magnifisonz.com / 

Вирджиния Улф, родена като Аделайн Вирджиния Стивън  е британска романистка, есеистка, издател, феминистка и автор на разкази, смятана за една от най-изтъкнатите фигури литературата на модернизма във Великобритания през 20 век.

Между Първата и Втората световна война Вирджиния Улф заема специално място в лондонското литературно общество и е член на Кръга Блумсбъри. Между най-известните ѝ творби са романите Мисис Далауей, Към фара и Орландо, както и монографичното есе Собствена стая със знаменитата сентенция „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“

Цитати и биография :

„Човек не може да намери мир, ако избягва живота.“

„Книгите са огледалата на душата.“

„Да пораснеш означава да изгубиш някои илюзии и да придобиеш други.“

„Всеки, който струва нещо, чете това, което харесва, според настроението му.“

„Не съветвам жените, които искат да имат нещо свое, да се омъжват.“

„Този, който краде мечтите ни, краде и живота ни.“

„Приятелствата, дори най-добрите, са чупливи.“

„Колко пъти хората са използвали писалка или четка, защото не са имали смелостта да дръпнат спусъка?“

„Животът е един сън. Преди събуждането да ни убие.“

„Всеки човек има минало, укрито в него като страници от книга, известна единствено на него самия. Хората обаче съдят само по заглавието.“

„Големите общности от хора са невменяеми.“

„Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“

„Изкуството е първият лукс, от който обществото се отказва в тежки времена, и творецът е първият пожертван.“

„За първата си рецензия получих един фунт, десет шилинга и шест пенса и с тези пари си купих персийски котарак. А после у мен заговори честолюбието: котарак – това, разбира се, – е много добре. Но на мен ми е малко. Искам кола. Ето така започнах да пиша роман.“

„Историята на мъжката съпротива срещу женската еманципация е едва ли не по-интересна от историята на самата еманципация.“

„Когато въпросът е силно спорен – и въпросът за пола е такъв – човек не може да се надява да каже истината. Той може само да покаже как е стигнал до своето мнение, което поддържа. И единствено може да даде на своята аудитория възможността да определи своите собствени заключения, докато наблюдават ограниченията, предразсъдъците и идиосинкретичността на говорещия.“

„Който не казва истината за себе си, не може да казва истината и за другите.“

„Хуморът е първото, което се губи при превода.“

Вирджиния Улф
Вирджиния Улф през 1927.
Родена	25 януари 1882 г. Лондон, Англия
Починала	28 март 1941 г. (59 г.) Луис, Англия
Професия	Писател, публицист, критик
Активен период	1904—1941
Жанр	роман, есе
Направление	Модернизъм

Аделайн Вирджиния Стивън е родена в Лондон в семейството на сър Лесли Стивън, считан за основател на Кръга Блумсбъри, и Джулия Принсъп Стивън (1846–1895). Майка ѝ е известна красавица, която била родена в Индия в семейството на д-р Джин и Мария Патъл Джаксън и по-късно се премества в Англия със своята майка, където служи за модел на художниците прерафаелити, като Едуард Бърн-Джоунс.  Бащата на Вирджиния, Сър Лесли Стивън, е известен писател, критик и планинар. Вирджиния израства в дома на 22 Хайд парк гейт, Кенсингтън, в средата на образовано и сплотено семейство с либерален дух. Майка ѝ е била женена преди това, но съпругът ѝ умира не след дълго. Същото се случва и с бащата на Вирждиния. Затова семейство Стивънс е съставено от деца от три различни брака. Децата на Джулия от първия ѝ съпруг — Херберт Дъкуърт са три: Джордж (1868–1934), Стела (1869–1897) и Джералд (1870–1937). Лесли има дъщеря от първата си съпруга Мини Текери – Лаура, но тя страдала от психическо разстройство и живяла с тях до 1891, след което прекарва остатъка от живота си в клиника. Джулия и Лесли имат четири деца: Ванеса (1879–1961), Тоби (1880–1906), Вирджиния и Ейдриан (1883–1948).

