Октавио Пас – Човекът не е това, което е, а това, към което се стреми

magnifisonz.com /

https://3.bp.blogspot.com/-JoUBX9K85bc/U_H7DntZMRI/AAAAAAABJTc/o5X2rSOsClk/s1600/2.jpg

Октавио Пас (на испански: Octavio Paz) е мексикански писател, поет и дипломат, сред най-важните имена в латиноамериканската литература на XX век. Получава Нобелова награда за литература през 1990 г.

Октавио Пас
Octavio Paz
мексикански писател
По време на поетичен фестивал в Малмьо през 1988 г.

По време на поетичен фестивал в Малмьо през 1988 г.

Роден
31 март 1914 г.
Мексико, Мексико
Починал
19 април 1998 г. (84 г.)
Мексико, Мексико
Националност Flag of Mexico.svg Мексико
Литература
Период 1931 – 1965 г.
Направление Сюрреализъм, екзистенциализъм
Награди „Сервантес“ (1981)

Нобелова награда

Нобелова награда за литература (1990)

https://i0.wp.com/elasombrario.com/wp-content/uploads/sites/1/2016/08/octavio-paz-590x437.jpg?resize=590%2C437

 „Заслужи мечтата си.”

„Социалната критика започва с граматика и повторно утвърждаване на значенията.”

„Цивилизация, която отрича смъртта, си отива, отричайки и живота.“

„Човекът не е това, което е, а това, към което се стреми.“

„Телата са йероглифи. Всяко тяло е еротична метафора, и значението на всички тези метафори е само едно – смърт.“

„Да се бориш със злото е да се бориш със себе си.“

„Любовта е опит да проникнеш в друго същество, но той е успешен само, ако предаването е взаимно.”

„Самотата е най-характерното от човешките състояния. Човекът е единственото същество, което знае, че е само.”

 „Изкуството е откритие на естетиката, която пък е откритие на философите. Това, което наричаме изкуство, е игра.”

„Човек не говори, защото мисли, а мисли, защото говори.”

„Ние сме обречени да убиваме времето, затова умираме малко по малко.”

„Мъдростта не почива нито в неизменността,  нито в промяната, а в диалектиката между двете.”

„Писателите са просяците на западното общество.”

„Отвъд себе си, някъде, аз чакам своето пристигане.”

„Не вярвам, че има опасни писатели. Опасността на някои книги се крие не в самите книги, а в емоциите на техните читатели.”

„Самооткриването е преди всичко осъзнаването, че сме сами.”

„Без демокрация свободата е химера.”

„Няма нищо по-естествено от сексуалното желание.”

„Щом можем да говорим, значи можем да превеждаме.”

„Това, което отличава изкуството от различни периоди, е критиката.”

Октавио Пас е роден в град Мексико по време на Мексиканската революция. Израства в съседното село Микскоак, днес част от града, под грижите на религиозната си майка, на леля си и на дядо си по бащина линия, бивш войник, привърженик на Порфирио Диас, либерален интелектуалец и писател. Баща му, също Октавио Пас, работи като журналист и юрист за Емилиано Сапата и активно участва в аграрната реформа след революцията, поради което за дълги периоди отсъства от дома си.

Октавио Пас се запознава с литературата от ранна възраст под влиянието на дядо си и неговата библиотека с класически произведения и мексиканска модернистична литература. През 20-те години той открива европейските поети Херардо Диего, Хуан Рамон Хименес и Антонио Мачадо, които оказват влияние върху първите му произведения. Първото си стихотворение публикува през 1931 година. То е озаглавено „Caballera“ и започва с епиграф от френския поет Сен-Джон Перс. Две години по-късно, на 19-годишна възраст, той издава първата си стихосбирка „Luna Silvestre“.

Октавио Пас се дипломира през 1937 година, след което помага при основаването на училище край Мерида в Юкатан. Там той започва да работи върху поемата си „Entre la piedra y la flor“, посветена на мексиканските селяни. По-късно през същата година посещава Испания по време на Гражданската война и демонстрира солидарност с републиканците. След завръщането си той е сред основателите на литературното списание „Taller“ през 1938 година, на което сътрудничи до 1941 година.

През 1943 година Октавио Пас отива да учи в Университета в Бъркли, Съединени американски щати, а две години по-късно постъпва на дипломатическа служба и до 1962 година работи в посолството на Мексико във Франция. През 1950 година той публикува там „El laberinto de la soledad“, задълбочено изследване на мексиканската идентичност. През 1962 година е назначен за посланик в Индия, където завършва няколко книги. През 1968 година той напуска държавната служба в знак на протест срещу убийството на стотици студенти от правителството в клането в Тлателолко.

Октавио Пас се завръща в Мексико през 1969 година и през следващите години чете лекции по латиноамериканска литература в няколко университета в Съединените щати като гостуващ професор. От 1971 до 1976 година издава списание „Plural“, а от 1976 година до смъртта си – „Vuelta“, и двете посветени на изкуството и политиката.

„Всичко, което назоваваме, влиза в кръга на езика и следователно, в кръга на смислите. Светът е сфера от смисли, език. Но всяка отделна дума има своя специфичен смисъл, който е различен от и противоположен на този на всяка друга дума. Вътре в кръга на езика смислите воюват помежду си, неутрализират се, един друг се унищожават. Твърдението „Всичко е смислено, понеже е част от езика“ може да се обърне обратно: „Всичко е безсмислено, понеже е част от езика.“ Светът е сфера и т.н…“

Превод : Никола Инджов

Фонтанът

По пладне светът се вдига нагоре,
вдигат се камъните, вятърът заличава по тях
написаното от време древно;
кулите, които привечер се накланят напред;
корабът, който от векове е заседнал на скалата;
църквата златна, която трепери
от тежестта на дървения кръст;
площадите, на които лагерува войска
и се чувства беззащитна и безсилна;
Могъщият, който е забил коляно
в светлината, нахлула от планината;
градини и хор от брястове и тополи;
колони и сводове като точни мерки на славата;
сляпата стена, отворена към слънцето,
килната върху нея самата;
оня кът, посещаван само от мизантропи,
обкръжили околността: борове и върби;
пазарите под разсеяния огън на гълчавата;
зида до средата на улицата, за който никой не знае
кой го издигна и защо; одрасканата стена от жив камък,
прилепнала към пръстта
от любов към жива материя…
Старият свят на камъните се вдига и полита.
Това е селище на китове и делфини, подскочили до небето,
разплискали големи локви слава,
повлекли каменните тела, които изхвърли
бавния ураган на жегата.
Те излъчват светлина и между облаците проблясват.
Градът хвърля вериги в реката, изпразнена
от себе си, от кървавия си товар, от товара на времето.
Реката почива, превърната в жарава, направена на слънце
в центъра на вихрушка.
Настоящето я преобръща.
Всичко това е присъствие, всички векове са това присъствие.
Щастливо око, че не вижда вече, защото всичко е присъствие,
и зеницата му извън него, е вгледана в него.
Потопи ръка, загреби огън, слънчева риба, син пламък,
песента, затрептяла в жарта на деня!
А голямата вълна се връща и ме поваля,
подхвърля масата, хартиите, музиката,
която нито спира, нито продължава;
няма взори стъмени, всичко е поглед открит,
всичко е присъствие, днес аз съм по всички краища,
и за да виждам по-добре, за да пламтя по-добре — угасвам,
и падам в себе си, и падам от себе си
към ракета, към удар с брадва,
защото голямата сфера, голямото кълбо нажежено време
днес избухва, избухва
като счупено огледало по пладне,
като счупено пладне
срещу морето и солта.
Докосвам камъка и не ми отговаря,
пипам пламъка и не ме изгаря —
какво се крие в това присъствие?
Няма нищо назад, корените са изгорени, основите — разрушени,
с един удар можеш да сринеш всякакво величие.
Кой наследява величие, щом никой не наследява безсилие?
Навлизам в моето нищо, не отговарям, не показвам лице,
загубих си образа, след като загубих душа и тяло.
И моят живот преминава през моите очи,
макар че нищо от него не признавам за мое.
А удоволствието да накараш смъртта да изпърха
с въображаеми крила,
и дългата нощ, преминала в извайване
на моменталното тяло на мълнията,
и любовната нощ — висящ мост
между този живот и другия?
Не боли старата рана, не гори изгореното място,
то е белег почти заздравял.
Мястото на раздялата, мястото на изкореняването,
устата, през която говорят насън смъртта и животът —
всичко е белег невидим.
Не бих дал живот за моя собствен живот,
друга е истинската моя история.
Градът продължава пешком.
Трепти в прекрасна светлина.
Държи слънце в мирна десница.
По-високи изглеждат, по-бели струите на фонтана.
Надигат се сякаш на пръсти, за да паднат по-звънки.
И падналият от брадва заради своя порив се вдига.
Раненият през разцепен череп изхвърля птичи химн.
Той е двойник на себе си,
младежът, който на всеки сто години
идва да ни каже някои думи, все същите;
прозрачна колона, която ту тъмнее, ту искри,
според бързописа на съдбата.
В центъра на площада счупената глава на поета
е като фонтан.
Фонтанът пее за всички.

Посещения

С градската нощ от камък и суша
влиза полето в моята стая.
Протяга зелени ръце с часовници ръчни от птици,
с гривни от листи.
Носи река във ръката.
Влиза и синьото небе на полето
с кошница перли, току-що обрани.
Сяда морето редом със мене,
проснало своята бяла опашка по пода.
От мълчанието никне дърво от музика бавна.
От дървото увисват всички хубави думи,
блещукат, узряват и падат.
Пещера е челото ми, дето светкавицата обитава…
Насели се всичко с крила.
Истина ли е, кажи ми, че иде полето от толкоз далече,
или си ти и съня, който сънуваш до мене?

Твоите очи

Твоите очи са родно място на светкавицата и сълзата
и мълчание, което винаги говори,
буря и море без вятър и вълни,
птица в клетка, позлатени хищници заспали,
топази, като истината безпощадни,
есен във една полянка горска, дето светлината пее
върху рамо на дърво и са птици всичките листа,
плаж, където утрото намира весели съзвездия от очи,
кошница със плодове, подобно огън,
и лъжа, която храни,
огледала от този свят, врати на оня свят,
трепета спокоен на морето в пладнешкия час,
мигаща безкрайност,
степ.

Завръщане

По средата на пътя
се спрях. Па времето обърнах гръб —
„никой не ме чака там“,
върнах се отново извървяното да извървя.

Напуснах аз реда, където всички
от самото начало на началото чакат
един билет, една присъда, ключ един,
докле отчаяна надеждата очаква
да се отворят дверите на вековете,
но някой казва: няма двери вече, нито векове…

Преминах улици, площади,
сиви статуи в зората хладна
и вятърът едничък жив сред мъртъвците.
Зад града полето, зад полето
нощта във синята пустиня:
моето сърце бе нощ и бе пустиня.

След туй бях камък, камък в слънцето и огледало.
И после на пустинята и на развалините
морето и небето черно над морето,
огромен камък със изтрити букви:
не ми откриха нищичко звездите.

Дойдох до края аз. Вратите повалени
и ангелът без меч задрямал.
Градини вътре: сплетени листа,
дихание на камъни, кажи-речи го, живи,
дълбока дрямка на магнолии и гола
светлина сред татуирани стъбла.

Прегърната със четири ръце, водата
в зелената и алена ливада.
И по средата стройната девойка и дървото,
коса от птици като огън.

Не ми тежеше голотата:
тя беше вече като въздуха, като водата,
Под светлината злачна на дървото,
посред треви заспала,
тя беше дълго някакво перо,
оставено от палавия вятър, бяло.

Прищя ми се да го целуна, но шуртението на водата
жаждата ми изкуши и нейната прозрачност
покани ме да се огледам в нея.
Видях на дъното й да потрепва образ:
склонена жажда и разядена уста.
О, стар завистнико, ластар, нахален огън!
Загърнах голотата си. Излязох бавно.

Усмихваше се ангелът. Подухна вятър
и пясъкът на вятъра ме ослепи.

Вятър и пясък бяха мойте думи;
не живеем ние, нас ни времето живее.

Всеобхватен вятър

Настоящето е непрестанно
Планините са от кост и са от сняг
тук са от началото
Вятърът едва се е родил
без възраст
като светлината и като праха
За звуци мелница
пазарът в цветове прелива
тембри радиа мотори
каменният тръст на мрачните магарета
песни и оплаквания сплетени
сред брадите на търговците
силен блясък с удари на чук скулптиран
През пролуките от тишина
избухват
виковете на децата
Принцове в дрипи
на брега на измъчената река
се молят уринират размишляват

Настоящето е непрестанно
Приотварят се вратцата на годината
скача денят
ахат
Падналата птица
между улиците на Монталамбер и Бак
е едно момиче
задържано
над пропаст от погледи
Ако водата е огън
ламък
В центъра на кръглия час
изпъната
тъмнокафява кобилка
Сноп от искри
едно реално момиче
между къщите и призрачните хора
Присъствие струя от очевидности
видях през нереалните си действия
хванах я за ръката
заедно прекосихме
четирите пространства трите времена
блуждаещи поселища от отражения
и се завърнахме към деня на началото

Настоящето е непрестанно
21 юни
днес започва лятото
Две-три птици
изобретяват градина
Четеш и отхапваш праскова
върху червения юрган
гола
като виното в стъклената кана
Дълго летене на гарвани
В Санто Доминго умират нашите братя
Ако имаше боеприпаси нямаше да сте тук
Гризем си лактите
В градините на летния си дворец
Типу Султан посади дървото на якобинците
после разпредели парчета стъкло
сред английските офицери затворници
и заповяда да си отрежат препуциума
и си го изядат
Векът
се е запалил по земите ни
Със своя пламък
обжарените ръце
строителите на катедрали и пирамиди

Корито

На пространството потрепването чуй.
Това са барабаните на лятото горещо.
Стъпките на упорития сезон
по жаравата на цялата година.
Това е неговия шум
от крила и от гърмящи змии.
Пращението на земята
под облеклото й от корени и насекоми.
Жаждата се буди и гради
своите големи клетки от стъкло.
Там ти пееш свойта песен гневна,
своята щастлива песен
на вода пленена.
Там ти пееш гола,
със гърди и със корем изцапан,
с изцапано от тичинков прашец лице.
Над отменения пейзаж
твойта сянка е страна от птици,
които слънцето във миг разпръсва.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *