magnifisonz.com /

Жан-Жак Русо (на френски: Jean-Jacques Rousseau) е швейцарски философ, писател и музиколог, работил през голяма част от живота си във Франция. Един от ранните представители на Романтизма в изкуството, неговата политическа философияоказва силно влияние върху дейците на Френската революция. Особено популярен сред якобинците, той е обявен от тях за национален герой и е препогребан в Парижкия Пантеон.

Жан-Жак Русо Jean-Jacques Rousseau
швейцарски философ
Роден	28 юни 1712 г. Женева, Швейцария
Починал	2 юли 1778 г. (66 г.) Ерменонвил, Франция
Философия
Регион	Западна философия
Епоха	Просвещение
Школа	Контрактуализъм
Интереси	Политическа философия,образование, музика
Идеи	Обща воля, човешка природа,гражданска религия, народен суверенитет, позитивна свобода
Повлиян	[Свиване] Аристотел, Макиавели, Монтен,Гроциус, Пуфендорф, Хобс, Лок,Барберак, Бюрламаки, Дидро
Повлиял	[Свиване] Кант, Робеспиер, Сен Жюст,Фихте, Хегел, Гьоте, Ницше,Пейн, Конт, Боливар, Маркс
Подпис

 

ЦИТАТИ :

• Всеки човек, който не работи, е негодник.

• Мъжете всякога ще бъдат такива, каквито желаят да ги виждат жените, и ако искате от тях душевно величие и добродетел, научете жените да разбират що е добродетел и душевно величие. — из „Разсъждение за науката и изкуствата“

• Благодарността е дълг, който трябва да бъде платен, но който никой няма право да очаква.

• Разумът ни показва целта, а страстите ни отклоняват от нея.

• Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови. — из „Обществения договор“

• Да виждаме несправедливостта и да мълчим, означава да участваме в нея.

Емил или за възпитанието (Émile ou De l’éducation)

• В случая не се касае само да запълним времето им, да заякчим тялото им и да ги направим пъргави и издръжливи, а да ги привикнем отрано към дисциплина, равенство, братство и съревнование, като ги накараме да живеят открито пред очите на съгражданите си, чието одобрение те ще се постараят да заслужат.

• Най-щастлив е този, който изпитва най-малко страдание, а най-нещастен е този, който изпитва най-малко радост.

• Не можем да учим децата за опасността от това да лъжат хората, ако не осъзнаваме от своя страна опасността от казване на лъжи на децата.

• Никога не бива да позволявате на децата да играят сами, както те си искат. Те трябва да играят винаги заедно, пред очите на всички. Играта им трябва да има обща цел, към която всички да се стремят и която да предизвиква съревнование и съперничество.

• При условие, че човек не е луд, той може да бъде излекуван от глупостта, освен от суетата.

• Природата никога не ни заблуждава. Ние сме тези, които лъжат себе си.

Романът на Русо „Емил или За възпитанието“ е основополагащ текст за образованието на личността като гражданин, а„Жюли или Новата Елоиза“ изиграва важна роля за развитието на предромантизма и романтизма в художествената литература. Автобиографичните му произведения, като „Изповеди“, са сред първите примери за течението от края на 18 век, станало известно като „Век на чувствителността“ и характеризиращо се с нарастващо фокусиране върху субективното и интроспекцията. Неговите „Размисли върху произхода на неравенството“ и „За обществения договор“ се застъпват за демократично управление и оказват силно влияние върху съвременната политическа и обществена мисъл.

Със своите произведения, композирани и написани собственоръчно, Жан-Жак Русо дава начало на два от най-значителните театрални жанра — със своите Lettre sur la musique française (Писма за френската музика – 1753), подкрепени отинтермецото Le Devin du village (1752), той създава френската комична опера-буфа, а с мелодрамата Pygmalion (Пигмалион– 1770, музика Coignet) – театралната мелодрама. Чрез своя музикален лексикон Dictionnaire de musique (Музикален речник – 1767) той става също най-цитирания естет на 18 век.