Успехите на сър Лесли Стивън като редактор, критик и биограф, както и родствената му връзка с Уилям Текери (баща на първата му съпруга) оказват влияние върху средата, в която Улф израства. Сред редовните посетители на къщата са Хенри Джеймс, Джордж Елиът, Джордж Хенри Луис, Джулия Маргарет Камерън (леля на Джулия Стивън) и Джеймс Ръсел Лоуел, който е кръстник на Вирджиния. Джулия Стивън има също добро положение в обществото – една от прабабите ѝ е била придворна дама на Мария Антоанета. Тя произлиза от семейство на прочути красавици, които са оставили своя отпечатък във викторианското общество като модели на различни художници и фотографи. Като допълнение към тези факти идва и огромната домашна библиотека, където Вирджиния и Ванеса учат като частни ученички класическа и английска литература за разлика от братята си, които получават публично образование.

Според Вирджиния най-ярките ѝ детски спомени обаче са свързани не с Лондон, а със Сейнт Айвс, в Корнуол, където семейството ѝ прекарва всяко лято до 1895 г. Семейството отсяда в къща, наречена Таланд Хаус, с изглед към залива Портминстър. Спомените за семейните ваканции и впечатленията от природата, особено от Годреви Лайтхаус (известен фар), играят голяма роля в творчеството ѝ в следващите години, особено в романа Към фара.

Вирджиния е едва на 13 години, когато майка й внезапно умира през 1895. Вирджиния страда много, а две години по-късно, когато умира и сестра й Стела, започват нейните нервни кризи. Смъртта на баща ѝ през 1904 е причина за най-страшната й от тях и Вирджиния дори прекарва известно време в клиника.

През целия си живот Улф е съпровождана от резки смени на настроенията. Въпреки че тези редовни психически сривове повлияват силно на социалните й контакти, творческите й способности остават непокътнати. Смята се, че Вирджиния е страдала от биполярно разстройство – болест, оставила отпечатък върху работата ѝ, във връзките ѝ с хората, в живота ѝ и е най-вероятната основна причина за самоубийството ѝ. След смъртта на баща им през 1904 г. Вирджиния, Ванеса и Ейдриан продават жилището на Хайд парк гейт 22 и купуват къща на Гордън скуеър 46 в Блумсбъри. Домът на младите Стивън става център на прогресивната мисъл, където се обсъждат горещите проблеми на обществото. Ванеса и Вирджиния са много близки и дори си дават клетва никога да не се женят и да не се разделят.

Блумсбъри

По време на обучението си в Лондонския и Кеймбриджкия Кингс колидж, Улф се запознава с Литън Стрейчи, Клайв Бел, Саксън Сидни-Търнър, Дънкан Грант и Ленард Улф, като всички те заедно формират ядрото на интелектуалния кръг, познат като кръга Блумсбъри. Това е влиятелна група от литератори и хора на изкуството, които оспорват твърдо установените във викторианското общество понятия за благоприличие и се прочуват за първи път през 1910 с т.нар. „Дредноут измама“. При тази преднамерена подигравка с церемониалните обноски група дегизирани младежи се представят за делегация от Абисинското кралство и дори успяват да инспектират военен кораб, без да бъдат разобличени. Дори след приключването на авантюрата си те сами информират пресата и изпращат снимка в „Дейли Мирър“. Вирджиния е облечена като мъж и нейният собствен разказ за случката е открит много по-късно и публикуван през 2008 г.

Личен живот

Вирджиния Стивън се омъжва за писателя Ленард Улф през 1912, наричайки го по време на годежа на шега „беден евреин“. Двамата са съмишленици, имат невероятно силна връзка помежду си и си сътрудничат в професионално отношение, основавайки през 1917 издателството „Хогарт прес“ (на английски: Hogarth Press). Там се отпечатват повечето творби на Улф. През 1922 г. Вирджиния среща Виктория Саквил-Уест (по-известна като Вита). След малко несигурно начало двете започват любовна връзка, която продължава почти 10 години. Улф описва Вита в „Орландо“, фантастичен биографичен очерк, в който животът на главния герой протича в рамките на три века. Любопитното е, че въпросният главен герой е ту мъж, ту жена. Дори след като връзката им приключва, приятелството между Улф и Вита продължава до смъртта на писателката през 1941 г. Вирджиния остава близка и с брат си Ейдриън и сестра си Ванеса (Тоби умира от тиф на 26 години.)

