magnifisonz.com /

Николо ди Бернардо деи Макиавѐли (на италиански: Niccolò di Bernardo dei Machiavelli) е италиански философ, дипломат, политик и историк от епохата на Ренесанса.

Той често е наричан баща на съвременната политология. В продължение на дълги години заема висши длъжности във Флорентинската република с отговорности в дипломатическата и военната сфера. Автор е и на комедии, карнавални песни и поезия, както и на обемиста лична кореспонденция. Макиавели е секретар на Втората канцелария на Флорентинската република от 1498 до 1512 година, когато Медичите не са на власт. Пише най-известната си книга „Владетелят“ („Il Principe“) през 1513 година, когато Медичите са се върнали на власт и той е отстранен от политическия живот.

„Макиавелизмът“ е често използвано пейоративно определение за безскрупулни политици, като описваните от Николо Макиавели във „Владетелят“. Там той показва неморално поведение, като нечестност и убийства на невинни, като нормални и ефективни в политическия живот. Той дори изглежда го поощрява при определени обстоятелство. Книгата му става известна, заради твърденията, че съдържа „зли препоръки за тираните, за да им помогне да запазят властта си“. В същото време много коментатори, като Барух Спиноза, Жан-Жак Русо и Дени Дидро, смятат, че в действителност Макиавели е републиканец, дори когато пише „Владетелят“, и неговите произведения служат за вдъхновение в епохата на Просвещението на застъпниците на съвременната демократична политическа философия. Така например, той отбелязва своето възхищение към самоотвержения римски диктатор Луций Квинкций Цинцинат.

Николо Макиавели Niccolo Machiavelli
италиански философ
Портрет на Николо Макиавели от Санти ди Тито
Роден	3 май 1469 г. Флоренция, Свещена Римска империя
Починал	21 юни 1527 г. (58 г.) Флоренция, Свещена Римска империя

„Мъдрост е да се преструваш понякога на луд.”

„Не трябва на никого да се дават съвети и да се ползват чужди съвети, освен общия съвет – правило за всеки: следвай повелите на душата си и действай смело.”

„Политиката няма връзка с морала.”

„Искам да отида в ада, а не в рая. Там ще мога да се наслаждавам на обществото на папи, крале и херцози, докато раят е населен само с бедняци, монаси и апостоли.”

„Времето не чака, добротата е безсилна, късметът непостоянен, а добротата ненаситна.”

 „Владетелят винаги трябва да се съветва с други, но само тогава, когато той желае това, а не когато това желаят другите; и той трябва да спира всеки, който се опита непопитан да му дава съвети.”

„Губи онзи, който знае какво ще стори, ако спечели. Печели онзи, който знае какво ще загуби.”

„Жаждата за надмощие е онази, която последно угасва в човешкото сърце.”

„За да постигнеш целите си, трябва да се прикриваш.”

„Който иска да прозре бъдещето, трябва да се допита до миналото.”

„Войната се води, когато е необходима; въоръжаването е допустимо, когато няма никаква друга надежда.”

„Единственото средство да се избавиш от ласкателствата е да дадеш на хората да разберат, че не се обиждаш, когато ти казват истината…”

 „И трябва да се знае, че няма по-трудно и опасно занимание със съмнителен успех от това да се заменят старите порядки с нови.”

„Има три вида умове: първите проумяват всичко самостоятелно, вторите проумяват мислите на другите, а третите не проумяват нито сами, нито като им се обяснява. Първите са висши, вторите – добри, а третите безполезни.”

„Който е добър приятел, има добри приятели.”

„Съдбата е жена и ако искате да господствате над нея, нужно е да я завладеете със сила.”

„Макар и да охулват моите книги, те все пак ще се четат.”