През 1760-те години Жан-Жак Русо издава романите си „Новата Елоиза“, „Емил“ и политическия трактат „Общественият договор“. Веднага след публикуването на„Емил“ започва преследването на автора. В Париж изгарят „Емил“ и властите издават заповед за арестуването му. В родния му град Женева също изгарят не само Емил, но и „Общественият договор“. От Женева Русо бяга в Ивердон, тогава част от кантона Берн, но и там не го приемат. Той се скрива в едно селце в планините на Юра, част от кантона Ньошател, тогава пруско владение, откъдето пише своите пълни с гняв и огорчение „Писма от Юра“. В Париж, Женева и Хага публично изгарят богопротивните „Писма“. Интересно е, че католици и калвинисти са единодушни в преследването. На континента никъде не може да намери приют.

Теория за натуралния човек

„

Първия човек, който си оградил парче земя, казал „Това е мое“ и сметнал другите хора за достатъчно наивни, за да му повярват, този човек бил истинския основател на гражданското общество. От колко много престъпления, войни, и убийства, от колко много ужаси и нещастия не може някой да спаси човечеството, чрез издърпване на залозите, или запълване на канавката, и плаче за другарите си: Пазете се и не слушайте този самозванец: вие сте загубени, ако забравите, че плодовете на земята принадлежат на всички нас, и самата земя на никого.

“

— Жан-Жак Русо, Беседа върху неравенството, 1754

Както и при други философи на деня, Русо погледна на хипотетично на природата като нормативна употреба.

Русо разкритикува Хобс за твърдението, че тъй като човек в „състояние на природата … няма никаква представа за доброта, той трябва да бъде естествено нечестив; че той е порочен, защото той не знае силата“. Напротив, Русо смята, че „неподкупен морал“ преобладават в „състояние на природата“ и той особено хвали модератора наКарибите в изразяване на сексуално желание, въпреки факта, че те живеят в топъл климат, който „винаги изглежда разпалва страстите „.

Русо твърди, че на етапа на развитие на човека, свързан с това, което той нарича „диваци“, е най-доброто или оптималното в развитието на човека, между по-малки от оптималното брутални животни от една страна, и най-крайните от упадъчната цивилизация, от друга. „… нищо не е така нежно като човека, в примитивното му състояние, когато се поставят от природата на еднакво разстояние от глупостта на зверовете и фатално просветление на цивилизован човек“. Позовавайки се на етап на човешкото развитие, който Русо свързва с диваците, Русо пише:

„

Ето защо, въпреки че хората са станали по-малко въздържани, и въпреки че естествено вече е преминала някаква промяна, този период от развитието на човешките способности, поддържане на средна позиция между немарливост на примитивни държави и сприхави дейности на нашия егоцентризъм, трябва да е било най-щастливата и най-трайната епоха. Колкото повече човек се отразява на това, толкова повече човек разбира, че това причинява катаклизми и най-доброто за него, той трябва да го остави да се случва по някакъв фатален начин да се случва, за общото благо. Например диваците, почти всички от които са били открити в това състояние, изглежда потвърждава, че човешката раса е била направена да остане в него завинаги; че това състояние е истинска младост на света, и че всички последващи напредъци на външен вид са толкова много крачки към съвършенството на индивида, а в действителност водят към разпада на видовете.

“

Етапи на човешкото развитие

Русо смята, че дивашкия етап не е първия на човешкото развитие, а третия. Русо е приел, че този етап от човешкото развитие общественото развитие е оптимален, между крайностното състояние на дивите животни и животни като „маймуните хора“ от една страна и от друга крайност на декадентски цивилизован живот. Това е довело някои критици да приписват на Русо изобретяването на идеята за „благородния дивак“, като Артър Лавджой убедително показва скритата мисъл на Русо.

изразът „благороден дивак“ е използван за първи път през 1672 г. от британския поет Джон Драйдън в пиесата му „Завладяването на Гранада“. Русо пише, че моралът не е обществена структура, а по-скоро е „обществено“ в смисъла на „вродена“, на израстък от инстинктивното нежелание на човека да станем свидетели на страданията, от които възникват емоциите на състрадание и съчувствие. Това са чувства, споделени с животни и за чието съществуване дори признава, Томас Хобс.

Противно на това, което много от критиците му твърдят, Русо никога не предполага, че хората в естествено състояние действат морално, а в действителност, термини като „справедливост“ или „злина“ са неприложими към пред политическото общество, така както го разбира Русо. Моралното право т.е самоконтрол, може да се развива само чрез внимателно образование по гражданско състояние. Хората в „естествествено състояние“ може да действат с цялата свирепост на животно. Те са добри само в негативен смисъл, тъй като те са самостоятелни и следователно не подлежат на пороците на политическото общество.

