За изчезването на слона от градския слонарник прочетох във вестника. В онзи ден, както обикновено, ме събуди будилникът, нагласен за 6.30 сутринта. Станах, отидох в кухнята, направих си кафе, препекох си филийки, пуснах радиото и, докато предъвквах хляба, разтворих на масата сутрешния вестник. Аз съм от хората, които четат вестника от край до край, затова мина доста време преди да стигна до статията за изчезването на слона. На първа страница бяха поместени статии за търговските търкания с Америка и проекта по Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО), след което заорах в света на вътрешните новини, външната политика, икономиката, имаше колонка с писма до редакцията, преглед на новите книги, реклами за недвижими имоти, спортната страница и, най-накрая, местните новини.

         Статията за изчезването на слона беше водеща сред местните новини. Веднага се набиваше на очи доста едрото за тази рубрика заглавие „ИЗЧЕЗВАНЕ НА СЛОН ОТ ОКОЛНОСТИТЕ НА ТОКИО”, след което вече с малко по-ситен шрифт, следваше, „РАСТЕ БЕЗСПОКОЙСТВОТО СРЕД МЕСТНИТЕ ЖИТЕЛИ. ИМА ПРИЗИВИ ЗА ПРОВЕЖДАНЕ НА РАЗСЛЕДВАНЕ”. Имаше и снимка с няколко полицаи, които разглеждаха ограденото място, откъдето слонът беше изчезнал. Без него мястото изглеждаше някак неестествено. Прекалено запуснато и безжизнено, сякаш е гигантско създание, което са изсушили, след като са извадили вътрешностите му.

         След като махнах с ръка падналите върху вестника трохи, внимателно прочетох цялата статия. Според нея, отсъствието на слона било установено в два часа следобед на осемнадесети май – тоест, вчера – когато служителите от фирмата, доставяща училищния обяд, пристигнали със своята кола (всъщност основната храна на слона бяха остатъците от обяда на учениците от началното училище) и видели празното убежище. Стоманеният пръстен, обхващащ крака на слона, лежал непокътнат и заключен на земята, сякаш кракът му просто се бе извадил. Но не само слонът беше изчезнал. Липсваше и неговият гледач, който от самото начало се грижеше за него.

         За последен път слонът и гледачът били видени предния ден, тоест на седемнадесети май, малко след пет часа следобед, от петима ученици от началното училище, дошли да рисуват слона с цветни пастели. Те вероятно са били последните, пишеше във вестника, които са го видели, тъй като, щом в шест часа засвиреше сирената, гледачът винаги затваряше портата към ограденото място, където вече никой не можеше да влезе.

         Според напълно единодушното твърдение на петимата ученици, около слона и пазача нямало нищо необичайно. Както всеки ден, слонът спокойно си стоял в средата на ограденото място, като от време на време поклащал хобот ту на едната, ту на другата страна и примигвал с очи под клепачите с многобройни гънки. Той беше толкова стар, че изглеждаше, сякаш за него всяко движение представлява огромно усилие, а онези, които го виждаха за пръв път, се страхуваха, че във всеки момент може да падне на земята и да издъхне.

         Именно възрастта на слона беше довела до приемането му в нашия град. Когато поради финансови проблеми закриха малкия зоопарк в околностите на града, агентите по продажбата на животни разпределиха питомците му по различни зоопаркове из страната. И само за този слон не се намери място, заради преклонната му възраст. Навсякъде си имаха достатъчно свои слонове и не се намери и един зоопарк, в който, поне от любов към животните, да приютят немощния, стар слон, който всеки миг можеше да умре от сърдечен удар. Именно затова, след като всички негови събратя си бяха тръгнали, поради липса на друго решение и без някаква конкретна причина, за три-четири месеца, слонът остана сам-самичък в закрития зоопарк, който бе заприличал на древна руина.

         Това създаде големи затруднения както на града, така и на зоопарка. Администрацията на зоопарка вече бе продала земята на една строителна компания, която възнамеряваше на това място да издигне многоетажен жилищен блок, а градът, от своя страна, вече бе дал разрешение за строеж на компанията. Колкото повече проблемът със слона се точеше, толкова повече растяха и лихвените проценти на строителната компания. Не можеше, обаче, просто да го убият. Ако ставаше дума за паякообразна маймуна или прилеп, това можеше и да свърши работа, но убийството на слон много трудно можеше да се прикрие, а излезеше ли наяве, щеше да създаде сериозни проблеми. Затова и трите заинтересовани страни се събраха на съвещание и стигнаха до общо решение за намиране на убежище за стария слон:

         (1) Градът безвъзмездно получаваше правото на собственост върху слона.
         (2) Строителната компания предоставяше на доброволни начала място, пространство, където той да живее.
         (3) Администрацията на зоопарка поемаше заплащането за гледача на слона.
         Такова беше съдържанието на споразумението, сключено между трите страни. Това се случи преди около година.

