99 години от рождението на Борис Виан. „Когато не се чувствате добре, накарайте друг да ви почувства“

magnifisonz.com /

Борис Виан (на френски: Boris Vian) е френски писател, драматург, поет и музикант – композитор и тромпетист.

https://i.pinimg.com/564x/15/eb/db/15ebdb19c320854bc4143d28bf6bd6dd.jpg

Борис Виан е четвъртото дете на заможни родители. Скоро след раждането на Виан, заради несполучлива игра на борсата от страна на бащата, семейството обеднява и е принудено да се мести в различни градове. В началото на 30-те години на 20 век Борис Виан учи в Севър и Версай, а по-късно в лицея „Кондорсе“ в Париж. Оттогава датира и вкусът му към литературата.

Борис Виан
Boris Vian
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/a3/Boris_Vian_-_WIKI.jpg
Псевдоним Върнън Съливан, Висон Рави, Барон Виси, Бризансон
Роден 10 март 1920 г.

Вил д’Авре, Франция
Починал 23 юни 1959 г. (39 г.)

Париж, Франция
Професия писател, драматург, поет, музикант
Националност Флаг на Франция Франция
Жанр разказ, стихотворение, роман, есе, пиеса, либрето

https://i.pinimg.com/564x/25/6f/04/256f045e7c663abd96ee9b338a90f381.jpg

„Хората не се променят – само нещата.“

„Прекалената непорочност е нечовешка.“

„Има само две важни неща – любов с красиви момичета и музиката на Ню Орлиънс и Дюк Елингтън. Всичко останало няма значение, защото всичко останало е грозно.“

„Тази история е вярна, защото аз я измислих.“

„Когато не се чувствате добре, накарайте друг да ви почувства.“

„Нали съм ти казвал, че те харесвам и като цяло, и в подробностите.“

„През прозореца се виждаха дългите следи от сълзите на здрача по черните бузи на облаците.“

„Хуморът е учтивостта на отчаянието.“

„Отлагането е прелюдия в минорна тоналност.“

„Лявото му око бе съвсем клеясало от умора. Успя да го отвори с помощта на гаечен ключ и незабавно си възвърна притежанието на съвсем редовно зрение.“

„Дойдоха и издънките от клона на Микьо, та се натрупа внушителен брой от неуточнения вид особи, обобщавани под съвкупното наименование „роднини“.

„Слънцето полагаше върху всичко ясния си поглед с цвят на варен кехлибар, а празничната природа бе широко ухилена до обедните си уши, на едно от които блестеше обеца.“

„Микьо беше в състояние да отврати дори пръч. В рамките на два месеца вече беше прогонил трийсет и седем секретарки и без благотворното обаждане на президента, което до известна степен го бе обезвредило, бройката щеше да е несравнимо по-висока.“

„Желязната завеса никога не е падала върху магазините за цветя.“

„Това, което ме интересува, е не щастието на всички хора, а на всеки един поотделно.“

„Всеки изход е вход от другата страна.“

„Читателите са различни. Ето защо има повече лоша литература, отколкото добра.“

https://i.pinimg.com/564x/fc/cf/81/fccf8161180ae62f8c2ed2da302b72c3.jpg

Започва да следва в „Екол сантрал“ през 1939 година, но в началото на Втората световна война повече се интересува от обществените събития, отколкото от образованието си. Започва да свири на тромпет в създадения от него и негови приятели бенд, сътрудничи на списание „Хот джаз“. Началото на войната във Франция съвпада и с друга негова криза – поради влошеното си здраве (сърдечно заболяване, причинено от прекаран в детството ревматизъм), Виан е принуден да се откаже от свиренето на тромпет. Все пак в началото на военните години личният му живот претърпява значителни промени – сключва брак с Мишел Легриз, а през 1942 г. се ражда и синът им Патрик. Същата година Борис Виан вече е дипломиран инженер. По това време има сериозни проблеми с властите, най-вече заради съпругата си, чийто баща е арестуван от Гестапо за предаването на секретни данни в Лондон. Досието на Виан, събирано от агентите на окупаторите и колаборационистите, обхваща стотици страници. Въпреки това Борис Виан успява да си намери скучна, но добре платена работа като инженер, която му дава възможност да започне първите си по-сериозни литературни опити.

