Чудомир – Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките

magnifisonz.com / 

Димитър Христов Чорбаджийски (1890 г. – 1967 г.), известен с псевдонима си Чудомир, е български писател хуморист, художник и краевед.

Чудомир
български писател хуморист
Димитър Чорбаджийски – Чудомир, aвтопортрет с маслени бои, 1950 г.

Димитър Чорбаджийски – Чудомир, aвтопортрет с маслени бои, 1950 г.

Роден
Димитър Христов Чорбаджийски
25 март 1890 г.
Турия, община Павел баня, Княжество България
Починал
26 декември 1967 г. (77 г.)
София, България

Димитър Христов Чорбаджийски, както е името му, е петото дете в семейството на Мария Дончева и хаджи Христо Георгев Чорбаджийски. Баща му искал той да стане офицер или търговец, докато майката на Чудомир го насърчила да се занимава с рисуването. До 16-годишна възраст учи в Старозагорската гимназия „Иван Вазов“. През 1913 г. завършва Държавното художествено-индустриално училище в София. През юношеските си години получава своя прякор Чудомир, който по-късно използва и като псевдоним.
Участва в Балканската и Първата световна война. През 1921 г. се жени за своята колежка – художничката Мара Нонова.
В периода 1920 – 1933 г. работи като гимназиален учител в Казанлък. През 1929 – 1930 г. специализира рисуване в Париж. До смъртта си е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък.
Чудомир е автор и на над 1000 рисунки и акварели. Изявява се и като изследовател краевед, като има приноси за развитието на музейното и читалищното дело. Чудомир е един от основателите на казанлъшкия вестник „Казанлъшка искра“.
Умира на 26 декември 1967 г. в София. Два дни по-късно казанлъчани и хора, дошли от цяла България, изпращат Чудомир в последния му път. Погребват го по негово желание в градинката пред къщата му.

Цитати и разказ :

  • „Ако животните имаха разум, те също биха вършили глупости като хората.“
  • „Ако искаш да узнаеш цената на парите, опитай се да вземеш на заем.“
  • „Всички мъже обичат да разправят спомени за войните, защото тогава може най-много да лъжат в своя полза.“
  • „Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите.“
  • „Даже и най-скъпият часовник има само 60 минути в час.“
  • „Дорде открият таланта, заприлича на кранта.“
  • „Дори и котките се облизват, кога ги похвалят.“
  • „Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция.“
  • „Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките.“
  • „Една мъка ще занеса със себе си на оня свят — не можах да разбера тук, на земята, кое е ново и кое старо изкуство.“
  • „Жената само когато я лае куче и минава мост над мътна река, не мисли за мъж.“
  • „За богатия и дявола вари каша, а за бедния и в кървавицата има кости.“
  • „За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа.“
  • „Идеите са като брадите — мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.“
  • „Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили.“
  • „Каквото нареди дядо господ, това става. Решил един ден животът на Адама да не бъде толкова дълъг и толкова щастлив и създал Ева.“
  • „Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите.“
  • „Кучето обича господаря си, а котката неговата къща.“
  • „Където има брак без любов — там има и любов без брак.“
  • „Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея.“
  • „Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж.“
  • „Не гребенът реши главата, а времето.“
  • „Никой не е по-силен от слабостите си.“
  • „Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед.“
  • „Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.“
  • „Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.“
  • „Обичай ближния си, но остави жена му на мира…“
  • „Писателят-хуморист често улеснява задачата на философа. Той спомага да разберем човешката природа по един приятен начин.“
  • „Покаянието на лицемера е също така лицемерие.“
  • „Прекалено дългата почивка е ръждясване.“
  • „Първата и най-лошата от всички измами е самоизмамата.“
  • „Той е добър човек за своето място, само че още не е изкопано.“
  • „Той повишава гласа си, вместо да засили доводите си.“
  • „Хуморът е двулик Янус, който с едното си лице се смее на плача на противоположното лице.“
  • „Хуморът ни откъсва от дребното, от всекидневното, позволява ни, като се надсмиваме над себе си, да се взрем по-дълбоко в себе си.“
  • „Човек, който обича да преяжда, копае своя гроб със зъбите си.“
  • „Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили.“

 

БЪЛГАРИ (разказ)

— Бях студент в Лайпциг — започна приятелят ми. — Късно към края на есента получих писмо от баща си със следното съдържание:

Донко,

хаджи Петър от Остра могила и Танко Амчикакът, от същото же село, събрали малко гюлово масло и искат да дойдат в Липиска сами да си го продадат, без посредници. На днешно число на месеца те се нахождат в София по уреждане на пашапортите и да се разправят по въпроса за митницата. Щом тръгнат, ще ти телеграфират и ти излез да ги приемеш като бащини си приятели, да ги настаниш и да им посочиш търговските фирми. По хаджи Петра ти пращам 50 алтъна и словом (петдесет алтъна), а майка ти ти праща едни вълнени чорапи и малко пестил. По-малко харчи и си пази здравето.