Самоубийство

След завършването на последния си роман „Между действията“ (Between the Acts), Улф изпада в депресия, подобна на тези, които е имала по-рано. Войната, разрушаването на дома й в Лондон по време на немските въздушни атаки, както и хладният прием на написаната от нея биография на нейния приятел Роджър Фрай влошават състоянието ѝ до такава степен, че тя не е в състояние да пише повече.

На 28 март 1941, на 59 години, Вирджиния слага край на живота си, като пълни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз, която тече близо до дома й. Тялото й е намерено едва на 18 април. Ленард я погребва под едно дърво в градината на къщата им в Родмел, Съсекс.

В предсмъртната бележка до съпруга си Вирджиния пише:

„Сигурна съм, че полудявам отново. Усещам, че вече няма да можем да издържим подобен ужасяващ момент. И този път едва ли ще се оправя. Започвам да чувам гласове, не мога да се концентрирам. Така че правя това, което ми се струва най-правилно. Ти ми подари възможно най-голямото щастие. Беше всичко, което някой някога би могъл да бъде. Никои други двама души не биха могли да бъдат по-щастливи от нас, стига да не беше тази ужасна болест. Повече не мога да се боря. Знам, че разрушавам живота ти, че без мен ще можеш да работиш спокойно. И ще работиш, аз знам. Сам виждаш, не мога дори това да напиша както трябва. Не мога да чета. Това, което искам да кажа е, че на теб дължа цялото щастие в живота си. Беше безкрайно търпелив и невероятно добър с мен. Искам да го кажа – всеки го знае. Ако някой можеше да ме спаси, то това със сигурност щеше да си ти. Всичко в мен се разруши освен вярата в твоето чистосърдечие. Не мога да си позволя да продължа да съсипвам живота ти повече. Никои други двама души не биха могли да познаят щастие, по-голямо от нашето. В.“

Творчество

Вирджиния започва да пише през 1905 г., отначало като дописник за литературното приложение на вестник „Таймс“. Първият ѝ роман The Voyage Out е публикуван през 1915 г. Тя е винаги много самокритична към текстовете си и ги преработва многократно, докато ги одобри. Всичките ѝ романи са издадени от „Хогарт прес“, като в някои случаи тя участва дори в набора.

Вирджиния Улф е една от първите модерни писателки, показала света през женските очи. Тя доказва, че няма мъжки и женски интелект и бунтът й срещу света на мъжете не е престанал да впечатлява и днес.

„Стаята на Джейкъб“ (1922 г.) е първият истински експериментален роман на Вирджиния Улф след традиционните й „Далечно плаване“ и „Нощ и ден“. Романът е протрет на млад мъж и проследява живота му от детството, годините на учение, после сред светския елит на артистичен Лондон и странстванията му из Средиземноморието, преди войната да започне и промени съдбата му завинаги.

Отначало виждаме малкия Джейкъб Фландърс да играе на пясъка някъде по ветровитото крайбрежие на Корнуол, а после и като студент в Кеймбридж, докато неуловимият му, подобен на хамелеон характер се разбулва бавно и постепенно чрез серия бегло свързани помежду си случки, преживелици и впечатления: писмата на майка му, откъслечни разговори с приятели и колеги и най-вече разсъжденията на жени, които го обожават. Виждаме го и в Лондон като млад мъж, който кръстосва улиците на града. Годината е 1914, той е на двайсет и шест, а Европа е на прага на война.

