Окончателното разделяне на Римската империя на Източна и Западна

magnifisonz.com /

Древният Рим – една от водещите цивилизации в античния свят, безспорно е оказал решаваща роля в развитието на световната история. От римската цивилизация сме наследили много – от републиката, през римското право, архитектурата и литературата, та чак до “ритуали” от ежедневието – навсякъде може да се намери отзвук от римското наследство.

От 16 януари 27 г. пр.н.е., когато Гай Октавиан получава от римския Сенат титлата Август започва съществуването си Римската империя. Преди това над четири века Рим се управлява като република. И въпреки че императорите запазват институцията на Сената, нищо вече не е републиканско.
Имперския период на Рим е времето на най-големи териториални придобивки, както и на процъфтяването на много аспекти от обществения живот и културата. Християнството като религия също се ражда в Римската империя. По времето на император Константин I Велики започва да печели все повече привърженици и да се налага Като основна религия на империята.

През 375 година в Европа нахлуват хуните. Започва Великото преселение на народите. В тези трудни за империята години император става и Теодосий I, който се слави като ревностен привърженик на християнството. По негово време религията се сдобива със статут на единственото официално вероизповедание.

Теодосий I почива на 17 януари 395 година. В този ден Римската империя е поделена между двамата му синове – Аркадий и Флавий Хонорий и това е последното и окончателно разделяне на Западна и Източна римска империя.

Скоро след това източната част се обособява като самостоятелна държава – Византия. Моного от историците приемат Аркадий като първи император на Византийската империя, която ще просъществува като такава до 1453 година, когато пада под натиска на Отоманската империя.

Западната римска империя остава под властта на император Флавий Хонорий. Управлението му продължава до 423 година, но е белязано от тежък упадък. Империята търпи тежки териториални загуби от нескончаемите набези на германските племена, с които слабият император Хонорий не успява да се справи. През 410 година Рим е плячкосан от вестготите, предвождани от Аларих и това е първият съкрушителен удар по Западната римска империя, която официално престава да съществува на 4 септември 476 година.

Няколко държави са претендирали за преки наследници на Римската империя. Византийската империя на изток реално е пряк продължител и наследник на римските традиции (византийският император Юстиниан дори успява да си върне обратно части от Западната римска империя през VI век, но не успява да удържи завоеванията си).

На запад, след падането на Рим възникват множество малки държавици. Едва през 962 година Отон I Велики е провъзгласен от папа Йоан XII за император на Свещената Римска империя, която под една или друга форма просъществува чак до 1806 година. Но Свещената Римска империя не е държава в общоприетият смисъл на думата.

Сред останалите претенденти за “наследници” на Великолепния Рим са Руската империя, двете френски империи (на Наполеон I и Наполеон III) и Отоманската империя.  В Московското царство още по времето на управлението на Иван III се заражда теорията за “Москва – Третият Рим”. Теорията се базира на твърдението: Първият Рим падна, след него падна и вторият (Константинопол), Третият (Москва) е жив и ще пребъде”. Затова и множество от царските регалии и обичаи в Руската империя са пряко внесени от регалиите на Византия.

Свикнали сме да смятаме, че св. Константин Велики и майка му св. Елена поставят основите на превръщането на християнската вяра в държавна политика. Това е вярно, макар и официалното налагане на христовата религия да става почти 60 години след провеждането на Никейския събор, смятан за основополагащ за светата Църква.

Превръщането на Християнството в официална религия за Римската империя се случва през 380 година. С едикт на император Теодосий I християнството се обявява за религия на империята, при това в нейната форма, утвърдена на Никейския събор. От този момент нататък държавата спира да стои встрани от религията – поведение, което е наложено от времето на Константин Велики. Вместо дотогава поддържаният неутралитет от страна на светската власт спрямо вярата, нещата се обръщат и догмите на християнството вече не се фиксират след свободно обсъждане в църковните кръгове, а се налагат с административни укази.

На 27 февруари 380 година едиктът “de fide catholica” на император Теодосий I формално налага християнството като официална държавна религия в границите на Римската империя. Година по-късно, през лятото на 381 година, е свикан първият Константинополски събор, на който след допълване бива утвърден Символът на вярата в редакция, известна като Никео-Цариградска. Дали е случайно или умишлено търсено съвпадението на излизането на едикта на същата дата, на която през 272 година се ражда и самият Флавий Валерий Аврелий Константин, когото знаем като император Константин Велики, не може да се каже, заради липсващи достоверни източници.

В едиктът на Теодосий I се казва: “В съответствие с Нашето разпореждане, всички народи, намиращи се под Нашата милост, са длъжни да се придържат към вярата, предадена на римляните от апостол Петър, защото тя пречистваща и до днес. Това е вярата, която следва понтифик Дамасий, а също и епископът на Александрия Петър, човек с апостолска святост. Следвайки апостолската святост, иначе казано, в съответствие с ученията на апостолите и Евангелията, ни сме длъжни да вярваме в единния Бог Отец, Син и Свети Дух, придържайки се към положението, че те са равни по величие, а също и с догмата за Светия Дух.”

От този момент насетне се говори за католическа Църква. Ако през 313 година Константин Велики с Медиоланския (Милански) едикт признава равнопоставеността между всички религии в империята, то след Теодосий I християнството става единствено “законното” вероизповедание. Всички богове от римския пантеон са низвергнати, светилищата им закрити, а голяма част от храмовете на старите божества са преустроени в църкви. Преследването на еретици вече е държавна политика.
Самият термин католическа е използван още през I век от Игнатий Богоносец, вторият поред епископ на Антиохийската църква. Католическа идва от гръцки и приблизително се превежда като “в цялото си единство” или по-просто “универсална” в смисъла на всеобхватна и всеединнна. На практика след издаването на едикта на Теодосий I и последвалият година по-късно събор може да смята, че завършва изграждането на каноничните основи на Христовата Църква.

Пак по ирония на съдбата, на същата дата, но през 1932 година британският физик Джеймс Чедуик съобщава официално за откриването на неутрона. Фундаменталното значение на това откритие за развитието на всички области на науката е без никакво съмнение. Така датата 27 февруари се оказва “свързваща” за два аспекта от живота ни, за които сме свикнали да мислим по отделно – грижата за душите и изучаването на материалното. Но дали обстоятелствата не ни “намигат” с подобни съвпадения?

Източник : historynakratko.blogspot.com

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.