magnifisonz.com /

Страхлив и озлобен
забягна в планината.
При мечките.
Живееше при тях
и почна да им подражава.
Човешките си очертания изгуби.
От отчаяние и страх
извършваше безсмислени жестокости…

(Из поемата „Спомен за страха”, 1965)

„Най-добрият български поет, който някога съм чела!“ Така Анна Ахматова, преди няколко десетилетия, описва Константин Павлов. Гениален, оригинален, комуто никой не посмя да каже добра дума. Константин Павлов ни напусна през 2008 година, тепърва обаче ще се четат и препрочитат стиховете, пиесите, записките му.

Роден е на 2 април 1933 г. в бившето село Попово, Пернишко (днес територията му е част от дъното на язовир „Студена“). Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в Софийския държавен университет. Редактор в Радио София (1957 – 1959), в издателство „Български писател“ (1961 – 1962; 1964 – 1965), вестник „Литературен форум“ (1963) и „Мултифилм“ (1965 – 1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50-годишнината от рождението му е издадена книга със заглавие „Стари неща“, включваща стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във вестник „Литературен форум“. Напуска СБП на 3 февруари 1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

Константин Павлов е признат като оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. Той е между най-значителните български поети на XX век. Оригиналността му намира високо признание в чужбина още от края на 60-те години. Тогава Анна Ахматова искрено възкликва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ Стиховете на К. Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество в България и на Националната награда за поезия „Иван Николов“.

Репресиран от комунистическия режим, поетът никога така и не предава идеите си и не приема на робува на властта. Както самият Павлов изписва правителствения лозунг в едноименното си стихотворение:

Правителствен лозунг:
Преди да нахраним Човека,
трябва да захраним Системата.
А Системата се храни с Човеци.

През 2006-а Павлов получава Орфеевия венец в Пловдив. Малко по-късно, в интервю Румен Леонидов го пита какво не е могъл да извика, заглушен в шума и хубавите думи по повод наградата.

„Запазете малко чувства и за погребението“, казва тогава поетът.

„Отговарям за това, което пиша, само пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то започва да съществува „обективно”.“

„Дисиденти за мен са хората, които осъществяваха цензурата. На главорезите, на тях им подарявам тази дума – дисидент!“

„Всеки творец чрез своето изкуство прави опити да се самопреведе чрез естетически категории.“

„По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да ги излъжеш, че си добър.“

„Нямам претенции, нямам представа за себе си.“ 

„Поезията е многозначна до недоказуемост.“

„Слово е картината. Слово е музиката. Слово е скулптираният от стихиите камък. Слово е изсъхналото от киселините дръвче. Много слова – малко читатели.“

„Може да купиш бенгалски огън, може да купиш касета, пълна с „божи искри”, но винаги ще бъдеш в унизително положение на купувач, а не на създател.“

„Бих убил всеки, който прилича на мене, в името на духовната му автентичност.“

„България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители.“ 

„Сега никой не слуша – всички говорят. Обидно ми е да се надвиквам.“

„Човек носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите си.“

„Демагогията е флирт с народа, макар и спекулативен. Демагогията е изкуство. 45 години у нас нямаше демагогия – имаше грубост, цинизъм, брутална лъжа…“ 

„Не съществува народ и нация в чист химически вид.“

„Виждал съм Юда, разпнат на кръст като Христос.“

„Човек е само частен случай на световния разум.“ 

„Мъртва природа не съществува.“

„Мразя кресльовците, дето с толкова пошла риторика милеят за род и Отечество.“

„Не мога без екзистенциалния минимум. Други претенции нямам.“

Да си спомним някои от стиховете на гения.

Всекиму своето

Властта на бездарника
срещу славата на гения.
Нека!
Власт за бездарника!
Слава за гения!
Слава.

(1988)

На един предател

От живите не се плаши –
те могат да забравят,
да простят. –
Несдържаната радост от живота
ги прави добродушни егоисти…
Но мъртвите!
О, паметта на мъртвите!
Гневът на мъртвите!

Благословени да са мъртвите!…

Аз чувам стъпките им.
Идват те.
Стани! –
стани и събуди петлите!
Накарай ги да пеят посреднощ!
Уви,
петлите непробудно спят…
Стани! –
стани и кукуригай сам! –
дано прогониш гневните видения…

О, паметта на мъртвите!…

(1955)

Капричио за Гойя

Няма го вече стария ужас –
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.

Ужасът си променя характера –
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
„Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…“
И ми се усмихва.

Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.

И ме дави непозната гадост.

Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.

(1962)

Едипов комплекс

Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.

Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.

Нека ритат –
но защо съсредоточено?

Нека си играят –
но защо настървено?

То не ни плондер,
нито е балонче!

То е свинският михур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.

(1963)

Агонио сладка

Първото ми умиране –
като преживяване –
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче –
полъх, тембър, аромат, видение –
призвежда по-сладостни тръпки. –
Всеки път.
Сякаш любиш,
полубезплътно,
самия себе си.
(„Обладаваш така,
както би обладал огледало.“
                    К. Павлов)
И се раждаш –
пак от себе си.
Едновременно –
син, баща и близнак
на самия себе си.
Как да го изразя –
странен двойник:
вече си ТАМ,
а още си ТУКА.

Ето този миг,
Този миг…

Другото е досада, ритуал. –

Свалям ти шапка, скучна бабичко;
да беше сменила поне чаршафите.

(1990)

Вопъл

                – на 11.1.1984 г. между 20,35 и 20,45 ч,

                след като Начо и Полка ме изоставиха –

Господи!

Една добра дума.
Една добра дума.
Една добра дума,
Господи!

Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие,
Господи!

Никой не посмя.
Никой не посмя.
Никой не посмя,
Господи!

Една добра дума!
Щеше да ме убие!
Никой не посмя!
Господи!

(1984)

ИНТЕРВЮ В УТРОБАТА НА КИТА

– Къде беше –
питат ме –
повече от три десетилетия?

– Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.

– Как прекара –
питат ме –
три десетилетия в търбуха му?

– И това го знаете –
комар играх
с оня комарджия… Йон библейския.

– Ама Йон излезе –
викат ми, –
теб защо те няма –
питат ме.

– Йон излезе –
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.

– Страшно ли ти беше –
питат ме –
толкова десетилетия?

– Страшно беше,
скучно стана –
пушех и мълчах,
мълчах и пушех…

– А сега какво ще правиш –
питат ме –
следващото тридесетилетие?

– Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.

Из „Стари неща“

ЕЛЕГИЧЕН ОПТИМИЗЪМ

Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.

Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.

Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контр-жур.

Из „Стари неща“

ЖЕСТОКО ПЛОДОРОДИЕ

Гъба до гъба.
Дърво до дърво.
Слънце до слънце.
Луна до луна.
(Челюсти, цици,
кореми, юмруци,
космически сонди,
досадни поети.)
И още, и още.
И още, и още!

И –
сред всичко това –
размножено до вечност –
едничък,
Някой –
оцелял случайно –
обречен като нафора
за милиардоглавата ламя.

Из „Стари неща“

Двойник на мнозина

Този човек няма лице,
няма лице…
Няма.
Неговите черти
(образ, мимика, цвят)
са непрекъснати каскади
от разбесувани гримаси –
(една след друга,
една след друга)…
Най-бързата фотографична камера
не би могла да ги заснеме.
Не би могла.

Мен, честно казано, ме възхищава
хамелеонската му дързост,
но чувството за смут не ме напуска. –
Не виждам хумор
в бързите превъплъщения.
Страхувам се, че Той не съществува,
че е привидност трепетлива
на мигове, откраднати от чужда участ…
Трагично огледало…
Динамичен отпечатък…

Взриви се
(от гримасите)
посмъртната му маска.

Парчетата напомнят за мнозина.

1984 г.