В този свой роман Вирджиния Улф рязко скъсва с традиционните методи на повествованието и именно тук намира своя истински писателски почерк, с който ни е добре позната от „Госпожа Далауей“, „Към фара“ и „Вълните“. „Стаята на Джейкъб“ представлява експериментална импресия, литературна игра, в която времето и реалността се смесват със спомените и желанията.

„Стаята на Джейкъб“

          „Така че, разбира се – написа Бети Фландърс и заби пети по-надълбоко в пясъка, – не ни остава нищо друго, освен да си тръгнем.“
Бледосиньото мастило полекичка се събра на върха на златния й писец и се разля в точка, защото на това място писалката й засече, очите й се вторачиха и бавно се наляха със сълзи. Целият залив затрептя; фарът се олюля и на нея й се стори, че мачтата на малката яхта на господин Конър се огъна като восъчна свещ на слънце. Побърза да премигне. Злополуките са нещо ужасно. Премигна пак. Мачтата се изправи, вълните възвърнаха обичайния си ход, фарът се изправи, но петното се беше уголемило.
„…нищо друго, освен да си тръгнем“ – прочете тя.
– Ами щом на Джейкъб не му се играе (сянката на Арчър, най-големия й син, падна върху листа за писма, синееше на фона на пясъка и тя усети хлад – вече беше трети септември), щом на Джейкъб не му се играе. …какво ужасно петно! Сигурно е станало късно.
– Къде е това малко досадно момче? – извика тя. – Никъде не го виждам. Бягай да го намериш. Кажи му веднага да дойде.
„…но за щастие – продължи да пише тя, без да обръща внимание на точката, – май всичко се нареди благополучно, нищо че сме се наблъскали като сардели, а и бяхме принудени да оставим детската количка, която хазайката, естествено, не ни разреши…“
Такива бяха писмата на Бети Фландърс до капитан Барфут – много замазани от сълзи страници. Скарбъро е на разстояние седемстотин мили от Корнуол: капитан Барфут е в Скарбъро; Сийбрук е мъртъв. Поради сълзите й всички гергини в градината й се люшнаха на червени талази, стъклената оранжерия засия и я заслепи, накичи кухнята с блещукащи ножове и накара госпожа Джарвис, съпругата на енорийския пастор, заслушана в църковните химни, да си помисли, докато госпожа Фландърс стоеше ниско приведена над главите на малките си момчета, че бракът е крепост, а вдовиците се лутат самотни в полето, събират камъни и тук-таме останки от златните житни класове, самотни и незакриляни, клети същества. Госпожа Фландърс беше вдовица от две години.

 

         * * *

 

         – Джей-къб! Джей-къб! – провикна се Арчър.
Госпожа Фландърс изписа „Скарбъро“ върху плика и дръзко драсна една черта под името; това беше родният й град, пъпът на вселената. Ами пощенска марка? Взе да рови в чантата си, после я обърна наопаки и цялата я изтърси, продължи да тършува в скута си, и то така трескаво, че Чарлс Стийл, с панамената си шапка на главата, се спря и четката му за рисуване увисна във въздуха.
Като мустачките на някое раздразнено насекомо, тя видимо потрепери. Ето, жената пак се размърда, всъщност май дори се кани да се изправи, о, дяволите да я вземат! На бърза ръка мацна върху платното едно виолетово-черно петно. Защото пейзажът го изискваше. Беше твърде блед – сивите тонове преливаха в светлолилави и една звезда или бяла чайка стоеше ей така просто лепната, – твърде блед, както обикновено. Критиците ще кажат, че е безличен, тъй като беше още неизвестен и участието му в изложби беше скромно; беше любимец на децата на хазайката, носеше кръстче на верижката на джобния си часовник и се чувстваше предоволен, когато хазайките одобряваха картините му, което почти винаги се случваше.
– Джей-къб! Джей-къб! – провикна се Арчър.
Раздразнен от този шум, въпреки че обичаше децата, Стийл топна четката си в тъмните малки купчинки върху палитрата.
– Видях брат ти… видях брат ти – каза и кимна, докато Арчър го отминаваше бавно, влачеше лопатката си и се намръщи срещу възрастния очилат господин. – Ей там, при скалите – измърмори под носа си, захапал четката между зъбите си, за да изстиска малко естествена сиена, като не сваляше очи от гърба на Бети Фландърс.
– Джей-къб! Джей-къб! – провикна се Арчър и след миг продължи неохотно напред.
В гласа се долови необикновена тъга. Безтелесна, безстрастна, излетя в света самотна, не получи ответ, разби се в скалите… така прозвуча.
Стийл се намръщи, но остана доволен от ефекта, който произведе черното – представляваше точно тази нотка, която придаде цялост на останалото. „Значи, човек може да се научи да рисува и на петдесет! Да вземем Тициан…“ и след като откри точния нюанс, вдигна поглед и за свой ужас забеляза облак над залива.
Госпожа Фландърс се надигна, бръсна връхната си дреха от едната страна, после от другата, за да изтупа пясъка, и взе черния си слънчобран.

