magnifisonz.com /

наречи го парников ефект или както пожелаеш
но просто вече не вали както по-рано.
особено си спомням дъждовете от
времето на депресията.
нямаше никакви пари но имаше
дъжд в изобилие.
не валеше само една нощ или
един ден,
ВАЛЕШЕ 7 дни и 7
нощи
и в лос Анджелис уличната канализация
не беше направена да понесе толкова много
вода
дъждът валеше ПОРОЕН и
ПОДЪЛ и
НЕПРЕСТАВАЩ
СЛУШАХМЕ как барабани по
покривите и по земята
водопади от дъжд се стичаха
от покривите
имаше и ГРАДУШКА
големи ЛЕДЕНИ ТОПЧЕТА
бомбардираха
експлодираха разбивайки се в разни неща
и дъждът
просто не
СПИРАШЕ
и покривите протичаха –
купички
готварски тенджери
бяха поставяни навсякъде;
водата капеше в тях шумна
и трябваше да бъдат изпразвани
отново и
отново.
дъждът се покачваше над уличните бордюри,
заливаше поляните, изкачваше се по стъпалата и
влизаше в къщите.
навсякъде парцали и хартиени кърпи,
дъждът често се изкачваше през
тоалетните: клокочещ, кафяв, въртящ се, неистов
и всички стари коли оставаха на улицата,
коли които имаха проблеми със запалването в
слънчеви дни,
и безработните мъже стояха
загледани през прозорците
към старите машини умиращи
като живи същества там отвън.
безработните мъже,
неудачници в неудачно време
бяха затворени в къщите си със своите
жени и деца
и
домашните си животни.
животните отказваха да излизат навън
и оставяха своите отпадъци на
странни места.
безработните мъже полудяваха
затворени със
своите някога красиви съпруги
започваха ужасни разправии
след като намираха в пощенските си кутии
бележки за пресрочена ипотека.
дъжд и градушка, консерви с боб,
хляб без масло; пържени
яйца, варени яйца, яйца на
очи; сандвичи с
фъстъчено масло и по едно невидимо
пиле във всяка тенджера.
баща ми, някога добър човек
най-добре биеше майка ми
когато валеше
аз се хвърлях
между тях,
краката, коленете,
писъците
докато те се
разтърват.
“ще те убия!” крещях аз
към него. “още веднъж я удари
и ще те убия!”
“Разкарай този кучи син
оттук!”
“не, Хенри, остани при
майка си!”
всички домакинства бяха под
обсада но мисля че нашето
понасяше повече терор от
нормалното.
и през нощта
докато се опитвахме да заспим
дъждът продължаваше да вали
и тогава от леглото
в тъмното
гледайки луната зад
набраздения прозорец
храбро
задържащ навън
повечето от дъжда,
си мислех за НОЙ и
ковчега
и мислех че Той дошъл е
отново.
всички мислехме
за това, изведнъж
просто спираше.
и изглежда винаги спираше
около 5 или 6 сутринта,
настъпваше спокойствие,
но не пълна тишина
защото всичко продължаваше да
капе
капе
капе
тогава нямаше смог
и към 8 сутринта
засияваше
бляскава жълта слънчева светлина,
Вангогско жълто –
неистово, ослепително!
водосточните улуци
облекчени от устрема на
водата
