magnifisonz.com /
Йоханес Брамс е германски композитор, пианист и диригент, един от водещите представители на романтизма в музиката.
Роден в Хамбург в лутеранско семейство, основната част от кариерата на Брамс протича във Виена, където той се превръща в лидер на музикалната сцена. Още докато е жив той се ползва с голяма популярност и влияние и е сравняван с класически композитори като Йохан Себастиан Бах и Лудвиг ван Бетховен.
Йоханес Брамс Johannes Brahms |
|
---|---|
германски композитор | |
Около 1885 година
|
|
|
|
Роден |
7 май 1833 г.
Хамбург
|
Починал |
3 април 1897 г.
Виена, Австро-Унгария
|
Музикална кариера | |
Инструменти | Пиано |
Направление | Романтизъм |
Активни години | 1851 – 1897 г. |
Свързани изпълнители | Клара Шуман, Йозеф Йоаким |
Влияния | Йохан Себастиан Бах, Йозеф Хайдн, Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетховен |
Йоханес Брамс композира за пиано, камерни ансамбли, симфонични оркестри, както и вокални и хорови произведения. Самият той виртуозен пианист, Брамс изпълнява премиерно много от своите произведения, но също така работи с някои от водещите изпълнители на епохата, като пианистката Клара Шуман и цигуларя Йозеф Йоахим, с които е близък приятел. Брамс е безкомпромисен перфекционист и унищожава някои от своите композиции, а други оставя непубликувани, но и днес негови произведения са основен елемент в концертния репертоар.
Брамс е смятан от своите съвременници и от по-късните изследователи едновременно за традиционалист и новатор. Корените на музиката му са в структурите и композиционните техники на бароковите и класически майстори. Той е майстор на контрапункта, комплексния и силно дисциплиниращ метод на композиране, с който е известен Йохан Себастиан Бах, както и на музикалното развитие, композиционен подход, утвърден от Йозеф Хайдн, Волфганг Амадеус Моцарт и Лудвиг ван Бетховен. Брамс се стреми да отдава чест на „чистотата“ на тези „германски“ структури и да ги адаптира към романтичното усещане, като при този процес изгражда смели нови подходи към хармонията и мелодията. Макар много негови съвременници да смятат музиката му за твърде академична, от неговия принос и умение се възхищават по-късни композитори с различни възгледи – от прогресивния Арнолд Шьонберг до консервативния Едуард Елгар.
От 1872 до 1875 година Йоханес Брамс е концертен директор на Дружеството на приятелите на музиката във Виена. Той има грижата оркестърът да се комплектова само с професионални музиканти и дирижира репертоар, включващ композитори от Бах до автори от XIX век, които не са част от Новогерманската школа, като Бетховен, Франц Шуберт, Менделсон, Шуман, Йоахим, Фердинанд Хилер, Макс Брух и самия той (най-вече с мащабните си хорови работи, като „Германски реквием“, „Алтова рапсодия“ и патриотичната „Триумфлид“, отбелязваща пруската победа във Френско-пруската война). През 1873 година е премиерата на оркестралните му „Вариации върху тема от Хайдн“, първоначално замислена за две пиана и превърнала се в една от най-популярните му композиции.
Първа симфония на Брамс е показана през публика през 1876 година след две десетилетия подготовка. През този период той работи върху нея много бавно, като стига до финала едва през 1868 година. По време на написването на симфонията той е предпазлив и често самокритичен, като пише на свои приятели, че тя е „дълга и трудна“, „не точно очарователна“ и най-вече „дълга и в до минор“, което, както отбелязва музикологът Ричард Тарускин, показва, че „Брамс продължава образеца на образците: Бетховеновата Пета“.
През май 1876 година Кеймбриджкият университет предлага почетната степен доктор по музика на Брамс и Йоахим, при условие че композират музика по този повод и отидат лично да получат наградата. Брамс няма желание да пътува до Англия и титлата е получена само от Йоахим, но изпраща по своя приятел свои ръкописи, а Йоахим дирижира английската премиера на Първа симфония на Брамс на 8 март 1877 година в Кеймбридж.
Въпреки успеха на своята първа симфония, Брамс остава недоволен и основно преработва второто действие преди тя да бъде публикувана. Следват поредица добре прието оркестрални композиции – Втора симфония (опус 73, 1877), Концерт за цигулка (опус 77, 1878, посветен е на Йоахим, с когото Брам често се консултира по време на работата върху произведението), Академична увертюра (написана по повод получаването на почетна титла от Бреслауския университет) и Трагична увертюра (1880). По повод определението на Бреслауския университет за Брамс, като „водачът на изкуството на сериозната музика в днешна Германия“ Вагнер коментира злъчно: „Познавам някои известни композитори, които в своите концертни маскаради слагат костюма на уличен певец днес, перуката на Хендел утре, дрехата на еврейски чардаш цигулар по друго време и след това отново облеклото на възвишена симфония, представяща се за Десета.“
По това време Йоханес Брамс вече е признат за водеща фигура в света на музиката. Той е част от журито, което на три пъти, през 1875, 1876 и 1877 година, присъжда Виенската държавна награда на тогава неизвестния композитор Антонин Дворжак, когото препоръчва на своя издател Зимрок. Двамата се срещат за пръв път през 1877 година и Дворжак посвещава на Брамс своя Струнен квартет №9. Брамс започва да получава и различни държавни отличия – през 1874 година Лудвиг II Баварски му дава Ордена на Максимилиан, а през 1881 година любителят на музиката Георг II го награждава с ордена на Саксония-Майнинген.
По това време Брамс решава да промени външния си вид – след като винаги е ходел гладко обръснат, през 1878 година той изненадва приятелите си, като си пуска брада. През септември пише на диригента Бернхард Шолц: „Пристигам с голяма брада! Подгответе съпругата си за ужасяваща гледка.“ Певецът Джордж Хеншел как след един концерт видял „мъж, непознат за мен, доста здрав, със среден ръст, дълга коса и голяма брада. С много дебел и дрезгав глас той се представи като „музикален директор Мюлер“… миг по-късно всички се смеехме неудържимо на пълния успех на дегизировката на Брамс“. Случаят демонстрира и любовта на Брамс към шегите.
През 1882 година Йоханес Брамс завършва своя Концерт за пиано №2 (опус 83), посветен на неговия учител Максен. Той е поканен от Ханс фон Бюлов да организира премиерата на концерта с Майнингенския дворцов оркестър – това поставя началото на сътрудничеството му с херцога на Майнинген и с Фон Бюлов. Фон Бюлов високо цени Брамс и в писмо до своята съпруга пише: „Знаеш какво мисля за Брамс: след Бах и Бетховен, най-великият, най-сюблимният от всички композитори.“. През следващите години са премиерите на Симфония №3 (опус 90, 1883) и Симфония №4 (опус 98, 1885). Рихард Щраус, който е назначен за асистент на Фон Бюлов в Майнинген и не е убеден в качествата на музиката на Брамс, променя мнението си след Третата симфония и се изказва с ентусиазъм за Четвъртата: „гигантско произведение, величествено по замисъл и развитие“. Друг, макар и предпазлив, поддръжник от младото поколение е Густав Малер, който се запознава с Брамс през 1884 година – той определя Брамс като превъзхождащ Антон Брукнер, но по-земен от Вагнер и Бетховен.
През 1889 година Аделберт Теодор Вангеман, представител на американския бизнесмен [Томас Едисън], посещава Брамс във Виена и го кани да направи експериментален звукозапис. Композиторът изпълнява на пиано съкратен вариант на своя първи Унгарски тац и на „Die Libelle“ на Йозеф Щраус. Записът е запазен до наши дни, но макар текстовото въведение да е записано съвсем ясно, изпълнението на пиано е с много лошо качество, заради силния повърхностен шум. През същата година Брамс е обявен за почетен гражданин на Хамбург и до 1948 година е единственият, роден в града.
Йоханес Брамс умира на 3 април 1897 г. във Виена от рак на черния дроб.