81 години от рождението на Владимир Висоцки . „Аз не обичам с клюки да се калям, а също и съмнението зло“

magnifisonz.com /

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят — мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя — и манежи, и арени —
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Превод: Румен Леонидов

1976. Канада.

Владимир Семьонович Висоцки (на руски: Владѝмир Семёнович Высо̀цкий) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Той е един от най-известните бардове в Съветския съюз.

След като умира, в личния му архив баща му и жена му, Марина Влади, намират 800 песни и 1100 стихотворения. Изиграл е 30 филмови роли, включително Хамлет, изнасял е концерти по цяла Русия и на много места по света (включително и в България). След смъртта му в СССР е създаден фонд за опазване и съхраняване на творчеството му. Въпреки че съветското правителство го признава като актьор, неговите песни остават официално непризнати. Много от тях засягат забранени по това време в СССР теми.

Владимир Висоцки
Владимир Высоцкий
руски поет и музикант
През 1979 година

През 1979 година

Роден
Починал
25 юли 1980 г. (42 г.)
Литература
Период 1959 – 1980
Жанрове Любовна лирика, балада, сатира

Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 година в Москва и е кръстен с русифицираното име на дядо си, Волф Висоцки. Баща му, Семьон Висоцки (1916 – 1997), е роден в Киев в еврейско семейство и става офицер в армията. Майка му, Нина Висоцка (по баща Серьогина; 1912 – 2003), е родена в семейството на московски портиер и от 1932 година работи като преводачка от немски в различни учреждения. Двамата се запознават през 1935 година, докато Семьон още учи в техникум по комуникации, женят се малко по-късно, след което заминават за Новосибирск, където съпругът е изпратен на работа. През 1937 година, в очакване на раждането на детето си, Нина Висоцка се връща в дома на родителите си на улица „Первая Мешчанская“ в Москва – преградена на три части стая в комунална квартира, където Висоцки прекарва първите си години.

През март 1941 година, месеци преди влизането на Съветския съюз във Втората световна война, Сергей Висоцки е мобилизиран, а през юли съпругата и синът му са евакуирани от Москва в село Воронцовка в Чкаловска област. Те остават там в продължение на две години, като Висоцки живее в детски дом отделно от майка си, която работи като приемчик и лаборант във фабрика за спирт.

Висоцки и майка му се връщат в дома си на „Первая Мешчанская“ в Москва през лятото на 1943 година, като по това време родителите му вече са решили да се разделят, развеждайки се официално след края на войната. През 1945 година той постъпва в първи клас на 273-о училище „Шчербаковски“. През следващата година баща му получава по съдебен път родителските права, заради голямата служебна натовареност на майката и лошите отношения на детето с втория ѝ съпруг. От есента на 1946 година Владимир живее с баща си и втората му съпруга Евгения Лихалатова. От 2 януари 1947 година Семьон Висоцки е на служба в съветските окупационни войски в Германия. Семейството се настанява в етаж от къща в Еберсвалде при необичайно добри за съветските стандарти битови условия. През следващите три години Висоцки учи в местно училище, взима уроци по музика, като за тази цел баща му купува пиано, и започва да говори немски език. През лятото на 1948 година кандидатства в суворовско училище, но не е приет.

През лятото на 1949 година Семьон Висоцки е върнат в Съветския съюз, първо в Краснодар, а месец по-късно в Киев. В края на септември Владимир и Евгения Лихалатова се връщат в предишната си комунална квартира в Москва, като Семьон Висоцки ги посещава периодично, пътувайки от Киев. Владимир постъпва в пети клас на кварталното 186-о училище. През 1952 година става член на Комсомола. През този период той започва да се интересува от литература и пише първите си стихове. През 1953 година започва да посещава театрален кръжок, а през следващата година е първото му публично представление – представяне на вариации на басня от Иван Крилов в училищно представление. За 17-ия му рожден ден майка му му подарява първата китара, а съученикът му Игор Кохановски го учи на някои прости акорди. Висоцки завършва средното си образование на 24 юни 1955 година.

