Зигфрид Ленц – Белезите също са трофеи, приятелю …

magnifisonz.com /

Зигфрид Ленц (на немски: Siegfried Lenz) е германски белетрист, есеист и драматург.

https://i.pinimg.com/564x/39/a7/15/39a715f95595e724c978f2b27b49ee49.jpg

Роден
17 март 1926 г. Люк, Източна Прусия, Германия
Починал
7 октомври 2014 г. (88 г.) Хамбург, Германия

https://i.pinimg.com/564x/03/49/9f/03499f1267339ed1c9d32859f6073b32.jpg

Разделената радост се увеличава.

Обичам да съм сам, особено в тъмнината, в главата възникват толкова нови въпроси!

Има загуби, които не могат да бъдат възстановени, те са просто незаменими.

Понякога нещо се случва на човек и без да го знае, той вече започва нов живот.

Когато си твърде млад, ти не можеш да разбереш, какво е това традиции.

Най-добрата работа не е тази, която можеш да получиш точно сега.

Това, за което премълчаваме, винаги има по-големи последствия, отколкото това, за което говорим.

Да види за художника означава да го овладее.

Можеш да донесеш полза и без разрешение.

Можеш да дезертираш при всякакви обстоятелства, даже на прагът на важно откритие.

Баналностите са по-откроени от всяка метафизика.

Твърде млад, че да знае всичко, но вече достатъчно стар за да се усъмни в много…

Личният опит става ценен тогава, когато всеки може да го използва.

Белезите също са трофеи, приятелю…

Щастието е отсъствие на противоречия.

„Уилям Фокнър, моят велик пример и голям учител, казва: „Ако престанеш да изпитваш болка, трябва с подозрение да се самоогледаш и запиташ дали още си жив.“ Прав е“.

„Като убеден демократ аз съм винаги в абсолютна опозиция. Но се старая да не издребнявам и да се държа на ниво.“

„Нищо не създава по-голямо неудобство от това да бъдете подложени на непредвидено подозрение.“

„Превъзходството се придобива с честен труд.“

„Колко знаете, това е все едно да кажете, че обичате някого, когато го видите.“

„Ако твоето превъзходство е голямо, не трябва да го използвате, това е незаслужена победа – неблагородно е.“

„Много е хубаво да имате в резерв желание, но трябва внимателно да помислите за момент, кога да го изразите.“

„В нашия свят всеки човек на изкуството знае за безправието, за глада, за преследванията, за опасните мечти. Очаквам от него някакво съчувствие, справедливост и протест.“

„Чрез знанието си художникът става съучастник в глада и в безправието, в преследването на хората, но и в техните дръзки мечти, затова не приемам, че тъкмо той може да си присвои привилегията на невинността.“

„Трябва да се признае, че въздействието на литературата не може да се изчисли. Това означава, че ако защитаваш някого или някакви убеждения, от това не следва реален резултат още на следващия ден. Аз вярвам в постепенното, латентното, практическо невидимо въздействие на литературата.“

„Писателят трябва да бъде морална инстанция. Трябва да проявява солидарност с безправните и беззащитните.“

„Трябва ли литературата да следва актуалните събития? Уверен съм, че тя е такова средство за масова информация, което никога не е в състояние да бъде в крак със случващото се.“

„По принцип никога не се карам с критиците… Критиците са просто читатели, които имат възможност да публикуват своите възгледи. Както се оказва – те са млади, възрастни хора… Хората, които пишат критични статии и ревюта също се намират в определени ситуации, те имат определена степен на чувствителност, ниво на образование, чувствителни към някои проблеми.  Затова за книгите съдят според техните си преживявания. Съвсем е ясно, че няма какво да направим по този въпрос.“

„Голяма тревога у мен предизвиква ограничеността на много млади хора в тази страна, както може да се предположи, училището и семейството са длъжни да изяснят причинно следствените връзки в историята… Тези хора са готови да осквернят гробище, хвърлят запалителни бомби по домовете, маршируват по улиците на Германия с нацистки символи, подиграват се възрастни и хора с увреждания. Това е което ме тревожи в тази страна.“

https://i.pinimg.com/564x/dd/23/99/dd2399403a92bf90868a2a50f6cf43ef.jpg

Зигфрид Ленц е роден в Люк, Източна Прусия, в семейството на митнически чиновник.

