magnifisonz.com /
За първи път прописах, когато бях дете на 10 или 11 години и живеех в Ню Орлеанс. Членувах в „Съншайн клъб“ и излизах всяка събота в града, където правеха забави. Тогава имаше един детски вестник, който организираше конкурси по литература и живопис; наградата за най-добър разказ бе едно пони или едно куче, не си спомням вече, но като луд исках да я получа. Твърде странните занимания на едни наши съседи, които бях наблюдавал, ме караха да напиша роман от типа а сlef, който нарекох „Старият господин Бъркотия“. Изпратих го на конкурса с истинското си име Труман Стрефкус Пърсънс. В крайна сметка някой се сети, че вместо роман им бе сервиран един местен скандал, след което всичко пропадна. Естествено не спечелих нищо.
Оттогава желанието ми бе да стана писател, но не бях уверен напълно в това, докато не навърших 15 години. По онова време започнах да пращам разкази в списания. Естествено е всеки писател да не може да забрави никога своето първо авторско признание: това стана когато бях на 17 години и в един и същи ден, с утринната поща получих първото, второто и третото потвърждение на публикацията! Не може да се опише колко бях замаян от вълнение.
Първите ми писания бяха разкази и досега моите амбиции продължават да се въртят около този жанр. Разказът е най-трудния и най-взискателния жанр в литературата. Всичката дисциплина, самоконтрол или техника, които съм усвоил досега, дължа изключително на това упражнение: успявам да осъществя стилистичен и емоционален контрол върху моя материал. За да рухне разказът е достатъчен само един погрешен ритъм в едно изречение, особено ако то се намира към края му, или грешка в определянето на абзаците, или грешка в пунктуацията. Хенри Джеймс е бил майстор в използуването на Хемингуей е разделял съвършено абзаците. От гледна точка на акустиката Вирджиния Улф не е написала нито едно лошо изречение. Не искам да кажа, че успявам да приложа всичко това, което посочвам. Но поне се опитвам.
Всеки разказ има своите проблеми: да намериш най-правилната форма за своя разказ, означава да намериш най-естествения начин да бъде разказан той. След това проверката е проста: дали би могъл, след като го прочетеш да си го представиш и, така или иначе, ти изглежда абсолютен и завършен и не допуска никакви други възможности за разгръщане на фантазията ти. Естествената схема на всяка една история е като портокала, който, като творение на природата, е съвършен.
Единственият начин, за да усъвършенствуваш своята техника е трудът. Писането, като живописта и музиката, се подчинява на законите на перспективата и светлосянката. Ако ги познаваш по рождение – добре. Ако не – научи ги. След това ги съчетай според собствения си вкус. Дори и Джойс, най-крайният отрицател, бе съвършен майстор – техник. Можа да напише „Одисей“, поради това, че беше успял да напише „Дъблинчаните“. Много писатели смятат писането на разкази като един вид упражнение между другото. Грешат.
В книгата ми „Музите се чуха“ говоря за турнето на операта „Порги и Бес“ в Русия. За разлика от критиците, не смятам, че тази книга е далече от стила ми на романист. Може би нейното съдържание я приближава повече до журналистиката; фактът, че се отнася до реални случки. Разбира се има и преки репортажи, но в репортажа се занимаваш с повърхността, с реалистичните, прагматологичните елементи, а не достигаш веднага дълбочината, както в романа. Една от причините да правя репортажи бе желанието ми да докажа, че мога да използувам в стила си журналистически истини. Вярвам, че моя като романист е „ефектът на отчуждението“ – емоционалността ме кара да губя контрол върху писането: трябва най- напред да изчерпя чувството преди още да съм готов да го анализирам клинично и едва тогава да го изразя. Ако книгите ми имат „личен поглед“, това не се дължи толкова на емоционалността, колкото на една по-откривателска територия – въображението.
Как се изчерпва чувството? Нека допуснем, че цяла седмица не сте яли нищо друго освен ябълки. Без съмнение ще изгубите апетита си към ябълките, но ще научите с точност техния вкус. Когато започвам да пиша една история, може би да нямам вече глад към нея, но усещам, че познавам с точност аромата ѝ. Мел съм някъде, че Дикенс, когато е пишел, ту е избухвал- в смях от собствения си хумор, ту се е обливал в сълзи, когато някой от героите му умирал. Моето лично схващане е, че писателят трябва предварително, преди да започне да пише, да е надмогнал смеховете и сълзите, ако иска да събуди у читателя си същите реакции. Вярвам, че и най- голямото напрежение, в който и да е вид изкуство, може да бъде постигнато само от една сериозна, пресметлива, хладнокръвна и спокойна глава. Ето например „Едно просто сърце“ на Флобер. Една топла история, написана топло. Сигурен съм, че Флобер я е усетил много дълбоко, но не в момента, в който я е писал. Нужно е да носиш напрежение, непосредственост, но да запазиш някакво разстояние от материала си.