Октомври 29 — 19… г.

Баща ти

Три дена след получаване писмото пристигна очакваната телеграма и аз се запътих да ги посрещна. Понеже не бяха от нашето село, не ги познавах. Щом спря влакът обаче и започнаха да слизат пътниците, отдалече ги забелязах по облеклото и се спуснах натам. Сварих ги, че се карат с един преносвач, който искаше да им изнесе багажа. Хаджи Петър беше със сиви домашни дрехи, с кожен калпак, с морав пояс под жилетката и със зелена фланела, разкопчана встрани, а краката му бяха обути във високи бели калцуни. Танко Амчикакът беше с каскет, рошав и проскубан тук-там — имитация на тигрова кожа, — и за по-официално се беше облякъл със зелена ловджийска куртка. На краката си беше обул такива шарени вълнени чорапи, че напомняха знамето на популярната банка в градеца ни. Обадих им се аз, здрависах ги, разбрах в какво се състои спорът им с носача, намесих се, взеха си те багажа и тръгнахме.

— Как ще му дам сандъчето бе, Донко — дума хаджи Петър, — стока за хиляди е това, не е ряпа! Зная ли го какъв чешит е? Ще задуе из някой кьорсокак, па иди го дири после, ако си нямаш работа! Непознат човек! Шваба! Давам ли му аз нему да ми пипа стоката! Сам ще си я нося.

— Тъй, амчи как — допълни бай Танко… — Шваба! — и помъкна той пък торбите с хляба.

Като излязохме отвън, разпоредих за кола, заведох ги на един скромен хотел, настаних ги, да си отпочинат, вечеряхме след това заедно и понеже на другия ден беше празник, нагласихме се да походим и разгледаме града.

На сутринта отидох на хотела, пихме кафе, закусиха те и понеже исках да ги изненадам, да ги учудя, реших да ги изведа да видят най-напред Völker-schlachtdenkmal — знаменития гигант-паметник, въздигнат в чест на победата над Наполеона от съюзените армии на 18 октомври 1813 година.

Качихме се на трамвай № 15 и по Augustusplatz пристигнахме там.

Който пръв път има щастието да види това чудо на архитектурата, високо повече от 90 м., от черен гранит, с гигантски фигури и релефи, което е строено цели 10 години и е струвало навремето десет милиона марки, не може да сдържи възторга си и да не извика от учудване.

Из пътя бях разправил историята на боя, та като стигнахме, само им посочих паметника с ръка и понеже исках да ги наблюдавам какво ще правят, оттеглих се две-три крачки настрана.

Хаджи Петър дигна глава, тикна си калпака на тила, кръстоса ръце отзад, поразкрачи се, погледа, погледа, има-няма, половин минута, па без да каже нищо, обърна се гърбом и почна да пали цигара. Бай Танко, и той отиде при него и посегна към кутията му. Не можах да се стърпя и отидох при тях:

— Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо?

— Хм… — промърмори хаджи Петър, метна поглед към него и рече: — Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темеля, запали фитиля и камък върху камък няма да остане!

— Тъй, амчи каак! Татък!… Около три кила… Па може и по-малко — добави бай Танко и си избърса носа с ръкава.

Той не е нашенец. Нашите хора са едри и кротки като биволи, а то е дребно човече, нищо и никакво наглед. Дядо му, Генко Загорецът, едно време, хе, преди бозгунлука още, дошъл от Зелено дърво аргатин в село, оженил се за баба Неда от Тамашовците и полека-лека напълнили цяла махала със синове, дъщери и внуци. И нали кръвта им е загорска, повечето от синовете му пак загорки си взеха. Щом през май дойдат етърките да берат гюл по нас, току-виж, дядо Генко пак си взел снаха. Само бащата на Съби се ожени за нашенка, та той е мелез. А пък ти знаеш — смеси ли се загорска кръв с тракийска, или голям човек излиза, или голямо магаре. В Лъжлив Събя се събрали пък и двете. На̀, иди сега при него и му речи: „Събко бе, оня ден продадох толкова и толкова мускала масло и толкова денка по толкова лева и толкова стотинки мускала, на колко ми възлиза цялата сметка?“ Той ще наведе глава, ще се загледа във върха на левия си цървул, ще примига няколко пъти и ще отсече: „Толкова прави, бай Стойно!“ Иди тогава при даскалите, кажи им да сметнат и те ще пишат, ще задраскват до пладне и пак ще излезе, колкото Съби е казал. Ум — бръснач и пълен с дяволии. И лъже, ама не, да речеш, за интерес, а тъй, само за шега и подбив.