Роден е на 3 май 1469 година във Флоренция, която по това време е практически независим град-държава в границите на Свещената Римска империя, управляван от фамилията Медичи. Баща му, Бернардо ди Николо Макиавели, е юрист и умира, когато синът му е на 16 години. Майка му се казва Бартоломеа ди Стефано Нели. Произхожда от старо, но не много богато семейство, произлизащо от някогашните маркизи на Тоскана. През годините негови членове са тринадесет гонфалниери на правосъдието, членове на градското правителство, избирани с жребий с двумесечен мандат. В същото време той така и не получава пълно флорентинско гражданство.

Първоначалното си образование Николо Макиавели получава от баща си, който го учи на граматика, реторика и латински. Той не научава гръцки, въпреки че по това време Флоренция е един от европейските центрове на гръцката филология. През 1494 г. става държавен служител. Малко по-късно от града е прогонена фамилията Медичи и е възстановено изборното управление. Макиавели участва в дипломатическото и военно управление на Флоренция, като между 1499 и 1512 г. участва в дипломатически мисии до дворовете на френския крал Луи XII, арагонския крал Фернандо II и до Папската държава. През 1502 година се жени за Мариета ди Луиджи Корсини, с която имат шест деца (5 сина и една дъщеря).

През 1502 – 1503 г. е свидетел на кампанията на Чезаре Борджия, който по това време установява властта си в Централна Италия. Между 1503 и 1506 г. Макиавели ръководи флорентинската милиция, отговорна за отбраната на града. Изпитващ недоверие към наемниците, той е привърженик на съставената от граждани милиция. Възгледите му дават резултат през 1509 г., когато флорентинците удържат победа срещу Пиза.

Въпреки военните успехи на флорентинската милиция, през август 1512 г. родът Медичи, подпомаган от своя роднина папа Юлий II и от испански войски, възстановява властта си във Флоренция. Макиавели е освободен от постовете си, а година по-късно е обвинен в заговор срещу властта и е арестуван. Въпреки мъченията, той отказва да се признае за виновен и е освободен. След това се оттегля в своето имение в Сант Андреа ин Перкусина, недалеч от Флоренция, където се отдава на литературна дейност. Освен най-известните си произведения – „Владетелят“ и „Беседи върху първата декада на Тит Ливий“, той пише още няколко книги, между които „Военното изкуство“, „История на Флоренция“ и „Мандрагора“ (пиеса, която се играе и днес).

Николо умира на 21 юни 1527 г. във Флоренция на 58-годишна възраст. Мястото на гроба му е неизвестно, но в църквата „Санта Кроче“ е поставен посветен на него кенотаф с надпис „Никоя възхвала не е достойна за това име“ („TANTO NOMINI NULLUM PAR ELOGIUM“).

Макиавелизъм

Макиавелизъм е, според Оксфордския речник, „използването на хитрост и двуличие в държавното управление или като цялостно поведение“, произтичаща от италианския ренесансов дипломат и писател Николо Макиавели. Думата има сходна употреба в съвременната психология, където тя описва една от най-тъмните триадни личности, характеризиращи се с двуличие, свързано с цинични вярвания и прагматичен морал. „Макавелиан“ като дума става много популярна в края на 16 век, въпреки че „Макиавелизъм“ се цитира за пръв път от Оксфордския речник през 1626 г.

Политически възгледи

Животът на Макиавели съвпада с епоха на дълбоки промени във Флоренция, както и в Италия. Ерата на градовете републики върви към своя край под натиска на институционално устроените териториални държави, а Италия става арена на конфликтите между династиите Валоа и Хабсбурги за хегемония в Европа. Политическите размишления на Макиавели възникват от тази констелация и в същото време се опитват да я овладеят и преодолеят. Те не произтичат от спокойна рефлексия, а са написани като политически съвети и указания, защото за него непосредственото политическо действие е било забранено поради освобождаването му от политическите постове и временното отстраняване от Флоренция. Наблюдаваната при Макиавели студена дистанция към политическите събития, пренебрежителното спокойствие, с което представя погрешните политически решения, и надменното благоволение, с което тълкува събитията, са по-скоро един принуден жест, отколкото израз на неговата фактическа вътрешна нагласа. Постоянно прозира неговата дълбока грижа за бъдещето на Флоренция и на Италия, след това перото му ръководят опасенията, че от безгрижие и некадърност могат да се пропуснат изгодни възможности за политическа промяна и убеждението, че знае кое е необходимо и обещаващо успех. Той сменя перспективата на цинично изглеждащ наблюдател с тази на политически борец и агитатор.

През 16 век, веднага след публикуването на „Принцът“, „макиавелизмът“ се разглежда като епидемия, заразяваща северноевропейската политика, произхождаща от Италия, заразила първо Франция. Именно в този контекст клането през 1572 г. в Париж започва да се разглежда като продукт на макиавелизма – мнение, силно повлияно от хугенота Иносент Жентие, който публикува своя „Discours Contre Machievel“ през 1576 г., която е отпечатана в десет издания на три езика през следващите четири години. Жентие казва, погрешно според Сидни Англо, че „книгите на Макиавели са най-ценени от нашите италиански и италианизирани придворни “ във Франция (в думи на първия му превод на английски език), и така (в перифраза на Anglo) „в основата на настоящата деградация на Франция, чиято кулминация била не само в клането през 1572, но и в радостта на извратени почитатели“. В действителност има малка следа от Макиавели във френски писания преди клането, не че политиците записват намеренията си на хартия, до книгата на Жентие, но тази концепция е използвана при от много съвременници и играе ключова роля в създаването на дълготрайна популярна концепцията за Макавелианизма.

Английският драматург Кристофър Марлоу бил ентусиазиран поддръжник на този възглед. В „Евреинът от Малта“ (1589 – 1590) „Макиевел“ говори Прологът, твърдейки, че не е мъртъв, но притежавал душата на (херцог) Гиз, „А, сега Гиз е мъртъв, дошъл от Франция / Да види тази земя, и да се весели с приятелите си „(Prologue, линии 3 – 4). Последната му пиеса, „Клането в Париж“ (1593) взима клането и годините след него като негова тема, с херцога на Гиз и Катерина Медичи и двамата изобразени като „макиавелиани“, заразени със зло още от самото начало.

„The Anti-Machiavel“ – 18 век е есе от Фридрих Велики, крал на Прусия и покровител на Волтер, опровергаващ „Принцът“ и макиавелизма. За първи път е публикувано през септември 1740 г. няколко месеца след като Фридрих става крал и е едно от многото такива произведения.

Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. Според някои той е истински републиканец, който иска да предупреди народа за машинациите на владетелите и с това дава указания за защита на свободата. За други той е съветник на безскрупулни силови политици и един от теоретичните бащи най-напред на абсолютизма, а след това и на тиранията, който разрушава етическите обвързаности на класическата политика и поставя политиката само под максимата на непосредствения успех и дългосрочното увеличаване на властта. В Западна и Средна Европа през ранното Ново време той е бил четен като първия представител на теорията за държавния интерес, с която се изтласква класическата аристотелианска представа за политиката, а политическата теория се ориентира към разширяване и гарантиране на характерната за Новото време властова държава. Приблизително по същото време представителите на републиканизма в Английската революция и по-късно отците – основатели на САЩ, го смятат за поддръжник на едно политическо партиципативно мислене, който с най-голяма яснота и изключителна острота е премислил основните принципи на една република, механизмите за нейното обновяване и предпоставките за нейното запазване. Проблемът пред всяка модерна интерпретация на Макиавели е, че една до друга съществуват две противоположни възприятия, които се позовават или на „Владетелят“, или на „Размишленията“.

