Емилиян Станев – Щастието се състои в това – да побеждаваш злото в себе си

magnifisonz.com /

https://kultura.bg/web/wp-content/uploads/2017/02/E_Stanev09.jpg

Истинското име на Емилиян Станев е Никола Стоянов Станев. Той е роден в Търново на 28 февруари 1907 г. Детството си прекарва най-вече в градовете Търново и Елена, където живее дълго заедно със семейството си. От малък баща му започва да го води със себе си на лов сред природата и по-късно това дава отражение в произведенията му, където намираме често нейни описания. През 1928 г. завършва гимназия в град Враца като частен ученик, след което се премества в София и учи известно време живопис при професор Цено Тодоров.

Емилиян Станев
Emilian Stanev 02.jpg

Портретна снимка на Емилиян Станев.
Роден 28 февруари 1907 г.

Търново, Княжество България
Починал 15 март 1979 г. (72 г.)

София, Народна република България

През 30-те години записва финанси и кредит в Свободния университет за политически и стопански науки, (днес УНСС). През 1932 – 1944 става чиновник в Софийската община, а през 1945 г. е управител на ловно стопанство в с. Буковец, Ловешко.

Станев е постоянен участник в близкото лично обкръжение на Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб.

Починал е на 15 март 1979 година.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9d/Emiliyan_Stanev_Museum.JPG/1280px-Emiliyan_Stanev_Museum.JPG

Музей „Емилиян Станев“ във Велико Търново

Творчество

Емилиян Станев публикува първите си произведения през 1931 г.

Завежда отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“ (1950 – 1955). Сътрудничи на сп. „Съдба“, „Завети“, „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Венец“, „Българска реч“ и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. По време на престоя си в София се запознава с много от тогавашните интелектуалци – писатели, художници и журналисти, които оказват сериозно въздействие върху произведенията, които той пише в по-късната част на своята творческа кариера.

Първата му книга – сборник с разкази с името „Примамливи блясъци“ е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът „Сами“ (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още „Вълчи нощи“ (1943), „Делници и празници“ (1945), „Дива птица“ (1946), „В тиха вечер“ (1948). През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения – повестта „Крадецът на праскови“. След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман „Иван Кондарев“, в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.

Автор е на книги за деца и юноши: „През гори и води“ (1943), „Лакомото мече“ (1944), „Повест за една гора“ (1948), „Когато скрежът се топи“ (1950), „Чернишка“ (1950) и др.

Произведенията му от следващите години са с по-философски насочена тематика. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания на тема история на България. От този период са романите „Легенда за Сибин, преславския княз“(1968), „Тихик и Назарий“(1985), „Антихрист“(1970), „Търновската царица“ (1974) и др.

https://trud.bg/wp-content/uploads/2017/02/42-4-2.jpg

„Ако се опитате да видите света чрез онези понятия и представи, които науката ви дава днес, светът би изглеждал не само необозрим, но и безсмислен… Щастието се състои в това – да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш.“

„Където и да отида, аз не проявявам толкова интерес към чуждото, колкото към българското. И отивайки в Англия или Франция, замислям се за нас, за нашия народ, за нашата страна.“

„Кой развали българския език! Полуинтелигенцията, която днес властва… Така е, когато тоя народ живя дълго с обезглавена интелигенция.“

„Като размисля, виждам – завистта избра за своя столица България.“

„Не може да се нарече детска книга тая,  която детето като чете без да се усмихне нито веднъж, без да тръпне от възторг и удивление по лицето му.“

„Такива ми ти български работи! Развито социалистическо общество без общество.“

„Мъките на един народ да се изгради вътрешно и да се саморазбере – това е литературата му. Гордеем се с „революционното“ си минало и настояще, без да разбираме кое е позор и кое е слава.“

„Издават книги за съпротивата, пишат в тях за “геройски убийства“, а забравят, че всяко убийство си е убийство и че в човека има морална съпротива.“

„Избрали сме за емблема лъва, а ни подхожда хиената, чакала или вълка, изобщо животно от най-крадливите. Казват, че ранената хиена яде червата си, ако куршумът ги е изкарал навън.“