Следване

https://i.pinimg.com/564x/b8/95/50/b89550d2f9fa3070dfff242a31e356f6.jpg

Постъпва във факултета по механика на Московския инженерно-строителен институт „В. В. Куйбишев“ (МИСИ) през 1955 г.

През 1956 г. постъпва в класа за актьори на Школата-студия на МХАТ (Московски художествен академичен театър) „Немирович-Данченко“, Москва, където е студент до 1960 г.

На първия кръг на приемните изпити има оценка „отличен“ по история на народите на СССР и по чужд език. Получава „добър“ на темата по руски писмен. Няма нанесена оценка по специалността от приемните изпити в учебния му картон. Комисията е дала заключение: „Слух – добър, ритъм – добър, певчески глас – няма“. Усложненията по време на изпитите се получават заради хрипливия му глас. Висоцки посещава професор-отоларинголог, който му дава документ, че гласните му струни са нормални и гласът му може да се обработва. За подготовката на курса, в който участва Висоцки в Школата-студия на МХАТ, определящо значение имат преподавателите П. В. Масалски и А. М. Комисаров. В. И. Богомолов, при когото Висоцки се занимава още като ученик, им преподава актьорско майсторство.

В трети курс Висоцки участва в ролята на Порфирий Петрович в откъса от сцената между Разколников и Порфирий Петрович от „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Художественият съвет на театралния институт дава похвална оценка за това участие на Висоцки, с което той разкрива нова, неподозирана страна от своя талант. Дотогава за познатите си е възприеман като комедиен актьор. Приеман е за „душата“ на курса. Импровизира злободневни местни теми в песни и диалози, изпълнявани пред публика в селища, разположени в целините, където студентите изнасят концерти след завършване на трети курс. В дипломните спектакли на своя курс Висоцки играе Бубнов в спектакъла „На дъното“ от Горки, Боркин – в „Иванов“ от Чехов, Сиги – в „Златното момче“ от К. Одетс, постановка на И. М. Тарханов.

Владимир Висоцки умира на 25 юли 1980 г. Официалната версия за смъртта на Висоцки е сърдечен удар.

Висоцки умира, когато в Москва се провеждат бойкотираните летни олимпийски игри. Съветската преса не съобщава за неговата смърт с изключение на вестник „Вечерна Москва“, и то три дни по-късно. Въпреки това новината достига до всички краища на Русия и до чужбина. Западните станции, като „Гласът на Америка“, свирят негови песни, а пред театър „Таганка“, където е работил, се стича огромна тълпа от хора. В деня на погребението му хора има дори по покривите на съседните сгради.

След смъртта му други руски бардове, като Булат Окуджава и Юрий Визбор, пишат песни за него. Марина Влади написва книга за него. Има и астероид, който е кръстен на Владимир Висоцки. През 1986 г. посмъртно му е дадено званието заслужил артист, а през 1987 г. излизат игрален и документален филм за него.

В интервю за радио Свободна Европа известният руски режисьор Юри Любимов си спомня:

И така, ние го погребахме, като аз имах при това известна доминираща роля. Те [властите] искаха да го погребат тихо и бързо. Москва беше закрит град през 1980 г. по време на Олимпийските игри, и картината стана доста неприятна за тях. Всъщност те излъгаха, като казаха, че ще изнесат ковчега, за да се сбогува множеството с него, а опашката започваше чак от Кремъл. Очевидно, те това си мислеха – как този тип да го измъкнем покрай Кремъл до Ваганковското гробище? Затова и го бутнаха в тунела. Започнаха да трошат портрета му, който поставихме на прозореца на втория етаж на театъра. Камиони с вода помитаха цветята, които хората носеха дни наред и пазеха от невероятното слънце с чадъри, защото беше ужасна жега. И тази огромна тълпа, която се държеше просто перфектно, започна да вика по целия площад: „Фашисти! Фашисти!“. Тази картина обиколи света…

Поет

Ако умреш трагично, ти си истински поет,
ако и срока спазиш, си чудесен.
Един на 27 излетя под пистолет,
друг в „Англетер“ намерили обесен.