започваха да се разширяват от топлината:
ПУНГ! ПУНГ! ПУНГ!
всички ставаха и поглеждаха навън
към поляните
все още подгизнали
по-зелени отколкото зеленото някога
ще бъде
и към птиците
на поляната
ЦВЪРТЯЩИ
като луди,
неяли порядъчно от 7 дни и 7 нощи
изтощени от дребни
плодове
те изчакваха докато червеите
се покажат,
полу-удавени червеи.
птиците ги грабваха във
въздуха
и ги поглъщаха
жадно; имаше
косове и врабчета.
косовете се опитваха да прогонят врабчетата
но врабчетата
пощурели от глад,
по-малки и по-бързи,
вземаха своя
дял.
мъжете заставаха на верандите
пушейки цигари
съзнавайки
че трябва да излязат там
навън
и да потърсят работа
която може би не бе
там, да запалят колата
която вероятно нямаше да
запали.
и красивите някога
съпруги
заставаха в баните си,
разресваха своите коси,
слагаха си червило,
опитвайки се да сглобят своя свят
отново,
опитвайки се да забравят
ужасната тъга която ги
бе обхванала,
чудейки се какво биха могли да
направят за
закуска.
по радиото
ни бе съобщено че
училището вече е
отворено
и
скоро след това
ето ме и мен
на път за училище,
огромни локви по
улицата,
слънцето като един нов
свят,
родителите ми назад в тази
къща,
пристигнах в класната стая
на време.
Мисис Соренсон ни посрещна
с “няма да имаме междучасие
както обикновено, площадките
са прекалено мокри.”
“ОУ”възкликнаха повечето
от момчетата.
“но ще правим
нещо специално на
междучасието”, продължи тя,
“и ще бъде
забавно!”
е, всички ние се чудехме
какво би било
това
и двучасовото очакване
ни се стори много дълго
докато Мисис Соренсон
преподаваше своите
уроци.
гледах малките си
съученички, те изглеждаха толкова
хубави и чисти и
съсредоточени,
стояха тихи и
изправени
и косите им бяха красиви
под калифорнийското
слънце.
звънецът за междучасие прозвуча
и всички ние чакахме
забавлението.
тогава Мисис Соренсон ни каза:
“сега, това което ще правим
е всеки да разкаже
на останалите какво е правил
по време на дъждовната буря !
ще започнем от първия ред
и там надясно до последния!
Майкъл ти си първи!…”
е, всички ние започнахме да разказвам
нашите истории, Майкъл започна
и така нататък,
и скоро разбрахме че
всички лъжехме, не
съвсем лъжехме но предимно
лъжехме и някои от момчетата
започнаха да се подхилкват и някои
от момичетата започнаха да им хвърлят
лоши погледи и
Мисис Соренсон каза,
“добре! искам
малко тишина
тук!
интересувам се какво
сте правели
по време на дъждовната буря
дори и на вас да не ви е
интересно!”
така че ние трябваше да разкажем нашите
истории, а те бяха
истории.
едно момиче каза че
когато дъгата
се появила
тя видяла божието лице
в единия й край.
само дето не каза в кой край.
едно момче разказа как прикрепил
рибарския си прът
на прозореца
и хванал една малка
риба
и нахранил с нея своята