В действителност, естествения човек на Русо е почти идентичен с шимпанзе или друга маймуна, като орангутан, както е описано от Буфон; „естествената доброта на човека е тази доброта на животно, която не е нито добра, нито лоша. Русо предлага това с изключение на кратки моменти на баланс, на или до неговото начало, когато относително равенство между мъжете надделява, човешката цивилизация винаги е била изкуствена, създаваща неравенство, завист и неестествени желания.

В философията на Русо, негативното влияние на обществото върху мъжете се фокусира върху превръщането му от Amour de soi, положителна любов към себе си, в Amour-propre, или гордост. Amour de soi представлява инстинктивното човешко желание за самосъхранение, съчетано с човешката сила на разум. В контраст Amour-propre е изкуствен и насърчава човека да се сравнява с другите, като по този начин създава неоправдан страх и позволява на мъжете да се насладят на болката или слабостта на другите.

Русо не е първият който прави това разграничение. Тя е била ползвана и от Вовенарг, между другото.

В дискурса на науките и изкуствата Русо твърди, че те не са били от полза за човечеството, защото те не са възникнали от автентични човешки нужди, а по-скоро от гордост и суета. Освен това, възможностите които те създават за безделие и лукс са допринесли за корупцията на човека. Той предлага, че напредъкът на знанието е направил правителствата по-силни и са смачкали индивидуалната свобода; и той заключава, че материалният прогрес всъщност е подкопал възможността за истинско приятелство, като го заменя с ревност, страх и подозрение.

За разлика от оптимистичния възглед на другите фигури за Просвещението, за Русо, напредъкът е неблагоприятен за благосъстоянието на човечеството, освен ако не може да се противодейства чрез култивирането на гражданския морал и дълг.

Обществото подкупва хората дотолкова, доколкото обществения договор не е успял, както виждаме в съвременното общество, както е описано в „Дискурса на неравенството“ (1754 г.).

В това есе, което доразвива идеите, въведени в „Дискурса на науките и изкуствата“ Русо следи социалната революция на човека от примитивното състояние на природата за съвременното общество. Най- ранните самотни хора притежавали основен диск за самосъхранение и естествена склонност на съчувствие или съжаление.

Те се различават от животните, обаче, в техните възможности на свободна воля и техния потенциал за съвършенство. Тъй като те започнаха да живеят на групи и да формират кланове, те също започват да изпитват семейната любов, която Русо вижда като източник на най-голямото щастие, известно на човечеството.

Докато различията в богатството и статута на семействата са били минимални, първото събиране в група било придружено от мимолетна златна ера на човешкия разцвет.

Развитието на селското стопанство, металургията, частната собственост, както и разделението на труда в резултат на зависимостите помежду им, обаче, довеждат до икономическо неравенство и конфликт. Колкото населението било принуждавано да се асоциира повече и повече, толкова повече то било подлагано на псигологическа трансформация. Те започнаха да виждат себе си през очите на другите и да ценят доброто им мнение, като съществено значение за тяхното самочувствие.

Русо постулира, че първоначалния социален договор е дълбоко погрешен, което е довело до съвременното състояние, направено по предложение на богатите и власт имащите, които били подмамени от общото население в предаване на свои свободи към тях и образуваното неравенство като основна характеристика на човешкото общество. Собствената концепция на социалния договор на Русо може да се разглежда като алтернатива на тази измамна форма на сдружение.

В края на дискурса върху неравенството, Русо обяснява как желанието да има стойност в очите на другите, идва да подкопае личната почтеност и автентичност в обществото, белязано от взаимна зависимост и йерархия. В последната глава на социалния договор, Русо ще попита: „Какво да се прави?“ и той ще отговори, че сега всички които могат да направят мъжете е да култивират силата в себе си и да се представят на техните законни владетели.

За своите читатели, обаче, неизбежното заключение е, че е необходим един нов и по-справедлив социален договор. Подобно на другите философи на Просвещението, Русо беше критичен към Атлантическия роб.