След края на войната Борис Виан изявява напълно своя литературен и музикален талант. Публикува най-значителните си творби. В края на 50-те години на 20 век осъществява множество концертни турнета из цяла Франция и в чужбина. След известен период на огорчение заради скандалите около някои литературни произведения, към края на живота си Виан отново започва активна дейност. Снима се в киното, пише пиеси, филмови сценарии, публицистика. Здравето му обаче непрекъснато се влошава и през 1959 г. умира от инфаркт по време на кинопремиерата на „Ще плюя на вашите гробове“.

Творчеството на Виан лъкатуши между влечението му към джаза и литературната му страст. Той обаче успява да обедини двете и да остави значително наследство и в двете области.

Литература

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/0/09/College_de_pataphysique-BV.jpg

Дипломата на Виан като член на собствения му Collège de ‘Pataphysique.

Първите творби на Виан са публицистични, и са от времето, когато сътрудничи на „Хот Джаз“. „Смут в Анден“ и „Веркокен и планктонът“ са първите му романи, написани, според неговите думи, „за купон на приятелите“. През 1945 г. под влиянието на приятели като Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Жак Превер и Жан Кокто започва да се занимава по-задълбочено с литературна дейност. В следвоенните години публикува няколко творби под псевдонима Върнан Съливан, чиито автор е уж преводач на измислен от него самия американски писател. Така се появяват романите „Ще плюя върху вашите гробове“, „Мъртвите имат еднаква кожа“, „Ще пречукаме всички гадняри“ и „Мадамите не чактисват“. Тези произведения имат огромен успех, но предизвикват и скандал, издателят на „Съливан“ е обвиняван в нарушаване на добрия тон. Срещу него е заведено съдебно дело, а на подсъдимата скамейка са призовани авторът и преводачът. Това е литературният край на Върнан Съливан, но не и на Борис Виан, който междувременно вече е под собственото си име и романите „Есен в Пекин“ и „Пяната на дните“. Следват публикации на сборници с разкази и двата най-значителни романа – „Червената трева“ и „Сърца за изтръгване“.

Борис Виан се изявява и като драматург, а първата му пиеса „Всички в екарисажа“ е поставена през 1950 г. Играят се и други негови произведения, като творчеството му най-често бива причислявано към театър на абсурда.

Всъщност като „автори“ Върнън Съливан и Борис Виан са твърде различни. Произведенията на Съливан са написани в духа на американския „черен роман“, по думите на самия Виан „те са по-американски от американските“ – с характерния циничен език, отхвърляне на филистерските норми на обществото, откровената провокативност. Докато творбите на Виан засягат същите струни, но с чувство за хумор, с характерното смесване на различни реалности, на пространство и време, с довеждането на реалността до абсурд не посредством нейното отрицание, а чрез нейното умело изкривяване и пародиране.

Виан и екзистенциализмът

Героят на романа „Пяната на дните“ е почитател на философа Жан-Сол Партр, колекционира всички негови книги, като повечето от тях дори не разгръща, но Виан не осмива реално екзистенциализма, а модните следвоенни увлечения по тази философия. По това време „екзистенциалист“ е нарицателно за всеки, който демонстрира по-свободен начин на живот.

Зад образа на Жан-Сол Партр лесно се разпознава знаменитият Жан-Пол Сартр, който тогава е на върха на своята слава. Виан пише романа преди да запознае лично с него, което се случва през пролетта на 1946 г. Впоследствие Сартр подкрепя Борис Виан като публикува в своето списание негови текстове, гласува за негово награждаване. Виан се запознава и с други личности от философския кръг около Сартр като Симон дьо Бовоар, Морис Мерло-Понти, Албер Камю и пр., но неговото собствено творчество остава с по-друга насоченост.

https://i.pinimg.com/564x/97/76/ae/9776ae799ef9f8b8745494e9ce226753.jpg

Музика

Ранните музикални изяви на Борис Виан се отличават повече с ентусиазъм, отколкото с професионализъм. След войната обаче той разгръща музикалния си талант, пише песни, музика към театрални постановки, участва в джемсешъни, развива концертна дейност. Стилът му е оценен от прохождащия тогава Серж Генсбур – „Само след като чух Виан, реших да се пробвам в този уж непретенциозен жанр.“ Важно за музикалното развитие на Виан се оказва познанството му с Клод Абади. Двамата заедно създават джазова група, която се радва на огромен успех, въпреки че не поднася нещо по-различно от традиционния нюорлиънски джаз. Едва в началото на 50-те години на 20 век, след подписания договор с фирмата „Филипс“, Виан е свободен да разгърне новаторския си дух и в музиката. Появяват се множество произведения, сред които и знаменития „Дезертьорът“, която – подобно на произведенията на Съливан – предизвиква скандал заради трактовката си на войната.