         От самото начало имах лични пристрастия към историята на слона – изрязвах и лепях в една тетрадка всички статии, които успявах да намеря за него, ходих на изслушания в градското събрание, когато там обсъждаха свързаните с него проблеми, и затова сега с лекота и точност мога да опиша целия ход на събитията. Възможно е историята да изглежда твърде обстойна, но доколкото процесът за решаването на проблема със слона може да се окаже тясно свързан с неговото изчезване, ще си позволя да я изложа подробно.

         Когато кметът сключи споразумението и градът вече трябваше да приеме слона, в нашето градско събрание, по инициатива на няколко опозиционни партии (за чието съществуване даже и не подозирах), се зароди протестно движение.
         „Защо градът трябва да приеме слона?“ — притискаха те кмета. Доводите им могат да бъдат изложени в следния ред. (Извинете, че стават много точките, но така, според мен, ще бъде по-ясно.)

         (1) Проблемът със слона е проблем между частни организации — зоопарка и строителната компания, и градът няма никаква причина да се меси.
         (2) Разходите за издръжка и храна на слона са твърде високи.
         (3) Как ще се реши въпросът със сигурността?
         (4) Какви са ползите за града от издържането на собствен слон?

         „Та нима градът не трябва да решава редица много по-важни въпроси от издържането на слона — като ремонт на канализацията, закупуване на пожарни коли т. н.?“ — настояваха те и макар никой да не го казваше направо, намекваха, че между кмета и компаниите може да има сключена нечиста сделка.

         Кметът отговори следното:
         (1) Строителството на многоетажни жилищни блокове ще увеличи толкова драстично данъците, че разходите по издръжката на слона ще се окажат незначителни и затова е напълно естествено градът да участва в подобен проект.
         (2) Слонът е твърде стар и затова не яде много, а е и абсолютно безопасен за хората.
         (3) След смъртта на слона мястото, предоставено му от строителната компания, ще стане градска собственост.
         (4) Слонът ще се превърне в символ на града.

         След продължителни дебати градът в крайна сметка реши да приеме слона като своя собственост. От много време жителите на нашия град имаха възможността да купуват къщи в околността, голяма част от тях живееха в относително благополучие, а и самият град беше финансово осигурен. Приемането на бездомния слон направи на хората добро впечатление. Вероятно към слоновете хората се отнасят с повече симпатия, отколкото към канализацията или пожарните коли.

         Аз също бях съгласен градът да приеме слона. Всъщност омръзнали ми бяха приказките за многоетажни блокове, докато приемането на слона в града ми се струваше съвсем не лоша идея.

         Разчистиха част от гората и преустроиха старата спортна зала на началното училище в жилище за слона. Там се пресели и гледачът, който дълги години се бе грижил за него. Остатъците от училищните обеди отиваха за храна на слона. С товарна кола пренесоха слона от закрития зоопарк в новия му дом, където той трябваше да прекара остатъка от дните си.

         И аз присъствах на церемонията по откриването на дома на слона. Застанал пред слона, кметът произнесе реч (за развитието на града и разширяването на културните му обекти); а един ученик от началните класове прочете съчинение („Живей дълго и бъди здрав, г-н Слон“ и т. н.); проведе се конкурс за най-добър портрет на слона (след което скицирането му стана неразделна част от уроците по рисуване в началното училище в града); две млади момичета (далеч не красавици) в широки премени поднесоха на слона по една връзка банани. Почти изцяло неподвижен, слонът търпеше тази ненужна, а от негова гледна точка – напълно безсмислена церемония, като дъвчеше бананите с отнесен и празен поглед. Когато ги изяде, всички му ръкопляскаха.

         На десния заден крак на слона надянаха здрав и наглед тежък стоманен пръстен. От пръстена излизаше дебела, десетметрова верига, чийто край беше вграден в бетонен панел. Пръстенът изглеждаше много здрав, а веригата бе невъзможно да се скъса, дори и слонът сто години с всички сили да се опитваше да го стори.

         Не знам дали слонът обръщаше внимание на оковите си. Поне на външен вид изглеждаше, сякаш изобщо не се интересува от парчето стомана, обхванало крака му. Неизменно, със замъглен поглед той съзерцаваше някаква точка в измерение, което бе непонятно за мен. От повея на вятъра ушите му и белите косми по кожата му леко се поклащаха.

         Гледачът на слона бе слаб, дребен старец. Трудно можеше да се определи възрастта му. Можеше да е малко над шейсет, а можеше и да е малко под осемдесет. Беше от онези хора, чиято възраст след определен момент от живота им преставаше да влияе на външния им вид. Кожата му беше еднакво загоряла както през лятото, така и през зимата, имаше къса и твърда коса, малки очи. Лицето му нямаше някакви отличителни черти, само почти кръглите му уши, стърчащи настрани и несъразмерни с дребното му лице, се набиваха на очи.

