magnifisonz.com /
Сър Тери Пратчет е британски писател и най-продаваният автор във Великобритания за 90-те. Най-известен е със серията си от комични фентъзи романи за Света на Диска. До декември 2007 г. е продал 55 милиона книги по света с преводи на 36 езика. Пратчет е вторият най-четен автор във Великобритания и седмият най-четен неамерикански автор в САЩ. През 2001 г. печели медала Карнеги за романа си „Изумителният Морис и неговите образовани гризачи”.
Тери Пратчет е офицер на Британската империя от 1998 г. и рицар-бакалавър от 2009 г. заради приноса си към литературата.
Роден е в селото Форти Грийн, което сега е част от Бейкънсфийлд, графство Бъкингамшър, Великобритания на 28 април 1948 година. От 1959 г. учи във висше техническо училище в Уайкъмб. Неговият първи разказ „The Hades Business“ е публикуван в училищното списание през 1961 г., а през 1963 година — в професионално издание. След това напуска училище и се заема с журналистика. Неговият първи роман „Килимените хора“ (The Carpet People) е публикуван през 1971 година. Първата книга от поредицата „Светът на Диска“ (Discworld) — „Цветът на магията“ („The Colour of Magic“) излиза през 1983 година. Оттогава издава средно по две книги на година.
Романът „Пирамиди“ е награден с британската награда за фентъзи. През 1998 г. е отличен от английската кралица заради постижения в литературата.
На 11 декември 2007 г. той публично обяви, че страда от ранен стадий на болестта на Алцхаймер. По-късно прави сериозно дарение на Тръста за изследване на болестта и заснема предаване телевизия БиБиСи, проследяваща опита му с болестта
1. Проблемът с това да имаш отворено съзнание, е, че хората ще настояват да дойдат и да сложат в него разни неща.
2. Запали огън на човека и за един ден ще му е топло. Запали огън в човека и ще му е топло до края на живота му.
3. Повечето богове хвърлят зарове, но Съдбата играе шах. И няма да се усетиш, преди да е станало твърде късно, че през цялото време е играла с две царици.
4. Казват, че малкото знания са лошо нещо. Но това не е и наполовина толкова лошо, колкото голямото безразличие.
5. Светлината си мисли, че се движи по-бързо от всичко друго, но греши. Без значение колко бързо се движи тя, винаги открива, че мракът е стигнал там първи и я чака.
6. Моливът е по-силен от меча, ако мечът е твърде къс, а моливът – добре подострен.
7. Само в мечтите си сме свободни. През останалото време имаме нужда от заплата.
8. Еволюцията винаги ме е привличала повече от библейските сказания. Кой не би предпочел да е изправяща се маймуна пред паднал ангел? За мен правотата на Дарвин се доказва ежедневно. Замислете се – не е нужно много, за да станем отново маймуни.
9. Всеки път истинската глупост побеждава изкуствения интелект.
10. Няма смисъл да правите нещо, ако някъде няма някой, който би предпочел да не го правите.
11. Историите с въображение потискат тези,които го нямат.
12. Присъствието на тези, които търсят истината, е за предпочитане пред присъствието на тези, които смятат, че са я открили.
13. Има моменти в живота, когато човек не трябва да пуска това, на което държи. Балоните са създадени, за да научат децата на този урок.
14. Ако не превърнеш живота си в история, ставаш част от нечия чужда история.
15. Истината може да е някъде там, но лъжите са в ума ти.
16. Нямам нужда от хора, които се съобразяват с границите на възможното.
17. Толкова огромна Вселена и толкова малко време.
18. Понякога е по-добре да запалиш огнепръскачка, отколкото да проклинаш светлината.
19. Казват, че преди да умреш, животът минава пред очите ти. Истина е. Нарича се живеене.
20. Фантазията е като велоергометър за ума. Може и да не те отведе никъде, но тренира мускулите, които могат да го направят.
21. Понякога ми се струваше, че страдам от две болести – едната беше Алцхаймер, а другата – да знам, че имам Алцхаймер.
22. Някои хора биха направили всичко, само за да се убедят, че могат да го направят. Ако сложиш голям бутон някъде в някоя пещера и напишеш с едри букви: „Бутон „Краят на света“. НЕ ПИПАЙ!“, боята дори няма да има време да изсъхне.
23. Мъдростта идва с опита. Опитът често е резултат от липсата на мъдрост.
24. Животът е като да гледаш филм. Само дето ти е струва, че винаги влизаш 10 минути след началото и няма никой, който да ти обясни за какво става дума, така че трябва да се оправяш сам и сам да си вадиш заключенията.