 

         * * *

 

         Скалите бяха от онези непоклатимо здрави, кафяви или по-скоро черни скали, изникнали от пясъка като нещо примитивно. Грапави от полепналите по тях изпочупени черупки от миди и тук-таме покрити с кичури изсъхнали водорасли, така че едно малко момче трябваше доста да се понапъне, за да си внуши, че върши геройство, преди да ги покатери.
А там, най-отгоре, имаше вдлъбнатина, пълна с вода и с пясък на дъното; нещо пихтиесто беше полепнало от едната й страна, както и няколко миди. Риба се стрелна и прекоси водата. Краищата на жълто-кафеникавите водорасли потрепериха и ето че се показа рак с опалова черупка…
– О, какъв е голям! – пророни Джейкъб.
…И пое с тънките си крачета по пясъчното дъно.
Сега! И бързо пъхна ръката си във вира. Ракът беше студен и много лек. Но водата беше пълна с пясък и докато се свличаше надолу и тъкмо се канеше да скочи, притискайки кофичката пред гърдите си, изведнъж зърна едни огромни мъж и жена с много червени лица, проснати неподвижно един до друг.
Огромните мъж и жена (вече се стъмваше рано) лежаха неподвижно, проснали под главите си носни кърпи, един до друг, на няколко фута от морето, докато две-три чайки грациозно прелетяха над приливните вълни и кацнаха близо до обувките им.
Големите червени лица, положени върху цветните носни кърпи, зяпаха Джейкъб. Джейкъб също ги зяпаше отгоре. После, внимателно придържайки кофичката си, той скочи решително и тръгна да се отдалечава отначало доста безгрижно, но после все по-забързано, докато разпенените вълни го застигаха и той току свърваше, за да ги избегне, а чайките литнаха съвсем пред него, понесоха се за кратко и пак се приземиха малко по-нататък. Голяма черна жена седеше на пясъка. Той се затича към нея.
– Нани! Нани!
Извика думите сякаш през плач на гребена на ускорения си дъх.
Вълните се плискаха около нея. Оказа се скала. Покрита с водораслите, които пукат, като ги стиснеш. Почувства се като изгубен.
Застана намясто. Лицето му придоби спокоен вид. Замалко да се развика, когато сред черните пръчки и слама точно под скалата забеляза един цял череп – може би на крава, ама съвсем истински череп с всичките си зъби. Разхленчи се, но някак отнесено, продължи да тича нататък и по-нататък, докато държеше черепа в ръце.
– Ето го! – извика госпожа Фландърс, появи се иззад скалата и след няколко секунди закри целия ширнал се плаж. – Какво държиш в ръцете си? Пусни го веднага, Джейкъб! Хвърли го, чуваш ли! Знам, че е нещо отвратително. Защо не остана при нас? Лошо момче! Сега остави това нещо на земята. Елате и двамата.
Тя се завъртя, хвана Арчър с едната си ръка, а с другата затърси да улови Джейкъб. Но той се наведе рязко и вдигна овчата челюст, която се беше откъснала.
Госпожа Фландърс поклащаше чантата си, стискаше слънчобрана, държеше ръката на Арчър и разказваше историята за барутната експлозия, в която бедният господин Кърноу беше изгубил окото си; бързаше нагоре по стръмната пътечка и през цялото време усещаше, че някъде дълбоко в душата й се е загнездило безпокойство.