––––––

Автор : Панкадж МИШРА

Източник: „Ню Йоркър“, превод от английски Манол Глишев

„Обичам необразованите“, каза Тръмп в реч през февруари. Той многократно се цели в елита на Америка и „фалшивия му глобализъм“. Гласоподавателите във Великобритания се вслушаха в поддръжниците на Брекзит-кампанията и в техните призиви „да поемем пак контрола“ над страна, предполагаемо заплашена от неконтролираната имиграция, „неизбрани елити“ и „експерти“. Това преобърна петдесет години европейска интеграция. Други страни в Западна Европа, както и в Русия, Израел, Полша и Унгария, кънтят от демагогски лозунги за етническа, религиозна и национална идентичност. В Индия местните националисти са усвоили консервативния епитет libtards (бел. ред. – от liberal и retards, съответства на нашето „либерасти“), за да изразят праведния си гняв срещу либералните светски елити. Големият опит от ХVІІІ в. за създаване на универсална цивилизация, хармонизирана с рационалния собствен интерес, търговия, лукс, изкуства и наука – Просвещението на Волтер, Монтескьо, Адам Смит и подобните им – изглежда е стигнал до точката на крайното си отрицание в масов бунт срещу космополитната модерност.

Нито един просвещенски мислител, наблюдаващ от отвъдното сегашната ситуация, не би имал по-голямо основание да каже: „Аз нали ви предупредих“, в сравнение с Жан-Жак Русо – неловкия и емоционален самоук гений от Женева, описан от Исая Бърлин като „най-войнствения сиромахомил в историята“. В основните си текстове, започнати още през 50-те години на ХVІІІ в., Русо се подиграва със суетата на столичаните и дава глас на недоверието, което изпитва към технократите и международната търговия. Най-неочаквано той защитава традиционните нрави.

 

Волтер, с когото Русо има дълга вражда, го описва през смях като „бродяга, който би искал да види богатите, обрани от бедните, за да се осъществи братството между хората“. През Студената война критици като Бърлин и Джейкъб Толмън представят Русо като пророк на тоталитаризма. Днес, когато голямата средна класа на Запада изпада в стагнация, а милиарди хора от други краища на света едновременно излизат от състоянието си на бедност, същевременно хранейки нереалистични мечти за безумно забогатяване, обсесията на Русо от психологическите последици на неравенството започва да изглежда пророческа и може да предизвика тревога.

Русо описва основния личен опит на модерността: да бъдеш аутсайдер. Когато пристига в Париж през 40-те години на своя век, младият мъж е лишен от корени, наблюдател на непонятен живот, борещ се със сложни чувства на завист, очарование, отвращение и отхвърляне, предизвикани у него от затъналия в собствените си удоволствия елит. Обект на подигравки от равнопоставените си във Франция, той намира запалени почитатели из цяла Европа. Млади германски провинциалисти като философите Йохан Готлиб Фихте и Йохан Готфрид фон Хердер – бащите на икономическия и културния национализъм – са обзети от омраза към космополитните универсалисти. Много революционери от малките градчета, като започнем с Робеспиер, се вдъхновяват от надеждата на Русо, очертана в „Общественият договор“ от 1762-а, че нова политическа структура може да излекува злините на несправедливото и комерсиализирано общество.

През последното десетилетие голям брой нови книги потвърждават значението и уникалността на Русо. Биографията му от Лео Дамрош, „Неспокойният гений“ (2005)идентифицира Русо като „най-оригиналния дух на своята епоха – толкова самобитен, че повечето тогавашни хора не са можели да оценят мощта на интелекта му“. Миналата година в „Политиката и комерсиалното общество“, сравнително изследване върху Русо и Адам Смит, Ищван Хонт твърди, че не сме се отдалечили много от грижите и страховете на женевския философ, а именно – че общество, изградено около частните интереси на егоистичния индивид, по необходимост ще бъде лишено от морал. В книгата си „За щастието да живееш като философ“ Хайнрих Майер предлага нов прочит на последната, незавършена книга на Русо, „Блянове на самотно разхождащия се“, започната през 1776-а, две години преди смъртта му. Тук Русо се отдалечава от политическите разсъждения и стига до извода, че

свободата не е присъща
на никоя форма на управление

а се намира в сърцето на свободния човек.