На 33 — Христос, той бил поет, предупредил:
„Убиеш ли — помни, — ще те догоня!“
Опасно мисли. Току-виж, че нещо сътворил.
За всеки случай — в дланите пирони.

Замаян съм — числото 37 е пред мен —
от него приятен хлад се стеле.
Тогава и за Пушкин бе дуела назначен,
и Маяковски вещо се прицели.

На 37 още сме — коварно, ребром бог
въпросът е поставил: „Или — или?“
Рубеж, на който паднаха и Байрон, и Рембо,
а ние някак май сме се спасили.

Дуелът е отложен. А на 33 не знам
разпнат ли бях — не чувствах болка силна.
На 37 — не кръв — сивота избликна там,
над слепите очи — но не обилна.

„Душите им в петите са — какъв ти пистолет!“
Търпете, истерици вманиачени!
С пети по острието ходи бедният поет,
душата му е боса и ранена.

Как може „дълга шия“ да римува с „отрежи я“ —
да съкратят поета — повод ясен.
Но той изглежда радостен, че нож ще му забият,
заклали са го — значи, е опасен.

А вие, познавачи на фаталните числа,
като в харем държанки се мъчете.
По-дълъг е животът днес — при всички патила
отсрочен е и краят на поета.

Превод: Владимир Левчев

Лирическа

Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?

И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине —
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.

Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите — дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.

Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
в светъл трем със балкон към морето.

В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?

Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.

Превод: Иван Теофилов

Цигански романс

По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам — и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря…
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!

        Не препускайте така, коне, поспрете!            Забравете бича — няма жал!
        Боже, колко своенравни са конете…
        Ще умра неживял, песента недопял.

Аз вода ще им налея,
                     аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
                     да оцелея…

Ще загина — като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната — леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!

        Не препускайте така, коне, поспрете!
        Не, не слушайте бича ми, не!
        Боже, колко своенравни са конете…
        И не си доживях… Да допея поне…

Аз вода ще им налея,
                     аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
                     да оцелея!

Но — успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!

        Не препускайте така, коне, поспрете!
        Галопирайте без крила!
        Своенравни се оказаха конете…
        И не си доживях, и не съм си допял…

Аз вода ще им налея,
                     аз куплета ще допея —
само още миг над пропастта
                     да оцелея.

Превод: Владимир Левчев

Аз не обичам

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят — мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя — и манежи, и арени —
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Превод: Румен Леонидов

Само той не се върна от боя

Всичко някак е друго… А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води…
Само той не се върна от боя…

Аз не знам кой беше прав — често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.

Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.

И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах — бяхме двама…
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.

Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
„Ще запалим ли, брат!“ — но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.

С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови…
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.

И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.

Превод: Добромир Тонев

Тя е била в Париж

Навярно ще умра, притварям си очите
и виждам – ще умра; смутен съм и не знам
дали ми е сега до нея… От мълвите
узнах: била в Париж, но не само там.

За Севера й пях, а чувствах, че сме склонни
да минем всеки миг на „ти“ – и аз, и тя.
Напразно май и пях за неутрални зони –
какво й пукаше за северни цветя!

Аз още нещо пях и погледа си движех
към този, който е преди със нея бил.
За нея кой ли съм? Сега била в Париж и
сам Марсел Марсо й нещо доверил.

Напуснах работа. Не съм бил прав тогава!
Над речника със чест и страх превих гръбнак.
За нея кой ли съм? Сега е във Варшава
и май на друг език ще си говорим пак.

Ще дойда, ще река по полски: „Проше, пани,
не бих ти пял – като човек ме приеми…“
За нея кой ли съм? Тя вече във Иран е.
Как бих я проследил по толкова земи?

Тя днес е още тук, а утре ще е в Осло…
В небрано лозе съм, попаднал съм в беда!
Да пробва бившия и който иска после,
я нека по-добре си чакам аз реда…

Превод: Бойко Ламбовски

Муза

Сега като тротил ще експлодирам.
Нетворческия бяс ми вдъхна тя…
Пристигна Муза в моята квартира,
пристигна, поседя и отлетя…

Уви, аз нямам право да роптая –
разбрах я, убеди ме отведнъж.
Какво ще кажат хората – бог знае! –
за Муза, дето нощем е при мъж…

Но все пак ми е болно някак, тъпо.
За тази Муза носи се мълва,
у Блок била стояла доста пъти,
у Пушкин непрекъснато била!

Аз към бюрото хукнах с нетърпение…
Но, господи, помилуй и спаси!
Тя тръгна – грабна мойто вдъхновение,
три рубли също грабна – за такси…

Сам като звяр из стаят се мятам.
Но – жива да е Музата! Простих.
Отиде тя при някой по-приятен.
Аз очевидно зле я нагостих…

А тортата с цветя слана попари –
от скръб и тя изсъхна като мен!
Допих коняка с няколко другари.
А бе за Музата предназначен.

Отиват – като хора в черен списък –
годините… Сломен съм от тъга.
Тя си отиде тихо, по английски…
Два стиха ми останаха сега.

О, два, но аз съм гений, без съмнение!
За тях ми дайте лаврови венци!
За тези два:
„Аз още помня това чудно мигновение,
когато ти пред мен се появи!“

Превод: Владимир Левчев

Прощаване с планините

Пак се връщаме, слизаме пак в градовете –
сред потоците бесни коли, в суетата.
Покорени, зад нас вдигат ръст върховете.
И при тях, в планините, остават, остават сърцата.

А ненужния спор оставете –
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

Сам в беда кой би искал да се озове?
Как ще тръгнем, нечули зова на сърцата?
Покорени, зад нас вдигат ръст върховете…
Е, дори боговете са слизали върху земята.

А ненужния спор оставете –
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

С колко песни, слова, с колко светъл подем
планините ни викат при своята същност.
Но се спускаме ний – кой за дни, кой – съвсем,
просто всеки от нас трябва да се завръща.

А ненужния спор оставете –
всичко вече доказал съм аз:
най-красиви са днес върховете,
недостигнати още от нас.

Превод: Добромир Тонев

Маски

Бе смешно като в залата за смях.
Развъртаха ме ловко, с реверанси:
сред толкова палячовщини – бях
като на карнавал венециански!

Да се отдам на общия екстаз?
Или да се измъкна от тълпата?
Под тези зверски маски, мисля аз,
човешки са на някои лицата.

С перуки, с маски – всички до един:
кой приказен, а кой – литературен…
Съседът вдясно – тъжен Арлекин,
палач е друг, а друг – карикатурен.

Един изглежда с маската по-шик,
друг пази тя от клюки и въпроси,
а трети вече бърка своя лик
със маската, която вечно носи.

Навлизам в хоровода с весел вик,
но мисъл неспокойна ме обзема –
ако палачът се хареса в миг
и не поиска маската да снеме?!

А ако Арлекин все тъй тъжи,
обиквайки лицето си печално?!
И глупавият израз задържи
глупакът на лицето си нормално?!

Затяга се кръгът около мен,
улавят ме, към дансинга ме тласкат,
приели всички във един момент
естественото ми лице за маска.

Конфети, шум… Но нещо липсва пак.
И всички маски стават прокурори.
Крещят ми, че не съм отново в такт,
и че настъпвам своите партньори.

Зли маски ми се смеят отстрани,
а веселите маски стават злобни,
зад тях се крият като зад стени
лицата им – съвсем правдоподобни.

Аз музите преследвам, но не ще
разкрия същността им анонимна:
ако под тези маски въобще
полулица и полумаски има?!

Аз тайната на маските разбрах.
Анализът на някои показва,
че този равнодушен вид у тях
от слюнки и плесници ги предпазва.

Но ако си подлец без маска ти –
носи я! А при вас?.. При вас е ясно:
защо си скрил под чуждите черти
лицето си, и без това прекрасно?!

Как бих отгатнал честните сърца,
добрите хора как да станат ясни?!
…Разбили биха своите лица
във камък те, ако не носят маски.

Превод: Добромир Тонев

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.