magnifisonz.com /
„Първан Стефанов е сред неколцината ни национални поети на своето поколение, чиято лирика харесах още преди години при първия прочит на поетичните му книги. Времето по категоричен начин потвърди високата ми оценка за неговата поезия. Разбира се, че оттогава до днес поетът претърпя развитие, но още в ранната си поезия той бе открил себе си, своята индивидуална лирическа същност. В неговите стихове-въздишки е уловена същността на естетическите вълнения, разшифровани са много красиви и тревожни преживявания. По неоспорим начин П. Стефанов доказва, че с минимум думи може да се нарисува лирична картина. Неговата поезия е лаконична, с изявена чувствителност и усет за най-дребните детайли.
Неслучайно през 60-те години на миналия век литературната критика прояви усет към тъй наречената „тиха“ лирика. Тя бе реакция и опозиция на оглушаването от барабаните на предходното десетилетие. Самата „тиха“ лирика бе своеобразна съпротива срещу гръмката и „модна“ тогава поезия. Но „тихата“ лирика бе сама по себе си поетична. Когато е стойностна и значима, тя кънти в душите ни много по-трайно и внушително.“ Никола Ивановя
Първан Стефанов, поезия :
Кой ни излъга, че имаме дом,
селяни с градски професии?
Имаме бункери от бетон,
дето трудно държим равновесие.
С една уморяваща бързина
градът ни люлее цял ден.
И ние
залитаме от стена до стена,
прилошава ни,
свят ни се вие.
Деня сме обрекли на тоя град.
Но дългата нощ е наша.
Тогава
един неотдавна потънал свят –
една Атлантида пред мен се възправя…
И аз я рисувам
по мойте стени,
оставени празни –
да има място
за всички сенки и светлини
на нивите
и на крайпътните храсти.
И отново усещам под себе си,
както преди,
дълбоките хилядолетни темели
от яките кости
на моите деди –
нека стените
са празни
и бели!
КОСМОС
Лаборатории с кипяща плазма.
И в техния покой ненарушим
вървят на пръсти демони и властват
над тайнството, обвито в звезден дим.
Какво се върши в бездните дълбоки?
Защо не получавам още вест?
Какъв е смисълът на наште болки?
Участват ли в космичния процес?
Какво сме ние с простите си грижи?
Венец? Или игра на светлини?
Дали Вселената през нас се движи
или ни е отритнала встрани?
… Лежеше отговорът на въпроса
в дланта ми, в сутрешния вестник – дим
души крайбрежията тъмнокоси…
И скрил недостижимите звезди –
ме връща в огнените земетръси:
от някакъв, изтрит от бомба, трап
едно дете протяга длан и търси
не философски отговор, а хляб.
Гори пръстта. Прелитат динозаври.
И повален, човекът между тях
се мъчи на крака да се изправи…
За тоя жест, признавам, ме е страх.
ПОНЕ ВЕДНЪЖ
О, бил ли си категоричен
поне веднъж.
Поне веднъж!
Целунеш във трамвай момиче
и те изхвърлят.
Но си мъж!
Удариш на подлец плесница
и за това те уволнят:
но твойта длан е вече птица,
политнала за първи път.
Единствен миг.
Мигът на риска!
И би могъл да си Нерон.
Или пък Ричард,
който иска
да хвърли царство срещу кон.
Ала от теб събужда ревност
все оня смешен Дон Кихот.
И срещу мелниците гневно
ти би воювал цял живот,
би се превърнал в стих епичен –
ако под туй небе си бил
поне веднъж категоричен
като дървото през април.
***
Не, не простака, даже не мръсника
ще те убие с удар ненадеен.
Та той е твоят аргумент да тикаш
Сизифовия камък, да живееш!
Халосва те приятелят, с когото
на глупав виц до сълзи сте се смели.
И заедно сте бранили доброто
със свит юмрук, неактуално смели.