Там, на пясъка, далеч от влюбените, остана да лежи черепът на старата овца без челюстта си. Чист, бял, загладен от вятъра, излъскан от пясъка, по цялото крайбрежие на Корнуол нямаше по-незамърсено парче кокал. Морската бодлива зеленика ще прорасне през очните му гнезда; ще стане на прах или пък някой хубав ден играч на голф ще го уцели с топката си и ще вдигне малко прахоляк. „Но не и когато си под наем – помисли си госпожа Фландърс. – Истинска лудост е да тръгнеш толкова надалеч с малки деца. Няма пукнат мъж, дето да ти помогне с детската количка. А Джейкъб е толкова недисциплиниран, станал е толкова твърдоглав.“
– Хвърли го, скъпи, хвърли го – каза му, като излязоха на големия път, но Джейкъб само се сгърчи и го скри зад гърба си; излезе вятър, тя извади иглата от шапката си, погледна към морето и я забоде отново. Вятърът се усилваше. Вълните излъчваха тревога, като нещо живо, нещо неспокойно, което очаква над него да изплющи камшик, или като вълни пред буря. Рибарските лодки се накланяха до самата повърхност, аха да загребат от водата. Бледа жълтеникава светлина прониза моравото море и се скри. Фарът светна. – Хайде де! – подкани ги Бети Фландърс.
Слънцето блестеше право в лицата им и позлатяваше големите къпини, които се поклащаха между листата на зеления плет и Арчър се опитваше да ги откъсне, докато минаваха покрай него.
– Момчета, не се бавете. Нямам с какво да ви преоблека – каза Бети и ги задърпа подире си; обзе я безпокойство, докато гледаше просналата се напред мъртвобледа земя, проблясваща откъм градинските оранжерии с внезапни искри на фона на жълтата и черната променливост на пламтящото слънце; тази невероятна възбуда и жизненост на природата разтърси Бети Фландърс, накара я да се размисли за всякакви отговорности и опасности.
Стисна ръката на Арчър. Продължи да крачи тежко нагоре по хълма.
– Какво ви бях казала да помните? – попита.
– Не знам – отговори Арчър.
– Ами и аз не знам – отговори Бети простичко и шеговито и кой може да отрече, че тази празнота на ума, когато е съчетана с щедрост, майчина духовитост, с бабини деветини, наслуки подхвърлени думи, с моменти на удивителна дързост, чувство за хумор и сантименталност, кой ще отрече, че в това отношение всяка жена е по-приятна от който и да е мъж?
Да, Бети Фландърс, да започнем с нея.
Ръката й вече почиваше върху градинската порта.
– Месото! – извика и спусна резето.
Беше забравила месото.
Ребека стоеше на прозореца.
Голата предна стая на госпожа Пиърс се виждаше като на длан в десет часа вечерта, когато силната газена лампа бе поставена по средата на масата. Ярката светлина огряваше и градината, прекосяваше я напряко, падаше върху детска кофичка за игра и една лилава богородичка, преди да стигне до зеления плет. Госпожа Фландърс беше оставила нещата си за шиене върху масата. Виждаха се големи бели памучни макари и очила с метални рамки, несесер с игли, както и кафява прежда, увита около стара пощенска картичка. Виждаха се езерен камъш и броеве на „Странд“, а върху линолеума имаше пясък от обувките на момчетата. Една дългоножка кръстосваше от ъгъл до ъгъл, докато накрая се блъсна в глобуса на лампата. Вятърът довяваше силни пориви от дъжд, които шибаха прозореца и огрени от светлината, засияваха в сребристо. Едно листо почука по стъклото – набързо и настоятелно. В морето бушуваше ураган.