В своите първи крачки спечелих повече „не“, отколкото „да“. Прекарах детството си в различни части на провинцията, сред хора без духовни интереси – нещо, което в крайна сметка не е чак толкова лошо. Отрано се закалих, за да мога да плувам срещу течението – и наистина, разбих мускули на баракуда в много области и особено в изкуството да се справям с моите врагове, нещо толкова необходимо, колкото и да мога да разпознавам приятелите си.
Няма нищо по-насърчаващо от това, да купуват труда ти. Никога не пиша, тоест съм неспособен да пиша нещо, което вярвам, че няма да бъде платено.
Струва ми се, че не съм изживял нито една спокойна секунда в моя живот, ако изключим временното влияние ра успокоителните хапчета. Въпреки че сега се сещам за един период от живота си, който може да се каже, че е бил спокоен – тогава прекарах две години в една много романтична къща на една сицилианска планина. Беше много тихо. Там написах „Арфата на тревите“. Въпреки това трябва да призная, че една капка стрес, стигането до крайности понякога, ми влияят добре.
В Европа съм живял осем години – от 1948 до 1956. Върнах се в Америка, защото съм американец и защото никога не съм искал да стана нещо друго. Освен това обичам градовете, а Ню Йорк е единственият истински град. Европа за мен бе средство, за да получа перспектива и нужната култура, едно стъпало към зрелостта. Европа беше ми дала много, когато изведнъж започна да ми го отнема отново. Така се върнах у дома, чувствайки се вече достатъчно голям и способен да се установя тук, в Америка, на която принадлежа. Това обаче не значи, че съм си купил люлеещ се стол и съм се заковал на него. В никакъв случай. Имам намерение да бягам от време на време, докато границите са отворени.
Чета много и то каквото и да е – дори етикети, рецепти, реклами. Пристрастен съм към вестниците, всекидневно чета целия нюйоркски печат, неделните му издания и доста чуждестранни издания. Каквото не купувам, го прочитам на крак по павилионите. Чета средно по пет книги седмично; един средно голям роман ми отнема средно по два часа. Наслаждавам се на трилърите и бих искал някога и аз да напиша трилър. Въпреки че предпочитам литературата от първо качество, през последните години чета главно кореспонденции, дневници и биографии. Когато пиша четенето не ми пречи, имам пред вид, че не съм забелязал някой друг автор да е повлиял върху писането ми. Макар че някога, когато бях погълнат от Джеймс , изреченията ми излизаха прекалено дълги.
Писателите, които са ми повлияли: доколкото знам, пряко влияние не съществува, въпреки мнението на много критици, че първите си творби дължа до голяма степен на Фокнър и на Маккълърс. Възможно е. Възхищавам им се много. Както и на Катрин Ан Портър. В действителност нямаме кой знае колко общи неща, освен това, че всички сме родени на Юг.
Между 13 и 16 е идеалната, бих казал единствената възраст да бъдеш покорен от Томас Улф – тогава ми изглеждаше гениален и е такъв, макар да не мога вече да го чета. Други пламъци на моята младост? Е.А. По, Дикенс, Стивънсън. Обичам ги с паметта, но вече не ги чета. Моите въодушевления са постоянни: Флобер, Тургенев, Чехов, Джейн Остин, Деймс Форстър, Мопасан, Рилке, Пруст, Шоу – о, списъкът е дълъг.
Аз съм съвсем „хоризонтален“ писател. Не мога да мисля, ако не съм легнал – или в леглото или на канапе, с цигара и кафе до мен. Необходимо ми е да пуша и да пия. На свечеряване преминавам към ментов чай, шери, мартини…
Не използувам пишеща машина поне в началото. Първата чернова пиша на ръка, с молив. Всъщност смятам себе си за стилист, а стилистите прекалено много се пристрастяват и губят доста време за подробности. Печатам третата чернова на една специална жълта хартия. Не е нужно да ставам от леглото – прикрепям пишещата машина върху коленете си. Когато свърша, оставям работата настрана за известно време – седмица, месец, понякога и повече. После пак я изваждам, чета я колкото се може по-хладнокръвно и решавам какви промени са ѝ нужни и дали в крайна сметка ми се иска да я издам. Така съм изхвърлил доста разкази, един роман и половина. Печатам крайния вариант и съм готов.
Когато започвам да пиша, имам илюзията, че нося целия сюжет в главата си – началото, средата, края – всичко се появява изведнъж, само в един проблясък. Но по време на писането се случват безкрайно много изненади и, слава богу. Фрази идват оттам, откъдето най не очакваш. Всевъзможни чудеса. Приятни побутвания, които помагат на писателя да продължи.
Едно време си водех записки с проекти за разни истории. Но открих, че това кара идеите в моето въображение да увяхват. Ако една история е добра, ако действително ти принадлежи, не я забравяш – докато я напишеш тя те обладава изцяло.
Какво е стил? Никой не знае. И въпреки всичко или знаеш, или не знаеш. Нека бъда извинен за следната малка евтина метафора, но смятам, че стилът е огледало на чувствителността на артиста, повече отколкото е съдържанието на неговото творчество. По някакъв начин всички писатели имат стил. Но това, да имаш стил, някакъв стил, е често спирачка, отрицателна сила, а не положителна, не е спомагателна, както би трябвало да бъде и както става с Форстър, Колет, Флобер, Твен, Хотърн, Хемингуей, Дженисън. Драйзър, например, има някакъв стил, но пази боже! Както и Юджин О`Нийл. И Фокнър, гениалният. Тези стилове са силни, но отрицателни, не допринасят нищо в общуването между автор и читател. Същевременно има стилисти без стил – нещо, което е много трудно, достойно за възхищение и винаги особено популярно: Греам Грийн, Моам, Торнтън Уаилдър, Джон Херси, Вила Кетър, Търбър, Сартр, Жан-Пиер Маркан и т.н.
Разбира се съществува и видът на нестилистите. Само че, тук вече не става дума за писатели, а за машинописци. Изпотени машинописци, които пълнят тонове хартия с аморфни, слепи, глухи съобщения. Кои от по-младите писатели имат стил? Ноби, Саган, Стайрън, Фланари О`Конър, Джеймс Мерил, Селинджър. Разбира се, стилът сам по себе си, не е достатъчен, за да определи един писател като голям – макар, че е ясно какво щеше да стане с Пруст без стила му. Стилът никога не е бил силния коз на американските писатели. Въпреки това Хемингуей като стил е оказал влияние върху повечето световни писатели през последните трийсет години.
Не смятам, че на стил можеш да се научиш, както не можеш сам да определиш цвета на очите си. Така или иначе стилът, това си ти. Личността на писателя трябва винаги по човешки начин да присъствува в творчеството му; думите, отношението му към света донякъде да намират израз в определен характер, в определен герой, който влиза в контакт с читателя, ако личността на писателя е неясна, объркана, ако той литературничи. Добрите писатели излъчват личността си веднага.
Питат ме дали критиката помага? Да, разбира се, че помага, но преди издаването и ако става дума за лице, на чиято способност за преценка можем да вярваме. Но след като бъде издадено нещо, единственото, което искам да слушам или да чета, са възхвалите. От всичко останало ми доскучава. Посочете ми един добър писател, на когото морализаторските поуки, свадите и снизходителната поза на критиците са помагали. Не твърдя, че всички професионални критици са недостойни за внимание, но добрите рядко упражняват критиката като всекидневно занимание. Струва ми се, че по-важно е да успееш да закалиш себе си срещу различните мнения. Обиждали са ме страшно много, но това вече не ме засяга. Мога да прочета и най-отвратителния памфлет срещу себе си, без това да може да ме развълнува. Искам да дам един съвет: Никога не падай до равнището да отговаряш на своите съдници, никога. Пиши своите „писма до редакцията“ мислено, в главата си, но никога върху хартията.
Моите бъдещи планове? До сега писах това, което ми бе по-лесно. Сега ми се ще да опитам нещо друго – един вид контролирана хипербола. Искам да използувам повече цветове, повече ум. Хемингуей бе казал някога, че всеки може да пише роман от първо лице. Сега разбирам какво точно е имал предвид.
Въпреки всичко не мога да твърдя, че писането е единствената ми наслада. Предпочитам повече разговорите, четенето, пътуванията. Тези мои любови ме даряват с време, за да узрея, а писането идва накрая, за да ги запечата.