         Не можеше да се нарече неприветлив. Който и да го заговореше, той отговаряше на въпросите и се изразяваше ясно. Понякога изглеждаше даже много сърдечен, макар очевидно да не се чувстваше комфортно в подобна ситуация. През повечето време, обаче, си беше един неразговорлив, самотен старец. Изглеждаше, че обича децата. Когато идваха, се стараеше да бъде мил с тях, макар те да не му отвръщаха с особено внимание.

         Единствено слонът го разбираше. Пазачът живееше в малка сглобяема къща, пристроена към тази на слона, като от сутрин до вечер не се отделяше нито на крачка от него. Слонът и пазачът бяха заедно вече повече от десет години, като тясната им връзка проличаваше в едва забележимите движения и погледи между двамата. Когато пазачът искаше да премести слона, който стоеше на едно място, трябваше само да застане до него, да го потупа леко по предния крак и да му прошепне нещо в ухото. Тогава слонът, поклащайки се тежко и тромаво настрани, се преместваше там, където му беше посочено и, като заемаше новата си позиция, отново устремяваше поглед в една точка.

         През почивните дни отивах до слонарника и внимателно наблюдавах действията им, въпреки че така и не разбрах на какъв принцип се основаваше общуването им. Може би слонът разбираше прости думи (толкова отдавна живееше на белия свят), а може би получаваше информация чрез потупването по крака. Възможно е и да притежаваше свръхестествени способности, като телепатия, и по този начин да разбираше мислите на спътника си.
         Веднъж попитах гледача по какъв начин дава командите си на слона. Старецът се засмя и не каза нищо, освен: „Ние с него се познаваме отдавна”.

         Така, без произшествия, измина цяла година. А след това, съвсем ненадейно, слонът изчезна.
         С втората чашка кафе още веднъж внимателно прочетох статията от самото начало. Тя се оказа твърде странна. От рода на тези, за които Шерлок Холмс, потропвайки с лулата си, би казал: „Вижте това, Уотсън, много интересна статия, твърде интересна”.

         Статията създаваше странно впечатление най-вече благодарение на смута и объркването, които, съдейки по всичко, царяха в главата на написалия я журналист. Те очевидно се пораждаха от абсурдността на ситуацията. Виждаше се как журналистът е прилагал различни хитрости, за да избегне тази абсурдност, с всички сили се е опитвал да напише „правдива” статия и точно това всъщност е довело смута и объркването му до краен предел.
         Например, журналистът бе подбрал такива изрази, като „слонът е избягал”, но когато се прочетеше целият текст, не оставаше никакво съмнение, че той не би могъл да избяга. Очевидно бе, че слонът е изчезнал. Собствената си нелогичност журналистът бе изразил с фразата: „Някои подробности засега остават неясни“. Но аз изобщо не можех да си представя, че ситуацията може да се прикрие с такива тривиални думи, като „подробности” или „неясни”.

         Първо, проблемът със стоманения пръстен около крака на слона. Пръстенът беше намерен заключен. Би могло да се предположи, че гледачът е отворил пръстена и е освободил крака на слона, а след това пак го е заключил и е избягал заедно със слона (разбира се, вестникът настойчиво поддържаше тази възможност); проблемът обаче бе в това, че гледачът не е имал ключ! Ключовете бяха само два и с оглед на сигурността единият се съхраняваше в сейфа на полицейското управление, а другият – в сейфа на пожарната, и нито гледачът, нито който и да е друг би могъл да го открадне оттам. А дори и да е имало възможност за кражба – едно на хиляда – не е било нужно ключът да се връща на мястото му. А както показа проверката на следващата сутрин, ключовете и в двата сейфа бяха непокътнати. В такъв случай кракът на слона би могъл да се извади от масивния стоманен пръстен само ако се среже с трион.

         Вторият проблем бе маршрутът на бягството. Къщата и слонарникът бяха оградени със здрава ограда, висока почти три метра. Сигурността на слона се дискутираше постоянно от градския съвет, поради което градските власти ненужно бяха подсилили системата за охрана на старото животно. Оградата беше построена от бетон и дебели стоманени прътове (разходите за които, разбира се, пое строителната компания), входът беше само един, като той беше намерен заключен отвътре. Имайки предвид това, невъзможността слонът да прескочи внушителната ограда беше очевидна.

         Трети проблем — следи от стъпки. Веднага зад слонарника се издигаше стръмен хълм, по който слонът не би могъл да се изкачи, а дори и да бе успял някак да освободи крака си от пръстена и да се прехвърли през оградата, не би могъл да тръгне в друга посока, освен по пътя, идващ направо от входа. Но по пътя от мек пясък нямаше нищо, приличащо на отпечатъци от слонски стъпки.

         Казано накратко, опитвайки се да обобщя написаното в статията, пълна с несъответствия и тягостно красноречие, можех да направя само един извод: слонът не бе избягал, а бе изчезнал.