Русо започва да изглежда като протагонист на антиелитистки настроения, проправящи си път в съвременната политика, защото е присъствал по време на създаването на тази ценностна система – просвещенската вяра в това, което той нарича „науките, изкуствата, лукса, търговията, законите“ – която изменя западната култура и, в крайна сметка, всички световни култури. Тогавашното положение е от полза най-вече на образованите хора. Русо става един от малкото му критици най-вече защото не успява да си намери място във фокусиращата точка на Просвещението, парижкия салон.

Той няма почти никакво системно образование, но набира огромен опит по време на самотното си детство и младост. Роден в Женева през 1712-а в семейството на беден часовникар и съпругата му, която умира при раждане, Жан-Жак е едва десетгодишен, когато баща му го оставя у безразлични роднини и напуска града. На петнайсетгодишна възраст момчето бяга от дома и отива в Савоя, където се превръща в любимец на красива и по-възрастна френска благородничка. Оказва се, че тя е голямата любов на живота му и го въвежда в света на книгите и музиката. Русо, който винаги търси заместителки на майка си, я нарича „мамо“.

Когато пристига в Париж, той вече е работил различни неща: помощник-гравьор в Женева, лакей в Торино, частен учител в Лион, секретар във Венеция. Опитът му дава възможността да говори за неравенството. Скоро след преместването си в Париж той заживява с почти неграмотна перачка, която му ражда пет деца. Същевременно Русо се опитва да си проправи път в салонното общество. Един от първите му познати там е Дени Дидро, сънародник, отдаден на идеята за създаване на по-свободен интелектуален климат. През 1751-а Дидро започва своята „Енциклопедия“, синтезираща ключовите достижения на френското Просвещение от „Естествена история“ на Бюфон (1749) и влиятелната книга „Духът на законите“ от Монтескьо (1748). Енциклопедията подчертава основния принцип на Просвещението: че знанието за човешкия свят и установяването на истинските закони, движещи природата и обществото, проправят пътя на прогреса. Като плодовит съавтор на „Енциклопедия“-та, написал за нея близо 400 статии, много от които засягат политиката и музиката, Русо се оказва част от колективното начинание по установяване върховенството на разума и, както пише Дидро, „да се възвърне на изкуствата и науките онази свобода, която е толкова ценна за тях“.

 

Но възгледите му се променят. Един следобед през октомври 1749-а Русо пътува към крепост извън Париж, където Дидро излежава няколкомесечна присъда, задето е публикувал трактат, поставил под съмнение съществуването на Бога и така е поставил на сериозно изпитание границите на свободата на словото. Четейки вестник по пътя, Русо попада на обявата за конкурс за есе на тема: „За подобрението или за влошаването на нравите допринася напредъкът на науките и изкуствата?“ В своите „Изповеди“, публикувани през 1782-а (може би първата наистина модерна автобиография), Русо твърди, че в този момент помолил колата да спре, седнал край пътя и прекарал следващия час в размисъл, дори в нещо като транс и постепенно се просълзил, защото съзрял света по нов начин, станал нов човек, осъзнавайки, че прогресът, противно на просвещенската философия относно цивилизоващия му и освобождаващ ефект, всъщност води до нови форми на робство.

Русо надали е получил откровението си чак толкова драматично: вероятно и по-рано е формулирал част от ересите си. Участието му в конкурса е удостоено с награда и в 1750-а той публикува текста си като „Трактат върху нравствените резултати от изкуствата и науките“. Първото му философско съчинение изобилства от емоционални изрази. Той заявява, че

изкуствата и науките са
цветни гирлянди върху веригите,
приковаващи човешкия род към робството

Колкото по-образован е човек, толкова по-порочен е той. В средата на ХVІІІ в. парижките интелектуалци налагат своя стандарт на цивилизованост, който всички останали трябва да следват. Според Русо новите интелектуални и технократични класи не правят друго освен да дадат литературно и морално прикритие на тиранията и несправедливостта.

Дидро отначало се наслаждава на полемиката с Русо и сякаш не си дава сметка, че съгражданинът му от Женева обявява война на самата „Енциклопедия“. Повечето хора от техния кръг виждат науките и културата като освобождение на човечеството от суеверия и изобщо от развалините на варварското Средновековие. Те се доверяват на процъфтяващата буржоазия, която въплъщава собствените им инстинкти за самосъхранение, частен интерес, научни и меритократични нагласи. Адам Смит предвижда отворена глобална система за търговия, подхранвана от благородна завист, подражание и възхищение към успешно забогателите, придружена от желание да се сподели тяхното могъщество и власт. Монтескьо смята, че „търговията, която прави излишното – полезно и полезното – необходимо“, ще „излекува разрушителните предразсъдъци“ и ще насърчи „общуването между народите“.

Волтер в една от поемите си описва светския човек като притежател на фини платове, сребърна посуда и изискан екипаж; човек, потопен в луксозното настояще на континента и подигравателно настроен към религиозното минало. Волтер е типичен представител на мислещия за частните си интереси буржоа, насърчаващ търговията и свободата като противоотрова срещу властовия произвол и йерархията. През 20-те години на века той участва в успешни спекулации в Лондон и възхвалява борсата като храм на светската модерност, където „евреин, мохамеданин и християнин се отнасят помежду си като единоверци и наричат „неверник“ само този, който банкрутира“.

Свързвайки преследването на лукса със свободата на словото, Волтер и останалите артикулират и усвояват начин на живот, в който индивидуалната свобода се постига чрез нарастване на богатството и интелектуално развитие. Срещу тази нравствена и интелектуална революция, идваща след векове покорство пред трона и олтара, Русо подема истинска контрареволюция. Думата „финанси“, казва той, „е робска дума“ и тайните средства, с които действа финансовата система, са „начин за създаване на измамници и предатели, както и за търгуване с общественото благо на борсата“. Изпреварвайки днешните брекзитъри, той твърди, че въпреки политическата и икономическата мощ на Англия, страната не предлага на жителите си истинска свобода:

„Английският народ си въобразява, че е свободен. Той се самозаблуждава сериозно: свободен е само по време на парламентарни избори. В момента, в който изборите минат, новите членове поробват пак населението и го смятат за нищо.“

Пишейки над двадесет книги, Русо разширява възраженията си срещу интелектуалците и техните богати патрони, които претендират за правото да казват на останалите как да живеят. Русо е съгласен с опонентите си, че клерикалната тирания и божествените монархии ще бъдат заместени от нарастващ егалитаризъм. Но предупреждава, че буржоазните ценности като богатство, суета и предпазливост ще попречат, а няма да насърчат нарастването на равенството, достойнството, свободата и състраданието. Той смята, че общество, изградено върху завист и върху властта на парите, може и да обещава прогрес, но ще увреди нравствените устои на гражданите.

Русо отказва да повярва във взаимното уравновесяване на индивидуалните интереси, което трябва да придвижва новата цивилизация напред. Според него личните стремежи унищожават естествената хармония. Препятствието, както той го дефинира, съществува в душите на обществено изявените личности и аспириращите буржоа: това е незадоволимият стремеж към слава и самоизтъкване над останалите, водещо до желание за все по-големи печалби. Жаждата за увеличаване на богатството в един момент идва не от нужда, а от желание за превъзходство. Дори малцината щастливци на върха на новата йерархия ще живеят в несигурност, изложени на хорската завист и злонамереност, макар и прикрити зад учтиви форми на почит и изисканост. В

общество, където всеки лъже, че работи за чуждото благо

но всъщност прикрива собствената си алчност, насилието и измамата ще станат неизбежни – или поне така смята Русо. В критиката му към бъдещия буржоазен свят обществото изглежда мрачно:

„Искреното приятелство, действителното уважение и съвършеното доверие са прогонени от човешкото общество. Ревност, подозрение, страх, студенина, резервираност, омраза и измама биват прикривани на всяка крачка.“

Този патологичен вътрешен живот се превръща в унищожително противоречие в самата сърцевина на модерното общество.