Приятелят, с теб ял и пил до вчера,
но сметнал, че не му е в интереса
пак с тебе в обществото да вечеря….
И сръбвате кафе в едно „Еспресо”.
Ти после сам си тръгваш. После спираш
пред някаква витрина. Дълго, нямо
се взираш в образа мумифициран –
не, теб те няма. Туй е спомен само.
УДИВЛЕНИЕ
Приятелства ли са това?
Защо за празник само тръгват?
Като сватбарски тържества
те отшумяват и заглъхват.
След лъскавия им обоз
по твоето сърце набито
остава лъскав коловоз,
по който не пониква жито.
ИЗПРАЩАНЕ
Прощаването ни не беше кратко.
Досред селцето ме изпрати тя.
Щом тръгнех – викаше след мене: „Татко!”
И аз се спирах пак да се простя.
Така дълбоко тоя глас тревожи.
И чак по пътя, може би след час,
когато чувството се уталожи,
си спомних изведнъж, че там, до нас,
и ти безмълвно чакаше реда си
със своя син така да се простиш.
Но той и със очи не те потърси.
Прощавай, татко! Още ли стоиш?
ЩЕДРОСТ
Под нозете ми шума стелеш.
Звън и багри. И капки тъга…
Боже Господи, колко прелест!
И защо си я крил досега?
Или трябваше да остарея,
та смирено навел глава,
да открия пръстта и по нея
тези китки и тази трева.
Колко щедро и обичливо
е сърцето Ти, Отче наш,
щом в страха ми, че си отивам,
ми нашепваш: „Кураж! Кураж!”
Щом земята с цветчета прости
от най-хубавите бои
ще повие моите кости
и духа ми ще успокои.
ОТЧУЖДАВАНЕ
Студени улици. Студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.
Гнезда си свиваме под свои стрехи.
От болката на друг не ни боли.
И става тъй, че в новите си дрехи
не сме това, което сме били.
И често пъти като зимен вятър
един въпрос плющи над съвестта:
защо и добрината на сърцата
ще трябва да изхвърлим с бедността?
Нима законите ни, тъй човечни,
обсебиха от нас човечността,
освобождавайки ни от сърдечност,
от простодушие и топлота?
Въжето на войнишката ни дружба
полека се разнищва на влакна.
Ценим се повече по ранг и служба,
сдружаваме се по величина.
О, колко ме измъчва туй изкуство!
И се боя, че в тоя свят голям
на митинги и колективно чувство
бих могъл да остана страшно сам.
РОКЛЯ
Чудото се случи много рано.
Тя недоумяваше сама.
Просто се огледа във герана
и разбра, че вече е мома.
И сънува рокля с пеперуди…
Колко хубав беше тоя сън!
Но баща й рано я събуди,
че овцете чакаха навън.
Рокличка детето не получи.
Рокля и девойката не взе.
Младостта проплака като ручей
и опали босите нозе…
След години влезе в чужда къща.
В плитките й пламна есента.
А в сърцето все една и съща
тлееше моминската мечта.
Но тогава трябваше да вземе
за сина тетрадка и молив.
А за рокля все ще дойде време.
Нека само той да й е жив.
Колко пъти върза и развърза
възелчето с белите пари!
А на дните хукналият бързей
с вадички лицето й покри.
Колко пъти щъркелите горе
на комина свиваха гнезда…
Но синът изучи!
А наскоро
с рокля я зарадва от града.
Цяла от уплаха отмаляла
тя понечи да направи кръст.
И за първи път пред огледало
се изправи в целия си ръст.
Взря се в потъмнялото си чело.
В шията. В дълбоките бразди.
В оня бистър кладенец край село
тях ли беше виждала преди?
Кожа, почерняла като угар…
И по нея роклята цъфти
с тъжни, закъснели теменуги…
Боже, колко скъпо я плати.
Нещо я удари безпощадно.
Образът се люшна и разби.
Сякаш в кладенеца беше паднал
лист от разлюлените върби.
И си спомни неживяна младост.
И разбра през бликналата жал,
че денят на тая тиха радост
страшно много беше закъснял.
СТИЛ
Дали поради вътрешна нагласа,
или пък просто от морален дълг –
но всяка маса в хирургична маса
превръщаме, насядаме ли в кръг.
На нея връзваме поред онези,
които не присъствуват. С размах
ги режем и им слагаме протези,
за да прочистим гнилото у тях.
Това го правим все зарад човека.
Не искам да ме разберете зле.
…И през цигарения дим полека
потрепват ангелските ни криле.
ДАЛИ ЗАЩОТО…
Светът изглежда все по-млад.
Дали от туй, че остаряваме?
Или защото цвят по цвят
и свойта пролет му отдаваме.
Отдаваме му радостта
и бодростта на дните къси.
И като жадните листа –
чрез хлорофила на кръвта си
поемаме от тоя свят
умората и грозотата,
за да остане чист и млад
за бъдещето, за децата ни.
РОМАНС
По навик птицата на любовта
гнездо не свива под семеен покрив.
Тя предпочита дъжд да я намокри
навън, под кестеновите листа.
А в къщи, по традиции прастари,
сред глъч на дъщери и синове,
един до друг вървят
или другари,
или непримирими врагове.
РАЗБИРАНЕ
Речеш ли да ме приобщиш към себе си –
настръхвам, инстинктивно свил юмрук.
Аз не разбирам твоите потребности
да ни опълчваш срещу някой друг.
На жил-площта на своите амбиции
си настанил една нищожна част
от нашта справедливост – и се вричаш,
че тя говори само с твоя глас.
Аз знам, че само цялото е живо.
И пътищата, дето ги вървим
в държавата на нашта справедливост,
не водят към един-единствен Рим.
БИТИЕ
Денят започва с лекота.
И бързаме. За път сме жадни.
Познанието за света
е в ученическите чанти…
…Вървим към къщи с вечерта.
Приказваме с по-малко думи.
Познанието за света
е в припечелените суми.
ВНЕЗАПНО
Отдръпва се като видение
животът ми неизживян.
Отлагах срещи,
стълкновения,
от нерешителност, от свян –
додето
изумен и сребърен,
открих с връхлитаща тъга,
че съм отложил просто себе си.
Но за кога? Но за кога?
ЖЕНИТЕ НА УМРЕЛИТЕ ПОЕТИ
На В. Броневска
Готвачки. Музи на безсмъртни песни.
Благословени. И проклети.
Какво не бяха?! Земни и небесни.
Сега са само клети.
Мъжете си трагично надживели,
те още продължават
да мъкнат на ръце поизтънели
посмъртната им слава
като поднос – и да ни канят мълком
да бъдем съучастни…
С една Задушница, безкрайно дълга,
живеят те и гаснат.
И се поклащат в някаква омая
и се усмихват тихо…
Какво си спомнят? Ада или рая?
Не знае никой.
УТРО
Учудени, в зори се изчервиха
тополите и къщите отсреща.
В какво ги свари слънцето? Изглежда
в любовни сънища…
Дискретна, тиха,
зората замижа за две минути
и после здравец за по път изскуба.
Навярно този ден ще бъде хубав,
щом още се засрамва и се чуди…
МОМЧЕ
Когато тръгвах за града, край село
на хълма някакво момче остана –
каскета си пред равнината снело,
с коса – от лятната дъга огряна.
И то така си и остана горе.
Не ме сподири. Притесни се нещо,
че панталонките му много скоро
ще окъсеят и ще стане смешно.
А мен ме грабна веселият шемет
на нови пътища, на нови стрехи…
И все вървях. И винаги навреме
си сменях омаляващите дрехи.
А горе –
уловено за дъгата,
момчето се люлее върху хълма.
И се боя от оня миг, когато
тя ще се скъса и ще стане тъмно.