         Излишно е да казвам, обаче, че нито вестникът, нито полицията, нито кметът искаха да признаят, поне не открито, факта по изчезването на слона. В хода на разследването полицията твърдеше: „Налице е вероятност за отвличане в следствие от внимателно планирана операция или принуждаване към бягство”, като оптимистично прогнозираше: „Като се има предвид трудността по укриването на слона, приключването на разследването по делото е въпрос само на време”. Освен това, полицията смяташе да претърсва гората, за което беше помолила за подкрепление местния ловен клуб, както и снайперското звено на силите за самоотбрана.

         Кметът свика пресконференция (информацията за нея влезе не само в местните новини, но и в съответните колони на вестниците в цялата страна), на която поднесе своите извинения за несъвършенството на системата за сигурност. Въпреки това обаче, кметът подчерта, че „системата за сигурност на слона не само не отстъпва на аналогичните системи, в който и да е зоопарк в страната, но даже е по-засилена и по-надеждна”, като каза също, че случилото се представлява „злонамерена, опасна и безсмислена антисоциална постъпка, която не бива да остане безнаказана”.

         Опозиционната група от депутати в градското събрание, както и миналата година, продължаваше да скандира: „Настояваме кметът да поеме политическа отговорност за това, че, сключвайки сделка с частни компании, лесно въвлече градски жители в проблемите, свързани със слона”.
         Една майка (на трийсет и седем години), интервюирана от вестника, отговори на въпросите, като разтревожено каза, че „за известно време няма да може спокойно да пуска детето си на улицата”.

         Във вестника публикуваха статия, в която подробно описваха събитията, довели до попечителството над слона, като публикуваха и скици на мястото му за живеене. Освен това, разказваха подробно историята на слона и даваха информация за гледача – Нобору Ватанабе, изчезнал заедно с него. Гледачът Ватанабе, роден в град Татеяма, префектура Чиба, дълго време бе работил в зоопарка като гледач на бозайници и се ползваше с „отлична репутация сред колегите си, благодарение на обширните си познания и опит, както и на добрия си и искрен характер”. Преди двайсет и две години слонът бе пристигнал от Източна Африка, но точната му възраст си оставаше неизвестна, а и в зоопарка не разполагаха с никаква информация за неговия нрав. В края на репортажа полицията призоваваше гражданите да съобщават, всяка информация, свързана със слона.
         ––––
         Докато пиех втората си чаша кафе, размишлявах по този въпрос, но все пак реших да не звъня в полицията. От една страна, не ми се искаше да си имам работа с нея, дори и да можех да им помогна, а от друга – не ми се вярваше, че ще се отнесат сериозно към информацията, която можех да им предоставя. Безполезно е да говориш каквото и да е на хора, които не биха искали да приемат на сериозно възможността за изчезването на слона.
         Взех от рафта албума с изрезките от вестника и сложих вътре статията за слона. После измих чашката и чинийката от кафето и тръгнах за работа.

         По новините в седем вечерта гледах претърсването от полицията. Ловци с големи пушки, заредени със сънотворни патрони, сили от самоотбраната, полицията и пожарната претърсваха всеки метър от местните планини, а в небето се въртяха няколко хеликоптери. Разбира се, под планини имам предвид хълмовете в близост до жилищните квартали в околностите на Токио. Такова количество хора би било достатъчно, за да претърси всичко наоколо само за един ден, все пак те търсеха не някой дребен маниак-убиец, а огромен африкански слон. Местата, където той би могъл да се скрие, естествено не бяха толкова много. Но до вечерта все още не го бяха намерили. От екрана началникът на полицията твърдо заяви: „Ще продължим търсенето“. Говорителят завърши с думите: „Кой и по какъв начин е осъществил бягството на слона, къде го крие и какви са мотивите му? Всичко остава забулено в мистерия.“

         През следващите няколко дни търсенето продължи, но в крайна сметка слонът така и не бе намерен, и нито една служба не можа да открие нещо, за което да се хване. Всеки ден четях внимателно вестниците, изрязвах попадналите пред очите ми статии и ги прибирах в албума си, събирах дори посветените на инцидента комикси. В резултат на това, албумът бързо се напълни и трябваше да купя нов от книжарницата. И въпреки всичко, независимо от огромното количество статии, в тях не откривах и следа от фактите, която търсех. Беше пълно с безсмислици, далеч от същината, като например, че „СЛОНЪТ Е ОЩЕ В НЕИЗВЕСТНОСТ”, „ПРЕТЪРСВАЩИТЕ ГРУПИ СА НАСТРОЕНИ ПЕСИМИСТИЧНО”, „ЗАМЕСЕНА Е ТАЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ”. Една седмица след изчезването на слона броят на подобните статии значително намаля, след което те съвсем изчезнаха. В седмичните списания имаше някои сензационни истории, едно издание дори беше привлякло за случая медиум, но даже и тези статии в края на краищата изчезнаха. Изглежда всички решиха да причислят случая към категорията на многобройните „неразрешими загадки”. Безследното изчезване на един стар слон и неговия стар гледач не беше разклатило обществените устои. Земята продължаваше да се върти равномерно, политиците – да правят непредизвикващи доверието изявления, хората с прозявка отиваха на работа, учениците се готвеха за кандидатските си изпити. Сред повтарящите се вълни на ежедневието, интересът към изчезналия слон не можеше да продължава дълго. Така, преминавайки като изтощена армия покрай прозореца, изтекоха няколко с нищо незабележими месеци.

         Когато имах свободно време, отивах до слонарника, наблюдавах празното място на слона. Върху катинара на металната решетка беше навита дебела верига с цел да отблъсне всеки, който би се опитал да проникне вътре. През решетката се виждаше, че около вътрешната врата към убежището на слона беше навита същата верига. Очевидно, за да избегне упреците за неуспешното търсене на слона, полицията беше подсилила охраната след изчезването му след изчезването му. Беше празно и тихо, нямаше жива душа, само ято гълъби си почиваше на покрива на слонарника. Никой не се грижеше за мястото и зелената лятна трева, сякаш това е чакала, буйно беше израсла. Навитата около вратата верига ми заприлича на голяма змия, която насред непроходима гора вярно пази омагьосан кралски дворец, превърнал се в руини. За няколкото месеца без присъствието на слона тук всичко беше запустяло, което може би беше предопределено, а във въздуха витаеше някаква тежест, подобно на тъмен дъждовен облак.

         Срещнах я към края на септември. Този ден дъждът валя от сутринта чак до вечерта. Монотонен, лек, ситен дъжд, характерен за този сезон. Той постепенно отмиваше изгорелите по земята спомени от лятото. Всички спомени се стичаха в отточните канавки, а оттам се понасяха в канализацията или в реката, след което се вливаха в дълбокото, тъмно море.

         Срещнахме се на приема в рамките на кампанията, организирана от моята фирма. Аз работех в отдела по рекламата на корпорация, произвеждаща битова техника, и отговарях за популяризирането на новата серия кухненски уреди, чиито продажби се предвиждаха да съвпаднат с есенния сватбен сезон и сезона на зимните премии. Трябваше да проведа преговори с няколко женски списания с цел поместването в тях на рекламни статии. Работата не изискваше особено интелектуално усилие, но статията трябваше да се напише толкова умело и ловко, че читателят да не почувства и намек за реклама. Като компенсация за скритата реклама, предлагахме поместването и на обикновена реклама. Всичко на този свят става на принципа – ние на вас, вие на нас.

         Тя беше редакторка в списание за млади домакини и се канеше да пише такава статия. Имах свободен момент и взех да й разказвам за нашите стоки: хладилници в ярки цветове, кафеварки, микровълнови печки и сокоизстисквачки, разработени от италиански дизайнери.

         — Важното е единството, — казах аз. — И най-прекрасният дизайн просто ще умре, ако не е издържан балансът с останалите вещи. Единство на цветовете, единство в дизайна, единство на функциите – това е най-необходимото в една съвременна кух-ня. Според статистиката, домакините прекарват повечето време в кух-нята. За домакинята кух-нята е нейното работно място, кабинет, дневна. Затова жените се стремят да направят това място по-уютно. И това няма нищо общо с големината на помещението. Независимо от размера, за хубавата кух-ня най-важно е единството, съчетано със семпли форми и функционалност. Цялостният дизайн на новата ни серия се основава на тази идея. Ето, например, погледнете този панел на печка, и т. н., и т. н.

         Тя кимаше и си записваше нещо в едно тефтерче. Не мисля, че я интересуваше особено информацията по темата, както и мен не ме вълнуваше твърде панелът на готварската печка. Ние просто си вършехме работата, всеки по своему.
         — Знаете много за кухните, — каза тя, когато свърших с обясненията си. Използва традиционния японския вариант на думата без да разделя сричките.
         — Това ми е работата, — отвърнах аз с дежурна усмивка. — Между другото, обичам да готвя. Нещо простичко, но всеки ден.
         — Нима наистина на кухнята й е необходимо единство? — попита тя.
         — Ние казваме кух-нята, — поправих я аз. — Разликата не е съществена, но компанията иска от нас да използваме английския вариант на думата.
         — О, извинете. Но наистина ли единството е толкова важно за една кух-ня? Вие лично какво мислите?
         — Какво мисля? Не споделям какво мисля никога и с никого, поне докато не си сваля вратовръзката, — казах аз, хилейки се. — Но днес ще направя изключение. Лично аз смятам, че има някои по-важни неща от единството в една кухня. Само че тези неща няма как да се продават, а за прагматичния свят, в който живеем, нещо, което не може да се продава, няма особена стойност.
         — Наистина ли светът е толкова прагматичен?
         Извадих от джоба си цигара и щракнах запалката.
         — Не знам, изразът ми се изплъзна от устата, — казах аз. — Но той обяснява много неща. А и така се работи по-лесно. Става като игра. Можете да жонглирате с изразите: прагматизъм по същество или прагматична същност. И ако гледате на нещата по този начин е някак по-безметежно, спестявате си усложненията.
         — Любопитна гледна точка, — каза тя.
         — Едва ли, така мислят повечето хора, — казах аз. — О, тук имаме чудесно шампанско, може ли да ви предложа?
         — Благодаря. С удоволствие, — отвърна тя.