Още като ученик Ленц е мобилизиран във военноморските сили, откъдето дезертира. След края на Втората световна война следва философия, английска филология и литературознание в Хамбург. После работи като журналист и редактор в авторитетния всекидневник „Ди Велт“.

Романи
 
Зигфрид Ленц, публично четене през 1969 г.
Още първият роман на Зигфрид Ленц „Имаше ястреби в небето“ (1951) е посрещнат с интерес, това му дава възможност да премине на свободна практика и да предприеме пътуване в Африка (Кения). Писателят става член на литературното сдружение „Група 47“ и заедно с Гюнтер Грас подкрепя Германската социалистическа партия и Източната политика на Вили Бранд. Следват романите „Дуел със сянката“ (1953), „Мъжът сред потока“ (1967), „Хляб и зрелища“ (1959) и „Градски разговори“ (1963). Особено висока оценка и световен успех му донася романът „Час по немски“ (1968). Следващите му романи са, „Образецът“ (1973), „Музей на родния край“ (1978), „Загубата“ (1981), „Учебен плац“ (1985), „Звукова проба“ (1990), „Бунтуването“ (1994), „Наследството на Арне“ (1999) и „Бюро за намерени вещи“ (2003).

Разкази

Зигфрид Ленц се откроява и като майстор на краткия разказ. Сред прозаичните му сборници личат „Тъй нежна бе Зулейкен“ (1955), „Ловци на подигравки“ (1958), „Корабът-фар“ (1960), „Гласовете на морето“ (1962), „Нарушителят на правилата“ (1965), „Събрани разкази“ (1970), „Айнщайн прекосява Елба при Хамбург“ (1975) и „Зяпач“ (2004).

https://i.pinimg.com/564x/2c/16/42/2c16426880852f9c5756ed1e2e56bfd2.jpg

НОЩ В ХОТЕЛА

Зигфрид Ленц

© Венцеслав Константинов – превод от немски

Нощният портиер прекара изядените върхове на пръстите си по схемата на хотела, повдигна съжалително рамене и се извърна наляво, при което платът на униформата му се опъна опасно под мишниците.

– Това е единствената възможност – каза той. – В този късен час няма да намерите никъде стая с едно легло. Естествено, ако искате, бихте могли да проверите и в някой друг хотел. Но трябва да ви кажа още отсега, че ако се върнете пак при нас, едва ли ще можем вече да ви услужим. Свободното легло в двойната стая, което – не знам по какви причини – не желаете да вземете, навярно ще е заето вече от някой уморен пътник.

– Добре – каза Швам. – Ще взема леглото. Само бих желал – нещо, което навярно ще разберете – да зная с кого ще деля стаята си. Питам не от предпазливост, съвсем не, тъй като няма от какво да се опасявам. Моят съквартирант – човекът, с когото прекарваш една нощ, все пак би могъл да се нарече почти съквартирант – вече там ли е?

– Да, той е в стаята и спи.

– Значи спи – повтори Швам, поиска адресна карта, попълни я и я връчи обратно на портиера. После се качи по стълбите.

Швам неволно забави крачка, щом откри стаята с посочения му номер, затаи дъх, с надеждата да дочуе някакъв шум, който непознатият би могъл да издаде, а после долепи око до отвора на ключалката. Стаята бе тъмна. В същия маг дочу, че някой се качва по стълбите и трябваше да действа. Естествено, можеше да продължи, като си даде вид, че се е заблудил в коридора. Другата възможност беше да влезе в стаята, в която бе законно настанен и където в едното легло вече спеше някакъв човек.

Швам натисна дръжката. Затвори вратата след себе си и заопипва с длан по стената, за да открие ключа на лампата. Изведнъж се закова на мястото си – край него (веднага схвана, че там някъде са леглата) се чу мрачен, но енергичен глас:

– Почакайте, не палете, ако обичате, лампата. Ще бъде любезно от ваша страна, ако ме оставите на тъмно.

– Очаквахте ли ме? – попита Швам уплашено, обаче отговор не последва. Вместо това непознатият каза:

– Гледайте да не се спънете в патериците ми и внимавайте да не паднете върху куфара ми, който се намира приблизително по средата на стаята. Аз ще ви напътствам до леглото ви – направете три крачки покрай стената, после се обърнете наляво и след като направите още три крачки, ще можете да докоснете таблата на леглото си.

Швам се подчини, стигна до леглото, смъкна дрехите си и се пъхна под одеялото. Вслуша се в дишането на другия и разбра, че дълго няма да може да заспи.

– Впрочем – проговори той колебливо след известно време, – името ми е Швам.

– Така ли? – каза другият.

– Да.

– Може би сте дошли за някакъв конгрес?

– Не. А вие?

– Не.

– По служба?

– Не, не би могло да се каже.

– Поводът да дойда тук е вероятно най-странният, който би могъл да доведе някого в този град – каза Швам.

На близката гара някакъв влак правеше маневра. Земята се тресеше, а леглата, в които лежаха двамата мъже, потрепваха.

– Да не би да искате да се самоубиете в този град? – попита другият.

– Не – каза Швам. – На самоубиец ли ви приличам?

– Не зная на какво приличате – отвърна другият. – Тъмно е в стаята.

Швам обясни с плахо оживление в гласа:

– Да пази бог, не това е причината. Знаете ли, имам син, господин… (другият не назова името си), един малък хлапак, заради него съм тук.

– В болница ли е?

– Как така? Той си е здрав, може би действително е малко бледичък, но иначе е напълно здрав. Исках да ви обясня защо съм тук, тук при вас, в тази стая. Както вече казах, заради моето момче. То е ужасно чувствително, истинска мимоза, реагира, щом само сянка падне върху него.

– Значи все пак е в болницата.

– Не – извика Швам, – вече ви казах, че е здрав във всяко отношение. Само че е застрашен да се разболее. Този малчуган има душа, крехка като стъкло, оттам идва заплахата.

– Защо не се самоубие? – запита другият.

– Но моля ви, как може едно дете като него, още незряло, на такава възраст? Защо говорите така? Не, момчето ми е застрашено по следната причина: всяка, ама всяка сутрин, отивайки на училище – той ходи на училище винаги сам, – трябва да стои пред една железопътна бариера и да чака да мине ранният влак. И той, хлапакът, наистина стои там, маха с ръка на влака, маха с всичка сила, приветливо и отчаяно.

– Е, и?

– После – каза Швам, – после отива на училище, а когато се върне в къщи, е разстроен и замаян. Не е в състояние да учи уроците си, не му се играе, не му се приказва – и така е вече месеци наред, всеки божи ден. Ще ми погине момчето.

– Но какво го кара да се държи така?

– Виждате ли – каза Швам, – ето това е странното. Момчето маха с ръка на влака и никой пътник – както тъжно отбелязва то, – никой пътник не му отговаря. И така дълбоко взима това присърце, че ние – жена ми и аз – сме изпаднали в най-голяма тревога. То маха с ръка, а никой не му отговаря – разбира се, пътниците не са длъжни да правят това, а би било абсурдно и смешно да се издаде наредба в подобен смисъл, но…

– И вие, господин Швам, искате да облекчите неволята на вашето момче, като вземете утре ранния влак и помахате в отговор на малкия?

– Да – каза Швам, – да…

– Мене – каза непознатият – децата не ме интересуват. Дори ги мразя и ги отбягвам, тъй като заради тях – в буквалния смисъл на думата – загубих жена си. Тя умря при първото си раждане.

– Моите съболезнования – каза Швам и се изправи в леглото си. Приятна топлина обля тялото му. Почувства, че сега вече ще може да заспи.

Другият попита:

– За Курцбах ли ще заминете?

– Да.

– И не ви обземат никакви съмнения при това ваше намерение. Ще бъда по-откровен, не се ли срамувате да мамите момчето си? Понеже онова, което смятате да извършите – трябва да признаете, – е измама, чиста лъжа.

Швам каза с раздразнение:

– Как си позволявате, моля, отде-накъде ви идват подобни неща наум?

Отпусна се тежко в леглото, зави се презглава, полежа известно време, размишлявайки, и после заспа.

Когато на следващата сутрин отвори очи, установи, че е сам в стаята. Погледна часовника си и се уплаши – до влака оставаха още пет минути и бе изключено да го хване.

Подир обед – не можеше да си позволи да остане още една нощ в града – пристигна подтиснат и разочарован вкъщи.

Вратата отвори неговото момче – щастливо и извън себе си от радост. То се хвърли насреща му, заблъска с юмручета по бедрото му и извика:

– Един пътник ми отговори, маха ми много дълго!

– Имаше ли патерица? – попита Швам.

– Да, имаше и бастун. Накрая завърза носната си кърпа за бастуна и го размахва от прозореца, чак докато го изгубих от погледа си!

1949

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.