Изпълненията на Виан се отличават с инструментална прецизност, чистота на музикалната фраза и внимание към нюансите на звука. Композициите му могат да бъдат условно определени като програмна музика, тъй като при тях е важна не чисто музикалната, а смисловата идея. Неизменно е обаче чувството за хумор и подчертаната склонност към довеждане до абсурд, характерна и за литературното му творчество.

Самият Виан скромничи по отношение на песенното си творчество (обхващащо над 500 песни). Твърди, че отначало му хрумва мотив, върху който да се поставят определени стихове, но този мотив е дотолкова примитивен, че след това върху него други композитори създават съвсем нови произведения.

Неговите песни са изпълнявани от братята Шарло, Жак Ижлен, Антоан, Рокин Ребелс, „Сю и Саламандрите“, Мишел Жонаш, Серж Генсбур, Ив Симон, Жан-Луи Обер, „Блуз Тротоар“, Ламбер Вилсон, Бернар Лавилие, Колюш, Анри Салвадор, Магали Ноел и др.

https://i.pinimg.com/564x/b8/f1/03/b8f1036ea1030026860a8e010ef3f79c.jpg?b=t

Борис Виан – „Любовта е сляпа“ (разказ)

На пети август в осем часа градът бе покрит с мъгла. Тя беше лека, изобщо не пречеше на дишането, но изглеждаше странно непроницаема, между другото — сякаш беше силно оцветена в синьо.

Спусна се хоризонтално на пелени, отначало се кълбеше на двадесет сантиметра от земята и хората вървяха, без да виждат краката си. Една жена, която живееше на улица „Сен-Бракмар“ № 22, изпусна ключа си точно преди да влезе вкъщи и не можа да го намери. Шест души, между които едно бебе, й се притекоха на помощ, междувременно падна вторият пласт мъгла и те намериха ключа, но не и бебето, което бе избягало под прикритието на атмосферното явление, горящо от нетърпение да се отърве от биберона и да опознае тихите радости на брака и задомяването. Така първата сутрин се изгубиха триста шейсет и два ключа и четиринайсет кучета. Като се умориха да следят напразно плувките, рибарите се побъркаха и тръгнаха на лов.

Мъглата се стелеше на дебели пластове в дъното на стръмните улици и в падините, процеждаше се на дълги струи през капчуците и проветрителните шахти, заля коридорите на метрото и то спря да работи, когато млечната вълна стигна до нивото на семафорите, а в този момент навън беше паднала вече и третата пелена и хората газеха до колене в бялата нощ.

Мислейки се за облагодетелствувани, обитателите на високите квартали се присмиваха на онези от брега на реката, но след една седмица всички се помириха, защото имаха възможността да се блъскат по един и същи начин в мебелите из стаите си; сега мъглата стигаше до върха на най-високите сгради. Макар и последна, малката камбанария на кулата в крайна сметка също изчезна, неудържимият прилив на непрогледната мъгла я заля цялата.

На тринайсети август Орвер Латюил се събуди след тристачасов сън; изплуваше от доста тежко пиянство и отначало помисли, че е ослепял, което правеше голяма чест на поднесените му напитки. Беше нощ, но особена нощ, защото, с отворени очи, той имаше чувството, което човек изпитва, когато върху затворените му клепачи падне светлината на електрическа лампа. С несигурна ръка потърси копчето на радиото. То работеше и новините го просветиха горе-долу.

Без да обръща внимание на празните коментари на говорителя, Орвер Латюил размисли, почеса се по пъпа и помирисвайки нокътя си, призна, че има нужда от баня, но тази удобна мъгла, паднала върху всичко като плаща на Ной върху Ной или като мизерията върху бедните, или като воала на Танит върху Саламбо, или като котка в цигулка, го накара да се убеди, че банята е ненужна. Впрочем мъглата имаше лек мирис на туберкулозна праскова и трябваше да убие личните миризми на спарено. Между другото звуковете се чуваха добре и шумовете, обвити в тази вата, придобиваха странен резонанс, светъл и бял като гласа на лирично сопрано, чието небце, пробито при нещастно падане върху ръчката на плуг, е било заместено с протеза от ковано сребро.

Първо, Орвер прочисти мозъка си от всички проблеми и реши да действува, сякаш нищо не се е случило. Вследствие на което се облече безпрепятствено, защото дрехите му бяха подредени на мястото си, с други думи — едни по столовете, други под леглото, чорапите в обувките, едната обувка в някаква ваза, другата под нощното гърне.

— Боже мой — каза си той. — Колко е странна тази мъгла.

Това не особено оригинално размишление го спаси от дитирамбите, от обикновения ентусиазъм, от тъгата и мрачната меланхолия и той просто постави явлението в категорията на констатираните неща. Но лека-полека добиваше смелост и привикваше към необичайното, докато накрая реши да предприеме няколко експеримента с хора.

— Ще сляза при портиерката и ще оставя панталона си разкопчан — каза той. — Да видим дали има мъгла, или това е от очите ми.

Картезианското мислене на французина го кара да се съмнява в съществуването на непрогледна мъгла дори ако тя е толкова гъста, че му пречи да вижда, но това не може да се каже по радиото, защото човек може да се ориентира и да реши да повярва в чудото. Всички в радиото са говеда.

— Разкопчавам се — каза Орвер — и слизам така.

Той се разкопча и слезе така. За първи път в живота си забеляза скърцането на първото стъпало, скрибуцането на второто, скриптенето на четвъртото, хрускането на седмото, пукането на десетото, трещенето на двадесет и второто и дрънкането на месинговия парапет, чиято крайна подпорка беше отлепена.

Насреща някой се качваше, като се държеше за стената.

— Кой е? — попита той, като се спря.

— Льорон! — отговори г-н Льорон, който живееше срещу него.

— Добър ден — каза Орвер, — аз съм Латюил.

Протегна ръка и срещна нещо твърдо, което пусна с учудване. Льорон се засмя смутено.

— Извинете — каза той, — но нищо не се вижда, а тази мъгла е адски топла.

— Така е — отвърна Орвер.

Мислейки за разкопчания си панталони, вече засегнат установи, че на Льорон му е хрумнало същото.

— Е, тогава довиждане — каза Льорон.

— Довиждане — каза Орвер и тайно отпусна трите дупки на колана си.

Панталонът се смъкна в краката му, той го изу и го хвърли долу през парапета. Наистина мъглата беше топла като трескав пъдпъдък и щом Льорон се шляеше разголен, Орвер не можеше да остане облечен. Всичко или нищо.

Сакото и ризата му полетяха. Остави само обувките.

Като слезе по стълбището, той лека почука на прозорчето на портиерката…

— Влезте — чу се гласът на портиерката.

— Има ли поща за мен? — попита Орвер.

— О, г-н Латюил! — прихна дебелата госпожа, която винаги намираше за какво да се смее. — Значи… Добре сте се наспали? Не исках да ви безпокоя… но да бяхте видели първите дни на тази мъгла!… Всички полудяха. А сега… е, така де… свикваме…

Той усети, че тя се приближи към него по силния й парфюм, който преодоля млечната бариера.

— Само за яденето не е много удобно — каза тя. — Странна е тази мъгла… насища, както се казва… аз, знаете ли, се храня добре… но от три дена — чаша вода, парче хляб и това ми стига.

— Ще отслабнете — каза Орвер.

— Ха, ха! — изкикоти се тя със своя смях, дрънчащ като торба с орехи, падаща от шестия етаж. — Пипнете да видите, г-н Орвер, никога не съм била в такава форма. Дори циците ми щръкват… Пипнете да видите…

— Но… ъ-ъ… — измънка Орвер.

— Пипнете да видите, ви казвам.

Тя взе ръката му, напипвайки я напосоки, и я сложи на върха на една от въпросните цици.

— Удивително! — установи Орвер.

— Аз съм на четиридесет и две години — каза портиерката. — Е, никой не би ми ги дал! Ах!… Тези, които са едрички като мен, донякъде имат предимство…

— По дяволите! — възкликна Орвер, поразен… — Та вие сте гола!…

— Добре де, ами вие! — отвърна тя.

— Вярно — каза си Орвер. — Що за идея ми хрумна.

— По телевизията казаха — продължи портиерката, — че това е полововъзбудителен аерозол.

— Ах!… — обади се Орвер; портиерката се притискаше към него, дишайки учестено, и за миг му се стори, че се възражда от тази проклета мъгла.

— Чакайте, госпожа Панюш — умоляваше я той. — Да не сме животни. Ако това е възбудителна мъгла, трябва да се въздържаме, за бога.

— Ох, ох! — въздишаше г-жа Панюш на пресекулки, намествайки ръцете си точно където трябва.

— Все ми е едно — каза Орвер с достойнство. — Оправяйте се сама, и пръста си няма да мръдна.

— Брей — промърмори портиерката, без да губи самообладание, — господин Льорон е по-любезен от вас. С вас човек трябва да върши цялата работа.

— Слушайте — каза Орвер — днес се събуждам… Не съм свикнал.

— Аз ще ви покажа — отговори портиерката.

После се случиха неща, върху които е по-добре да хвърлим плаща на бедните, като мизерията на Ной, плаща на Саламбо и воала на Танит в някоя цигулка.

Орвер излезе забързан от портиерната. Навън нададе ухо. Ето какво липсваше: шумът от колите. Но безброй песни се извисяваха. От всички страни се лееха смехове.

Леко зашеметен, той пое по улицата. Ушите му не бяха привикнали към подобен звуков хоризонт с такава дълбочина и той се губеше някак в него. Забеляза, че разсъждава на висок глас.

— Боже мой — каза той. — Възбудителна мъгла!

Както се вижда, въпросните разсъждения не бяха особено разнообразни. Но поставете се на мястото на човек, който е спал единадесет дена, който се събужда в пълен мрак, наситен с някакво непристойно и всеобщо отравяне, и установява, че неговата дебела и грохнала портиерка се е превърнала във Валкирия с остри и сочни гърди, в жадна Цирцея, чиято пещера е пълна с неочаквани удоволствия.

— Да му се не види! — допълни Орвер, за да уточни мисълта си.

Изведнъж забеляза, че се е изправил насред улицата, хвана го страх, отдръпна се до стената и извървя стотина метра покрай нея. Тук беше хлебарницата. Личният режим му налагаше да хапва по нещо след всяка по-значителна физическа дейност и той влезе вътре, за да изяде едно хлебче.

В магазина беше много шумно.

Орвер беше човек, почти лишен от предразсъдъци, но когато разбра какво изисква хлебарката от всеки клиент и хлебарят от всяка клиентка, почувствува, че му настръхва косата.

— Щом ви давам хляб от един килограм — каза хлебарката, — имам право да искам съответния размер, по дяволите!

— Но, госпожо — запротестира едно дребно старче, в което Орвер разпозна г-н Кюрпип[3], стария органист от църквата на крайбрежната улица, — но, госпожо…

— И вие свирите на орган! — възмути се хлебарката.

Господин Кюрпип се ядоса.

— Ще ви изпратя моя орган — каза той гордо и се отправи към изхода, но там се блъсна в Орвер и дъхът му секна.

— Следващият! — извика хлебарката.

— Искам един хляб — каза Орвер притеснен, като разтриваше корема си.

— Един хляб от два килограма за господин Латюил! — изкрещя хлебарката.

— Не! Не! — простена Орвер. — Едно малко хлебче!

— Простак! — каза хлебарката.

И се обърна към съпруга си:

— Виж, заеми се с него, Люсиен, дай му да разбере.

Косите на Орвер настръхнаха и той побягна с пълна пара направо през витрината. Но тя устоя.

Той заобиколи и най-после излезе. В хлебарницата оргията продължаваше. Калфата поемаше децата.