         Говорейки си на чаша студено шампанско, установихме, че имаме няколко общи познати. Сферата, в която работехме, беше като неголямо езеро, в което ако хвърлиш няколко камъчета, все едно-две щяха да паднат върху общи познати. Освен това, както се оказа, тя и моята сестра бяха учили в един и същ университет. Благодарение на тези няколко общи неща разговорът ни течеше с лекота.

         Тя беше неомъжена, а аз неженен. Тя беше на двадесет и шест, аз – на трийсет и една. Тя носеше контактни лещи, аз – очила. Тя похвали цвета на вратовръзката ми, а аз й казах, че има красив жакет. Сравнихме цените на квартирите, в които живеехме под наем, оплакахме се от заплатите и работата. С други думи, започвахме да се харесваме. Тя беше привлекателна жена и не се натрапваше. За двадесетминутния си разговор с нея не намерих и една причина, заради която да не я харесвам.

         Когато приемът завърши, поканих я в бара на същия хотел, където си намерихме местенце и продължихме разговора. Зад големия прозорец на бара есенният дъжд не спираше тихо да вали. През пелената му светлините на улицата изпращаха замъглени послания. Барът беше почти празен и във въздуха се разстилаше някаква влажна тишина. Тя си поръча ледено дайкири, а аз – уиски с лед.
         Отпивайки от напитките, продължихме да водим съвсем обикновен разговор, какъвто биха водили мъж и жена на първа среща помежду си, които са започнали току-що да се харесват. Преминахме през студентските години, любимата музика, спорта, всекидневните навици.

         А след това аз заговорих за слона. Не мога да си спомня причината. Навярно понеже говорехме за животни, някак си прескочих на темата за слона. Може би на подсъзнателно равнище, съм искал да разкажа някому за това, да си намеря добър слушател и да изложа своята версия за изчезването на слона. Кой знае, може би това бе просто порив, предизвикан от влиянието на алкохола.
         Както и да е, в мига, в който думите излязоха от устата ми, разбрах, че в конкретната ситуация това беше крайно неподходяща тема. Не трябваше да започвам разговор за слона. Темата беше, как да се изразя, твърде изолирана.