Пролетес дошъл в село един гражданин. Спрял на Стайковия дюкян, чукал, викал — няма никого. Работно време — где хора из село! Не щеш ли, из пътеката край дола се задал Лъжлив Съби. Счупило му се нещо на предното колело, та го търкалял към коларя за поправка. Търкаля си наш Съби колелото и гледа надолу, да го не изтърве в дола, а гражданинът се провиква:

— Хей, чичо, а бе няма ли в това село живи хора бе! От зарана съм тука, гладен ще умра, няма ли отнякъде да си купя нещо да похапна?

— Има, как да няма, стига човек да знае къде да подири.

— Е, кажи де, кажи!

— Ей тука през дола като минеш, ще завиеш надясно и през две къщи живее Чо̀лпанка вдовицата. У тях има всякога и сирене, и бял хляб месят, от свинско се намира, а наскоро и суджуци тъпкаха, ако не се лъжа.

Гражданинът грабнал бастуна и развял сетрето си през дола. Като намерил портата на вдовицата, развикал се и тя се показала из зимника, рошава и дрипава като дивата бабичка.

— Тъй и тъй, стрино, казаха ми, че у вас се намирало за ядене, та да ми претеглиш малко сирене, сто грама суджук и малко хляб. Колкото пари прави, ще ти платя.

— Кой ти каза бре, кой те прати? Лъжлив Съби ли? Аз ходя да шетам на хората от тъмно до тъмно за шепа папурено брашно, а ти суджук искаш! Да се махнеш оттука, че като взема бръсналката! А пък на оня хубостник да му кажеш: кога аз видя сирене, тогава и той бял ден да види, чу ли? Обесникът му с обесник, не си вижда гащите, че са налепени с кръпки, а се подиграва с хората!

Гражданинът, посрамен и гладен, се върнал пак да чака на дюкяна.

Един път пък излъга съдебния пристав. Дошъл синковецът да секвестира покъщнината на Петка Палежа. Где го сбарал Лъжлив Съби, не знам, но му подшушнал, че или в купата сено на двора, или в листницата му има скрит велосипед. Нов-новеничък велосипед. Дига приставът горска и полска стража, тръгва и кметът и разручкват на човека и сеното, и шумата. Ровили, търсили — няма. Най-после кметът запитва:

— А бе, господин пристав, кажи ни какво дирим, дрешено ли, бакърено ли, та да ти кажа има ли, няма ли?

— Велосипед — рекъл приставът, — ново колело имало скрито тъдява.

— А бе какво те колело носи бе, господин пристав, не го ли видиш, че е невалиден човекът в краката! Той кола няма, само с предници ходи в гората и влачи дървата като лисица кокошките — какво ти колело! Пак Лъжлив Съби е пуснал тая муха. Ако не е той, главата си отрязвам! Той винаги, като го срещне с предницата, му дума: „Как си бе, велосипедист?“ Негова магария е и тая, не си хабете времето да дирите!

Наскоро пък беше изпратил един евреин да се лута из гората. Като орял бобището си на кръстопътя, топур-топур, задала се отдолу талига. Евреин карал в село праматария за продан.

— Чичо бе — попитал го той, — за пръв път идвам по тия места. Кажи ми кой път води за селото.

— Ей тук, нагоре въз могилата карай! — отвърнал му Лъжлив Съби и смушкал воловете. До тъмно се лутал из Узунска усойна из габраците горкият човечец, та хеле го срещнал горският и го насочил към село.

Те неговите не са една, не са две.

 

 

През войната служиха с наш Нена Черния в една рота. Един ден ротният ги праща патрул, като им поръчал поне десет сенегалци да хванат живи и за всеки хванат по десет дена отпуск обещал. На шега го рекъл ротният, ама Съби от шега не разбира. Пък и младшият е и началник на патрула. Мъкнал ги той цяла нощ из тъмнината, по корем пълзели, правили, стрували и ето ги рано сутринта строени пред землянката на ротния, а до тях — вързани двамата сенегалци, страшни и черни като таласъми.

— Браво, юнаци, да живеете! — поздравил ги ротният. — От утре имате всички по двайсет дена отпуска!

— Обещанието, обещанието, господин капитан, по трийсет дена се пада, не по двайсет!

— Защо, нали пленниците са двама?

Лъжлив Съби посочил наш Нена и рекъл:

— Ами този защо го не броите: не мяза ли на същински сенегалец?…

Смели се всички, смял се от сърце и ротният и им дал още по пет дена отпуска.

Оттогава на Нена Черния му излезе име Сенегалеца, че и на децата му тъй думат, че и на кучето му даже, макар че е шарено.

Край
Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.