— Най-после! Пусто да остане! — ругаеше Орвер на тротоара. — Ами че аз имам право да избирам! Тая хлебарка, с нейната мутра…

После се сети за сладкарницата след моста. Сервитьорката беше седемнайсетгодишна, със сърцевидна уста и малка престилчица на баклавички… може би сега носеше само престилчицата…

Орвер тръгна с едри крачки към сладкарницата. Три пъти падна върху някакви преплетени тела, но не си направи труд да разгадава комбинациите им. Поне в единия случай бяха пет.

— Рим! — промърмори той. — Quo Vadis! Fabiola et cum spirituo tuo! Оргии! Ох!

Получил, вследствие на допира си с витрината, едно гълъбово яйце, от най-сполучливите, той разтриваше главата си. Ускори крачка, защото някакъв вътрешен глас, който бе негов, но се носеше далеч пред него, го подтикваше да стигне колкото може по-бързо.

Мислейки, че наближава целта, той се опита да се приближи към къщите, за да се ориентира по тях. Разпозна витрината на антикварната по завинтения кръгъл диск, който крепеше едно от счупените стъкла. Сладкарницата беше след две сгради.

Блъсна се в движение в някакво неподвижно тяло, обърнато с гръб към него. Изкрещя.

— Не се натискайте — каза един дебел глас — и намерете начин да махнете това от задника ми, иначе ще ме накарате да ви размажа мутрата…

— Ама… хм… какво си въобразявате — каза Орвер. Отдръпна се вляво, за да премине. Втори удар.

— Е, какво има — изрече друг мъжки глас.

— На опашката, като всички.

Избухна силен смях.

— А? — каза Орвер.

— Вие, разбира се, идвате за Нели — чу се глас.

— Да — измънка Орвер.

— Е, наредете се на опашката. Вече сме шейсет.

Орвер не отговори. Бе съкрушен.

Тръпна си, без да разбере дали тя е сложила престилчицата си на баклавички.

Зави по първата пряка вляво. Насреща му идваше някаква жена. Двамата паднаха на земята, седнаха.

— Извинете — каза Орвер.

— Вината е моя — отвърна. — Вие вървяхте вдясно.

— Мога ли да ви помогна да станете? — попита Орвер. — Нали сте сама?

— А вие? Нали няма да ми скочите петима или шестима?

— Наистина ли сте жена? — продължи Орвер.

— Вижте сам — каза тя.

Бяха се приближили един към друг и Орвер усети до бузата си дълги копринени коси. Бяха коленичили един срещу друг.

— Къде можем да бъдем на спокойствие? — попита той.

— По средата на улицата — отвърна жената.

Отидоха там, ориентирайки се по ръба на тротоара.

— Желая ви — каза Орвер.

— И аз — каза жената. — Името ми е…

Орвер я прекъсна.

— Все ми е едно. Не искам да знам нищо друго освен това, което ще узнаят ръцете и тялото ми.

— Вземете ме — каза жената.

— Вие естествено сте без дрехи — установи Орвер.

— И вие — каза тя.

Той легна до нея.

— Никой не ни гони — забеляза тя. — Започнете от краката и после нагоре.

Орвер беше шокиран. И го каза.

— По този начин ще ме опознаете — отвърна жената. — Разполагаме само, и вие го казахте, с кожата си като средство за проучване. Не забравяйте, че вече не се страхувам от погледа ви. За вашата еротична самостоятелност не може да става и дума. Да бъдем откровени и непосредствени.

— Добре говорите — каза Орвер.

— Чета „Ле тан модерн“ — отвърна жената. — Хайде, побързайте да направите моето сексуално кръщение.

И Орвер го направи неколкократно и по различен начин. Тя притежаваше несъмнени способности, а и границите на възможностите са необятни, когато човек не се страхува, че ще запалят лампата. И в крайна сметка, това не изхабява. Познанията за два-три трика, които Орвер й даде, не бяха за пренебрегване, и неколкократното приложение на симетричното сливане породиха доверие в техните отношения.

Това беше простият и сладък живот, който превръща хората в образ и подобие на бога Пан.

Обаче радиото съобщи, че учените забелязват равномерна регресия на явлението и че слоят на мъглата от ден на ден намалява.

Свикаха голям съвет, тъй като бяха изправени пред заплаха. Но бързо намериха разрешение, защото човешкият гений е многолик и когато мъглата се разпръсна, както отбелязаха специалните автоматични детектори, животът продължи щастливо, защото всички си бяха изболи очите.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.