         Опитах се да сменя посоката на разговора, но за съжаление тя прояви настойчив интерес, много по-силен от този на мнозина други на нейно място, а когато казах, че съм виждал слона няколко пъти, ме засипа с въпроси:
         — Какъв беше слонът? Според теб, как е избягал? С какво се хранеше обикновено? Не беше ли опасен?
         Отговорих елементарно и общо, нищо повече от написаното във вестниците. Но тя сякаш почувства в тона ми някакво неестествено напрежение. Винаги съм бил доста неумел лъжец.
         — Сигурно си бил много учуден, когато слонът изчезна? — попита тя с невинно изражение на второто си дайкири. — Никой не би могъл да предположи, че ще изчезне толкова внезапно.
         — Може би да, но всъщност не бях много изненадан, — отвърнах аз, като си взех бретцел от стъклената чинийка, счупих го на две и хапнах половината. Обикаляйки масите, сервитьорът смени пепелника.
         Известно време тя ме наблюдаваше с дълбок интерес. Отново взех цигара и я запалих. Бях спрял да пуша преди три години, но откакто изчезна слонът, пропуших отново.
         — Защо „всъщност по-скоро не”? Значи ли това, че изчезването на слона е могло да бъде предвидено? — попита тя.
         — Не бих могъл да го предвидя, — казах аз със смях. — Така изведнъж слон да изчезне. Не е имало прецедент нито причина за подобно нещо. Не би имало никакъв смисъл.
         — И все пак, ти се изрази някак странно. Или не съм права? Аз казах: „Никой не би могъл да предвиди, че слонът ще изчезне така внезапно“, на което ти отговори: „Всъщност по-скоро не“. Всеки на твое място щеше да отговори по друг начин. „Права си“ или „И през ум не можеше да ми мине“. Схващаш ли какво имам предвид?
         Погледнах към нея, кимнах колебливо, после вдигнах ръка, за да повикам сервитьора да ми донесе следващото уиски. Докато сервитьорът не ми донесе поръчката, между нас тегнеше напрегнато мълчание.
         — Слушай, това не го разбирам съвсем, — каза тихо тя. — Само допреди малко разговаряше с мен абсолютно нормално. Докато не заговорихме за слона. Тогава стана нещо странно, което вече не разбирам. Нещо не е наред. Това заради слона ли е? Или нещо не е наред със слуха ми?
         — Всичко е наред със слуха ти, — казах аз.
         — Тогава значи проблемът е в теб?
         Пъхнах пръст в чашата и започнах да бъркам леда. Обичам звука на леда, когато се удря в стената на чашата.
         — Нищо толкова съществено, че да се нарече проблем, — казах аз. — Дреболия. Нищо не крия от другите, просто не съм сигурен, че мога да го разкажа правилно и затова го премълчавам. Но ти си права, има нещо много странно.
         — Какво имаш предвид?
         Нямаше смисъл да мълча повече. Отпих глътка уиски и започнах своя разказ.
         — Не ми дава мира фактът, че май съм последният, видял слона преди изчезването му. Видях го на седемнадесети май, след седем часа вечерта, а разбрах, че е изчезнал следобед на осемнадесети май. Никой друг не е виждал слона в този промеждутък, тъй като в шест вечерта са затворили вратата.
         — Нещо не схващам, — каза тя, гледайки ме в очите, — ако вратата на слонарника се е затворила в шест, как си могъл да го видиш след това?
         — От задната страна има нещо като скала – стръмен склон в частна собственост, без никакви пътеки, но от едно място се вижда слонарникът. Аз може би съм единственият, който знае за това място. Намерих го съвсем случайно. Веднъж в неделя тръгнах да се разхождам по местните хълмове, заблудих се и, налучквайки смътно посоката, попаднах на това място. Пред мен се откри малка плоска площадка, върху която човек можеше да легне в цял ръст, а като погледнах надолу през храстите, видях покрива на слонарника. Малко под покрива имаше един достатъчно голям вентилационен отвор, през който слонарника можеше да се разгледа отвътре. От този ден започнах да ходя там и с интерес наблюдавах слона, когато се прибираше в жилището си. Ако някой ме запита защо си правех целия този труд, не бих могъл да отговоря. Просто ми се искаше да наблюдавам слона тогава, когато никой друг вече не го виждаше. Когато в слонарника беше тъмно, слонът не се виждаше, но рано вечер гледачът палеше лампа, за да си свърши работата и тогава можеше да се види. Преди всичко ми направи впечатление, че когато оставаха сами, слонът и гледачът изглеждаха много по-близки, отколкото през деня, когато играеха заучените си роли пред хората. Това се виждаше дори от пръв поглед по някои едва забележими движения и жестове. Изглеждаше, сякаш през деня те старателно прикриваха близостта си, за да не я забележи никой, а вечер, останали насаме, даваха воля на чувствата си. Всъщност, в слонарника не се случваше нищо особено. Прибирайки се там, слонът, както винаги, заставаше прав, а гледачът се захващаше с рутинните си задължения – измиваше слона с кърпа и четка, събираше гигантските слонски изпражнения по земята, изхвърляше остатъците от вечерята. И въпреки това, бе невъзможно да не се забележи топлотата, чувството на доверие, което ги свързваше. Докато пазачът миеше пода, слонът поклащаше хобот и леко потупваше с него гледача по гърба. Приятно ми беше да ги наблюдавам.
         — Винаги ли си харесвал слонове? Искам да кажа, не само този слон? — попита тя.
         — Може би. Мисля, че да, — отвърнах аз. — Има нещо трогателно в тези животни. Струва ми се, че винаги съм ги харесвал. Макар и да не знам защо.
         — Значи в онзи ден пак си се качил горе, за да наблюдаваш слона, — попита тя. — Кой ден от май беше?
         — На седемнадесети, — повторих аз, — на седемнадесети май, след седем часа вечерта. По това време дните вече са достатъчно дълги, небето бе още червено от залеза, но в слонарника вече светеше лампа.
         — А имаше ли нещо необичайно в слона или в гледача?
         — Може и да имаше, може и да нямаше. Не мога нищо да кажа със сигурност. Все пак ги наблюдавах от разстояние. Едва ли може да се има доверие на свидетел като мен.
         — И какво се случи?
         Преглътнах от уискито, ледът се бе разтопил и съвсем бе изтънял. Дъждът през прозореца продължаваше да вали, без да се усилва, нито да намалява, сякаш бе неподвижна част от неизменния пейзаж.
         — Нищо не се случи, — казах аз. — Слонът и гледачът правеха това, което винаги правеха, — почистване, хранене, обичайните приятелски закачки. Всичко беше, както обикновено. Това, което ми се стори необичайно, беше промененото равновесие.
         — Равновесие?
         — Пропорциите на размерите им. Съотношението между големината на телата на слона и на гледача. Стори ми се, че именно това равновесие се бе нарушило. Като че ли разликата между тялото на слона и това на гледача беше намаляла.
         Няколко секунди тя гледаше съсредоточено дайкирито в чашата си. Ледът се топеше и водата насищаше коктейла, подобно на океанско течение.
         — Излиза, че слонът се е смалил?
         — Или гледачът е пораснал, а може би двете са станали едновременно.
         — И ти не съобщи за това на полицията?
         — Разбира се, че не, — отвърнах аз. — Полицията не би ми повярвала, а ако кажех, че в този час съм наблюдавал слона от задния хълм, щяха да ме вкарат в списъка на заподозрените.
         — А ти сигурен ли си, че балансът е бил по-различен от обикновено?
         — Може би, — казах аз. — Нищо друго не мога да кажа. Доказателства няма. Знам, че се повтарям, но просто поглеждах вътре през вентилационния отвор. Но при положение, че при същите условия ги бях наблюдавал няколко десетки пъти, трудно мога да допусна, че точно тогава съм сбъркал. Точно така беше: най-напред реших, че зрението ме лъже, няколко пъти затварях очи, разтърсвах глава и поглеждах отново, но нямаше грешка – изглеждаше, че слонът се смалява. Даже ми мина през ума мисълта, че градът се е снабдил с нов слон-джудже. Но за подобно нещо нямаше никакви съобщения, не бих пропуснал такава новина, значи не оставаше нищо друго, освен да повярвам, че старият слон, който живееше тук, е започнал по неизвестни причини рязко да се смалява. Като се вгледах внимателно, разбрах, че този умален слон повтаря жестовете на предишния. Когато го миеха, той радостно тропаше по земята с десния си крак и поглаждаше с тънкия си хобот гърба на гледача. Това бе мистична гледка. Внимателно наблюдавах през вентилационния отвор и ми се стори, че в слонарника времето тече по друг начин, оттам вееше прохлада. Сякаш и слонът, и гледачът се радваха да се оставят на това ново измерение, което бе започнало да ги променя, а може би вече частично ги бе променило. Мисля, че не бяха изминали и трийсет минути, откакто наблюдавах слонарника. Много по-рано от обичайното, в седем и половина светлината изгасна и от този момент всичко потъна в мрак. Останах да чакам на мястото си, надявайки се светлината пак да се включи, но това не се случи. Така видях слона за последен път.
         — Тоест, смяташ, че слонът се е смалил, успял е да се промъкне през пръчките на оградата и е избягал или може би, че изобщо е изчезнал? — попита тя.
         — Не зная, — отвърнах аз. — Просто се опитвам да си спомня възможно най-точно това, което видях с очите си. И почти не си мисля какво може да се е случило след това. Картината, която видях, бе толкова ярка, че честно казано не мога да мисля за логични предположения.

         С това разказът ми за слона приключи. Както и предполагах от самото начало, темата за слона беше твърде особена, твърде лична сама по себе си, за да бъде предмет на разговор между току-що запознали се млад мъж и жена. След като спрях да говоря, между нас за известно време се възцари мълчание. След темата за изчезването на слона нито на нея, нито на мен ни идваше наум какво да си кажем. Тя въртеше пръст по ръба на чашата си, а аз поне двайсет и пет пъти прочетох надписа на подложката под моята. Не трябваше да започвам разговор за слона. Това не е тема, за която би могло да си поговориш откровено с първия срещнат.
          — Когато бях малка, котката изчезна от къщи, — каза тя след дълго мълчание. — Макар че изчезването на котката и изчезването на слона са различни истории.
         — Различни са. Несъпоставими при това, — казах аз.
         Трийсет минути по-късно се сбогувахме пред входа на хотела. Тя си спомни, че е забравила чадъра си в бара и аз се качих с асансьора да го взема. Беше чадър в керемидено червено с едри шарки.
         — Много благодаря, — каза тя.
         — Лека нощ, — отвърнах аз.

         Повече не се видяхме. Само един път се чухме по телефона по повод на една рекламна статия. Много ми се искаше да я поканя на вечеря, но така и не го направих. Докато говорихме по телефона, започна да ми се струва, че ми е все едно дали ще ходя някъде с нея или не.

         След историята с изчезването на слона често ме обзема подобно чувство. Иска ти се да направиш нещо, но не можеш да прецениш дали би имало разлика в резултата ако извършиш дадени действия или ако ги избегнеш. Понякога даже ми се струва, че всичко наоколо губи точното си равновесие, макар че е възможно само така да ми изглежда. Най-вероятно, след историята със слона, вътре в мен да се е нарушило някакво равновесие и затова очите ми отразяват по по-особен начин нещата и предметите. Навярно аз съм отговорен за това.

         Продължавам да продавам хладилници, грилове, кафеварки в един прагматичен свят, опирайки се на прагматичните остатъчни образи на спомените, които пазя. Колкото по-прагматичен се стремя да бъда, толкова по-добре се продават стоките (продажбите от последната кампания надминаха и най-оптимистичните ни очаквания), а и хората все по-добре ме приемат. Навярно всички наистина търсят единството в кух-нята, наречена свят. Единство на дизайна, единство на цветовете, единство на функциите.

         Във вестниците вече почти не се появяват статии за слона. Изглежда всички са забравили, че някога в нашия град е имало такова нещо. Тревата, израснала в слонарника, вече пожълтя, във въздуха се усеща предчувствие за зима.

         Слонът и гледачът изчезнаха и повече няма да се върнат.