Едно интервю на Лей Сейлс със сър Тери Пратчет :
LEIGH SALES: Добре дошъл. Четох, че един от твоите английски фенове е шофирал цял ден, за да присъства на твое раздаване на автографи, стоял е шест часа под ледения дъжд и след това е казал, че си е струвало, защото си удивителен писател и невероятно мил човек. Има ли по-хубав комплимент от този?
TERRY PRATCHETT: О, да. Получих целувки от дамите. Което мисля е по-добро от това, ако трябва да бъда честен. Смущаващо е, за бога, защото знаете, че като влезете удома вие сте просто съпругът на вашата жена и трява да отидете да почистите котешкото сандъче.
LEIGH SALES: Чудесна привилегия е да имаш работа, където хората искат да ти кажат колко много те ценят. Не е като да работиш оператор на асансьор…
TERRY PRATCHETT: Ами, аз винаги казвам на човека отговарящ за асансьора, че се радвам че съм стигнал до долу цял. Така или иначе това става част от професията. Има и тъмна страна, защото правиш много неща за феновете в желанието да подържаш образа, който те имат за теб, криейки колко ужасен дърт скъперник си всъщност.
LEIGH SALES: Продаваш милиони книги, имаш милиони фенове. Споменах колко ревностни са те.
TERRY PRATCHETT: Много милиони.
LEIGH SALES: Наскоро ти стана известен извън кръга на твоите почитатели, дискутирайки публично факта, че си болен от рядка форма на Алцхаймер. Превърна се в подръжник на асистираната смърт. Какво те накара да се решиш на това?
TERRY PRATCHETT: Ами, това, което първо си помислих, седейки и размишлявайки за този Алцхаймер, беше – Добре, това, което наистина ми се иска е да изляза навън и да направя най-доброто на което съм способен – най-много би ми се искало да полегна на земята по залез слънце, да си слушам Томас Талис на айпода след чаша хубаво бренди, и един приветлив доктор да ми сложи инжекция, която да ме приспи завинаги.
LEIGH SALES:Каква според теб трябва да бъде ролята на правителството в този случай? Защото той се разглежда като по-скоро социален, отколкото личен.
TERRY PRATCHETT: Лично е. И така трябва да бъдe. Фактът, че един човек ще има асистирана смърт не означава, че на всеки друг ще се случи подбно нещо. Аз съм съвсем наясно с това, а също и всички останали. И ако например отидеш в Швейцария, където е позволено на чужденци да умрат, нещо, от което всички замесени се срамуват, човекът, който иска да умре, трябва да заяви съвсем ясно пред лекар в рамките на няколко дни, че иска именно това, както и причините поради които го иска, защото хората не са толкова склонни да оставят някой да умре просто защото така го е почувствал. Условието е наистина да страдаш от неизлечимо заболяване. И ето че християнската общност слага прът в колелото заявявайки – Ами къде остава тогава светостта на човешкия живот?. На което аз бих отвърнал – А къде остава човешкото достойнство?
LEIGH SALES: Какъв е ефекта на тази форма на Алцхаймер в твоя случай? Защото хората, които гледат нашето интервю* ще си мислят: Той говори добре, съвсем разбираемо. Нищо нередно не мога да видя..
TERRY PRATCHETT: Ела пак да си поговорим след две години. Тази болест се развива. Но също..
LEIGH SALES: Забелязал ли си проявленията и вече?
TERRY PRATCHETT: Да. Съмненията се стопиха. Краткосрочната памет изчезва. Това е ок, малките шегички няма да са толкова смешни във времето, но смехът все пак си остава най-доброто лекарство.
LEIGH SALES:Твоите книги са характерни с хумор, който извира от доста мрачни ситуации. Страхуваш ли се от смъртта?
TERRY PRATCHETT: Не.
LEIGH SALES: Един от най-чудесните персонажи в книгите ти.
TERRY PRATCHETT: Да, да. Този Смърт ми дължи доста пари.
LEIGH SALES: Той ти е донесъл доста голяма сума.
TERRY PRATCHETT:Но кой може да се страхува от смъртта? Какво има там от което да те е страх?
LEIGH SALES:Неизвестното.
TERRY PRATCHETT: О, не. Аз много ценя неизвестното. Това, което ме тревожи е сега и тук. Хората се страхуват от умирането, не от смъртта. И ето къде може да се намеси асистираната смърт. Тя е мостът между живота и смъртта, но без да го има неудобството на това, което е между тях.
LEIGH SALES: Как ще разбереш кога е настъпил моментът?
TERRY PRATCHETT: Мислех, че е миналия четвъртък, но трябваше да присъствам на една конвенция. Харесва ми това, което правят в Уайоминг. Уайоминг ли беше? Забравих.
LEIGH SALES: Орегон.
TERRY PRATCHETT:Орегон, точно така. Когато ти е поставена диагнозата и се предполага, че си кандидат, нещата трябва да са ясни, да си получиш дозата. Проблемът е в това, че на хората им се живее. Те знаят, че могат да умрат ако приемат съответния медикамент, но ето какво се случва: Днес е чуден ден, не се чувствам толкова зле, жена ми готви чудесна вечеря, така че може би ще умра утре. А утре: О, внуците ми идват. Може би ще умра утре. И човекът, за когото се е очаквало да умре за две години, си е жив и на третата, защото всеки ден той прави най-човешкото от всички неща – решава дали да умре или да живее. Животните не умеят това. Хубаво е да знаеш, че човек може. Това е може би едно от най-великите неща, които умеем.
* Въпросното интервю е наистина видео запис, бел. прев.
–––––––––––––––––––
„Театър на жестокостта“ – Тери Пратчет / разказ
Беше хубаво лятно утро, от онзи тип, които правят човек щастлив за това, че е жив. И вероятно мъжът би трябвало да бъде щастлив, че е жив. За нещастие той беше мъртъв. Би било трудно да си по-мъртъв, без специална подготовка.
— Добре, сега, — каза сержант Колън (от нощната градска стража в Анкх-Морпорк), поглеждайки своето тефтерче — отдавна имаме причина за смъртта, защото а) имаме удар с поне един тъп предмет б) поради удушаване с множество наденички и в) поради изгризване от поне две животни с големи остри зъби. Какво правим сега, Ноби?
— Арестуваме заподозрения, серж. — рече ефрейтор Нобс, козирувайки изящно.
— Заподозрян, Ноби?
— Той. — продължи Ноби, докато подритваше трупа с ботуша си. — Много е подозрително, да си умрял така. Той също е бил пиян. Можем да го направим, понеже е мъртъв, и без заповед.
Колън почеса главата си. Предложеното арестуване на труп, разбира се, имаше предимства. Но…
— Считам, — каза той бавно — че капитан Ваймс ще иска този тип да е прибран другаде. Би било по-добре да го занесеш обратно в Кулата на Стражата, Ноби.
— И после можем ли да изядем наденичките, серж? — рече Сержант Нобс.
* * *
Не беше лесно да си виден полицай в Анкх-Морпорк, най-великия измежду градовете на Диска.
„Вероятно има светове, — размишляваше капитан Ваймс в неговите мрачни периоди — където няма магьосници (които заключват мистериозно гостната) или зомбита (случаите на убийства бяха наистина странни, когато жертвата беше главния свидетел) и където от кучетата можеш да очакваш да не вършат нищо през нощта, а не да щъкат наоколо и да си приказват с хората.“ Капитан Ваймс вярваше в логиката, по почти същия начин, по който пустинникът вярва в леда — т.е., тя беше нещо, от което наистина се нуждае, но този свят просто не беше подходящ за нея. „Само веднъж, — си мислеше той, — би било хубаво да разбера нещо.“ Той погледна в синкавото тяло върху плочите и усети мъничко трепване от вълнение. Имаше улики. Просто досега не можеше да ги забележи.
— Не би могъл да е обирджия, капитане. — каза сержант Колън. — Можеше да е така, ако джобовете му бяха пълни с пари. Единайсет долара.
— Не бих ги нарекъл „пълни“. — каза капитан Ваймс.
— Тези тази сума е истинско нещастие, сър. Удивен съм как навехнато стоят крачолите му.
— Категорично установих фактът, че този тук е бил шоумен, сър. Той имаше няколко визитки в джобовете си, сър. „Час Слъмбър, Детско шоу“.
— Предполагам, че никой нищо не е видял? — каза Ваймс.
— Точно така, сър. — отвърна Сержант Колън щастливо — Казах на младия полицай Керът да намери някакви свидетели.
— Заповядал си на ефрейтор Керът да проучи убийството? Съвсем сам? — попита Ваймс.
Сержантът се почеса отново.
— И той поиска да му кажа, дали познавам някой много стар и сериозно болен човек.
* * *
В магическия свят на диска винаги има един гарантиран свидетел за всяко убийство. Такава му беше работата. Полицай Керът, най-новия член на стражата, често попадаше на подходящите хора, съвсем просто. Защото той беше… Той беше невероятно прост, но по същия начин, по който мечът е прост или засадата е проста. Той беше също и възможно най-праволинейния ум в историята на вселената. Керът просто чакаше, в седейки до леглото на стар мъж, който тихо се радваше на компанията. В един момент извади своето тефтерче.