Произведения

„Владетелят“ до голяма степен е сборник със съвети как от един „човек на съдбата“ да стане „човек на virtu (доблест)“, политик, утвърдил се със собствени сили и способности. Нужни са не предпазливо изчакване, умна тактика и висока степен на самообладание, а енергичност, решителност и безскрупулност, които Макиавели обобщава в гл. 25: „Смятам обаче, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото предпазлив, защото съдбата е като жена и ако искаш да я владееш, трябва да я малтретираш. Известно е, че тя по-често се оставя да бъде победена от такива хора, отколкото от тези, които се отнасят към нея без жар. И освен това както и жената, така и съдбата всякога е благосклонна към младите, защото са по-малко почтителни, по-самонадеяни и агресивни и с по-голяма дързост я укротяват“ (Владетелят, 129). Във „Владетелят“ Макиавели многократно привежда като модел за успешно действие Чезаре Борджия, което предвид неговите действия (от нарушаване на дадена дума до убийство) решително допринася за лошата му слава.

Погрешно често се смята, че „Владетелят“ (на тоскански: Il Principe, превеждано на български и като „Принцът“ или „Князът“), най-известното произведение на Макиавели, разкрива идеите му за управлението на държавата. В действителност отпъдения от властта Макиавели посвещава трактата си на новия владетел на Флоренция, Лоренцо Медичи. Макиавели се надявал Лоренцо да го вземе на служба и целия трактат има за цел да покаже в един подреден и конкретен стил, че авторът знае как се управлява държава и би бил един много добър държавен съветник. Макиавели не е взет на служба, но произведението му остава в историята като първия подробен анализ на изкуството на властта и най-вече на нейното запазване. Затова и Макиавели се смята за родоначалник на модерната политическа наука. От принципите на грубата сила и пренебрежението на моралните норми, изложени във „Владетелят“, идва и понятието макиавелизъм. Макиавели използва парадоксален подход към политическите проблеми, чрез който прави две важни открития. Първото от тях е свързано с идеята на разума, която ни казва, че държавата не трябва да се идеализира, тя е такава, каквато е, и само реалният поглед върху нея може да ни помогне за упражняване на властта по правилен начин. Второто откритие представлява всъщност оценката, която Николо Макиавели дава на историческите владетели, а именно – притежаването както на положителни, така и на отрицателни качества. С това той ни показва, че тези исторически фигури също не трябва да бъдат идеализирани, а оценени напълно реално.

Чрез своят политически трактат „Владетелят“ Николо Макиавели напълно отрича отдавна господстващата идея за божествения произход на държавата и държавното управление. Той смята, че властта произтича от властолюбивите хора. Именно хората са тези, които определят същността на държавата. Разглеждайки съдбата на владетеля, Макиавели стига до извода, че добрите закони и войската стоят в основата на всеки вид държава. Той сравнява и човешкото поведение с това на животните: „На владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра. Той трябва да вземе пример от лисицата и лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примката, а лисицата е беззащитна срещу вълците.“. Според Макиавели владетелят трябва да използва всякакви средства за постигане на своята цел: „Лъжата, вероломството, жестокостта са добри, когато са необходими за укрепването на властта.“. Той е привърженик на хитростта, ловкия разум. Оттам идва и понятието „макиавелизъм“, което не е пряко употребено от Николо Макиавели никъде в неговото произведение, но е символ на коварството, хитростта и деспотизма. Исторически нерелевантно би било да се поддържа, че „макиавелизъм“ е равнозначно на аморализъм в политиката по две съображения: първо, Николо Макиавели разграничава основателно личния морал от политическия морал (вж „Беседи за първата декада на Тит Ливий“) и второ, конкретната историческа ситуация по негово време предполага много по-различни от днешните политически прийоми за защита и развитие на държавата.

„Беседи… “

Истинските политически възгледи на Макиавели се разкриват в по-малко известното му на широката публика произведение „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ където той се разкрива като истински републиканец. Беседите представляват поредица от уроци относно това как трябва да се създаде, структурира и поддържа една република. Самата книга представлява сбор от три книги, въплъщаващи в себе си уроците, които са подплатени с някакъв определен принцип и исторически примери.