Според женевския философ тенденцията на модерния живот е да се търси одобрение у онези, които мразим, а това представлява изкривяване на нещо ценно, останало от „естествения“ човек: просто щастие и несамолюбива, несъзнавана обич към самия себе си. При тези обстоятелства истинскта свобода става постижима само с преодоляване на лицемерния, болезнено разкъсан буржоа у всекиго от нас. Русо смята, че той самият е направил това усилие: отделил се е от стремежа за израстване по социалната стълбица и от типа човек, „представящ се напразно за свободомислещ“. В своя „Трактат за произхода и основите на неравенството между хората“ той пише:

„Сред толкова много философия, човечност, цивилизованост и толкова изискани нравствени кодекси нямаме с какво да се похвалим освен с капризна и заблуждаваща външност, с чест без добродетел, с разум без мъдрост и с удоволствия без щастие.“

Изобличенията, на които Русо подлага интелектуалците, може и да са придобили допълнителна острота заради факта, че в анонимен памфлет Волтер го е обвинил като фалшив проповедник на семейни ценности: Русо е човек, поверил и петте си деца на приют. Животът на Русо демонстрира много такива разлики между теория и практика, за да се изразим меко. Макар и ценител на изтънчените чувства, той е бил склонен да се крие в тъмни алеи и внезапно да се съблича пред преминаващи жени. Освен това се отдава на невъздържана мастурбация, макар да съветва другите да я избягват.

Като мнозина, проповядващи срещу липсата на морал у богатите, Русо също не се интересува много от условията на живот на бедните. Той просто допуска, че собственият му опит с липсата на социални предимства е достатъчен, за да му позволи да говори за бедността, макар че всъщност почти никога не е бил истински беден и умее да си намира богати покровители. Само че смята аргументите си за валидни срещу водещите по-привилегирован живот. Като мнозина, смятащи себе си за жертви, той е убеден, че всъщност никой не разбира страданията му. В своя концентриран и прецизен анализ, Майер посочва, че надсловът на първата и последната книга на Русо е еднакъв:

„Варварин съм тук, където никой не ме разбира.“

Всъщност това е една от най-умерените в самосъжалението си забележки, които Русо прави през цялата си интелектуална кариера на автор, мотивиран от обвинения срещу другите и убеденност в собствената си онеправдана добродетел.

И точно защото извежда идеите си от вътрешен опит, свързан със страх, объркване, самота и загуба, Русо звучи добре на хора, оставени извън социално привилегирования кръг. Мъжете, носещу перуки из парижките салони, по думите на Токвил, са напълно изключени от практическия живот и действат само чрез разума, тоест чрез хрумналите им идеи. Русо пък звучи убедително за тези, които усещат истинската травма на прехода към модерността, тоест от селски към градски живот. Книгите му и особено „Жюли“ се продават много по-добре от тези на съвременниците му. Историята на благородническата дъщеря, влюбила се в бедния си възпитател, „Жюли“ е бестселърът на ХVІІІ в. Дамрош отбелязва, че селските персонажи в нея показват по-здрави морални устои от изисканите граждани. Мъчително придобитата практическа мъдрост на героите (постоянна тема в творчеството на Русо) ги прави еднакво симпатични и за Кант в Кьонигсберг, и за тихо отчайващите се провинциалисти от цяла Европа.

Русо е можел да последва професионалната траектория на много философи, които, по думите на Робърт Дарнтън, са „финансирани, обичани и напълно интегрирани във високото общество“. Но той отхвърля възможностите да увеличи богатството си и отказва кралски патронаж. Когато остарява и се прославя, става и по-силно параноичен. Скарва се с повечето си приятели и доброжелатели, включително с Хюм и Дидро, така че мнозина решават, че е полудял. Най-горчивите му спорове са с Волтер. Въпреки това, по време на Френската революция, двамата мъже, починали още през 1778-а, са извадени от селските си гробове и са положени с почести един срещу друг в Пантеона. Посмъртната им близост, която ги вписва в патриотичната митология на Революцията, би ги ужасила.

Русо се гневи от непринудеността на богати светски мъже като Волтер. Богаташите, твърди той, приемат за свой дълг никога да не позволят на хората да осъзнаят колко неморално е богатството. Докато най-големият враг на Волтер е католическата Църква и изобщо религиозната вяра, Русо, макар и критично настроен срещу клерикалната власт, намира религията за пазителка на всекидневния морал и за утешителка на бедните. Той твърди, че светските интелектуалци са „досадни догматици“, презиращи простите чувства на обикновените хора и също толкова жестоко нетолерантни, колкото и най-големия католически фанатик.

