Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град и след това се мести в София. Успешно се дипломира в Софийския университет в специалност „Българска филология“ през 1961 г.
Неговата творческа кариера започва през 1949 г., когато като ученик публикува първите си стихотворения във в.“Сливенско дело“. През 60-те години започва работа като литературен консултант във в.“Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на сп.“Пламък“.
От 1958 г. започват да излизат неговите собствени стихосбирки, които наброяват цели 38, като някои от тях са преиздавани по няколко пъти. Сред тях можем да открием творби като „Очакване“, „Лирика“, „Поема за щастието“, „Коленича пред теб“, „Пред олтара на слънцето“, „И си отива лятото“, „Като тревата“, „Ти приличаш на сълза“, „Ще има връщане“, „Молба към света“, „Гимназия „Родина“ и др. Също така издава драматичната поема „Преди всичко любов“, лиричната хроника „И моята България пътува“, романът „Таванът. Почти роман“, „Тетрадка по всичко“, в която той излага някои свои основни възгледи и др. Творчеството му е едно от най-значимите в българската литература в социалистическия период на България.
Голямо негово постижение е излязлата през 1963 г. книга „Пусть окно распахнется“ в превод на руски език от М. Кудинов. Отделни негови творби са публикувани на руски, белоруски, украински, унгарски и други езици.
Освен богатото литературно наследство, която оставя зад гърба си в личен план, Дамян Дамянов е женен за поетесата Надежда Захариева, от която има двама сина.
Големият поет ни напуска на 6 юни 1999 г. в София на 64-годишна възраст.
СТИХОВЕ :
Към себе си
Когато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез
Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си — единствено така ще го решиш!
ИНТИМНО
Не ме допускай толкоз близо ти До себе си, щом искаш да съм влюбен Ех, вярно е, далечното гнети но за това пък близкото погубва! Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж – Далечното е всъщност ореолът. Една мечта се срива отведнъж Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд Погледната от близичко е грозна И целия и гений и талант Е в нейната далечна грациозност. Дори земята, таз, околовръст, Която отдалеч е рай вълшебен Отблизо ти се вижда буца пръст – Пръст, във която ний ще легнем с тебе…
КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ
Когато си помисля, че и ти ще си отидеш някой ден от мене и подир тебе пътните врати ще се полюшват празни и студени, и небесата ще се вкаменят, и птиците от скръб ще остареят, а аз ще стана празен кръстопът, по който само ветрове ще веят, едно небе ще смазва моя гръб, в гърдите си ще нося тежък камък и хорските усмивки ще са скръб – когато си помисля, че те няма. Когато си помисля…Не, не, не! Но ти си тук – усещам те във здрача. Заспивайки на твойте колене ще се насмея и ще се наплача… Сърцето ми събрано на юмрук полека се отпуска в твойте пръсти. Да, ти си тук! Усещам, че си тук по утрото, което пак възкръсва.