„Първа книга“

Макиавели отбелязва, че действията на Рим, както разказва Ливий продължават или от „обществен съвет“ или от „частен съвет“, и че те се отнасят или за неща вътре в града или за неща извън града, при което се представят четири възможни комбинации. Той казва, че ще се въздържи в „Първа книга“ от тези неща, които са настъпили в града и от обществен съвет.

Предговора към „Първа книга“ обяснява защо Макиавели пише Беседата. Той отбелязва, че носи нови режими и поръчки, опасна задача поради мъжката завист, но мотивирана от желанието за работа за общото благо. Авторът също така казва, че работата му може да не е съвършена, но заслужава да бъде чута, защото това ще помогне на други след него в изпълнението на вижданията му. Той се твърди, че италианският Ренесанс е стимулирал желанието да се подражава на древните в тяхното изкуството, право и медицина, но никой не мисли за имитиране на древните царства или републики. Той проследява това до неправилно тълкуване на историята, която предлага, че имитация на древното политическо целомъдрие е невъзможно. Той декларира намерение си да се преодолее този изглед на древния свят като разглежда Ливий и съвременната политика. „Първа книга“ обхваща широк кръг от теми, свързани с държавното управление. Макиавели твърди, че различните теми са свързани с това как римляните провеждали своите вътрешните работи („Втора книга“, предговор).

„Втора книга“

Макиавели започва втората книга с друг предговор, който обяснява защо някои хора са очаровани от миналото и неудовлетворени от времената, в които живеят. Макар че са налице законните случаи на любов към миналото и презрение към настоящето, Макиавели също отбелязва, че често тези твърдения са погрешни. По-нататък той отбелязва, че неговите беседи, доколкото те славят миналото и осъждат много от практиките на италианската политика по негово време, не са погрешни, тъй като „добродетелите на миналото и заместник на настоящето е. . . така явно, че всеки го вижда. . . “ („Втора книга“, предговор). Макиавели завършва предговора като казва, че тази книга ще се занимава с отношенията на Рим с други държави. Като такава, книгата главно се занимава с това, което днес се нарича международни отношения. Най-дискутираната тема в тази книга е войната.

Въздействия

„	… в обращение са около петнадесет издания на Принцът и деветнадесет от Беседи и френските преводи от всяко, преди да бъдат пуснати в индексът Павел IV в 1559 г., мярка, която почти спря публикуването в католическите райони с изключение на Франция. Три основни автори се появиха на терена срещу Макиавели, между публикуването на негови творби и осъждането им в 1559 г. и отново от индекса Тридентине през 1564 г. Те са били на английския кардинал Реджиналд Полюс и португалския епископ Джеронимо Осорио, и двамата от които са живели в продължение на много години в Италия, както и на италианския хуманист и по-късно епископ Амброзио Катерино Полити.	“
— Робърт Браилей

Идеите на Макиавели имат дълбоко въздействие върху политическите лидери през модерния Запад, подпомогнати от новата технология на печатната преса. По време на първите поколения след Макиавели, основното му влияние било в нерепубликански правителства. После съобщил, че принцът се е говорил много от Томас Кромуел в Англия и е повлиял на Хенри VIII към протестантството и в тактиката си например по времето на поклонението на Грейс. Копие от него било притежавано от католическия цар и император Карл V. Във Франция, след като първоначално била смесена реакцията, Макиавели бил свързан с Катерина Медичи и Вартоломеевата нощ. Както Бирлей (1990:17) докладвал през XVI век, католическите писатели „асоциирали Макиавели с протестанти, докато протестантските автори го видели като италиански и католически“. В действителност той очевидно влияел на католически и протестантски царе.

Една от най-важните ранни творби, посветени на критиката на Макиавели, особено на „Владетелят“, била на хугенота Иносент, чиято работа често била цитирана като дискурс срещу Макиавели или Анти-Макиавел, била публикувана в Женева през 1576 г. Той обвинил Макиавели, че бил атеист и обвинявал политиците на своето време, като казал, че неговите творби били “ Корана на придворните“.