„Истинската литература, истинското изкуство, започва от душевните кладенци, в които са се опитвали да влязат хора като Кант, като Хегел, като Лайбниц, като Ницше, като Маркс, както и религиозните гении. Там е изворът на голямото изкуство. А то изисква, както ви казах вчера, големи душевни сили. Затуй някои хора на изкуството се самоубиват, други полудяват. Трети пък искат да станат светци като Толстой.“

„И баща ми, и майка ми знаеха много народни песни, приказки и легенди. Особено баща ми ­ той пееше народни песни с много чувство и от него съм чувал стари песни, които другаде не съм чувал. Трябва да ви кажа, че от ранно детство почувствах силата и красотата на народното творчество. Сега често чета народните умотворения и съжалявам, че съм безпомощен да използвам и обогатя това дивноънаследство.“

„В ада бях, гледах безумията на човешкия род и мъките му. А много от жените ме диреха с погледи. Не телесната ми хубост и младост, ами моята осанка на светец ги привличаше. Като агнец между вълци съмизглеждал, обаче друга бе истината – по­окаян бях, защото тия люде не познаваха дълбочината на греха, нито я търсеха с отчаянието на Искариот. Горко на падналите ангели, но по­горко на този, който сам влиза в ада за мъдрост.“

„Подлец е човекът, от слабост е подлец! А щом е тъй, насилвай го за негово добро и за доброто на всички.“

„О, неразумни, не си ли разбрал, че като оставиш човека сам да избира, той ще се обърка в доброто и злото, ще плюе на твоето съвършенство и ще заживее скотски.“

https://www.sofialive.bg/media/images/art_film/thumbs_600/1_90522340.jpg

 ВЪЛЧИ НОЩИ (разказ)

Емилиян Станев

Привечер, когато мъглата над полето се разнесе и снегът почервеня от залеза, петте вълка, които лежаха в рядката гора до шосето, тръгнаха към планината.

Те вървяха право на юг към блесналите снежни върхове, озарени от лъчите на залязващото слънце и искрящи със своите преспи върху синьото ведро небе.

Никой от вълците не се обърна назад да огледа тия места, където цели шест дни обикаляха за храна. Откритата равнина сега ги плашеше с правите телеграфни стълбове, в чиито жици свиреше вятърът, с оголелите дървета, с наклонения като копие прът на селския кладенец, който едва се забелязваше на хоризонта.

С увиснали опашки и наведени глави, с муцуни, хванали скреж от дъха им, вълците бавно се влачеха един зад друг.

Най-напред вървеше водачът, големият червеникав вълк, упорито загледан пред себе си, сякаш следеше с гладния си поглед някаква точка в планината и се боеше да не я изпусне от очи, зад него омърлушената, зла вълчица, после двата стари вълка и най-отдире – белезникавият.

Той беше най-дребният и винаги вървеше последен. Неговата козина бе гладка и чиста, а малката му глава имаше повече израз на куче, отколкото на вълк. Очите му не гледаха тъй сурово и мрачно, както очите на неговите другари и в меката походка на дългото му тяло имаше нещо загрижено и недоверчиво. Той често изоставаше назад и ровеше снега, подушил някаква кост, мишка или къртичина, която другите бяха отминали.

През тия шест дни никой от вълците не беше ял. Но белезникавият с кучешкото си обоняние подуши близо до една кошара скелет на умряла през есента овца и два конски крака. Той изостана назад и изяде голите, изсмукани от снега и земята кости, които не утолиха глада му, но все пак залъгаха стомаха му.

Сега белезникавият беше нащрек. Все по-често вълците се зъбеха помежду си и все повече настръхваше тъмната козина по гърбовете им. Днес те лежаха в горичката далеч един от друг и се гледаха с тежки, горящи погледи. Двата стари вълка се дебнеха, а гладната, нетърпелива вълчица се опитваше да накара цялата глутница да вие. Когато никой не й пригласяше, тя се умилкваше край всеки вълк и подло се опитваше да го ухапе.

Белезникавият знаеше много добре какво значи да бъде ухапан. Знаеше, че работата ще стане още по-лоша, ако я сдави. И понеже гладът не го измъчваше тъй силно, той се държеше благоразумно – бързо и ловко отбягваше зъбите й, не се горещеше, не се дразнеше. И тя го оставяше, защото неговото спокойствие я отблъскваше. Но оная неизбежна минута, в която някой от вълците трябваше да бъде изяден, наближаваше. Белезникавият усещаше нейното приближаване.

