magnifisonz.com /
Патрик Зюскинд (на немски: Patrick Süskind) е немски писател и сценарист. Неговото най-известно произведение е „Парфюмът“, издаден за първи път през 1985 г.
Патрик Зюскинд е роден в Амбах, Германия, близо до Мюнхен. Следва средновековна и съвременна история в Мюнхенския университет и в Екс ан Прованс в периода 1968-1974 г. Пише своята първа пиеса „Контрабасът“ през 1980 г. и тя му носи международна слава. Публикува първия си роман „Парфюмът. Историята на един убиец“ през 1985 г. и от него са продадени над 15 милиона екземпляра, като произведението е преведено на над 46 езика, дори на латински. По книгата е направен и много успешен филм, чийто бюджет е 50 млн евро.
Зюскинд е автор и на книгите „Гълъбът“, „Историята на господин Зомер“, „Три истории и едно наблюдение“ и „За Любовта и Смъртта“. Работи и като сценарист — той е един от авторите на немския ТВ сериал „Кир Роял“.
„Телевизията погреба домашната музика, разруши очите, обърка семейния живот и въобще води до промиване на мозъците.“
„Ако нямам идея, не пиша нищо.“
„Няма човешка фантазия, която реалността да не я превъзхожда.“
„Не можеш да разчиташ на хората, а ще живееш в мир, само ако ги държиш на ръка на разстояние.“ – из „Парфюмът“.
„Човешката миризма е навсякъде – миризма на плът, следователно, миризма на грях.“ – из „Парфюмът“.
„Всички велики подвизи на духа хвърлят не само светлина, но и сянка – те носят на човечеството наред с благословиите и горест, и печал.“
„Правило номер две: парфюмът живее във времето – притежава и младост, и зрялост, и старост.“
„За човека няма живот, ако няма надежда.“
„Власт, по-силна от властта на парите или от властта на терора, или от властта на смъртта: непреодолимата власт да внушава обич. Само едно не можеше тази власт: да го дари със собствен мирис. И макар чрез своя парфюм да се явяваше пред света като Господ, щом като сам не може да се помирише и затова никога няма да узнае кой е в действителност, той плюеше на властта, на света, на самия себе си, на парфюма си.“ – из „Парфюмът“.
„Хората могат да затворят очите си за величието, за ужаса, за красотата, да затворят ушите си за мелодията или лъжите, но не могат да избягат от аромата.“
„Парфюмите притежават такава сила на убедителност, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля.“ – из „Парфюмът“.
„Ароматът е брат на дъха.“
„Ако сте разкрили намеренията на конкурента, вие имате преимущество.“
„Знам, дълбоко в сърцето си, че вселената е неизмерима, безкрайна. Но преди всичко, тя не се интересува от нищо, дори от смъртта“.
„Убедителната сила на парфюма е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре.“ – из „Парфюмът“.
„Този, който управляваше аромата, управляваше сърцата на хората.“ – из „Парфюмът“.
Патрик Зюскинд : Напор към дълбочина (разказ)
Първата изложба на младата жена от Цюрих беше хубава. Тя бе даровита художничка и критикът нямаше лоши намерения, напротив, искаше да я поощри, когато й каза: „Работите Ви говорят за талант, те са привлекателни, но Вие все още нямате достатъчно дълбочина.“
Младата жена не разбра какво имаше предвид критикът и скоро забрави забележката. Но на по-следващия ден във вестника имаше изявление на критика, в което се казваше: „Младата художничка има голям талант, творбите й се харесват от пръв поглед, но за съжаление не им достига дълбочина.“
И младата жена започна да размишлява. Разгледа рисунките си, прерови старите си папки, прегледа всичко, каквото беше рисувала, та дори и онова, върху което работеше в момента. След това завинти шишенцата с туша и отиде да се разхожда.
Същата вечер беше канена на гости. Изглежда, че хората бяха научили критиката наизуст и постоянно говореха за това колко бил голям талантът й и как картините й се харесвали от пръв поглед. Но от шушуканията на тези в дъното или на онези, които бяха с гръб към нея като се заслушаше добре, младата жена дочуваше: „Няма дълбочина. Това е то. Не е лоша, но жалко, няма дълбочина.“
През цялата следваща седмица тя не нарисува нищо. Седеше мълчалива и умислена в жилището си и в главата й се въртеше само една мисъл, която като октопод улавяше и поглъщаше всички останали мисли: „Защо нямам дълбочина?“
През втората седмица се опита отново да рисува, но освен няколко несполучливи скици не й се удаде нищо друго. Понякога не сполучваше да тегли и една черта.
Накрая вече трепереше така, че не успяваше да потопи перото в шишето с туша. Тогава се разплака и извика: „Да, вярно е, нямам дълбочина!“
През третата седмица започна да разглежда албуми с илюстрации, да разучава творбите на другите художници-графици, тръгна из галерии и музеи. Почна да чете теоретични книги за изкуството, отиде в една книжарница и поиска най-дълбокомислената книга, която биха могли да й предложат. Дадоха й книгата от някой си Витгенщайн, от която не разбра нищо.
На изложбата в градския музей „500 години европейска графика“ се присламчи към един клас ученици, водени от своя учител по рисуване. При една рисунка от Леонадро да Винчи внезапно излезе напред и попита: „Извинявайте, можете ли да ми кажете дали тази рисунка има дълбочина?“ Учителят я изгледа ухилено и каза: „Ако искате да ми се подигравате, трябва да ставате по-рано, уважаема госпожо“, и целият клас се заля в смях. Младата жена обаче се върна вкъщи и плака горчиво.
С всеки ден ставаше все по-странна. Почти не излизаше от ателието си, но въпреки това не можеше да работи. Взимаше таблетки, за да не заспива и не знаеше защо трябва да стои будна. А като се изморяваше, заспиваше на стола си, защото се боеше, че ако легне в леглото, ще заспи дълбоко. Започна да пие и оставяше лампата да свети цяла нощ. Вече не рисуваше. Когато един търговец на картини й се обади по телефона да й поиска няколко рисунки, му изкрещя в слушалката: „Оставете ме на мира! Нямам дълбочина!“ Понякога мачкаше пластилин, но не правеше нещо определено. Забиваше просто върха на пръстите си в него или месеше топчета. Занемари външността си, нехаеше повече за облеклото си и оставяше жилището си в безредие.
Приятелите й се разтревожиха. Споделяха помежду си: „Трябва да й се помогне. Тя е в криза. Кризата е или от чисто човешко естество, или е артистична, или е финансова. В първия случай не може да се направи нищо, във втория тя трябва да се справи сама, а в третия случай би могло да й се организира акция за събиране на пари, но тогава би се почувствала може би неловко.“ И така остана с това да я канят на ядене или на партита. Тя винаги отказваше под претекст, че трябвало да работи, но не работеше, а седеше в стаята си, взираше се в една точка и мачкаше пластилина.
Веднъж бе така отчаяна от себе си, че все пак прие една покана. Някакъв млад мъж, комуто се бе харесала, поиска да я заведе у дома си, за да спи с нея. Тя каза, че би дошла с удоволствие, защото й се харесвал, но той трябвало да се съобрази с обстоятелството, че тя нямала дълбочина. И младият мъж се оттегли.
Младата жена, която някога беше рисувала толкова хубаво, явно западна. Вече не излизаше навън, не приемаше никого. От липса на движение надебеля. От алкохола и таблетките бързо застаря. Жилището й започна да мухлясва, самата тя издаваше миризма на кисело.
Беше наследила 30 000 марки. С тях проживя три години. Един път през това време направи пътуване до Неапол, без някой да разбере при какви обстоятелства. Като я заговаряха, получаваха в отговор само неразбираем брътвеж.
Когато парите свършиха, жената наряза на парчета и надупчи всичките си рисунки, качи се на телевизионната кула и скочи долу от 139 метра височина. През този ден обаче духаше силен вятър и тя не се разби върху асфалтирания площад под кулата, а вятърът я отнесе над цяло поле с коноп до края на гората, където увисна между елхите, но все пак умря веднага.
Жълтата преса подхвана случая с благодарност. Самоубийството само по себе си, интересният полет във въздуха, фактът, че ставаше дума за някога обещаваща художничка, която на всичко отгоре е била и хубава, всичко това имаше висока информационна стойност. Състоянието на жилището й беше в такъв катастрофален вид, че можеха да се изкарат много живописни фотоси: хиляди празни бутилки, навсякъде белези от опустошение, раздрани картини, по стените залепнали буци пластилин, та дори и екскременти в ъглите на стаите. Вестникарите бързаха да бъдат първи с разкритията си.
На страницата за фейлетоните се появи бележка от критика, споменат в началото на нашия разказ. В нея той изразяваше своя потрес, че младата жена е трябвало да завърши живота си така отвратително.
„За нас, оставащите живи“, пишеше той, „винаги е потресаващо да съпреживяваме как млади и талантливи хора не могат да намерят сили да се утвърдят в кариерата си. С подкрепа от държавата или с частна инициатива не може да се стори нищо там, където проблемите се намират преди всичко в човешката сфера и, естествено, в съпътстващата я художествена област. В крайна сметка зародишът на този трагичен край, изглежда, че се крие в индивидуалното начало. Та не говори ли още в нейните първи, явно наивни, творби тази ужасяваща разпокъсаност, която се забелязва и в своеобразната й техника на смесване, в извъртяната навътре спираловидно, емоционално натоварена, но очевидно напразна съпротива на индивида срещу собствения Аз? Онзи съдбовен, бих казал, безпощаден напор към дълбочина“.
Превод: Екатерина Клайн
сп. „Пламък“, брой 5–6, 01.05.2002