Сами по себе си нещата не са нито мъчителни, нито трудни; нашата слабост и малодушие ги правят такива – Монтен

magnifisonz.com /

Мишел Ейкем дьо Монтен (на френски: Michel Eyquem de Montaigne) е френски философ и писател от епохата на Ренесанса, автор на книгата „Опити“ (Essais). Неговият начин на писане утвърждава жанра есе, което прави от Монтен една особено значима фигура в интелектуалната история на Запада.

Мишел дьо Монтен
Michel Eyquem de Montaigne
френски философ
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/3/34/Michel_de_Montaigne_1.jpg

Роден
28 февруари 1533 г.
Сен-Мишел-дьо-Монтен, Франция
Починал
13 септември 1592 г. (59 г.)
Сен-Мишел-дьо-Монтен, Франция
Националност Флаг на Франция Франция
Философия
Регион Западна философия
Епоха Ренесансова философия
Школа ренесансов хуманизъм, ренесансов скептицизъм

Роден е на 28 февруари 1533 година във фамилния замък Монтен в град Сен-Мишел-дьо-Монтен, департамент Дордон, в близост до Перигьо и Бордо. Неговият баща, Пиер Ейкем (получил аристократичната титла „дьо Монтен“) е участник в Италианските войни и кмет на Бордо. Майката – Антоанета де Лопес, е от семейството на заможни арагонски евреи.

В ранното си детство Мишел се възпитава по либерално-хуманистичната педагогическа методика на баща си – неговият учител, немец, въобще не владеел френски език и говорел с Мишел изключително на латински. След това завършва Юридическия факултет на Университета в Тулуза и става член на парламента в Бордо. Въпреки че тази кариера неописуемо радвала Монтен-старши, за Мишел тя била тежест, а политиката изобщо не му харесвала. Като твърд противник на смъртното наказание, той всячески избягвал съдебни заседания, които можели да произнесат такава присъда. Но не можел да напусне службата заради баща си, който бил толкова горд с него.

https://i.pinimg.com/564x/1e/ae/f4/1eaef4dd26c0dc0f77e0e7883b8e6407.jpg

По времето на Хугенотските войни, Монтен често е посредник между враждуващите страни, него еднакво го уважавали кралят-католик Анри III и протестантът Анри Наварски.

През 1565 г. Монтен се жени, като получава солидна зестра. След смъртта на баща си през 1568 г. той наследява родовото имение Монтен, където се заселва през 1571 г., продава своята съдийска длъжност и излиза в оставка. Отдава се на „умствена дейност“ в специално построена кула с вита стълба, стените на която биват изписани с изречения на латински, които му идвали в главата. През 1572 г., на 38-годишна възраст, Монтен започва да пише своите „Опити“, първата книга от които, „Есета“, се появява през 1580 г. Тя излиза в Париж, не предизвиква някакви особени вълнения, но не минава и незабелязано.

След публикуването на „Есета“, Мишел заминава на дълго пътуване из Европа. Живее за кратко в Германия, Швейцария, Испания, а пристигайки в Рим, решава че иска да стане римлянин, заради любовта към латинския. И въпреки че преодолява много бюрократични трудности, той все пак постига желанието си. Но Монтен не успява да живее дълго в Рим. Неговите сънародници от Бордо го избират за кмет. Той не може да откаже на краля и на гражданите и поема омразните задължения. Две години по-късно из Европа тръгва чума. От нея по това време можело само да се бяга и никакъв дълг на честта не можел да застави Мишел да остане със семейството си в заразения град. По този начин неговата служба се прекратява от само себе си. Хенри IV, приключвайки с религиозните войни, кани Монтен на служба в двора, но философът отказва и прекарва остатъка от дните си в самотно съзерцание и редакция на „Опити“, които стават основата на педагогиката на XVII – XVIII век.

Писателят почива по време на меса на 13 септември 1592 година в своя замък на 59-годишна възраст.