Обземаше го желание да вие, той клякаше в снега и тревожно разглеждаше безкрайната синкава равнина, над която се спускаше вечерният здрач. Искаше му се да се върне и да остави своите другари, ала самотността го плашеше. Той ту ги настигаше, ту отново изоставаше зад тях и някак учудено ги проследяваше с бистрия си поглед, докато те се загубиха из широк, обрасъл с гъста гора дол, от който започваше планината. После ги догони безшумно като самата си сянка, която се влачеше край него по снега.

Глутницата напусна дола и хлътна в едрата гора, където нощуваше ято врани. Тук, сред малката влажна поляна, вълците се спряха и дълго слушаха разтревожения грак на враните. После белезникавият видя гърбовете на своите другари по насрещния склон и тръгна по следите им.

Озарена от луната, планината светеше като сребърна, тъмнееха се голите, заскрежени гори, зееха като ями нейните долове и урви, потънали в сняг и дишащи студ. Вълците се заглеждаха по склоновете, където настръхналите дървета приличаха на хора, затънали в снега. Погледите им горяха. От време на време те повдигаха глави и когато срещнеха едрите синкави звезди и кръглото лице на месечината, издаваха тих, задавен вой, който напомняше кучешка прозявка.

Така вървяха дълго време по склона на планината, докато достигнаха голямо седло. Двата стари вълка се готвеха да се сдавят, а вълчицата час по час се опитваше да вие.

Изведнъж водачът спря, обърна се и погледна своите другари. После се отдалечи от тях и клекна в снега. Вълчицата застана до него. Старите вълци с подвити опашки се наежиха един срещу друг. Всички образуваха тесен кръг.

Белезникавият разбра, че оная страшна минута беше настъпила.

През черните стъбла на гората той виждаше пламналите очи на своите другари. Вълците се гледаха, застанали неподвижно сред голото седло, където дърветата хвърляха мрежестите си сенки. Козината на гърбовете им стърчеше, очите им излъчваха зеленикава светлина. Те стояха като вдървени, сякаш се вслушваха в тежкото мълчание на планината.

Като трепереше с цялото си тяло, белезникавият вълк се приготви да вие, обхванат от неудържима възбуда, която повелително го тласкаше към седлото. Но погледът му се спря на единия от двата стари вълка. Заобиколен от другите и пронизван от техните погледи, вълкът трепереше вече тъй силно, че краката не го държаха и тялото му полека се смъкваше към земята. Другарите му и вълчицата се приближиха към него и отведнъж го сдавиха.

Белезникавият видя как водачът захапа вълка за гърлото и го повали на гръб.

Борбата бе кратка. Старият се сдаде лесно. Неговото топло тяло беше разкъсано и всеки от другарите му взе своя дял…

Когато утолиха глада си, вълците удариха на вой. Пръв зави червеникавият. Той наведе грамадната си глава, подви опашка и започна с няколко ниски гърлени звука, които постепенно се извишиха в студеното мълчание на планината. След него прозвуча алтовият вой на вълчицата. Тя го завърши с вдигната към небето глава и с висока жалебна нота, която ехото повтори и потрети.

Белезникавият им пригласяше, докато глутницата се пръсна. Тогава той се върна надолу към дола, обходи полите на планината и избяга в нейните южни склонове, дето снегът беше по-плитък. След него се втурна в полето другият стар вълк. Само вълчицата остана с червеникавия да броди из планината. В студените ясни нощи белезникавият чуваше техния далечен вой и сам виеше.

Денем и нощем той скиташе из мълчаливите гори или спеше на завет под високите скали, отдето се виждаше покритата с дебели преспи равнина и синият дим, тънък като мъгла, който скриваше селата. Гладът го измъчваше до смърт и само неговият кучешки нос му помагаше да намери нещо за ядене.

 

Една мрачна сутрин, когато снегът изглеждаше като опушено сребро, белезникавият чу човешки гласове и конско пръхтене. Те идваха от дъното на големия дол, дето сечищата се чернееха като мечи кожуси. Той изостри уши и предпазливо слезе към дола.

Долу край самата вода, която бучеше между камъните, се показаха двама конници. Пукотът на замръзналия сняг под краката на конете беше тъй силен, че изплаши вълка. Той искаше да избяга, ала видът на конете, които затъваха в снега, му бе много приятен. Хората се спряха на брега на дола. Там те поговориха и насочиха конете си нагоре, право към малката поляна, заобиколена отвред с ниска гора. Тогава белезникавият забеляза, че зад единия от конниците се влачи нещо, вързано с въже о седлото. Неговият инстинкт му подсказа, че това нещо е някаква примамка.

Той остана сред поляната, а ездачите обърнаха конете и мълчаливо се върнаха по същия път.

Вълкът стоя дълго време на едно място. Искаше му се да разбере какво лежи на полянката, да подуши конските стъпки, да види дали хората не са забравили край пътя нещо за ядене. Той знаеше от опит, че там, дето минават хора, винаги може да се намери храна. Ала в движенията на конниците и в тяхното бързо и мълчаливо връщане имаше нещо подозрително.

Като подуши няколко пъти въздуха и носът му не долови никаква миризма, вълкът повеси глава и тръгна в противоположна посока през една рядка букова гора. Там имаше заешки следи. Той се лута насам-натам като ловджийско куче, най-после вдигна заек, погна го и съвсем забрави конниците.

Но следобед, когато гладът го накара да лови мишки, пак се върна в буковата гора и чу, че в дола крякат сойки и цвъркат свраки. Той се ослуша.

Крясъците на сойките долитаха все по-високи – ту радостни, като че там ставаше истински пир, ту тревожни и хрипливи, предвещаващи опасност.

Белезникавият се упъти към дола и докато вървеше, над гората прехвръкнаха няколко свраки, чиито крила свистяха в студения въздух. Той разбра, че се събират край някакъв леш, спусна се по брега, намери конските следи и щом стъпи в тях, подуши миризма на прясно одрана овца. Тя идваше от широката бразда по снега, прилична на пътека, която конниците бяха оставили след себе си.

Миризмата на овча плът го влуди. Лиги напълниха устата му и го накараха да се оближе с големия си червен език.

Без всякаква предпазливост той се понесе към поляната, но скоро се спря с наежена козина. Бе попаднал в дирите на вълчицата и на големия червеникав вълк. Сега разбра защо сойките крякаха тревожно. Червеникавият и вълчицата бяха наблизо.

Като се вслушваше с блеснали от възбуда очи, белезникавият предпазливо тръгна към поляната. През гъстите черни клони на сечището видя, че там снегът е стъпкан и пожълтял, а сред полянката лежи нещо. Наоколо по върховете на храстите бяха накацали орляк свраки и сойки. Не се виждаше нито вълчицата, нито другарят й.

Белезникавият се измъкна от гората с дебнещи стъпки и учудено огледа още веднъж цялата поляна. На върха на една хвойна беше кацнала сойка. Тя го забеляза, но не изкряка, сякаш беше много болна и настръхнала от студа. Това го зачуди още повече. Той видя разкъсания труп на овцата. Вътрешностите й бяха извадени, главата й се търкаляше настрана с кухите, изкълвани от свраките очи, а вълната беше пръсната по цялата поляна и затъпкана из снега. Насреща в храстите, проснат с цялата си дължина, неподвижно лежеше големият червеникав вълк, забил дългата си муцуна и някак странно свил нозе. По-нататък се жълтееше гърбът на вълчицата…

С изправена козина и подвита между краката опашка белезникавият се върна назад и хукна през сечището, разтреперан от страх…

Започваше да се здрачава. Върху тъмното, пълно със сняг небе върхарите на гората изглеждаха още по-черни и мрачно неподвижни. Орлякът от свраки и сойки мълчаливо стоеше наоколо. Птиците бяха свили глави в настръхналата си перушина, сякаш се готвеха да заспят… От време на време някоя се обаждаше хрипливо, като че казваше на другите: «Кураж, кураж!» – но нейният дрезгав глас скоро замлъкваше. Тя сякаш се учудваше на нещо, клюмаше глава и се свличаше от клона…

През тая тъмна и студена нощ белезникавият вълк ви жалебно, вдигнал кучешката си глава към тежкото небе, което се готвеше да вали. Неговият вой отекваше глухо и самотно. Никой не му отговаряше. Дори ехото мълчеше, сякаш самата планина беше оглушала от зимата.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *