам и когато жена ми ме кара да ида да му помогна, поклащам глава. Казвам й, че докато той не види, че вече няма накъде, ще отхвърля помощта ми. Така че отиваме да седнем на сянка и да чакаме.

Забелязвам, че е свръхлюбезен със Силвия, докато рита, което означава, че е бесен, а тя го наблюдава с изписано на лицето „майната ти!“. Само един въпрос да зададе, и аз съм при него за секунда, за да поставя диагнозата, но той не го прави. Минават към петнадесет минути, докато запали.

По-късно пак пием бира край езерото Минетонка и всички около масата говорим, а той мълчи и виждам как нервите му са изпънати като струни. След всичкото време, дето мина. Навярно за да се отпусне, казва:

— Знаеш ли… когато не ще да запали като тоя път, просто… превръщам се в звяр отвътре. Хваща ме параноя. — Това като че го успокоява и той продължава: — Имаха само този единствен мотоциклет, разбираш ли? Тая бричка. Не знаеха какво да го правят, дали да го върнат обратно на фабриката или да го продадат като старо желязо, или какво… и тогава, в последния момент, ме виждат да идвам. С хиляда и осемстотин долара в джоба. И разбраха, че проблемът им се урежда.

С монотонен глас повтарям пледоарията си за регулирането и той прави сериозен опит да слуша. Понякога наистина опитва сериозно. Но преградата се спуска отново, той отива до бара да вземе по още едно за всички и въпросът приключва.

Не е инат, не е тесногръд, не е мързелив, не е глупав. Просто няма лесно обяснение. Така че въпросът си остава висящ, някаква загадка, от чието разгадаване човек се отказва, защото просто няма смисъл да се въртиш и въртиш, и въртиш наоколо и да търсиш отговор, който не е там.

Хрумна ми, че може би аз имам неправилно мнение по въпроса, но се освободих и от тая мисъл. Повечето моторизирани пътешественици умеят да регулират машините си. Собствениците на автомобили обикновено не пипат двигателите, но всеки град, независимо от големината си, има гараж със скъпи крикове, специални инструменти и диагностична апаратура, които са достъпни за средния собственик. Освен това автомобилният двигател е по-сложен и по-трудно достъпен от мотоциклетния, така че тяхното поведение има известно оправдание. Но за мотоциклета на Джон — „БМВ Р-60“ — мога да се обзаложа, че няма да се намери техник оттук до Солт лейк сити. Ако му прегорят чукчето и наковалнята или свещите, свършено е с него. Знам, че няма резервни чукче и наковалня. Той дори не знае какво представляват. Ако му се случи това в западната част на Южна Дакота или Монтана, не знам какво ще прави. Може би ще продаде машината на индианците. В момента знам какво му е. С всички сили се стреми да отбягва всяка мисъл по въпроса. Беемвето е прочуто с това, че не създава грижи на път, и той на това разчита.

Бих могъл да мисля, че това е просто едно тяхно особено отношение към мотоциклетите, но по-късно открих, че то се отнася и за други неща… Докато една сутрин в кухнята им ги чаках да тръгнем, забелязах, че кранът на чешмата капе. Спомних си, че капеше и последния път, когато бях тук, и че всъщност откак го помня, все си е капел. Споменах това и Джон каза, че се опитвал да го поправи, като смени уплътнителната шайбичка, но не станало. Това бе всичко, което каза. Предполагаше се, че въпросът е изчерпан. Ако се опиташ да поправиш един кран и от поправката ти не излезе нищо, значи просто ти е писано да живееш с капещ кран.

Това ме накара да се запитам в Себе си дали не ги дразни вечното „кап-кап-кап“ седмица след седмица, година след година, но не можах да забележа у тях никакво раздразнение или безпокойство, затова реших, че те просто не се дразнят от неща като течащи кранове. Някои хора не се дразнят.

Какво промени това заключение, не си спомням… някаква интуиция, някакво прозрение един ден, може би бе някаква неуловима промяна в настроението на Силвия всеки път, когато капането ставаше особено силно, а тя се опитваше да води разговор. Има много тих глас. А веднъж, когато се опитваше да надвика капането, децата влязоха, прекъснаха я и тя им се ядоса. Изглежда, гневът й срещу децата нямаше да бъде чак толкова голям, ако кранът не бе капал, докато тя се опитваше да говори. Комбинацията от капането и шумните деца я накара да избухне. Онова, което ме порази тогава, бе, че тя не винеше крана и че не го винеше съзнателно. И дума не можеше да става, че не обръща внимание на този кран! Тя потискаше яда си срещу този кран и този проклет капещ кран просто щеше да я довърши! Но поради някаква причина не можеше да приеме важността на това обстоятелство.

Защо да потиска яда си срещу капещ кран? Чудех се.

После свързах това с мотоциклетното поддържане, една от ония сигнални лампички светна в главата ми и си помислих: „А-ха!“

Не става дума нито за поддържането на мотоциклет, нито за крана. Те не могат да понасят техниката като цяло. И тогава най-различни неща започнаха да се наместват, та разбрах, че именно това е истината. Защо Силвия се дразнеше, когато един приятел казваше, че програмирането с компютър е „творчество“? Защо всичките им скици, рисунки и фотографии нямат нищо техническо? Естествено, че няма да избухне заради тоя кран, помислих си аз. Човек винаги сдържа моментния си гняв срещу нещо, което мрази дълбоко и завинаги. Естествено, че Джон въздиша всеки път, когато се повдигне въпросът за поправка на мотоциклети, дори когато е очевидно, че той страда от това. Това е техника. Естествено, та това е очевидно. Толкова е просто, след като го разбереш. Да избягат от техниката вън сред природата, на чист въздух и слънце, това на първо място е причината да се качат на мотоциклет. Това, че ги занимавам с техника по време и на място, когато смятат, че най-после са се отървали от нея, просто попарва страхотно и двамата. Ето защо разговорът винаги секва и замръзва, когато се засегне този въпрос.

Съвпадат и други неща. Понякога те говорят с възможно най-малко на брой измъчени думи за „това“ или за „всичко това“, както например в изречението: „Просто няма спасение от това.“ И ако попитам: „От кое?“, отговорът може да бъде: „Цялата тая работа“ или „Всичко, както си е устроено“, или дори: „Системата“. Веднъж Силвия каза, сякаш се извиняваше: „Да, но ти знаеш как да се справиш с това.“ От което тогава така се възгордях, че ми беше неудобно да попитам кое „това“ и така си останах донякъде в неведение. Мислех си, че е нещо по-загадъчно от техниката. Но сега разбирам, че „това“ е било главно, ако не изцяло, техниката. Но така пак не съм точен. „Това“ е някаква сила, породена от техниката, нещо неопределено, но безчовечно, механично, безжизнено, сляпо чудовище, смъртоносна сила. Нещо омразно, от което бягат, но знаят, че не могат да се измъкнат. Тук пресилвам, но за това именно става дума. Само че не трябва да се изказва така категорично и дефинитивно. Някъде съществуват хора, които разбират нещата и ги движат, но това са технократи, те говорят на нечовешки език, когато описват с какво се занимават. Това са все части от и взаимоотношения между нечувани неща, които никога не означават нещо смислено, независимо колко често човек слуша за тях. И техните предмети, тяхното чудовище продължава да поглъща земя и да им замърсява въздуха и езерата и няма начин да отвърнеш на удара с удар, и едва ли има как да избягаш.

До подобно отношение не е трудно да се стигне. Човек минава през промишлен район на голям град и ето я и нея — техниката. Високи огради с бодлива тел, заключени порти, надписи „Влизането забранено“, а отвъд, през опушения въздух, грозни странни форми от метал и тухли, чието предназначение е неизвестно и чиито господари никога няма да съзреш. За какво служат — не знаеш, защо са там — няма кой да ти каже и можеш само да се почувствуваш отчужден и отблъснат, попаднал там, където не ти е мястото. Оня, който притежава и разбира тия неща, не те иска наоколо. Цялата тая техника по някакъв начин те е превърнала в чужденец за собствената ти земя. Самата й форма и външност, и тайнственост казват: „Махай се.“ Знаеш, че някъде има обяснение за всичко това и че от дейността му несъмнено има полза по някакъв непряк начин, но не това е, което човек вижда. Това, което се вижда, са табелите „Вход забранен“, „Не влизай!“ и нищо, което да служи на хората, а мънички хора, като мравки, които прислужват на тези странни неразбираеми форми. И си мислиш: дори да бях част от това, дори да не бях чужденец, щях да съм просто още една мравка, слугуваща на формите. И така, крайното чувство е враждебно и си мисля, че в последна сметка това е причината за иначе необяснимото отношение на Джон и Силвия. Всичко, което се отнася до клапани, валове и гаечни ключове, е част от онзи обезчовечен свят, а те предпочитат да не мислят за него. Не желаят да се занимават с него.

Ако е така, те не са единствените. Няма съмнение, че следват естествените си наклонности и не подражават на когото и да било. Но и много други следват естествените си наклонности и не се опитват да подражават на когото и да било, а естествените наклонности на твърде много хора си приличат в това отношение, така че, ако човек ги разглежда цялостно, както правят журналистите, ще получи илюзия за масово движение, едно масово движение срещу техниката, направо политическо, ляво течение, надигащо се комай от нищото, което заявява: „Спрете техниката! Преместете си я някъде! Махнете я оттук!“ Все още го удържа една тъничка паяжинна логика, според която без фабрики няма работа и жизнено равнище. Но има човешки сили, по-мощни от логиката. Те винаги са съществували и ако станат достатъчно силни в своята омраза към техниката, тази паяжина може да се скъса.

Клишета и стереотипи като „битник“ или „хипи“ са били въвеждани за настроени против техниката и системата хора и ще продължават да се въвеждат. Но човек не може да превърне индивидите в човешка маса просто като изкове един обобщаващ термин. Джон и Силвия не са хора от масата, както не са и повечето от останалите, тръгнали по техния път. Изглежда, че те въстават именно срещу това — да бъдат хора от масата. Смятат, че техниката има много общо със силите, които се опитват да ги превърнат в хора от масата, и това не им харесва. Засега става дума само за пасивна съпротива, бягство в извънградските местности, когато това е възможно, и други такива неща, но не е казано, че съпротивата трябва винаги да бъде пасивна.

Аз не съм съгласен с тях по въпроса за поддържането на мотоциклет, но не защото не проявявам съчувствие към отношението им към техниката. Просто си мисля, че бягството им от техниката и омразата към нея е пораженство. Буда, божеството, се чувствува така удобно в интегралните схеми на електронноизчислителната машина или скоростните предавки на мотоциклета, както и на върха на планината или в листенцата на някое цвете. Да мислиш другояче, значи да унизиш Буда, сиреч да унизиш себе си. Това е, за което искам да говоря в тази шътокуа.

Вече сме вън от мочурищата, но въздухът е все още така влажен, че може да се гледа нагоре, право в жълтия кръг на слънцето, сякаш небето е забулено в мъгла или смог. Но вече сме в покритите със зеленина области, фермерските къщи са чисти, бели и свежи. И няма мъгла, нито смог.

Бележки:
[1] Ден на труда — първият понеделник от септември. — Б. пр.

[2] Ден на загиналите — във войната от 1861–1865, както и в други войни (30 май). — Б. пр.
[3] Шътокуа — село на едноименно езеро, разположено в щата Ню Йорк с летен образователен център; форма на обучение чрез публични сказки, получила началото си в същото село и процъфтяла в края на XIX началото на XX век. — Б. пр.

 

Автор: Робърт М. Пърсиг
Zen and the Art of Motorcycle Maintenance (An Inquiry Into Values), 1974 (Пълни авторски права)
Превел от английски: Павел Главусанов, 1993 (Пълни авторски права)

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.