Другата тема на Иносент била повече в духа на Макиавели като себе си: той поставил под въпрос ефективността на неморалните стратегии (точно както Макиавели самият направил, също така обяснил как те биха могли да работят понякога). Това станало тема на много бъдещи политически дискурси в Европа през XVII век. Това включвало католическите контра-реформатори обобщени от Бирлей: Джовани Ботеро, Джустус Липсисус, Карло Сцрибани, Адам Конрзен, Педро де Рибаденеира и Диего Сааведра Фахардо. Тези автори разкритикували Макиавели, но и го последвали по много начини. Те приели необходимостта „Принцът“ да се занимава с репутация, и дори необходимостта от хитрост и измама, но в сравнение с Макиавели, и по-късно модернистки писатели, те подчертали икономическия напредък много повече от по-рисковите начинания на войната. Тези автори били склонни да цитират Тацит като източник за политически съвети, а не Макиавели и под този предлог станал известен като “ тацитизъм „. „Черен тацитизъм“ бил в подкрепа на княжеската власт. Франсис Бейкън спорел за това, което ще стане съвременната наука, която ще се основава повече на реален опит и експерименти, без предположения за метафизиката и е насочена към повишаване на контрола на природата. Той наричал Макиавели свой предшественик.

Модерната материалистическата философия развиваща се през XVI, XVI и XVIII век започнала в поколенията след Макиавели. Тази философия клоняла към републиканска като оригиналният дух на Макиавели, но и като католическите автори с реализмът на Макиавели и насърчаването на използването на иновациите, за да се опитват да контролират нечия съдба били, повече отколкото акцент му върху войната и политиката. Не само била новаторска икономиката и политиката в резултат на това, но и съвременната наука, което накарало някои коментатори да кажат, че на XVIII век било просвещението на „хуманитарна“ модериране на Макиавелизма. Значението на влиянието на Макиавели било забележително в много важни фигури в това начинание, например Боден, Франсис Беакон, Алгернон Сидни, Харингтън, Джон Милтън, Спиноза, Русо, Хюм, Едуард Гибън, и Адам Смит. Въпреки че не винаги било споменавано като име за вдъхновение поради неговата полемика. Той също смятал, че са били влияние за други големи философи като Монтаин, Декарт, Хобс и Лок.

През седемнадесети век в Англия идеите на Макиавели са били най-значително развити и адаптирани и републиканците дошли още веднъж на власт. Учените твърдят, че Макиавели имал основно непряко и пряко влияние върху политическото мислене на Бащите-основатели на Съединените щати. Бенджамин Франклин, Джеймс Мадисън и Томас Джеферсън последователи на републикански Макиавели, когато те се противопоставяли, на това което видели като нововъзникващите аристокрации. Хамилтън научил от Макиавели за важността на външната политика за вътрешната политика, но се отделил от него по отношение на това, че републиката трябвало да бъде алчна за да оцелее (Джордж Вашингтон бил по-малко повлиян от Макиавели). Въпреки това, бащата, който може би най-много ценял Макиавели като политически философ, бил Джон Адамс, който щедро коментирал мислите на италианеца в работата си, в защита на конституциите на правителството на Съединените американски щати. В отбраната на конституциите на правителството на САЩ, Джон Адамс похвалил Макиавели, Алгернон Сидни и Монтескьо като философски защитник на смесено правителство. За Адамс Макиавели реставрира емпирични причини за политика, докато неговият анализ на фракции бил похвален. Адамс също се съгласил с флорентински, че „човешката природа била неизменна и се ръководила от страсти“. Той също така приел вярата на Макиавели, че „всички общества били предмет на циклични периоди на растеж и гниене“. За Адамс, Макиавели му липсвало само ясно разбиране за институциите необходими за доброто управление.

20 век

През 20 век, Италианската партия комунистическа на Антонио Грамши била вдъхновена от трудовете на Макиавели за етика, морал и как те са били свързани с държавата и революция в неговите писания на пасивните революции и как едно общество можело да бъде манипулирано чрез контролиране на популярните представи за морал.