Философия

Скептицизмът на Монтен е насочен срещу средновековната схоластика и църковните авторитети. Предшественик на Френсис Бейкън, той отстоява онзи научен метод на познание, който се опира върху факти. В есеистичната си книга „Опити“ представя човека като върховна ценност. Монтен е против насилието в училищната система, включително физическите наказания на децата. Според него човек постига духовно развитие посредством добър външен вид и добри обноски и маниери, а физическото му възпитание е тясно свързано с духовното. Индивидът трябва да е способен да понася различни климатични промени, да се храни с определен тип храна, да поддържа определени хигиенни навици и т.н.

Философската значимост на Монтен е главно в реакциите, които предизвиква, на първо място – картезианството, и по-нататък рационализма, които търсят отговори срещу скептицизма. Възгледите му оказват пряко влияние върху идеите на английския философ Джон Лок, на Жан-Жак Русо и др. Маниерът му на писане, съчетаването на личната убеденост с рационални аргументи и излагането ѝ в литературна форма са това, което прави от Монтен един от ключовите автори на „Новото Време““.

  • Ако има такова нещо като добър брак, то е, защото наподобява повече приятелство, отколкото любов.
  • Бил е несъмнено умен човек онзи, който е казал, че щастливото съпружество е възможно само между сляпа жена и глух мъж.
  • Истинското огледало на нашите мисли е начинът ни на живот.
  • Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си.
  • Нямайки възможност да управлявам събитията, аз управлявам себе си, а ако условията не се адаптират към мен, то аз самият се адаптирам към тях.
  • Според мен Римската империя е била по-храбра преди да бъде просветена.
  • Страхливостта е майка на жестокостта.
  • Човек не е само добър или само лош, а зависи на коя страница ще отвориш душата му и пред какви изпитания ще го поставиш…
  • Навикът притъпява остротата на нашия ум.
  • Сами по себе си нещата не са нито мъчителни, нито трудни; нашата слабост и малодушие ги правят такива.
  • Доверието към порядъчността на другия е достатъчно доказателство за собствената порядъчност и нея бог щедро покровителства.
  • Душата извлича полза за себе си от всичко.
  • Изглежда, че бързото и внезапно действие е повече свойствено на духа, а бавното и улегнало – на ума.
  • Дух, който няма никаква определена цел, се погубва; защото, както се казва, който е навсякъде, той не е никъде…
  • … така е и с ума: ако не е зает с нещо определено, което да го държи под юзда и да го заставя да работи, той се мята без цел насам-нататък по безкрайните полета на въображението…
  • Страхът, желанието, надеждите ни тласкат към бъдещето и ни лишават от чувството и разбирането на това, което е, за да ни подмамят към това, което ще бъде – дори и тогава, когато нас не ще ни има.
  • Когато ми противоречат, събуждат не гнева ми, а вниманието ми; аз се обръщам към тоя, който ми противоречи и който следователно ме учи. Общата кауза и на двама ни трябва да бъде истината.
  • Нашето велико и славно творение ще бъде да живеем, както трябва.
  • Ние лесно тълкуваме смисъла на чуждите писания, когато това е в полза на нашите предварително изработени мнения.
  • Каква истина е тази, за която планините са граница и която става лъжа за хората отвъд тях?
  • Ние нямаме друго мерило за истинното и разумното освен примера и образеца на мненията и нравите в страната, където живеем.
  • Не е ли по-добре да се въздържаш, отколкото да избираш от множеството заблуждения, които човешката фантазия е създала? Не е ли по-добре да не изразяваш мнението си, отколкото да се месиш в тия размирни и свадливи спорове?
  • Ние стигаме до някаква истина по пътя на съгласуването и съдействието на нашите пет сетива; но може би, за да достигнем едно достоверно познание за същността на нещата, биха ни били нужни не пет, а осем или десет сетива.
  • Простолюдието е по-мъдро, тъй като е толкова мъдро, колкото е необходимо.
  • Ние сме се родили, за да действаме.
  • Моята философия е в действието, в естественото и неотложно ползване от живота; и по-малко във фантазиите.
  • Природата ни е извела на света свободни и независими: ние сами се затваряме в едни или други кръгове