котка.
почти всеки каза по една
лъжа.
истината бе просто
твърде ужасна и
смущаваща за разказване.
тогава звънецът прозвуча
и междучасието
свърши.
“благодаря ви”, каза Мисис
Соренсон “всичко това бе много
мило.
утре площадките
ще бъдат сухи
и ние ще можем да ги
ползваме
отново.”
по-голямата част от момчетата
аплодираха
малките момичета
седяха изправени и
тихи,
изглеждайки толкова хубави и
чисти и
съсредоточени,
косите им красиви на слънчевата светлина каквато
светът може би никога няма да види
отново.

превод: Вергил Немчев

We Ain’t Got No Money, Honey, But We Got Rain

call it the greenhouse effect or whatever
but it just doesn’t rain like it used to.
I particularly remember the rains of the
depression era.
there wasn’t any money but there was
plenty of rain.
it wouldn’t rain for just a night or
a day,
it would RAIN for 7 days and 7
nights
and in Los Angeles the storm drains
weren’t built to carry off taht much
water
and the rain came down THICK and
MEAN and
STEADY
and you HEARD it banging against
the roofs and into the ground
waterfalls of it came down
from roofs
and there was HAIL
big ROCKS OF ICE
bombing
exploding smashing into things
and the rain
just wouldn’t
STOP
and all the roofs leaked-
dishpans,
cooking pots
were placed all about;
they dripped loudly
and had to be emptied
again and
again.
the rain came up over the street curbings,
across the lawns, climbed up the steps and
entered the houses.
there were mops and bathroom towels,
and the rain often came up through the
toilets:bubbling, brown, crazy,whirling,
and all the old cars stood in the streets,
cars that had problems starting on a
sunny day,
and the jobless men stood
looking out the windows
at the old machines dying
like living things out there.
the jobless men,
failures in a failing time
were imprisoned in their houses with their
wives and children
and their
pets.
the pets refused to go out
and left their waste in
strange places.
the jobless men went mad
confined with
their once beautiful wives.
there were terrible arguments
as notices of foreclosure
fell into the mailbox.
rain and hail, cans of beans,
bread without butter;fried
eggs, boiled eggs, poached
eggs; peanut butter
sandwiches, and an invisible
chicken in every pot.
my father, never a good man
at best, beat my mother
when it rained
as I threw myself
between them,
the legs, the knees, the
screams
until they
seperated.
„I’ll kill you,“ I screamed
at him. „You hit her again
and I’ll kill you!“
„Get that son-of-a-bitching
kid out of here!“
„no, Henry, you stay with
your mother!“
all the households were under
seige but I believe that ours
held more terror than the
average.
and at night
as we attempted to sleep
the rains still came down
and it was in bed
in the dark
watching the moon against
the scarred window
so bravely
holding out
most of the rain,
I thought of Noah and the
Ark
and I thought, it has come
again.
we all thought
that.
and then, at once, it would
stop.
and it always seemed to
stop
around 5 or 6 a.m.,
peaceful then,
but not an exact silence
because things continued to
drip
drip
drip
and there was no smog then
and by 8 a.m.
there was a
blazing yellow sunlight,
Van Gogh yellow-
crazy, blinding!
and then
the roof drains
relieved of the rush of
water
began to expand in the warmth:
PANG!PANG!PANG!
and everybody got up and looked outside
and there were all the lawns
still soaked
greener than green will ever
be
and there were birds
on the lawn
CHIRPING like mad,
they hadn’t eaten decently
for 7 days and 7 nights
and they were weary of
berries
and
they waited as the worms
rose to the top,
half drowned worms.
the birds plucked them
up
and gobbled them
down;there were
blackbirds and sparrows.
the blackbirds tried to
drive the sparrows off
but the sparrows,
maddened with hunger,
smaller and quicker,
got their
due.
the men stood on their porches
smoking cigarettes,
now knowing
they’d have to go out
there
to look for that job
that probably wasn’t
there, to start that car
that probably wouldn’t
start.
and the once beautiful
wives
stood in their bathrooms
combing their hair,
applying makeup,
trying to put their world back
together again,
trying to forget that
awful sadness that
gripped them,
wondering what they could
fix for
breakfast.
and on the radio
we were told that
school was now
open.
and
soon
there I was
on the way to school,
massive puddles in the
street,
the sun like a new
world,
my parents back in that
house,
I arrived at my classroom
on time.
Mrs. Sorenson greeted us
with, „we won’t have our
usual recess, the grounds
are too wet.“
„AW!“ most of the boys
went.
„but we are going to do
something special at
recess,“ she went on,
„and it will be
fun!“
well, we all wondered
what that would
be
and the two hour wait
seemed a long time
as Mrs.Sorenson
went about
teaching her
lessons.
I looked at the little
girls, they looked so
pretty and clean and
alert,
they sat still and
straight
and their hair was
beautiful
in the California
sunshine.
the the recess bells rang
and we all waited for the
fun.
then Mrs. Sorenson told us:
„now, what we are going to
do is we are going to tell
each other what we did
during the rainstorm!
we’ll begin in the front row
and go right around!
now, Michael, you’re first!. . .“
well, we all began to tell
our stories, Michael began
and it went on and on,
and soon we realized that
we were all lying, not
exactly lying but mostly
lying and some of the boys
began to snicker and some
of the girls began to give
them dirty looks and
Mrs.Sorenson said,
„all right! I demand a
modicum of silence
here!
I am interested in what
you did
during the rainstorm
even if you
aren’t!“
so we had to tell our
stories and they were
stories.
one girl said that
when the rainbow first
came
she saw God’s face
at the end of it.
only she didn’t say which end.
one boy said he stuck
his fishing pole
out the window
and caught a little
fish
and fed it to his
cat.
almost everybody told
a lie.
the truth was just
too awful and
embarassing to tell.
then the bell rang
and recess was
over.
„thank you,“ said Mrs.
Sorenson, „that was very
nice.
and tomorrow the grounds
will be dry
and we will put them
to use
again.“
most of the boys
cheered
and the little girls
sat very straight and
still,
looking so pretty and
clean and
alert,
their hair beautiful in a sunshine that
the world might never see
again.
and