Още една разлика с Волтер, който смята деспотичните монарси за възможни съюзници на просветените хора, е, че Русо се надява на свят без принцове. Идеалното общество за Русо е Спарта. Малка, въздържана, яростно патриотична, самодостатъчна и упорито антикосмополитна, тя е не само идеализирана версия на антична политическа общност (точно както „халифатът“ на ДАЕШ е за съвременните ни радикални ислямисти). По мнението на Русо, неморалният стремеж към самоизтъкване в Спарта е подчинен на гражданската гордост и патриотизма. В такова общество очевидно няма място за универсалисткия

суетен човек, твърде зает да обича далечни народи

за да може да отдели от чувствата си на своите ближни.

Недоверието на Русо към космополитния комерсиализъм продължава да дава аргументи на културните и икономически националисти по света. Управляващата в Полша партия „Справедливост и прогрес“, която постоянно прочиства проевропейските „либерални елитисти“ от националните институции, същевременно пропагандирайки хомофобия и антисемитизъм, би била очарована от предупрежденията на Русо срещу „космополитите, които се отдават на странни, изкуствени, вдъхновени от книгите разсъждения за дълга, който отказват да изпълнят в собствената си родина“. Докато безмилостно подлага на презрителни забележки мексиканците и мюсюлманите, Доналд Тръмп може да намери философска подкрепа в „Емил или За образованието“.

„Всеки патриот е суров с чужденците – казва Русо. – Те са нищо в неговите очи.“

Тръмп, в спора си с Мегън Кели от „Фокс Нюз“ и с жените като цяло, може също да намери нещо привлекателно в идеята на Русо, че „жената е специално създадена, за да носи удоволствие на мъжа и трябва да се стреми да му бъде приятна, а не да го провокира“.

Много подобни изявления с различна степен на провокативност помагат да се създаде станалата традиционна представа за Русо като за духовния баща на фашизма. Но философът всъщност говори за колективизма само доколкото той е съвместим с вътрешната свобода на членовете на обществото, свободата на сърцето. Както пише в „Блянове“-те си:

„Никога не съм смятал, че свободата на човека е в това той да прави, каквото иска, а по-скоро в това да прави, каквото не искa.“

Така базовото недоверие към собствените страсти лесно се превръща в отхвърляне на гигантските, неразбираеми сили на световната търговия – основна разлика, според Ищван Хонт, между Русо и Адам Смит.

Триумфът на капиталистическия империализъм през ХІХ в. и на икономическата глобализация след Студената война до голяма степен изпълниха просвещенската мечта за световна материалистична цивилизация, свързана в едно цяло от рационалния личен интерес. Волтер се оказва точно това, което Ницше проницателно е изразил: „Представител на победоносните управляващи класи и техните ценности“, докато Русо изглежда като губещ, при това такъв, който не умее да губи. Но на фона на днешното увеличаване на политическото недоволство, Русо сякаш отново набира сила и въплъщава по-добре от всякога пожароопасната привлекателност на позата на жертва в общества, изградени около преследването на печалби и власт.

Русо е първият, който показва лична страст към политиката. Той никога не може да бъде сигурен в успеха си при съществуващата социална пирамида, въпреки успешните продажби на книгите си. Чувствителността му лесно се вълнува от идеалната представа за равноправни и добродетелни граждани. Токвил отбелязва, че страстта към равенство може да приеме болезнени форми и да доведе на върха авторитарни фигури и движения. Само че тъкмо зле приспособеният швейцарец, чиито писания Токвил признава, че преглежда всеки ден, пръв атакува модерността заради властта, която несправедливо се трупа у свързан световен елит.

Напоследък експлозиите на предразсъдъци и неприязън срещу писатели и журналисти, както и срещу политици, технократи, бизнесмени и банкери, разкриват доколко историята на човешкото сърце, описана от Русо, има значение сред недоволните. Якобинците и германските романтици може и да са били най-прочутите и влиятелни русоисти, но твърдението на философа, че всяка метрополия е развъдник на пороци и че добродетелите са в обикновените хора, продължава да хвърля предизвикателства и към левицата, и към десницата заради несъвършенствата на нашите политически институции. Хората, лишени от корени и носещи дълбоки рани, подобни на тези, от които и Русо е страдал, периодично разрушават и отново създават съвременния свят с повтарящите се искания за радикално равенство и стремежи към стабилност. Те ще стават все повече и можем да сме сигурни в това, докато милиарди млади хора от Азия и Африка се опитват да си намерят място в бурното течение на прогреса.