  • Нашите природни и придобити качества са толкова смешни, колкото и нелепи.
  • …не ще се намери нито едно държавно устройство, в което да няма примес от церемониално тщеславие или лъжа – за да се държи народът под юзда.
  • Няма по-лесно и едновременно по-сложно занятие от това да беседваш с мислите си – всичко зависи от това, каква е беседващата душа.
  • Колко малко вероятни неща има на света, засвидетелствани от хора, които заслужават доверие!
  • Не без основание може би ние приписваме лековерието и податливостта към внишения на невежеството и простодушието; някога ме бяха учили, струва ми се, че вярата е нещо, което сякаш се запечатва в нашите души; а щом е така, колкото душата е по-мекушава и по-неспособна за съпротива, толкова по-лесно е да се запечата нещо в нея, каквото и да е то.
  • Ако човек е живял една година и е видял смяната на времената – зима, пролет, лято, есен, – той вече е видял всичко.
  • Мисълта ми не е създадена да се извива и прегъва, само коленете ми.
  • Настроението на Демокрит ми се нрави повече, и то не затова, че да се смееш е по-приятно, отколкото да плачеш, а защото в него има повече презрение и ни осъжда по-строго, отколкото другото; а мен ми се струва, че няма презрение, което не бихме заслужили. Милостта и състраданието са примесени с известно уважение към това, което ги предизвиква; а на онова, над което се присмиваме, не придаваме никаква цена.
  • И на най-високият трон на света, ние винаги ще седим на задника си.
  • Аз самият съм темата на моята книга.
  • Този, който се страхува, че ще страда, вече страда от страха си.
  • Ако ни забраните нещо, ни карате да мислим за него.
  • В нищо не вярваме повече отколкото в това, което не познаваме.
  • Предпочитам компанията на селяни, защото те нямат необходимото образование, за да правят грешни изводи.
  • Нека дадем на природата шанс – тя знае по-добре от нас.
  • Най-плодотворната и естествена дейност за нашите умове е разговорът.
  • Невежеството е най-меката възглавница, на която човек може да облегне главата си.
  • Този, който налага тезата си чрез шум и команди показва, че има слаб разум.
  • Прелиствам книгите, но не ги изучавам; и това, което остане в главата ми, забравям, че е взето от друг; единствената полза, която моят ум извлича от такова четене, е, че се просмуква от мисли и разсъждения; колкото до автора, мястото, думите и всичко останало, забравям ги веднага. Аз съм толкова съвършен в забравянето, че дори собствените си писания и съчинения забравям не по-малко от всичко останало.
  • Не виждам цялото на нищо. Не успяват и тези, които ни обещават да ни го покажат. Всяко нещо има сто части и страни: аз винаги се хващам за някоя от тях , и то колкото да я докосна или близна само; понякога захапвам до кости и се старая да хвана не колкото мога повече, а колкото мога по-дълбоко; обичам преди всичко да представя предмета в нова светлина.
  • Езоп, този велик човек, видял веднъж своя господар да пикае, вървейки. „Ние пък – забелязал той – може би трябва да се изхождаме, тичайки. Колкото и да пестим времето си, от него винаги ни остава една голяма част безделно и лошо използвано“.
  • За тия, които се занимават с изучаване на човешките постъпки, няма по-голяма трудност от това да ги съгласуват и да им дадат някакво единно обяснение; защото те така убедително си противоречат, че ти се струва невероятно да са произлезли от един и същ източник.

Фрагменти от лекция на доцент Гено Генов

Мишел дьо Монтен (1533-1592 г.) е френски философ, писател, юрист и политик. Монтен е основател на есеистиката през епохата на Ренесанса, дарил човечеството с великолепната си творба „Есета” (в превод на български език със заглавие „Опити”). Мишел дьо Монтен е една от най-значимите личности в интелектуалната история на Запада. Публикуваме откъси от лекцията за Мишел дьо Монтен на доц. Гено Генов от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”:

„Мишел дьо Монтен получава солидно юридическо образование. Отначало е съветник в съда на Ет и Перигьо, а след това става съветник в Парламента на Бордо. Сборникът „Есета” от Монтен се появява през есента на 1580 година в Бордо. Авторът сам покрива всички разноски по издаването му.