— Сега зная, че сте видял нещо, сър. — каза той. — Бил сте там.
— ДА, ТАКА Е. — каза Смърт. — ТРЯБВАШЕ ДА БЪДА, ЗНАЕШ. НО ТОВА Е МНОГО НЕПРАВИЛНО.
— Виждате, сър, — каза ефрейтор Керът, — според закона, вие сте Съучастник След Юридическия Факт. Или, може би, Преди Юридическия Факт.
— МЛАДИ МОМКО, АЗ СЪМ ФАКТЪТ.
— А аз съм служител на Закона. — каза ефрейтор Керът. — Трябва да се спазват законите, знаете това.
— ВИЕ ИСКАТЕ ОТ МЕН… ДА… ИЗРОВЯ НЯКОЙ ОТ ГРОБА? ДА ДАМ НА НЯКОГО ПАРИЧКА? ДА ГУКАМ КАТО ГЪЛЪБЧЕ? НЕ. НИКОЙ НЕ Е УБИВАЛ Г-Н СЛЪМБЪР. НЕ МОГА ДА ВИ ПОМОГНА.
— Ох, не знам, сър, — каза Керът, — мисля, че можахте.
— ПРОКЛЯТИЕ. — Смърт гледаше как Керът излиза, навеждайки главата си, за да мине през тясното стълбище на коптора. — СЕГА, ДО КЪДЕ БЯХ СТИГНАЛ…
— Извинете ме, — каза съсухрен възрастен мъж, отпунсат в леглото — аз съм на 107, както знаете. Нямам цял ден на разположение.
— О, ДА, ПРАВИЛНО. — Смърт наточи косата си. Това беше първият случай в историята, в който да помага на полицейско разследване. Все още имаше работа за вършене.
* * *
Ефрейтор Керът се разхождаше бавно из града. Той имаше Теория. Той беше чел книга за Теориите. Събираш всички улики, и получаваш Теория. Трябва да включиш всичко. Там имаше наденички. Някой трябваше да купи наденичките. Там имаше пари. Нормално е само за един подвид на човешката раса да плаща нещата с пари. Той попита за продавача на наденички. Намери група деца и си поприказва с тях. После, без да бърза, се върна на улицата, където Ефрейтор Нобс беше очертал с тебешир местоположението на трупа (оцветявайки го, добавяйки гайда, свирка, няколко дървета и храсти за фон — хората вече бяха пуснали 7 монети в шлема му). Той забеляза купчината отпадъци в далечния край на улицата и седна върху обърнатия варел.
— Добре, можеш да се покажеш вече. — каза той на заобикалящия го свят. — Не знаех, че са оцеляли някакви гноми наоколо.
Боклукът се раздвижи. Те изпълзяха навън — дребен мъж с червена шапчица, голяма гърбица и крив нос, малка жена с нахлупен калпак, грижеща се за съвсем мъничко бебе, дребен полица, куче с нагръдник закрепен на врата, и изключително малък алигатор. Ефиейтор Керът седна, готов да слуша.
— Той ни принуди да го направим. — каза малкият мъж с изненадващо дълбок глас. — Щеше да ни победи. Дори алигатора. Всичко, от което разбираше, бе да удря нещата с тояга. И взе всичките събрани пари на кучето Тоби, за да се напие. И после ние побягнахме и той ни хвана в уличката, първо Джуди и детето, и падна отгоре им…
— Кой го удари пръв? — попита Керът.
— Всички!
— Но не много силно. — каза Керът. — Вие сте твърде малки. Не сте го убили. Убеден съм в това. Значи аз отидох и го погледнах отново. Той се беше задушил. Какво е това?
Той повдигна малък кожен диск.
— Това е малка измама. — каза малкият мъж. — Използваше я за гласовете. Той мислеше, че нашите не са достатъчно смешни.
— Така ги правеше! — добави жената, която наричаха Джуди.
— Това беше вкарано в гърлото му. — отбеляза Керът. — Предлагам ви да избягате. Толкова далеч, колкото можете.
— Мислим, че можем да започнем като обединение. — каза водачът на гномите. — Знаете, експериментална драма, уличен театър, такива неща. Без да се удряме един друг с бухалки.
— Правите това за деца? — попита Керът.
— Той каза, че това е нов тип шоу, който ще е сполучлив.
Керът се изправи и бутна коженото дискче в боклука.
— Хората няма да разберат за това. That’s not the way to do it.