В „Обръщение към читателя” Монтен оповестява, че предприема необичайно начинание – да разкрие истинската си природа пред всички. Той обяснява, че в сборника се включват опитите му да разбере самия себе си, блуждаенето на мисълта му около ядрото на човешката природа, които той непретенциозно сам определя като „фантазии”, „набързо завързани снопове от размисли”, „бъркотия от размишления” – означения, които указват, че есетата са продукт на една свободно странстваща мисъл.

Монтен нарушава първоначалния си проект „да опише само самия себе си” и включва в сборника си не само конкретни преживявания, обстоятелства и личности, извлечени от собствения му житейски опит, но и своите възгледи, широкото поле на личната му култура и задълбочените си размишления върху човешкия морал.

В есето си „За възпитанието на децата” Монтен съветва частния възпитател, който дава знания на едно дете от добро семейство, да помни, че то няма да се прехранва с тях, а ще ги ползва за изграждане на собствено самочувствие: „Знанията трябва да го направят не учен, а умен.”

Ренесансовият есеист е категоричен: „Аз бих желал да му бъде намерен възпитател, който по-скоро да има глава, пълна със здрав разум, отколкото със знания, макар че не е лошо да се търси в него и едното, и другото; но умът и добрите нрави са за предпочитане пред голата ученост…”

„Възпитанието трябва да се осъществява чрез сурова нежност – съветва Монтен -, а не както правят обикновено. Вместо да поощряват децата към науката, те им я поднасят като нещо ужасно и жестоко. Откажете се от насилието и принудата; защото няма според мен нищо, което повече да огрубява и затъпява една натура с добри заложби, от принудата. Ако искате детето ви да се бои от срама и наказанието, не го приучавайте към такива неща…”

Следвайки предписанията на древногръцките философи френският мислител изповядва в есето си „За умереността”: „Обичам умерените и уравновесени характери; прекалеността дори и в доброто, ако не ме оскърбява, ме учудва и ме затруднява да намеря подходящо за нея име…И не обичам нито да препоръчвам такава дива и скъпо струваща добродетел, нито да я следвам…

Човешката мъдрост постъпва много глупаво, когато се мъчи да измисли как да намали сладостта на удоволствията, на които имаме право и как да прави ловко своите изкуствени номера, за да замаскира и заглади злините и така да облекчи страданията, които те ни причиняват…”

 В есето си „За приятелството” Монтен припомня твърдението на Аристотел, че „добрите законодатели се грижат повече за приятелството, отколкото за справедливостта”. За френския мислител приятелството е некрасиво и неблагородно, когато в него се примесват странични причини, цели и съображения. Той разграничава това чувство от родствените, обществените, породените от гостоприемство и любовните отношения.

След като приема, че „нищо не произтича толкова непосредствено от свободната роля на човека както любовта и приятелството”, Монтен, вдъхновен от постановката на неоплатониците, привилегирова значението на приятелството за индивида: „Огънят на любовта е неразумен и отлитащ, колеблив и различен като огъня от треска – угасващ и пламващ отново; него ние държим само в едно кътче на душата си.

Докато приятелството е една обща и всепроникваща топлина, умерена и еднаква, топлина постоянна и трайна – цялата сладост и ласка, в която няма нищо остро и раняващо. Нещо повече – любовта е само едно необуздано желание да постигнем онова, което непрекъснато ни се изплъзва.”

https://cao.bg/wp-content/uploads/2016/05/michel-d-%D0%BCont.jpg

Монтен дава наставления на читателите си как да разпознават човека в есето си „За неравенството между нас”. За човека трябва да се съди по него самия, а не по гиздилата му…Измервай човека без кокили! Нека той остави настрана богатствата и знанията си и да се представи пред теб по риза!”

В есето „За славата” френският философ насърчава типичното за Ренесанса разумно славолюбие и признава, че „има нещо приятно, когато чуваш да те хвалят; ние обаче придаваме прекалено голямо значение на това”. Той декларира, че „иска да бъде богат със своето, а не с взетото от друг”.

„Ние казваме, че възвеличаваме името си, като го разнасяме навсякъде и го влагаме в устата на всички; ние искаме то да се произнася с благоговение и сиянието около него да му помага; ето кое смятаме, че ни оправдава най-много в стремежа ни към слава. Но крайната степен на тази болест води дотам, че много хора не се спират пред нищо, само и само да се говори за тях…Това е обикновен порок.”

„Смятам, че и най-немощният и слаб човек е способен на всичко, стига да не му липсва ред, умереност и постоянство – пише Монтен в есето „За добродетелта”. Затова, казват мъдреците, когато съдиш за човека, трябва да изхождаш преди всичко от неговите обикновени постъпки, като го наблюдаваш повседневно.” Френският мислител е убеден, че добродетелите у човека се поддържат най-вече чрез вярата и с огорчение споделя: „Трябва да признаем, че вярата в наши дни, за която толкова много говорим, е учудващо отслабнала…”

 В есето „За владеенето на волята” френският ренесансов философ смята, че човек „има достатъчно работа със себе си, така че той не трябва да се отдалечава от нея”. „Човек трябва да се придържа между презрението към болката и любовта към наслаждението; и Платон съветва да се върви по средния път между едното и другото…

На страстите, които ме отклоняват от мен самия и ме привързват към нещо друго, аз се противопоставям с всичка сила…” – признава Монтен. Според него природата е дала „достатъчно сложни и никак нелеки поръчения” на хората, тъй че те не бива да залагат всеотдайно себе си в служба на другите, защото „трябва да се пази свободата на нашата душа и тя да се залага само в крайни случаи”.

В красноречиво озаглавеното есе „За това, че да философстваш значи да се учиш да умираш” Монтен развива една максима на Цицерон, която гласи: „Да философстваш не значи друго, освен да се подготвяш за смъртта… Всяко самоизследване и размишление неминуемо отвежда душата извън нас и я отделя от тялото, което пък е някакво опознаване и наподобяване на смъртта; казано накратко – всяка мъдрост и всички разсъждения в света се свеждат в края на краищата до това да се научим да не се страхуваме от смъртта.”

Според ренесансовия есеист „всички философски учения се кръстосват и сливат в една точка – да ни научат да презираме смъртта”. Презрението към смъртта е „средство, което придава на нашия живот спокойствие и ни позволява да вкусим от неговите чисти и сладки радости; без него всяко друго наслаждение угасва”.

Като се вглежда в „естествения ход на нещата”, човек проумява, че той живее „по особеното благоволение на съдбата. …На празненства и веселия нека неизменно звучи този припев, напомнящ ни за нашата съдба; да не се отдаваме до такава степен на удоволствието, че да не проблясва от време на време у нас мисълта по колко начина тази наша веселост може да завърши със смърт и колко неочаквани удари я заплашват!

… Така са постъпвали египтяните, които по време на тържества наред с най-хубавите гозби внасяли скелета на умрял човек – като предупреждение към пируващите.”

За повечето френски благородници, живяли през първата половина на ХVІІ век, „Есетата” на Монтен се превръщат в настолна книга. Според френския теологически мислител Блез Паскал, обаче, авторът им е обладан от собствения си нарцисизъм, загърбил е религиозните проблеми и подвежда вярващите към опасно себеобожествяване. Наистина Монтен не е бил ревностно набожен човек и затова през 1676 г. прочутият му сборник попада в Индекса на забранените от Църквата книги.

Трудността при четенето на „Есетата” произлиза от забравата, че това са размишления, натрупвани, прекроявани и дообработвани в продължение на около двадесет години. Трудно достъпни за нас са и властващите през втората половина на ХVІ век прекалено сериозни и строго йерархизирани мисловни нагласи, спрямо които Монтен реагира чрез провокативната противоречивост и разведряващата непринуденост на своите разсъждения върху човека, нравите и морала.”

Доц. Гено Генов е преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Източник: http://ggenov.blog.bg; със съкращения;

Снимки: mediamag.am; coursenvrac.eklablog.com;

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *